#Цветно ми е днес | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 7 months

Text

Здравейте, граждани – по Георги Мишев или за наградите на Портал Култура и не само…

Писателят Георги Мишев е носителят на Голямата награда на Портал Култура в 10-ото издание на призовите отличия, връчвани винаги на 1 ноември – Деня на Българските будители /на снимката синът му Михаил Вешим я приема/. Това вече е известно от информациите по медиите. Но в нашия стил и посока държим по-аналитично да коментираме смисъла и отзвука му.

Аргументация за наградата му, изписана на традиционно връчваните дипломи е „За приноса му към българското слово и неговия „миграционен цикъл“, превърнал се в класика на българската белетристика и на българското кино“. Изчете я проф. Калин Янакиев, член на журито, който каза пред публиката в книжарница „Гринуич“, пространството, където обичайно се връчват тези награди: „Днес е особен празник, уникален празник в България. Той е празник на будителите, защото в България много често много хора спят и трябва да бъдат будени. Един от тези будители, които даже дълги десетилетия прави това и за него Голямата награда за цялостно творчество. Нямаше спор в журито и това е Георги Мишев с неговите 28 книги и 16 филма по негови сценарии или литературни произведения.“ Проф. Янакиев припомни, че Георги Мишев още във времето на социализма разказваше, уж, за малкия човек, но не подчиняващ се на така наречената тогава „малка правда“ да бъде себе си, да се самоиронизира, да иронизира и по своему да не се съгласява. Разказваше за тези хора със симпатия, цветно и има стоя принос към българското слово тогава и сега. И хората четяха Георги Мишев, гледаха филмите по негови сценарии, цитираха ги, измисляха вицове в техен контекст.

проф. Калин Янакиев

Но заедно с това писателят беше и гражданин, застана начело на Русенския клуб. После, след промените много изведнъж се присламчиха към него, но човекът тогава и досега си остава Георги Мишев. На първия митинг след 10 ноември 1989 година , изпълнил площада пред църквата „Свети Александър Невски“ писателят се обърна към хилядите присъстващи: „Здравейте, граждани“! Хората, ние, които от нашето поколение бяхме там помним тези незабравими моменти, защото осъзнахме, че вече не сме поданици. Но това беше преди цели 34 години… Граждани, сякаш, е изгубила смисъла си в днешно време е болката и огорчението на проф. Калин Янакиев, за жалост го знаем…

Наградата на Георги Мишев бе дадена на сина му писателя Михаил Вешим, който получи наградата на Портал Култура за проза, но за това малко по-късно в текста. Той прочете думите на баща си по повод наградата, които публикуваме, благодарение на колегите и приятелите от Портал Култура. А на 3 ноември Георги Мишев отбеляза своите 88, но както каза синът му „той е здрав и с акъла си“. И все пак в грипно време не е разумно да се събира с много хора, допълни Михаил Вешим преди да прочете краткото писание на татко си по повод отличието.

Георги Мишев при получаване на Голямата награда за литература на Софийския университет, 2006, снимка: архив на СУ

„В днешния виртуален наш живот човек не знае добро ли, зло ли отсреща иде… В случая днешното е добро и заслужава благодарности, макар да не знам на кого точно… Все пак се разбира, че иде от Портала на господин Тони Николов и неговите съмишленици, които долавят настъплението на пустинния климат в културата.

Наблюденията ми на пустинята са най-вече от литературната гилдия, там цари обезлюдяване и суховей. На младини срещах по улиците отвън достолепни мъже като Константин Константинов, Симеон Радев, Бешков и Каралийчев, Далчев и неистовия Радой.

Сега сме като във вица за седемте самураи, които били трима: „Няма хора, брато!”.

Е, не е чак дотам – един Марко влачи диканята на иронията по Пернишко; Борис Христов самотен броди из Родопите, русчуклиите Цаневи са в залеза на гроздобера…Но всичко ни е наред – издателства хиляда, книжарници бол и бол, панаири пролет и есен, самиздат и рецензии за кум и сват.

