Tumgik
#А можехме да бъдем
Text
Бъдеще в миналото
Понякога си мисля,
какво ли щеше да е,
ако бяхме,
когато можехме,
а не искахме.
Вместо сега,
когато искаме
и не можем
да бъдем.
15 notes · View notes
sarah333sstuff · 1 year
Text
може би щяхме да бъдем и можехме да сме преди
може би сега отново ще се разминем, или пък не
може би ще се разберем, а може би ще се уморим и ще изберем раздялата
може би просто трябва да изчакаме и да видим какво ни очаква оттук натам
може би
или пък не?
5 notes · View notes
keeptolking · 2 years
Text
Днес по обед се срещнах с едно момиче, което обичах в продължение на много години. Тя вече има съпруг и е бременна. След като си тръгна, аз се наплаках така силно, както не съм плакал през последните 15 години. Сълзите се стичаха като град и просто не можех да ги спра. Преди 5 години взехме решение да се разделим. Вече излизахме повече от 4-5 години, напълно отдадени един на друг. Можехме да прекарваме заедно 8, 12 и дори 24 часа в продължение на дни и това не ни уморяваше. Разхождахме се, спортувахме, спяхме, ядяхме, мечтаехме, гледахме филми и телевизия, разговаряхме, борихме се и винаги чувствахме пълна хармония и взаимно разбиране. Бяхме отражение един на друг. Разбира се, за пет години имаше и трудни периоди. Носил съм я на ръце до болницата, а тя ме подкрепяше в моите доста неуспешни проекти, плакали сме и сме си прощавали, когато сме се съмнявали един в друг. Но каквото и да се случваше, ние не можехме един без друг. Бяхме напълно абстрахирани от света и наблюдавайки всичко отстрани, сме имали бегла представа за това как живеят другите. Когато излизахме с приятели, с изненада установявахме, че в света съществува феномен - когато единият обича, а на другия му е все тая, той няма против да бъде обичан, но не отвръща със същото. Или пък когато някой въобще не обича партньора си, но въпреки това решава да бъде с него. Тези неща са ни ги разказвали и ние просто вдигахме рамене. Когато се връщахме в нашия малък свят, ние говорихме колко еднакво силно се обичаме, така както никой друг. Знаехме, че не можеш да вземеш решение да бъдеш заедно с някой, а да си сам – тогава по-добре наистина бъди сам. Няма да скрия, че не сме били съвършени и отношенията ни са минали през много различни изпитания и трудности… но това няма значение. И ето след толкова години ние решихме, че нашите чувства са мъртви, че не сме такива, каквито трябва да бъдем, че няма вече страст и че е по-добре да се разделим. Никога няма да забравя с какви очаквания се разделихме. Струваше ни се, че ще излезем като платноходки в открито море и си мислехме, че светът е пълен с предизвикателства и значими хора. Хора, които най-малкото не са по-лоши от нас самите. Мислехме, че сме млади, красиви, перспективни и да намерим сродна душа няма да е трудно, защото накъдето и да се обърнеш - има избор. Оттогава минаха 5 години и ако някой преди 10 или 15 години ми беше казал, че ще гледам на живота с тези очи, с които сега виждам, нямаше да повярвам. Сега гледам как най-красивите и интересни жени, най-успешните и чаровни мъже са масово сами. Спомням си, че когато бях в първи клас имахме съученичка, в която всички момчета бяха влюбени, а всички момичета я мразеха. Ако тогава ми бяха казали, че след 25 години тя ще бъде също толкова красива, но самотна и разведена, щях да си помисля, че е тъпа шега. Както не бих повярвал, че това момиче, в което бях влюбен, заедно с още дузина момчета в 8-ми и 9-ти клас, след 25 години ще бъде самотна и много красива майка. Преди време участвах в конкурси за красота и знам съдбата на много красиви момичета. И повечето от тях ги съжалявам искрено. Никога не съм се замислял, че тези момичета са самотни, нещастни, никой не се нуждае от тях, та това би било нелепо. Но е така! И не спорете с мен, просто наистина ми се доверете. И ако при тях е така, кажете ми как е при всички останали? В моята мъжка компания почти няма неуспешни хора. Всички спортуват, работят, активни и приятни хора на възраст от 23 до 35 години. Честно казано, начинът ни на живот и ценностната ни система ни правят една компания. И кое е интересното - половината от нас не са женени. Но по-лошото е друго. Знам, че те абсолютно реалистично гледат на перспективата да останат такива до края на живота си. Скоро се срещнах с един близък приятел, който също се беше разделил с половинката си с идеята, че този свят е пълен с по-добри “партии”. Бих нарекъл това момче едно от най-готините в моята среда. И той ми каза, че преди това даже не си е помислял за сценарий, в който може да остане сам. Мислил е, че все ще се запознае с някоя, но нещата не са точно така. Сега той напълно хладнокръвно е приел варианта да остане сам. Аз не знам какво се случва в този свят, каква е тази повреда, от която всеки ден, все повече хора остават сами. Сега съм на 36 години. Знам и мога много. Знам как да печеля пари, как да заслужа уважение и признание, знам как да предизвикам смях или да накарам някой да ме мрази. Научих се да получавам почти всичко. Но не знам какво да направя, за да заобичам. Това е единственото чувство, емоция, която не може да бъде призована, да се създаде, да се симулира. Тя не принадлежи на нас, и аз съм убеден, че това е дар от Бога. И ако има Бог, това е любовта. Изпитвайки любов веднъж, впоследствие всичко друго ни изглежда незначително, защото практически е невъзможно да се надмине любовта. И ако сега имате някого, когото обичате, а навън, в големия свят има друг, който според вас е по-интересен, по-млад, интелигентен, нежен, тогава знайте, че всичко това е временно, вечна е само любовта. Светлините избледняват, младите остаряват, нежното загрубява, интересното става обичайно, притъпява се остротата на ума, но само любовта няма минало време. Ако сега ти си с любимия си човек, то не смей да го оставяш. За нищо на света. Целият ти живот се състои от 5-6 души, един от които си ти. Не отхвърляй щастието си и възможностите си да го създадеш. Защото след това ще съжаляваш. За 5 години започнах да оценявам какво е да срещнеш момиче, с което би могъл да говориш съвсем нормално, да общувате, да се смеете и да се радвате на живота. Започнах да оценявам хора, с които просто можеш да си кажеш нещичко, които мислят, имат собствено мнение или искат нещо. Интересно е, че такова качество като “просто да бъде един нормален човек” е толкова рядко, че за него може и да ти платят. А качествата, които обикновено се приемат за даденост като уважение, доброта, искреност, честност са голяма рядкост. В любовта не можеш да се преструваш, но сега преструвките за много хора са начин на оцеляване. Тук всички са красиви, добри, усмихнати. Тук е всичко, което преди 5 години ме подмами и което се оказа лъжовно, като отровна гъба в гората, която винаги е някак по-ярка и бяла. Като цяло аз съм един много щастлив човек, защото в моя живот все пак имаше щастие. Но защо имаше… ще има още. И на теб ти го желая – не го изпускай.
26 notes · View notes
myminiworldd · 3 years
Text
“Ще започна от самото начало - от деня, в който за пръв път разбрах за теб.
Дойде в моя живот в момент, в който не исках никой. В момент, в който си мислех, че нямам нужда от никой. Не търсех, не очаквах. Изобщо не предполагах, че ти може да си “някой за мен”...
След малко писане с теб разбрах, че в теб има нещо, което не мога да си опиша.. Нещо специално. Нали знаеш, казват че хубавите неща не могат да се опишат с думи. Така беше с теб, не може да се опише с думи.
Аз съм човек, който трудно ще даде шанс. С теб го нямаше това нещо, нямаше нужда от убеждаване, нямаше нужда от мислене. Беше странно, различно. Не мислиш, просто вървиш по пътя, който е пред теб.. не знаеш къде те води, какво те чака.. Но се надяваш, вярваш че е нещо прекрасно.
Но да се върна обратно, с теб не се замислих и секунда.. Знаех само, че трябва да се запозная с човека, с който си пиша.
Сега ми е малко странно като се замисля. Излизаш с човек който не познаваш, не знаеш абсолютно нищо за него(какъв е, кой е) просто те води сърцето - толкова силно, че мозъкът не се чува..
В момента, в който те видях, в главата ми мина само - възможно ли е?
Като ме гушна за пръв път си помислих - най на края.. Имах чувството че мога да остана завинаги в тази прегръдка..
Знаеш ли кое ми хареса най много при теб? Че можехме да си кажем най- тъмните, най-лошите неща. Че можехме да бъдем слаби един пред друг. Хареса ми начина, по който се чувствам с теб, начина по който се усмихвам. Благодаря ти за това чувство!
От първия ден с теб си задавах едни и същи въпроси всеки ден..
Възможно ли е?
Истински ли си?
Сънувам ли?