Соцреализмът е още на въоръжение в поделенията на Боян Ангелов; Гранитски и Анчев са в класово-партийни ризници, за които няма бронебойни патрони; от страниците на „Словото днес” се носят есенции като от одеколон „Красная Москва”.

Накрая за тандемите. С моя антином, автора с обърнатата фамилия, всъщност не сме тандем, не караме едно и също колело. Всеки си има превоз, сам си избира посоки и маршрути. Ако пукне гума, гледа сам да се оправя. Тъй си е открай време, но някога нямаше телевизия, интернет и телефон в джоба, трябваше само да научиш буквите. На мен като старши, не ми се е налагало да викам: „Мишо бре, чети!” Помня навремето в салона на БИАД се случих до Илия Бешков, на сцената дъщеря му Павлина свиреше на пиано. Бешков до мен плачеше…

Признавам, моето бащинско отношение е по-сдържано. Пък и у нас нямаме пиано…“

А ние още се опитваме за броим Дивите зайци, дето ги няма и, вероятно, Георги Мишев ни гледа насмешливо, без да си вярва, че е пророкувал някога. А режисьорът Едуард Захариев и любимият ни актьор Филип Трифонов ни гледат Отгоре насмешливо, че нещо не се справяме…Така дълго можем да си говорим за книгите и филмите на Георги Мишев…

Но да се върнем към Първата наградата за проза на Портал Култура, с която бе удостоен Михаил Вешим за книгата си “Химия на шегата“, издателство „Сиела“, 2022 г. Наградата му връчи писателката Теодора Димова, член на журито и каза:

Теодора Димова

„Наградата за проза отива при Михаил Вешим за неговата автобиографична книга „Химия на шегата“ заради неподражаемото му майсторство да разкаже миналото през шегите на времето. Хуморът на Мишо Вешим е нещо, което му идва отвътре, което е толкова естествено за него, колкото и дишането. Хуморът за Мишо Вешим е неустоимо привлекателен и жизнен път. Ако той трябва да тръгне по някоя друга писта на магистралата, която е лишена от самоирония и чувство за хумор, той няма да иска да върви по подобна писта. Освен това неговият хумор е добронамерен, заразителен, привличащ, творящ. Неговият хумор облагородява, сплотява и повдига на друго ниво. Ако ние можехме да стоим малко по-дълго на това друго ниво, на което той ни е повдигнал само, ако не се сгромолясахме така в собствената си сериозност и чувство за величие, обществото ни като цяло щеше да е далеч, далеч по-привлекателно и нямаше да има настоящите характеристики, в които ние с недоумение и погнуса днес се вглеждаме. Честито на Мишо Вешим!“

Михаил Вешим

А той беше лаконичен и смутен, за тези, които го познаваме от детските му години. Но това е друга история…: „Заглавието на моята книга „Химия на шегата” е очевидно намигване към по-известна, по-награждавана и по-сериозна книга – „Физика на тъгата”. Ако бях намигнал с другото око към писателя Георги Господинов, можех да я кръстя и „Смехоуб��жище” – такова заглавие също щеше да ѝ подхожда. Защото от половин век аз се крия в моето Смехоубежище, то ме спасява, то ме опазва, то ми помага да приемам с усмивка и провалите, и похвалите.Чувствам се като паднал от Космоса, от което много се вълнувам. Не е често хумористи да получават награди, смятат ги за несериозни, а тази на Портал култура сериозна. С усмивка приемам и тази награда, няма опасност да си навиря носа от прекалено писателско самочувствие.“

Припомняме, че Михаил Вешим и книгата му „Химия на шегата” бяха номинирани за наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“. За нея литераторката и психоаналитик Росица Чернокожева написа за „въпреки.com”: „Михаил Вешим не се побоява да нарича нещата с истинските им имена. За пребоядисалите се комсомолци и партийни деятели в първи в редицата на демократите слез 1989 г. И тогава хората отново си казват: „Какво го мислехме – какво стана.“ Голямото майсторство на Михаил Вешим в тази книга е, че през лично преживяното, през чувствата, той казва много досега завоалирани истини и личното и общественото се вплитат в една неразделима амалгама. Книга, която не може да ни остави равнодушни. Защото, говорейки автобиографично, Михаил Вешим отразява живота на няколко поколения. И ако неговият дядо е заръчал в първия учебен ден на баща му: „Не си губи молива“, баща му – на него: „Не си губи ключа“, то Михаил Вешим заръчва на младите: „Не си губете любопитството“.“

Журито от ляво на дясно: Тони Николов, проф. Божидар Кунче��, Теодора Димова, проф. Калин Янакиев и Деян Енев

Преди да коментираме наградата на Портал Култура за хуманитаристика държа да отбележа нещо важно. Колегите са единствените, които дават този приз. Освен това журито е известно и постоянно – Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, литераторът проф. Божидар Кунчев, философът проф. Калин Янакиев и писателите Теодора Димова и Деян Енев. Те изчитат огромен брой текстове, публикуват дългия списък с избора си през май-юни, а в края на септември – краткия. Нелека задача, те си знаят…Но винаги очакваме при връчването награди техните аргументации, които са урок за отношение и познание.

Първа награда за хуманитаристика е за Антоанета Дончева за книгата ѝ „Самюел Бекет: Сияйното отсъствие“ (издателство „Изток-Запад“, 2022) за нейния проницателен прочит на поетиката Бекет и на социалната и персонална ентропия в неговото творчество. Наградата връчи проф. Божидар Кунчев като представи своята гледна точка като избор на журито.

проф. Божидар Кунчев

„Самият факт, че е поискала да пише за Бекет, заслужава да я приветстваме. Защото за него са написани безчет страници, защото творчеството му е ангажирало вниманието на едни от най-значимите представители на изкуството, на критиката и литературата, на философията. Но Антоанета Дончева заслужава да ѝ благодарим, защото книгата ѝ е плод на безспорната ѝ дарба да осмисли на свой ред делото на един от най-големите в световната култура. Трудът на Дончева е колкото за творчеството на Бекет, за изключителната самобитност на таланта му, толкова и за модерната епоха с нейните абсурди, с кризата на човешкото, с изгубените ориентири и релативизма в мисленето и практиките на човека, заради които светът стана безспорен. “Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“, както е озаглавен този труд, не приема интерпретациите, според които сътвореното от Бекет е плод на отчаянието. Дончева изрично изтъква, че той не трябва да се възприема едностранчиво като „пророк на отрицанието“, тъй като подобно възприемане опростява творчеството му. В завършека на книгата си тя не пропуска да отбележи, че „Бекет ни предупреждава за настъпващото личностно и социално изгнание във време без край и в пространство без география“. Авторката подчертава, че „това предупреждение трябва да бъде чуто от всички, но най-вече от учените в хуманитарните и социалните науки“.

Завидна е голямата ерудиция на Антоанета Дончева, която ѝ позволява да навлезе в същината на много и различни проблемни полета, на въпроси и дилеми, без чието вярно тълкуване ще се разминем с истината за Бекет и с това, което беше и продължава да бъде по един или друг начин нашето модерно, постмодерно и не знам как още да го нарека некачествено време. Не крия, че прочетох книгата с интерес и внимание, което не ме изостави до последния ред. Написаното от Дончева ме срещна с темите и проблемите, ангажирали и моето съзнание като човек и литератор. Книгата откроява облика на личност, обзета трайно от тревогата за болестите на света, за смъртоносните му пропадания в голямото Нищо. Тя откроява въздействащия образ на Бекет, приобщаващ ни към своето разбиране за моралните, социалните и духовните недъзи на света. На този Бекет заявил в един разговор: “Още никой не се е осмелил да каже какво в действителност означава да съществуваш на този свят“. Но тук трябва да отбележа, че той се осмели. Убедително го доказва и книгата на Дончева.