Знам, че не съм перфектната - понякога съм скучна, ужасно много досаждам (особено в определени дни от месеца), ревнувам, сърдя се за глупости, но знаеш ли.. Всичко което правя, го правя от сърце.. Така беше и с теб.. Всяка една прегръдка, всяка една целувка, всичко беше от сърце.
Знаеш ли, след една седмица с теб бях готова да те хвана за ръка и да мина през ада с теб.. Бях готова да те стисна силно и да те не пускам!
Исках да те обичам, такъв какъвто си.
Защото такъв ми хареса, такъв ме правеше щастлива.
Като се замисля, не беше много дълго, но знаеш ли какво научих? Времето понякога не означава нищо.. Ти събуди в мен нещо което никой, никога не беше. Благодаря ти още един път..
Никога, нищо не бих искала на сила, колкото и да те искам. Така е и с теб.
Ако беше казал, че не искаш да си с мен, никога нямаше да се опитвам да стане нещо на сила.
Защото любовта не става на сила.
Любовта е удоволствие, не задължение.
След това, като вече видях че си жив, здрав.. нищо не ми беше ясно..
Чувствах се като парцал, постоянно си задавах въпроси, на които не намирах отговор. Замислих се, толкова ли не ме уважаваш че да не можеш да ми напишеш само “Не ме търси повече, не искам да съм с теб.”
Много нощи не спах, обмислях всичко. Отново и отново. Търсех проблема в мен, исках да е в мен. По-лесно е, знам че мога да го реша, ако е в мен. Но разбираш че понякога не можеш да смениш нещата ти, че не зависи от теб. И е гадничко.
Хващах се как търся твоите очи между хиляди други, чувам стъпки зад мен и се обръщам с надеждата че си ти, звънни ми телефона пак само едно желание - да видя твоето име. Много е тъпо, влюбен си адски много, искаш да гушнеш човека и да не го пуснеш никога, искаш да го обичаш, да му дадеш цялата си любов, да го стиснеш за ръката и да сте най-силни заедно, а дори не знаеш защо това нещо не можеш да го направиш..
Смятам, че всичко в живота се случва по няква причина, така че със сигурност и с нас е така. Ако трябва да се свърши - добре. Ако трябва да мине всичко- ще мине..
Много съм щастлива че беше част от живота ми и че почувствах всичко това с теб. Никога няма да го забравя. Искам само да знаеш че винаги ще съм тук за теб. В добро и лошо! По всяко време!
Запомни, че си уникален и заслужаваш да бъдеш щастлив. Роден си да бъдеш обичан, да бъдеш щаслив. Много се радвам, че поне за малко можеше да бъдеш мой....”
Й. А.
10 notes · View notes
simonsmilee · 4 years
Text
Понякога срещаш подходящия човек в неподходящото време…
Глупости!
Срещаш абсолютно всеки човек тогава, когато е трябвало. Нито миг по-рано. Нито миг по-късно. Да, понякога наистина изглежда като грешното време. Не си готов за всяка среща. Не си готов, ако срещата те свари докато още събираш парченцата от сърцето си по земята. Докато умът ти е някъде другаде. Докато си изгубен и не си искал никой да те намира. Докато се случват толкова много неща, плюс онова, което сега ти идва като гръм от ясно небе. Неискано. Непланирано. Умът и сърцето са от различно тесто. Но това ли е, което ни прави неготови?
Не.
Не е времето, а човекът. Неподходящият човек, а не грешното време. Това е все едно да кажеш “Ако бяхме се срещнали през лятото, а не зимата, щеше да е по-различно”. Нямаше. Просто не е писано всичко да се случи, дори и много да ни се е искало. Всичко това го усещаш в най-първичния момент. Но не му обръщаш внимание. Заблуждаваш се.
“Какво пък, ако не е любов от пръв поглед? Ще се науча да те обичам с времето, така както ти ме обичаш”.
И след време осъзнаваш, че всъщност времето не си го намерил на пътя, нито човекът срещу теб. Да си с някой, а сърцето ти да е другаде, е ограбване. Превръщаш се в крадец, много лаком крадец.
Аз не искам да бъда крадец. По-добре край и точка, отколкото многоточие, след което не следва нов абзац. Не следва нова глава… А нова книга. С друго заглавие.
“Нараних ли те?”
“Можехме ли да опитаме?”
“Избързах ли?"
Има въпроси, които не сме готови да зададем, дори и след като сме сложили последната точка.
И все пак, предпочитам да послушам сърцето си сега, отколкото да се събудя след години на забвение и да осъзная, че не само съм крала от нечие време, но и това е ограбило всичко от мен.
Неподходящият човек всъщност е човекът, на когото ти не си готов да отдадеш същността си. Той е много подходящ. Но за някой друг. Не за теб. И заслужава много повече от любовта, която ти не си готов да му дадеш. Не го стискай, само защото е до теб, и иска да бъде и занапред. Лъжеш него, но лъжеш себе си.
Подходящият човек можеш да го срещнеш по същото време. Пак да не си готов. Пак да не си го търсил. Но той преобръща всичко в теб. И не мислиш за времето, не мислиш дали го искаш, или не го искаш, защото вече си разбрал...
Няма такова нещо като подходящо и неподходящо време.
Нима ако срещнеш неподходящия човек, в подходящото време това ще те направи щастлив? Никога. И ще го разбереш на момента.
Същото е.
Просто понякога ни се иска да си останем слепи за истината, защото ни е хубаво да сме в този момент. Обичаме да крадем и да притежаваме онова, което не ни принадлежи. Егоисти сме по природа. Но това не е наше задължение.
Винаги можем да бъдем каквито трябва. Каквито искаме. С когото искаме. Стига наистина да го искаме.
Не за малко, а завинаги.
Иначе си оставаме нищо друго освен… едни ограбени крадци
29 notes · View notes
otegchena · 6 years
Text
Искам да се откажа от него,но не мога. Знам,че го искам в живота си,но той не ме възприема по същия начин,както аз него. Разбирам,че не можем да сме нещо повече от приятели,но всеки път щом го срещна губя контрол. Искам го за себе си,да е само мой завинаги. През деня да мечтае за момента,в който ще се съберем,а вечер да ми разказва и в най-малки подробности какво му се е случило,кой го е ядосал,как е постъпил. Знам,че никога няма да ми омръзне и винаги ще го гледам с тези влюбени очи,мечтаейки за всичко,което можехме да бъдем,но не бяхме.
1 note · View note
late-night-tails · 3 years
Text
Stuart Staples (Tindersticks), интервю за егоист, 2004
Въпреки, че са основани в Нотингам през 1992 – годината на раждане на новата брит поп вълна, Тиндърстикс са може би най-неанглийски звучащата английска група. Предвид факта, че основните “влияния” зад елегантната им и странно меланхолична музика са Лий Хейзълууд, Ленърд Коен и класическите американски crooners от поколението на Франк Синатра, малко повече от десет години по-късно Тиндърстикс продължават да бъдат леко ретро и леко встрани от британския мейнстрийм, което не пречи певецът им Стюърт Стейпълс да твърди пред твърде развълнувания от възможността да поговори с него по телефона на домашното му студио в Лондон егоист, че “популярността не е безсмислена кауза”
Tumblr media
Издаването на “Working For The Man” – ретроспекция на най-доброто от албумите ви за Island означава ли, начало на някакъв нов етап за групата? Ако въобще можем да говорим за нов етап, мисля, че той започва с предишния ни албум “Waiting For The Moon”, който е различен най-вече, защото за първи път си позволихме да влезем в студио без да имаме готова концепция. Всеки донесе своите идеи и просто ги оставихме да се развиват, като понякога самите ние бяхме доста изненадани от крайния резултат. Малко като при свиренето на живо, когато и да искаш не можеш да предскажеш с абсолютна точност ще се случи в следващите минути.
Сложните механизими на романтичните връзки, несигурността и онова толкова екзистенциално търсене на смисъл са основни теми в песните ти. На собствен опит ли разчиташ или като всеки добър автор измисляш истории почти от нулата? Не съм единствения човек в групата, който пише песни, но за моите мога да каже, че всяка от тях е породена от някакви мисли и чувства, които са се били загнездили в главата ми по онова време. Не вярвам в пунктуалната автобиографичност, но тя понякога се оказва добър метод за терапия.
Имайки предвид, че обикновено звучите доста минорно, бях много изненадан да чуя ваш кавър по такова весела и лековата песен като “Kooks” на Дейвид Боуи. Как ти хрумна? (смее се) Тук вече ме хвана натясно. Честно казано не предполагах, че въобще си го слушал, защото е доста трудно да се намери. Не сме я свирили никога преди или след деня, в който я записахме. Спомням си, че беше вечерта след като се роди дъщеря ми, бях много щастлив и не знам защо много ми се прииска да изпея точно тази песен.
Това че стана баща промени ли те? Да, мисля че да, въпреки че ми е трудно да ти обясня как точно (замислено). Изведнъж виждаш нещата в живота си в нова перспектива. Първоначално дори малко оглупяваш. Точно колкото да изпееш “Kooks” (сърдечен смях).
Tumblr media
Като правило англичаните си умират да се гордеят с това, че са англичани. Ти как си на тази тема? Нямам проблем с това, че съм роден в Англия, но и не мисля, че този факт сам по себе си може да ме направи особено радостен. Нито аз нито който й да е друг от групата придаваме особена важност на произхода си. Дейвид (Бултър – клавиристът– бел.ред.) дори живее в Прага, а фактът, че се чувствам прекрасно в страни като Русия ме прави все повече гражданин на света.
Какво ти хареса в Русия? Свирихме там и беше един от най-добрите ни концерти въобще може би защото не знаехме какво да очакваме от публиката и тя не знаеше какво да очаква от нас. Липсата на предразсъдъци винаги помага.
Какво е отношението ти към новата ретро рокендрол вълна? Преди време рокмузиката беше в много кофти период, всичко беше замряло, липсваше енергия, но сега от Америка отново идва много хубава музика. Нямам предвид толкова групи като The Strokes, колкото такива от ъндърграунд сцената.
Около музиката на Tindersticks винаги е имало известна аура на елитарност. Много лимитирани издания, концерти с оркестър чиито хонорар е 10000 лири на гиг. Не е ли малко претенциозно? Нашата елитарност, ако наистина държиш на тази дума, винаги е била по-скоро в свободата да не се чувстваме ограничени от някаква конкретна форма на изява, която една рок група се предполага да избере. Ще се чувстваме еднакво удобно на фестивала в Гластънбъри, в зала със симфоничен оркестър или в някой опушен малък клуб. Концертът в такъв клуб наистина ще бъде елитарно събитие, но само защото няма да има места за всички.
В обложките на първите ви албуми има специални благодарности към личния ви шивач. Доколко важни са bespoke-костюмите в личната легенда на Tindersticks? Просто в началото всички искахме да носим точно такива дрехи, но нямахме друг избор освен да си ги купуваме от секънд хенд магазини. После срещнахме в Лондон този млад шивач, който ни предложи да ни ушие всички онези костюми, които винаги сме мечтали да имаме и нямаше как да не бъдем превъзбудени.  
С какви дрехи, няма да те видим никога? Точно в този момент - може би с костюм. (смее се). Сега вече предпочитам удобни и функционални дрехи пред тези, които просто изглеждат красиво.
След “Nenette et Boni” и “Trouble Every Day” - двата саундтрака, които направихте за Клер Дени, има ли филм, чиято музика би искал да си написал? Скоро гледах филмовия вариант на “Сърцето е самотен ловец” и наистина ми мина мисълта, че можехме да се справим много по-добре с музиката му.
Коя е последната книга, която прочете? В момента съм до средата на “Tимбукту” на Пол Остър и много се забавлявам.
Най-лошият ти навик, от който не можеш да се откажеш? Да си държа телефона постоянно изключен.
А кой е талантът, който много би искал да притежаваш? Да пея вярно. Ха-ха, много ми е важно това.
0 notes
eres-toda-mi-vida · 7 years
Text
Днес по обед се срещнах с едно момиче, което обичах в продължение на много години. Тя вече има съпруг и е бременна. След като си тръгна, аз се наплаках така силно, както не съм плакал през последните 15 години. Сълзите се стичаха като град и просто не можех да ги спра. Преди 5 години взехме решение да се разделим. Вече излизахме повече от 4-5 години, напълно отдадени един на друг. Можехме да прекарваме заедно 8, 12 и дори 24 часа в продължение на дни и това не ни уморяваше. Разхождахме се, спортувахме, спяхме, ядяхме, мечтаехме, гледахме филми и телевизия, разговаряхме, борихме се и винаги чувствахме пълна хармония и взаимно разбиране. Бяхме отражение един на друг. Разбира се, за пет години имаше и трудни периоди. Носил съм я на ръце до болницата, а тя ме подкрепяше в моите доста неуспешни проекти, плакали сме и сме си прощавали, когато сме се съмнявали един в друг. Но каквото и да се случваше, ние не можехме един без друг. Бяхме напълно абстрахирани от света и наблюдавайки всичко отстрани, сме имали бегла представа за това как живеят другите. Когато излизахме с приятели, с изненада установявахме, че в света съществува феномен - когато единият обича, а на другия му е все тая, той няма против да бъде обичан, но не отвръща със същото. Или пък когато някой въобще не обича партньора си, но въпреки това решава да бъде с него. Тези неща са ни ги разказвали и ние просто вдигахме рамене. Когато се връщахме в нашия малък свят, ние говорихме колко еднакво силно се обичаме, така както никой друг. Знаехме, че не можеш да вземеш решение да бъдеш заедно с някой, а да си сам – тогава по-добре наистина бъди сам. Няма да скрия, че не сме били съвършени и отношенията ни са минали през много различни изпитания и трудности… но това няма значение. И ето след толкова години ние решихме, че нашите чувства са мъртви, че не сме такива, каквито трябва да бъдем, че няма вече страст и че е по-добре да се разделим. Никога няма да забравя с какви очаквания се разделихме. Струваше ни се, че ще излезем като платноходки в открито море и си мислехме, че светът е пълен с предизвикателства и значими хора. Хора, които най-малкото не са по-лоши от нас самите. Мислехме, че сме млади, красиви, перспективни и да намерим сродна душа няма да е трудно, защото накъдето и да се обърнеш - има избор. Оттогава минаха 5 години и ако някой преди 10 или 15 години ми беше казал, че ще гледам на живота с тези очи, с които сега виждам, нямаше да повярвам. Сега гледам как най-красивите и интересни жени, най-успешните и чаровни мъже са масово сами. Спомням си, че когато бях в първи клас имахме съученичка, в която всички момчета бяха влюбени, а всички момичета я мразеха. Ако тогава ми бяха казали, че след 25 години тя ще бъде също толкова красива, но самотна и разведена, щях да си помисля, че е тъпа шега. Както не бих повярвал, че това момиче, в което бях влюбен, заедно с още дузина момчета в 8-ми и 9-ти клас, след 25 години ще бъде самотна и много красива майка. Преди време участвах в конкурси за красота и знам съдбата на много красиви момичета. И повечето от тях ги съжалявам искрено. Никога не съм се замислял, че тези момичета са самотни, нещастни, никой не се нуждае от тях, та това би било нелепо. Но е така! И не спорете с мен, просто наистина ми се доверете. И ако при тях е така, кажете ми как е при всички останали? В моята мъжка компания почти няма неуспешни хора. Всички спортуват, работят, активни и приятни хора на възраст от 23 до 35 години. Честно казано, начинът ни на живот и ценностната ни система ни правят една компания. И кое е интересното - половината от нас не са женени. Но по-лошото е друго. Знам, че те абсолютно реалистично гледат на перспективата да останат такива до края на живота си. Скоро се срещнах с един близък ��риятел, който също се беше разделил с половинката си с идеята, че този свят е пълен с по-добри "партии". Бих нарекъл това момче едно от най-готините в моята среда. И той ми каза, че преди това даже не си е помислял за сценарий, в който може да остане сам. Мислил е, че все ще се запознае с някоя, но нещата не са точно така. Сега той напълно хладнокръвно е приел варианта да остане сам. Аз не знам какво се случва в този свят, каква е тази повреда, от която всеки ден, все повече хора остават сами. Сега съм на 36 години. Знам и мога много. Знам как да печеля пари, как да заслужа уважение и признание, знам как да предизвикам смях или да накарам някой да ме мрази. Научих се да получавам почти всичко. Но не знам какво да направя, за да заобичам. Това е единственото чувство, емоция, която не може да бъде призована, да се създаде, да се симулира. Тя не принадлежи на нас, и аз съм убеден, че това е дар от Бога. И ако има Бог, това е любовта. Изпитвайки любов веднъж, впоследствие всичко друго ни изглежда незначително, защото практически е невъзможно да се надмине любовта. И ако сега имате някого, когото обичате, а навън, в големия свят има друг, който според вас е по-интересен, по-млад, интелигентен, нежен, тогава знайте, че всичко това е временно, вечна е само любовта. Светлините избледняват, младите остаряват, нежното загрубява, интересното става обичайно, притъпява се остротата на ума, но само любовта няма минало време. Ако сега ти си с любимия си човек, то не смей да го оставяш. За нищо на света. Целият ти живот се състои от 5-6 души, един от които си ти. Не отхвърляй щастието си и възможностите си да го създадеш. Защото след това ще съжаляваш. За 5 години започнах да оценявам какво е да срещнеш момиче, с което би могъл да говориш съвсем нормално, да общувате, да се смеете и да се радвате на живота. Започнах да оценявам хора, с които просто можеш да си кажеш нещичко, които мислят, имат собствено мнение или искат нещо. Интересно е, че такова качество като "просто да бъде един нормален човек" е толкова рядко, че за него може и да ти платят. А качествата, които обикновено се приемат за даденост като уважение, доброта, искреност, честност са голяма рядкост. В любовта не можеш да се преструваш, но сега преструвките за много хора са начин на оцеляване. Тук всички са красиви, добри, усмихнати. Тук е всичко, което преди 5 години ме подмами и което се оказа лъжовно, като отровна гъба в гората, която винаги е някак по-ярка и бяла. Като цяло аз съм един много щастлив човек, защото в моя живот все пак имаше щастие. Но защо имаше... ще има още. И на теб ти го желая – не го изпускай. Неизвестен автор