Мостът наименован на Самюел Бекет в Дъблин, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Толкова мрачните интонации в творчеството му и въобще всичко в него, заради което сочат Бекет като емблематична фигура в литературата на абсурда, говорят за сложно устроената му личност. Вярно е, че, както пише Дончева, Бекет е творец от времето, когато „европейският човек е загубил вярата си в основополагащи цивилизационни постулати, превърнал се е в тотално объркат, безпомощен и обезверен субект, вследствие на травматичния опит от войните, фашизма и комунизма…“. Но да не забравяме, че той бе неизменно личност с изявена гражданска позиция, със съзнание и поведение, което нито веднъж не бе загърбило усилията да се намали злото, да се намери излаз от поредното затъване в Нищото. Участието му в Съпротивата на Франция, изявената му съпричастност към делото на Вацлав Хавел и какво ли не още разкриват, че авторът на „В очакване на Годо“ беше една необикновена човешка и творческа индивидуалност. За Бекет неговият приятел Емил-Мишел Чоран казваше: „Във важните неща със сигурност не се поддава на никакво влияние. Във всичко останало, в несъщественото, е беззащитен, по-слаб от всички нас, по-слаб от своите герои дори…“

Ето, за този „по-слаб от всички нас“, но същевременно и много по-силен от нас Бекет е книгата на Антоанета Дончева. Едно компетентно, с много идейни внушения изследване, заслужаващо напълно да бъде отличено с награда.“

проф. Георги Каприев и Антоанета Дончева, зад тях проф. Георги Фотев

Преди да публикуваме думите на Антоанета Дончева ще припомним, че тя написа текст за „въпреки.com”, който публикувахме на 13 април 2021, когато светът отбеляза 115 години от рождението на Самюъл Бекет, на писателя, създал „В очакване на Годо“ и „Краят на играта“, който преди малко по-малко от сто години сподели: „Единственият начин да се възродим е да отворим очите си за хаоса!“ – и превърна тези думи в свой творчески манифест. По-късно, когато книгата ѝ бе вече факт и представена за нея при нас написа проф. Александър Шурбанов (може да прочетете тук).

При получаването на наградата на Портал Култура Антоанета Дончева много развалнувана за високата оценка каза: “Първо искам да благодаря на уважаемата комисия, че оцени труда ми и лично на проф. Божидар Кунчев за прекрасните думи. Благодаря на фондация „Комунитас“ и на нейния председател Светослав Божилов, както и на всички приятели, които тази вечер са тук.

Аз съм радостна и тъжна едновременно. Радостна съм, че 70 години след като Бекет става популярен в целия свят и се приема за драматурга, който е оказал най-силно влияние в театъра на ХХ век в България се появи първата монография за него и аз имам честта да бъде неин автор. Тъжна съм, че неговите текстове са толкова актуални и днес, защото творчеството на Бекет представя човечеството в най-тежките му дефицити – на дъното на социалната и личностна деградацията.

Самюел Бекет

Най-точният и изчерпателен отговор на въпроса защо творчеството на Самюъл Бекет е предмет на това изследване дава неговият последовател и приятел, и също носител на Нобелова награда за литература – Харолд Пинтър, което ще цитирам, защото изразява най-адекватно мотивите този текст да бъде създаден. „Защото, колкото по-далеч отива във всичко, което пише, толкова повече е от полза за мен. Аз не искам философии, трактати, догми, вероизповедания, решения, истини, отговори. Не искам нищо от това, което лесно се продава или разбира. Защото той е най-смелият и безмилостен писател и колкото повече набутва носа ми в мръсотията, толкова повече съм му благодарен. Той не ме съблазнява, не ме будалка, не ме води по отъпкани градински пътека, не ме подмамва, не ми предлага утешение, изход или откровение, не мe улеснява, не ми продава нещо, което не искам да купя, не се интересува дали го харесвам и разбирам или не, не прави заключения и не се кълне в нищо. Е, аз ще купя неговата стока, ще захапя куката, ще тръгна след него, защото той не остави нито един камък непреобърнат и нито един червей неизваден на показ. Бекет показа раждането на друг вид красота и защото всичко, написано от него, е прекрасно“.