468 notes · View notes
moution · 7 years
Quote
колко съм послушна само или може би не.Мисля си че изпълнявам всичките ти закани не ти звъня,чакай все още ти звъня,не ти пиша,чакай и това правя все още,не не мога вече,добре.Спирам да мисля за теб. Хах изречение което вече си повтарям цяла година.Аз просто не искам.Каза ми да спя с други,да обичам други,да съм щастлива,че това са ми най-хубавите моменти,живота е пред мен.Трябваше да се оставя на момента.Помниш ли последното си изречение към мен. Всеки път толкова шеговит и скрит. Моментът е важен,но не беше за теб.Гледам те с нея и се радвам.Но знам че няма да обичаш ,не си способен никой не е .Всеки обича само по 1 път не повече.Така както ти си обичал нея преди,така както те е наранила тя така реши да направиш и с мен,но тя какво е виновна тя.Правиш го от изгода защото знаеш че така трябва да стана,че вече това трябва да направиш.Авторитетът е важен тук.Какво ще кажат хората. А можеше да сме все още щастливи,но какво щяха да кажат хората.Не беше правилно да сме щастливи. Сега ще сме с хора просто защото трябва да бъдем с тях. Трябв�� да се разделиш с някого защото не го обичаш вече,а не защото го обичаш и така трябва.Всичко в живота се случва с някаква цел.Ако сега се замислиш никой не е с голямата си любов.Всички връзки са просто защото трябва да са.Всеки има своята малка вратичка в сърцето си .Спомените са нашата скромна утеха,с която ни остава да се задоволяваме.Спомням си как стоях в ъгъла в онзи ъгъл и ти ми казваш как не плачеш пред никой и започваме да си говорим с часове и как започваме да плачем и двамата нормално ли е? Не ни млъкваха устите не можехме да спрем да говорим. Е да когато усетиш че нещо става повече от разговор нормално да избягаш ,да спреш .Все пак нали не трябва да сме с тези ,с които можем да говорим с часове и да сме все едно голи,но с дрехи. Бях гола пред теб и с дрехи и без .Виждаше всичко в очите ми .Сега,навеждам поглед,защо да виждаш колко страдам .Не искам това.Искам да си мислиш,че съм добре,че си направил добре като ме накара да страдам.Това е нека всички живеем в лъжа.Заблудени сме.Все още те обичам.Все още като те видя и всичко в мене умира,изтръпва,спира времето разбираш ли.А минаха години,ти продължи,аз продължавам донякъде.Много време ми трябва за да мине всичко и пак няма да мине.Това е живота не свършва до тук. Искам да спра да мисля за теб, да не те вижда,да не те сънувам.Глупости всичко искам и то става... искам да те забравя,глупости и това не искам .Защо да забравям нещо,което ме е карало да се усмихвам
0 notes
Text
Част от история, която така и не завърших
Отново се бях почувствала толкова малка и незначителна. Отново бях сама с тъжните си и объркани мисли. Най-вероятно погледът ми е бил празен. Всичко ми се струваше банално. Отминавах хората и сградите с безразличие. Опитвах се да разбера защо се чувствам така. Нямаше никаква логична и основателна причина. Всичко беше наред – имах приятел, оценките ми бяха задоволителни, може да се каже, че не се нуждаех от много пари, скоро вкъщи не беше имало скандали, но все пак не бях щастлива. Единственото обяснение бе, че исках човека, когото не можех да имам по никакъв начин...поне тогава. Дори нямах право да го искам. Не знам защо така изведнъж се бях сетила за него. Дълго време не бях си спомняла за времето когато бяхме заедно. Може би, защото наближаваше Свети Валентин. Трябваше да спра да мисля за него, защото приятелят ми не го заслужаваше. Той беше прекалено добър. Понякога си мислех, че дори не го заслужавам. И все пак с всеки изминал ден се държах по-студено с него и се връщах все повече към миналото. След въпросния човек бях излизала с толкова много момчета, но нито едно от тях не беше като него. Бях почти сигурна, че никога няма да открия отново любовта в лицето на някой друг.
Някой прекъсна мислите ми.
-Селена! Точно за теб си мислех.
Като се осъзнах, видях че пред мен стои Даниел – един от бившите ми.
-Да бе...сигурно.
-Бях ти обещал трева. Помниш ли?
Бяха времена в които бях пропаднала доста – напивах се, пушех цигари и...трева. Бях изправена пред дилема – дали да откажа и да бъда вярна на приятеля си, но после да съжалявам или да приема, за да ми е хубаво няколко часа, но най-вероятно щях да му изневеря.
-Хей...сам ли си говоря? - подкани ме той.
-Къде отиваме?
Взех грешното решение, но мислех, че има надежда да ми олекне.
-У един приятел има купон. - той сложи ръката си на раменете ми и тръгнахме.
По пътя се отбихме в един магазин, за да купим алкохол. Аз почти не говорех, за това Даниел реши да отворим едната бутилка, за да се отпусна. Няколко глътки нямаше да ми се отразят зле. Грабнах шишето с бира и пих на екс.
-По-полека...Трябва да остане и за там. - Разхили се той, но не му обърнах особено внимание.
Когато реших, че съм пила достатъчно му я върнах. Не след дълго стигнахме до една къща. Влязохме без да звъним. Партито беше започнало. Всички ни поздравиха и няколко човека се лепнаха за Даниел. Аз не познавах никого, затова си налях една голяма чаша ром и седнах на възможно най-спокойното място. За жалост не останах дълго сама. Едно подпийнало момче седна до мен.
-Защо стоиш толкова изолирана? - запелтечи той.
-Така ми е добре. - измърморих.
-Познаваме ли се...май-нямам спомен да съм те канил? - оказа се че това е домакинът на сбирката идиоти.
-Ако има проблем, ще си тръгна.
-Не, не, не. Колкото повече толкова по-добре. Как се казваш? - едва разбирах какво говори.
-Селена.
-Приятно ми е, Селена. На мен ми викат Лудия. - започна да ми се натиска той.
-Виждам, че вече си си намерила компания.
Не мислех, че ще се зарадвам на пристигането на някого, но точно в този момент бях благодарна на Даниел. Измъкнах се от лапите на пияния изрод и му прошепнах:
-Предпочитам да съм сама.
Той ме хвана за ръката и ме заведе на една тераса. Тикна ми една цигара в устата и я запали.
-Скоро ще си по-весела.
Без да му кажа нищо, започнах да пуша. Не след дълго вече се чувствах безтегловно. Хвана ме бързо, защото бях пила доста. Вече не ми пукаше какво правя. Смеех се, може да се каже без причина, но някъде, много дълбоко в себе си все още усещах тъга и самота. Трябваше да направя нещо, затова започнах да прегръщам Даниел. Той беше двойно по-весел и с удоволствие връщаше прегръдките двойно. Присъединиха се още няколко човека като нас. Не водехме кой знае колко съществен разговор, но ми беше приятно с тях. Едно от момчетата ми направи особено впечатление. Беше високо, с тъмни очи, страхотно тяло и много мила усмивка. Адски ми се искаше да се усамотим някъде, затова се преместих до него и започнах да ръся някакви глупости, на които той се пръскаше от смях.
-Мога ли да знам името на момичето, което ме разсмива така? - прошепна ми той.
Беше толкова близо до мен, дори усетих горещия му дъх във врата си. За миг се зашеметих толкова, че не можах да кажа нищо. Може би е било заради алкохола и тревата, а може би заради...него.
-Май никак те няма. - отново започна да се смее той.
Тогава се осъзнах и измърморих:
-Казвам се Селена, но не аз съм виновницата за смеха ти...По-вероятно е тази цигара.
Той се смееше все повече и едва разбрах какво каза:
-Значи въпреки това – посочи към фасовете – имаш чувство за самосъхранение.
-Може и така да се каже, но не разговарям с непознати, така че няма да е лошо да ми кажеш името си. - хуморът ми се връщаше.
-Марио. - подаде ръка той.
Мислех, че е заради това, че се запознаваме, но имаше и друга, по-основателна причина да го направи. Когато и аз подадох моята, ме хвана и отидохме в кухнята. Не беше много голяма и бих казала никак чиста, но беше хубава. Шкафовете бяха отрупани с всякакъв вид алкохол и разни мезета. Той отвори хладилника и извади един шоколад. Аз започнах да се смея:
-Никога не съм си представяла, че ще отида на купон, за да се напия и напуша, а ще ям шоколад.
-Ами ти си напушена, а шоколадът се яде с шампанско, така че може и да се напиеш.
Смеех се все повече:
-И шампанско ли има?
-Не, но може да се уреди.
Марио пак ме хвана и излязохме навън. Нямаше много хора, но тези които минаваха покрай нас ни гледаха много странно. Отне ми известно време да разбера защо – и двамата бяхме по къси ръкави, а беше зима. Мина ми през ума, че може да се разболея, но не ми пукаше особено. Влязохме в първия магазин, който ��идяхме и купихме шампанско. Бързо се върнахме, защото започнахме да усещаме студа. Някои вече си бяха тръгнали, но все още беше доста пълно. Отидохме отново в кухнята, където можехме да бъдем сами. Той взе две чаши и гръмна шампанското. Аз пострадах най-много – цялата бях мокра. Ефектът на тревата започваше малко, по малко да се изпарява, но въпреки това се смяхме много. Приближих се до него и го прегърнах:
-Благодаря ти.
Няколко тръпки преминаха по гърба ми. Ужасното чувство изчезна. Марио ме погледна в очите за един дълъг момент. И тогава...ме целуна. Бях се вкопчила в него като удавник за сламка. Не исках да го пусна. Исках тази целувка да продължи вечно, макар и да знаех, че правя нещо ужасно. Знаех също, че когато се прибера ще се разпадна, защото него вече няма да го има и самотата ще е още по-голяма от преди. Въпреки това не съжалявах, че съм отишла. Спрях да мисля, за да се насладя на мига. Тогава чух, че някой вика. Секунди след това проумях, че сигурно е някой разгневен съсед, защото виковете бяха нещо от сорта на:
-Това е сбирщина гамени! Минавате всякакви граници! Не можем да търпим такива панаири повече! Знаете ли колко е часа?! Полицията е на път!
В този момент може би съм била най-изплашения човек на планетата. Усетих как кръвта ми се смразява. Прекратих всяко движение...дори целувката. Но това съвсем не беше заради полицията...
-Какво има? - объркано ме погледна Марио.
-Колко е часа?! - панически се развиках.
-Минава полунощ.
Това ми беше достатъчно, за да проумея, че няма да изляза от вкъщи до края на живота си!
-Трябва да тръгвам! - продължавах да викам.
-Не можеш да излезеш така.
Той съблече блузата ми и ми даде суитчъра си. Аз изобщо не мислех какво правя. Дори не му благодарих. Нахлузих кецовете си и веднага побягнах навън...
С.К.
0 notes
myminiworldd · 3 years
Text
“Ще започна от самото начало - от деня, в който за пръв път разбрах за теб.
Дойде в моя живот в момент, в който не исках никой. В момент, в който си мислех, че нямам нужда от никой. Не търсех, не очаквах. Изобщо не предполагах, че ти може да си “някой за мен”...
След малко писане с теб разбрах, че в теб има нещо, което не мога да си опиша.. Нещо специално. Нали знаеш, казват че хубавите неща не могат да се опишат с думи. Така беше с теб, не може да се опише с думи.
Аз съм човек, който трудно ще даде шанс. С теб го нямаше това нещо, нямаше нужда от убеждаване, нямаше нужда от мислене. Беше странно, различно. Не мислиш, просто вървиш по пътя, който е пред теб.. не знаеш къде те води, какво те чака.. Но се надяваш, вярваш че е нещо прекрасно.
Но да се върна обратно, с теб не се замислих и секунда.. Знаех само, че трябва да се запозная с човека, с който си пиша.
Сега ми е малко странно като се замисля. Излизаш с човек който не познаваш, не знаеш абсолютно нищо за него(какъв е, кой е) просто те води сърцето - толкова силно, че мозъкът не се чува..
В момента, в който те видях, в главата ми мина само - възможно ли е?
Като ме гушна за пръв път си помислих - най на края.. Имах чувството че мога да остана завинаги в тази прегръдка..
Знаеш ли кое ми хареса най много при теб? Че можехме да си кажем най- тъмните, най-лошите неща. Че можехме да бъдем слаби един пред друг. Хареса ми начина, по който се чувствам с теб, начина по който се усмихвам. Благодаря ти за това чувство!
От първия ден с теб си задавах едни и същи въпроси всеки ден..
Възможно ли е?
Истински ли си?
Сънувам ли?
Знам, че не съм перфектната - понякога съм скучна, ужасно много досаждам (особено в определени дни от месеца), ревнувам, сърдя се за глупости, но знаеш ли.. Всичко което правя, го правя от сърце.. Така беше и с теб.. Всяка една прегръдка, всяка една целувка, всичко беше от сърце.
Знаеш ли, след една седмица с теб бях готова да те хвана за ръка и да мина през ада с теб.. Бях готова да те стисна силно и да те не пускам!
Исках да те обичам, такъв какъвто си.
Защото такъв ми хареса, такъв ме правеше щастлива.
Като се замисля, не беше много дълго, но знаеш ли какво научих? Времето понякога не означава нищо.. Ти събуди в мен нещо което никой, никога не беше. Благодаря ти още един път..
Никога, нищо не бих искала на сила, колкото и да те искам. Така е и с теб.
Ако беше казал, че не искаш да си с мен, никога нямаше да се опитвам да стане нещо на сила.
Защото любовта не става на сила.
Любовта е удоволствие, не задължение.
След това, като вече видях че си жив, здрав.. нищо не ми беше ясно..
Чувствах се като парцал, постоянно си задавах въпроси, на които не намирах отговор. Замислих се, толкова ли не ме уважаваш че да не можеш да ми напишеш само “Не ме търси повече, не искам да съм с теб.”
Много нощи не спах, обмислях всичко. Отново и отново. Търсех проблема в мен, исках да е в мен. По-лесно е, знам че мога да го реша, ако е в мен. Но разбираш че понякога не можеш да смениш нещата ти, че не зависи от теб. И е гадничко.
Хващах се как търся твоите очи между хиляди други, чувам стъпки зад мен и се обръщам с надеждата че си ти, звънни ми телефона пак само едно желание - да видя твоето име. Много е тъпо, влюбен си адски много, искаш да гушнеш човека и да не го пуснеш никога, искаш да го обичаш, да му дадеш цялата си любов, да го стиснеш за ръката и да сте най-силни заедно, а дори не знаеш защо това нещо не можеш да го направиш..
Смятам, че всичко в живота се случва по няква причина, така че със сигурност и с нас е така. Ако трябва да се свърши - добре. Ако трябва да мине всичко- ще мине..
Много съм щастлива че беше част от живота ми и че почувствах всичко това с теб. Никога няма да го забравя. Искам само да знаеш че винаги ще съм тук за теб. В добро и лошо! По всяко време!
Запомни, че си уникален и заслужаваш да бъдеш щастлив. Роден си да бъдеш обичан, да бъдеш щаслив. Много се радвам, че поне за малко можеше да бъдеш мой....”
Й. А.
19 notes · View notes
vprki · 2 years
Text
С въображение Съюзът на артистите ще отбележи Международния ден на театъра – 27 март
Tumblr media
По традиция престижните отличия в областта на сценичните изкуства се присъждат от 1974 година в Световния ден на театъра – 27 март. От 2002 година наградите се наричат ИКАР. Всички номинирани спектакли ще бъдат представени в рамките на ХVІІ-тото издание 2022 на Софийския театрален салон, който по традиция е част от Календара на културните събития на Столичната община, както и от Националния културен календар.
Номинираните за наградата „Икар“ са вече известни, представени бяха преди дни на пресконференция, организирана от Съюза на артистите в България, както повелява традицията от години. В края на този текст ще ги припомним отново, но сега в стила на „въпреки.com” ще се опитаме да анализираме какво ни очаква тази година след последните две години в сложната ситуация на пандемията от Covid -19, която все още остава непредвидима. След най-засегнатите не само в България бяха сценичните изкуства – затворени театри, 30%, 50% посещаемост, паднали спектакли, зрителите с маски, отложени репетиционни процеси…
"Опитваме се да бъдем съвременни и съпричастни с всичко, което се случва в света." Каза председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев в началото на пресконференцията, на която бяха обявени номинациите. И допълни като апел да се съобщават партньорите, защото без тях не би могъл да се реализира този важен проект не само за София, но и цялата ни страна.
Tumblr media
Татяна Лолова и Христо Мутафчиев, архив на САБ
Той припомни, че на този ден /10 февруари/ е родена невероятната актриса Татяна Лолова /1934-2021/, която бе удостоена с Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към Българския театър. Когато се връчиха наградите по изключение на 11 май тя беше отлетяла към звездите /22 март/ статуетката ѝ получиха нейните внуци.
В контекста на отминалия сезон за българския театър аналитично и задълбочено театроведката доц. Румяна Николова, член на Комисията, определяща номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за драматичен театър, коментира: „Какви тенденции можем да изведем за развитието, за движението на българския театър? Основната тенденция е, че много трудно можем да отчетем тенденция. Не завиждам на хората, които ще пишат историята на този период. Дано да бъркаме, както си говорихме с моите колеги. Това, което искам споделя не са ��якакви тенденции, а по скоро мои наблюдения, с които не ангаж��рам другите от комисията. На картата на българския театър много отчетливо има няколко извън столични театри, които стоят много стабилно и устойчиво. Бих споменала театрите в Пловдив, Варна и Плевен. Не всички ще ги видите в номинациите. Има една друга категория театри, които не влизат много в номинации и фестивали, в други селекции, в критическите оценки, но се вижда едно старание, което отдавам на младите им мениджъри,бих отличила театрите в Благоевград и в Ловеч. И има едни театри, които не сме чували нито в селекции, нито в номинации – никъде. Тях няма да ги споменавам, вие ги знаете. Някои от тях не сме ги чували от 10 години, т.е. може би предстои една нова равносметка, едно ново картографиране на българския театър. В последната година, а може би и миналата, но в последната година, със сигурност, най-гостоприемният домакин за всички театрални проекти, извън институционалните театри или така наречените независими проекти се очертава театър „Азарян“ в НДК. На картата на София присъства и ново пространство, което да се превърне в гостоприемен дом за тях Топлоцентралата.“ Румяна Николова поясни, че е било сложно на Комисията да пътува заради пандемичната ситуация, падането на спектакли, но така беше и предната година по същите причини.
Tumblr media
От ляво на Дясно: Румен Угрински, Василена Радева и Румяна Николова, снимка: Стефан Марков
Много от спектаклите са гледали на запис. И тук тя изрази важна позиция: „Тази година бяхме по-затруднени, както комисията от миналата година беше по-сложно, защото не можехме да пътуваме, представления падаха, гледахме много повече представления на запис, не са толкова много. В скоба архивирайте своя труд с повече внимание снимайте си по-добре спектаклите Във века на технологиите продължаваме да гледаме много некачествено заснети спектакли. Вече имаме възможност да преодолеем мимолетността на това, което работим.“ Само припомняме, че заради пандемията, благодарение на екипа на фондация Viafest“ в сложната ситуацията на противоепидемични мерки и извънредна ситуация от 13 март 2020, а и през 2021 /в хибриден вариант/успяха да направят за публиките събития на годината Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято”, Липсваха ни атмосферата във Варна, очакванията пред софийските театри, но както ни показаха организаторите винаги има вариант, когато имаш познания, когато правиш нещата с любов към изкуството да възнаградиш публиката с изключителни спектакли. Това е за пояснение, а и да не забравяме, че по подобен път Софийска филхармония бе с публиката си, макар и он лайн. Значи може, но се иска работа, отдаденост и любов, а не просто това „да го заснемем“. Важно е и как – остава не само документ за спектакъла, но и художествен продукт, по който ще се съди след време кои сме, какви сме били в сложно време и в сложен свят.
Румяна Николова направи и някои важни пояснения и нови коментари след обявяването на номинациите, като поясни защо сред номинациите не е „Бурята“, спектакъл на народния театър „Иван Вазов“ с режисьор знаменития Роберт Уилсън, безспорно театралното събитие на 2021 година.
Tumblr media
"Бурята", снимка: Гергана Дамянова, архив на Народен театър "Иван Вазов"
„Бурята“ е международна продукция с международен екип и не може да я сравняваме с нашата продукция. Тя не съответства на българските реалии. Но отличихме в номинациите Жаклин Даскалова в категорията „дебют“ за ролята ѝ на Миранда в спектакъла, както и Народния театър в категорията „Майсторско техническо изпълнение“. Изключителна е смелостта на екипа и на целия актьорски състав за този спектакъл.“ Направи и други важни уточнения като подчерта, номинацията за режура на Николай Поляков за спектакъл „Майсторът и Маргарита“ по Михаил Булгаков в Младежкия театър „Николай Бинев“ е за умението да се работи с текста и с актьорите. Според нея, и не само в нашия театър не се работи на необходимото ниво с актьорите. Но тя е колегите ѝ от комисията са стигнали до важен извод. Досега /били сме наблюдатели на този факт не веднъж - б.а./. „Пропастта между широката публика и театралната гилдия беше голямо. Този сезон в номинациите са стеснили тази пропаст.“ Дано е така!
Tumblr media
Николай Поляков, снимка: Гергана Дамянова, архив на Младежки театър "Николай Бинев"
От своя страна режисьорката Василена Радева, член на комисията сподели: „Да категоризираш труда на колегите е много голяма отговорност и предизвиква много лични съмнения. В главата са ми неноминираните, но бяха в обсъжданите в широкия списък, който създадохме в комисията. Независимите театри стоят много достойно професионално заедно с институционалните театри. И това не зависи от бюджета, който е даден за едно представление. Бих отличила, защото бюджетите са съвсем различни. На всички честито, че работят.“ Честито на театралите, че работят, особено, в тези времена. Думи достойни за финал на този текст, но ще продължим с още важни неща.
Актьорът Румен Угрински, член на комисията определяща номинациите и наградите Икар 2022 в категориите за куклен театър сподели, че с колегите му са били затруднени, защото категориите са само две. Според него публиката се завръща в театралните салони след тези сложни две години заради пандемията.
Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за драматичен театър: доц. Румяна Николова - театровед, доц. Венелин Шурелов – сценограф, д-р Зорница Каменова – театровед, Василена Радева – режисьор, Боян Арсов – актьор, Мишо Шишков-син – композитор, Спас Спасов – консултант в категория ,,Майсторско-техническо осъществяване“.
Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за куклен театър: Нина Димитрова – актриса и режисьор, Румен Угрински – актьор, Юлиана Войкова-Найман – сценограф.
Председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение. Награда на АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Кирякос Аргиропулос. Той е директор на Столичния куклен театър от 2002 г. до 2019 г. През годините е и режисьор на десетки спектакли като „Кой има магарешки уши?“ и "Принцесите и Змеят", които може да гледате и до днес!
Tumblr media
Кирякос Аргиропулос, снимка: Стефан Джамбазов
Той е основател на Международния фестивал за уличен и куклен театър Панаир на куклите / Puppet Fair, по чиято организация още работи активно при всяко издание! Преди време той каза за „въпреки.com”: „Театърът все пак е форма, не е само текст. При нас формата е много важна и търсенето на тези изразни средства е една от задачите и на кукления театър, и на НАТФИЗ – да мислят, да фантазират по-мащабно, да не се спират, да имат смелостта да изобретяват, защото в кукления театър това са много важни компоненти. Да можеш да изобретиш нещо и от това да изскочи мисъл, да изскочи знак. И добави тогава: „Родиха се няколко представления в последните години и те са доказателство, че има млади хора, които мислят различно и намират свои изразни средства”. За него най-важното е младите да излязат извън консерватизма, да правят това, което чувстват, да фантазират и да се чувстват свободни. И посочи, че Юлия Огнянова като преподавател точно това е направила със своя клас, от който излязоха имена като Теди Москов, Сашо Морфов, Мая Новоселска…
Награда „Икар“ 2022 за изключителен принос към музиката, излъчена на Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Мими Николова. Тя започва своята кариера от края на 50-те и до днес радва публиката на концертните сцени.
Tumblr media
Мими Николова и Димитър Симеонов, снимка: Стефан Джамбазов
60 години ни показва как да обичаме с цялото си сърце Мими Николова и Димитър Симеонов (1932-2019) станаха Почетни граждани на София по предложение на Джаз ФМ през 2018 година.
Наградата за чест и достойнство се присъжда на актьора Симеон Алексиев от Пловдивския драматичен театър „Н.О. Масалитинов“, който от началото на кариерата си до днес е в трупата. През 1979 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Елка Михайлова. „Той е оставил толкова много след себе си!“ – каза за наградения Христо Мутафчиев.
Tumblr media
Симеон Алексиев, снимка: Александър Карамфилов, архив на mediacafe.bg
Бихме добавили не само в театъра, но и в киното и телевизията.
Наградата за изключителен принос към Българския театър се присъжда на режисьора Асен Шопов. През 1956 г. завършва актьорско майсторство, а през 1962 г. режисура при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ. Има награда Аскеер“ за цялостно творчество (2012) и за режисура за „В полите на Витоша“ от Яворов в Благоевградски драматичен театър 2003 г.
Tumblr media
Асен Шопов, снимка: архив на ТБА
Това са детайли от предстоящия театрален празник на 27 март и очакваните награди, за номинираните, които ще коментираме тогава. Припомняме, че през 2020, Съюзът на Българските артисти успя през септември, а не на 27 март, Международния ден театъра, да връчи театралните награди ИКАР, макар и онлайн.
А миналата 2021 церемонията по връчване на театралните награди на САБ „Икар“ се състоя салона на Народния театър „Иван Вазов“ на друга знаменатална за България дата 11 май, когато почитаме паметта на Св. св. Кирил и Методий. През 2021, Съюзът на артистите в България отбелязва сто години от създаването си. Създадената по този повод документална фотоизложба можа да се види изложена в градинката на „Кристал“.
Въпреки трудните времена заради пандемичната обстановка, театрите не само в София подготвяха премиерите си и наградите са професионалната оценка на гилдията и специалистите. А публиката остава вярна на любимците си дори преодолявайки разбираемите си страхове от заразяване с Covid-19. Позволявам си да коментирам всичко това отново и отново, защото тепърва ще оценяваме какво ни сполетя и как ще продължим живота си, който едва ли ще бъде същият, какъвто е бил преди пандемията. Дълбоко се надяваме, че въпреки ситуацията ще се състои Софийският театрален сезон и ще имаме възможност да гледаме най-доброто от цялата страна с обединяващия слоган: „Вижте най-добрите“.
В тези две много сложни, трудни години на световна пандемия, която така болезнено се отрази на културата и изкуството Съюзът на артистите в България се стремеше и се стреми да преодолява невъзможностите. Създаде с одобрен проект от НФ ���Култура“ Интернет платформата за наградата ИКАР, което е и паметта за българския театър 866 награди от 1974 година. На нея може да се проследи как се променят категориите, кои са били номинирани, кои наградени, кои са били членовете на комисиите. От 2019 година публиката има възможност он лайн да гласува за любимото си представление в областта на драматичния, кукления и танцов спектакъл.
Tumblr media
Христо Мутафчиев, снимка: Стефан Марков
И важна подробност с днешна дата – по стечение на обстоятелствата познавам проекта, с който Съюза кандидатства за Културния календар на София за 2022. Много хора биха си помислили, че това се решава автоматически заради дългогодишния авторитет на наградите „Икар“ и Софийския театрален сезон. Но не е така - екипът , начело с Христо Мутафчиев е подготвил великолепен проект, който развива негова много богата визия в различни посоки, свързани с младата публика, с хората със специфични потребности, с новите изисквания на времето, в което живеем. Освен представления Софийският театрален сезон, включва и редица паралелни прояви (дискусии, изложби, светлинни и интерактивни акции, представяне на книги, детски куклено-театрални ателиета, уъркшопи, онлайн събития), които обогатяват и разнообразяват цялата програма. Традиционната фотографска изложба на открито тази година е посветена на 100 годишнината от рождението на забележителната актриса, любимка на публиката десетилетия Стоянка Мутафова. Специален акцент е и 21 март – Международния ден на кукления театър. По повод великолепната детска програма тази година Биляна Генова, директор на Дирекция „Култура“ на Столична община, партньор и съорганизатор на събитията каза: „Глаголите „чета“, „обичам“ и „харесвам“ трудно имат повелителна форма. Не можеш да принудиш децата да обичат театъра и да четат книги. Трябва да запалиш интереса им. Софийският театрален салон за мен е една от най-важните програми, защото тя успява да го постигне.“
В рамките на един месец събитията могат да бъдат посетени в различни локации и по театралните сцени, както и в нетеатрални пространства на територията на София. По този начин столицата ни се превръща в единственото място, което дава възможност на зрителите да се запознаят с най-доброто от живите сценични изкуства през изминалата година.
Партньори на събитието са Министерството на културата, Столичната община, Министерството на туризма, Fibank, Philip Morris, Nescafe Dolce Gusto, Lenovo България, H2O, Тип Топ Куриер, [ ‘nouhau] SALON, Геотехмин, Hill Clinic, Atera Дизайн, Mobile Super Market, АКТ-Унима и VIVACOM Art Hall Oborishte 5.
Припомняме, че за да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година. Автор на Посланието по случай Световния ден на театъра миналата година бе на знаменитата актриса Хелън Мирън. В сложната световна ситуация тя написа: . „Откакто са на тази земя, хората си разказват истории един на друг. И прекрасното ни единение чрез театъра винаги ще продължава да съществува, докато ни има нас. Творческият импулс на писатели, художници, танцьори, певци, актьори, музиканти, режисьори никога не ще бъде задушен, а в най-близко бъдеще ще разцъфне пак с нова енергия и разбиране за света ни. Нямам търпение това да се случи!“. С нетърпение и вълнение очакваме посланието за 2022 година и кой талантлив творец ще го представи по покана на Международния театрален институт. ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов, архив на САБ и театрите
Пълен списък на номинациите наградите ИКАР 2022 може да прочетете на https://www.facebook.com/unionofactorsbg/
0 notes
vprki · 7 years
Text
Енцио Ветцел: Темата защо напускаш страната си, много ме интересува
Tumblr media
„Амбицията ми е да опозная страната ви. Единственото, което бях помолил нашата централа, нашето ръководство като ме назначават да бъде в рамките на Европа. Тъй като единият ми син е все още млад и не исках да се откъсвам много от него и тогава ми предложиха София”. Това споделя в разговор за „въпреки.com” директорът на Гьоте институт в София Енцио Ветцел, но не съжалява за своя избор.
И продължава с усмивка: „Бях преминавал през България само на път за Гърция. В Университета по време на следването ми по някакъв начин покрай старогръцки, старославянски и т.н. съм научавал нещо за страната ви по-скоро исторически и нищо за социалния и политическия живот. За мен беше истинско откритие да видя самостоятелна, европейска култура в България, макар  и различна от културата на моята страна. Всеки път се радвам на всяка дума от персийски, турски, когато чуя. Това са различни връзки… Скоро една пианистка ми говореше за българската дума „инат” и аз казах: „не, не”, тя е персийска. После се оказа, че пианистката имала предвид не само думата, но и пословичния български инат като качество. Но го има и навсякъде…”.
Tumblr media
Разговаряме с него в кабинета му в сградата на Гьоте институт, архитектурен ансамбъл от началото на 20-век, който има своето специално място в центъра на столицата ни. А от влизането на Института в сградата е и център много културни събития с участието на интересни хора от България и Германия и не само това. Отдавна уговаряхме срещата с  г-н Ветцел и ето ни сега заедно на 1 март, когато преди всичко си честитим хубавия нашенски празник. Споделяме му колко много прави Гьоте институт за развитието на българската култура не само като организирането на прекрасни събития и срещи, но и като образователни програми по немски език, културен мениджмънт, партнира на големи фестивали и още и още.
„Ние не се опитваме да покрием абсолютно всичко, а да си поставим определени приоритети, определени основни точки.
Да изберем приоритетите за мен беше особено трудно,
защото аз съм тук от две години и освен това имаме множество партньори, базирайки се на техните програми и опит можехме да видим къде са пунктовете, където можем да работим. Не съм чак толкова доволен от тези две години, защото не задавахме ясна картина къде сме и за нашия имидж като цяло, защото тук има много събития и въпросът е защо и къде Институтът може да се намеси. Преподаването на немски език и информацията за Германия - това се подразбира, но когато става въпрос за нашия принос в културата е как ние можем точно да допринесем”. Малко самокритичен е към себе си директорът, но и подчертава, че и преди неговото идване в България  е имало сериозна линия за съвременно изкуство и е било лесно да я продължат.
Tumblr media
„Периферна светлина, въздух и слънце”, съвместен проект на художниците Красимир Терзиев и Даниел Кьотер
„Но въпросът беше не само да правим събития за хората, които така или иначе се интересуват и идват, но и да привлечем и други хора, например тези, които идват при нас на езикови курсове, които се интересуват от музика, театър, кино и т.н., да привлечем различни аудитории, които се интересуват от съвременно изкуство”. Дава примери за съвместната им работа със „Сариев Contemporary” и фондация „Отворени изкуства” по образователната платформа за въвеждане в съвременното изкуство. Ще продължат да работят с тях, защото също искат да говорят за изкуство. Затова и ще канят различни куратори и колекционери от Германия. В момента в една от залите на  Института е изложбата „Периферна светлина, въздух и слънце”, съвместен проект на художниците Красимир Терзиев и Даниел Кьотер.
„И Емил Миразчиев /председател на сдружение „Изкуство Днес” и директор на Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна – б.а./, който от години прави прекрасна работа. Гьоте институт го подпомага в неговата работа, за да може той да развива една независима дейност”.  Енцио Ветцел вече знае за идеята на Емил старата гарнизонна фурна, построена през Втората световна война в Пловдив да се превърне в ново пространство за култура. Дори при представянето на годишната програма на Гьоте институт Емил възторжено показваше как това занемарено пространство може да заживее. Художникът организира и подписка в града сградата да не разрушава. По този повод директорът на Института отбелязва: „Това само показва колко бързо се пр��меня съвременното изкуство – днес е за днес, утре е за утре. Дейността на Емил също го показва как
нещата много бързо и динамично се развиват
- ето сега с този нов проект за фурната…”.
Tumblr media
Спектакълът “В очакване на Годо” на режисьора Иван Пантелеев /д./ беше също в София със съдействието на Гьоте институт
През годините Гьоте институт винаги е имал специален афинитет към театъра, неслучайно, защото германският театър е сред водещите не само в Европа и с активното присъствие на български театрали като знаменития режисьор Димитър Гочев, светла му памет, Самуел Финци, Иван Панталеев. Теди Москов също е имал постановки в Германия. Именно в Института беше представена книгата „На фокус Dimiter Gotscheff”  на Виолета Дечева и Георги Каприев, които независимо един от друг са следили постановките и новаторските търсения на Гочев повече от двайсет години. Текстовете в изданието са подредени по хронология и дават на читателите възможност да се запознаят с делото на определяния като „един от най-важните немски режисьори”. Това беше изключително запомняща се вечер в памет на големия творец, за жалост, навремето неразбран в България. Приживе сме гледали негови спектакли в София отново благодарение на Гьоте институт и фондация „Аполония”…
Tumblr media
Последните две години в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и неговото продължение „Световен театър в София имахме щастието да гледаме два забележителни театрални спектакли, благодарение на партньорството на Гьоте институт. Припомняме си ги с Енцио Ветцел.
„Това бяха страхотни възможности -
преди две години да дойде тук знаменития спектакъл „Юда” /от Лот Векеманс на световноизвестния режисьор Йохан Симонс и Мюнхнер Камершпиле, Мюнхен/, а миналата година в „В очакване на Годо” /Дойчес театър, Берлин режисьор Иван Пантелеев, с участието на Самуел Финци/, но не всяка година можем да си позволим гостуването на толкова мащабни продукции. Тази година, специално за работата ни с „Варненско лято” се спряхме на един вариант, в който се занимаваме с превод на немска драматургия на български език на по-млади автори под формата на сценично четене. И това ни дава възможност не само да показваме нови продукции, но и да показваме работния процес по възникване на театъра като цяло. Такъв е случаят с пиесата „Травма” от Торстен Бултщайнер /автор на пиесата „Нордост”, поставена с огромен успех в Младежкия театър „Николай Бинев” – б.а./ , която ние сега превеждаме на български език и не е показвана още в Германия. Но ние с „Варненско лято” ще организираме сценично четене по време на фестивала /текстът на „Травма” ще бъде публикуван в новия брой на сп. „Хомо Луденс” в превод на Боян Иванов – б.а./. Имаме и други отворени проекти, например Гергана Димитрова в момента превежда няколко текста немска драматургия на български език, които също ще искаме да представим в България под формата не само на преведен текст, но и като сценични четения. Представяме и документален театър с театралната формация „Реплика”, създадена от Георг Шано и произведението „Безсъщност” с режисьор Борис Зафиров, работим и с Неда Соколовска, която направи „Мир вам”, което също подкрепихме.
Tumblr media
Моноспектакълът “Юда” на актьора Стивън Шарф също беше в София
Такава е нашата работа, аз съм сравнително нов, но вече стават две години,  имам необходимост от разговори с експерти, за да мога да направя програмата. Отваряме програмата си, отваряме тези разговори, за да вдигнем завесата, за да покажем какво стои зад това, което хората виждат, процесите”. Споделя все така амбициите си Енцио Ветцел в търсенето си на нови пространства и теми за дейността си като директор на авторитетната културна институция. И тъй като сме в навечерието на 21-ия София филм фест няма как да не отбележим и заслугите на Института през годините, благодарение на който по време на фестивала са гостували с филмите си творци от ранга на знаменития Вим Вендерс и много други.  И тази година е много впечатляваща програма на германски филми, между които и „Тони Ердман”, обявен за най-добър филм от Европейската филмова академия за 2016 г. на режисьорката Марен Аде. А от 10 до 20 март в салона на Гьоте институт е филмовата програма под надслов „Цветовете на копнежа”. Заглавието на проекта идва от едноименния документален филм на Томас Риделсхаймер. Авторът на филма, едновременно режисьор и оператор, избира Катар, Португалия, Мексико, Япония и Германия, за да търси „цвета на копнежа“. С кадри в едър план, музика, стихове и осем истории за любов, родина, надежда, природа и свобода той разказва за мъката и радостта да бъдеш човек. В поредицата са включени и два филма от класиката на немското кино – „Криле на желанието“ (1987) на Вим Вендерс и „Фицкаралдо (1982) на Вернер Херцог. Те разказват за мечти и видения, за отчуждение и човечност от гледната точка на едно друго десетилетие.
Tumblr media
А Енцио Ветцел продължава:
„Най-важното е как ние искаме да бъдем полезни,
но си мисля и какво на мен ми е интересно и какво мога да науча и кой може да прояви същия интерес и да научи нещо. Става дума и за някаква енергия да се промени нещо - не искам само аз да служа, но става въпрос и за лични интереси и страсти. Аз съм един типичен германски гражданин, бюргер и гледам през моята перспектива как мога да открия съмишленици и хора, които могат да споделят моите интереси като партньори. Аз съм един, но ние се опитваме и работим и искаме още повече да работим с куратори от България, от Германия, които през тяхната лична перспектива също да ни представят различни гледни точки. Още нещо отвъд културната ни дейност са образователните програми как можем да допринесем с образование, как например някой, който работи за някой фестивал или организира фестивал може да подобри своите компетенции. Преди две години започнахме академията за културен мениджмънт, която цели точно това образование, подобряване на познанията и дава много важни компетенции”. Обяснява той по-широкия и амбициозен аспект на работата на Института. Дори допълва, че Стефка Цанева от Културни програми, която ни превежда по време на разговора е завършила тази академия.
В личен план казва за себе си, че съвсем не съжалява, че е тук. Има много приятели вече и с тях води прекрасни разговори. Щастлив е, че и съпругата му е тук, а тя има повече време за приятели. „Тя има интерес към народните танци и прибави хорото към любимото си аржентинско танго”. Енцио Ветцел е завършил ориенталистика и владее персийски, иврит, познава религията традициите на хората от тази част на света. Познаваме го времето, когато е в България и виждаме вече как и в този разговор вмъква български думи или разбира въпросите ни. Продължава да ни опознава, пътува много в страната.
Tumblr media
По време на представянето на годишната програма на Института г-н Ветцел изброявайки новите посоки, включително и
създаването на ново подходящо място за езиковото обучение,
което ще е в близост до централната сграда, подчерта стремежа им за повече обсъждания, срещи не само с партньорите. Целта, безспорно е развитие на българската култура и образование. „В България Гьоте институт не е единственото място, през което вървят тези връзки. Сигурно има хиляди такива места и възможности – има много връзки между България и Германия. Това е причината да си поставяме конкретни приоритети. Не можем да поканим всички добри музиканти, художници…Но тази специална линия кои български артисти, в най-широк смисъл, които работят в Германия с идеята да се върнат в кавички. Не можем да поканим всички, но всеки път, когато имаме тази възможност, както беше със Самуел Финци, един от най-известните българи, които работят в Германия винаги е хубаво като ги видим да се връщат тук в България. Но, разбира се не става дума само за най-известните хора в Германия, но и като цяло темата да отидеш в Германия, да напуснеш България и там, ако не се получат нещата да се върнеш. И цялата тази тема защо напускаш страната си много ме интересува. Ще дискутираме”.
Закачливо му казваме, че приемаме като личен подарък дигиталното излъчване на живо на концертите на знаменитата Берлинска филхармония. Той с усмивка казва, че също го счита като личен подарък. Поредното излъчване е на 11 март от 19.30 часа в залата на Института, а програмата е забележителна – концерт за цигулка и оркестър на Едуард Елгар със солист Пинкас Цукерман и Пета симфония на Пьотр Илич Чайковски, на диригентския пулт Зубин Мета! „Много се радвам за това, ние работим по този проект още преди една година. Някои хора ми казаха, че няма да има интерес, че едва ли не ще бъдем като конкуренция на концертите в зала „България” . Много се радвам, че ще мога да видя така отблизо сър Саймън Ратъл, Зубин Мета като диригенти и други световни музиканти - така може да се види много повече, отколкото ако е в залата. Освен дигиталните концерти, които ще представяме от Берлинска филхармония имаме концерти и тук на живо. Работим с един български композитор, който да направи програма за концерти през април, а през юни вече и с фестивала „180 градуса””.
Tumblr media
Няма как да не го попитаме какво не му харесва тук особено в културната политика. Той е деликатен, но все пак споделя с пример от практиката си: „Преди няколко дни организирахме среща на издатели и това, което ми направи впечатление, че много често се говореше какво трябва да направи Министерство на културата и си мислех, че не трябва да търсим вината в някой друг, а става въпрос ние какво правим.
Необходима е повече самоинициатива,
а не да обвиняваме някого и да чакаме, а да действаме за нови правила, закони и т.н. В тази посока може да бъде постигнато доста. Сигурно звучи малко неокопиталистически, но няма друг път. Ето пример - моята майка беше художничка, скулпторка и тя вместо само да направи скицата или проекта и леярът да я излее, после да чака да се продаде, после да чака да й издадат каталога, тя участваше активно във всяка част от процеса”. Няма как да не се съгласим с него, без той да споменава пословичното ни мрънкане, че държавата ни е винаги задължена или някой друг. Знаем си го, но в цялостната си дейност Гьоте институт, както и много други международни институции вече десетилетия след промените у нас се стремят да ни образоват, независимо в коя сфера, че нещата зависят от нас самите. А упреците към държавата са други поне според нас – неумението й наистина да създаде правов и институционални правила и ред за свободната инициатива на гражданите си. ≈
Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов
Снимки: Стефан Джамбазов
0 notes