Антоанета Дончева

Тъжна съм, както казах, но не съм обладана от безнадежден песимизъм, защото Бекет гениално внушава, че дори най-черната визия не е израз на враждебност и нихилизъм, защото гениалният творец и голямото изкуство могат да направят чудеса, правейки възможна идеята, че модерният човек може да бъде възвишен и в най-голямата нищета и мизерия. Какво получава, какво остава от човека в творчеството на Бекет? – ще запита Карл Рагнер Гиеров (при връчването на Нобеловата награда на Бекет 1969): „Просветление. В творчество на Бекет черното се оказва сиянието на деня, защото нещата, които хвърлят най-дълбока сянка са тези, които отразяват източника на най-ярката светлина. (…) Изобразяването на човешката деградация, на която сме свидетели в драматургията и романите на Бекет, може би в най-голяма степен от всичко познато до този момент, не би била възможна, ако се отречени човешките ценности." Завърши с цитат Антоанета Дончева

Останалото е мълчание и размисъл…, но ако го можем ние, днешните хора, избрали да бъдат граждани, а не поданици. Този кръг на приятели и съмишленици на Портал Култура е част от този смисъл.

Деян Енев /л/ и Красимир Димовски /д/

Втората награда в категория „Проза“ бе присъдена на Красимир Димовски за „Ловецът на русалки“ („Хермес“, 2022) заради „силата на художественото внушение, с което тези три новели за любовта и яростта биват потопени в „голямото време“ на разказа“.

Пламен Антов/л/ и Тони Николов/д/

Втората награда в категорията „Хуманитаристика“ спечели книгата на Пламен Антов „Фрагментът. Фрагментарно“ („Ерго“, 2022) заради „реабилитирането на фрагмента като жанр, осъществено в най-добрите традиции на българската литература“.

Теодора Димова и Аглика Маркова

Специалната награда бе връчена на преводачката Аглика Маркова за „големия ѝ принос в превода на емблематични творби на англоезичната класика“.

Специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на Манол Пейков заради „неговата издателска дейност, както и заради изключителния му личен пример в доброволчеството и дарителството, вдъхновяващ българското общество“.

Манол Пейков

И финално в много лични думи – първоначалната ми идея за този текст беше да коментирам и наградите на Литературен клуб „Перото“ на НДК, но остава за следваща публикация. Но не мога да не отбележа, че и при тях предварително знаем кои са в журито и как се развива процесът – дълга лист, кратък лист и т.н., за разлика от наградата за Роман на годината на НДФ „13 нека България“, където до последно журито се пази в тайна, случайно някой да не му повлияе…

Иначе за наградите на Портал Култура – те са важни за всички нас, защото ги определят хора, които са не само експерти в областта си, но и граждани и личности, които застават с лицата си зад избора си. Споменавам това и, защото като се кача в сутрин в метрото искам да видя усмихнати лица, Въпреки, по Михаил Вешим. А и, защото и аз като Антоанета Дончева, не така професионално и аналитично, но разбирам колко е актуален Бекет и не случайно присъства на театралната ни сцена с интерпретацията на режисьорите, които си позволяват тази смелост.

“В очакване на Годо” от Бекет в знаковата постановка на Леон Даниел, копродукция на ТБА и Академията за изкуство „Аполония“ - 1988 - снимка архив на Театър “Българска армия”

В този контекст - някъде Отвисоко ни гледа с ироничната си усмивка Леон Даниел (Антоанета Дончева знае). Освен това в рамките на току-що приключилия фестивал за кино и литература CineLibri гледахме игралния филм „Първо танцувай“, биографичен за Самюел Бекет. Но и за това в следващи текстове. Какви ли не размисли провокират наградите на Портал Култура! Това е положението…, кой както иска да го разбира! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

#Портал Култура #Тони Николов #Михаил Вешим #Антоанета Дончева #Зелма Алмалех

0 notes

pylnigluposti · 2 years

Text

Денят след утре

Ентусиазирани, защото днес е нашето време, сега сме ние. А утре? И утре ще сме силни, ще сме научили поуките

и с тази енергия ще покорим каквото и да стои напред.

Младостта е цветове, но цветове без замисъл, просто събрани, лиснати по стените, защото беше смешно. Няма значение, че няма значение,

стига просто да е цветно.

Денят след утре идва като видиш избелялото, отмитото. Като дрехите са леко протрити и е леко сбръчкано челото.

Движената са по-бавни, уморени, сезоните се въртят на въртележка, и светът ти се върти около едно-две неща. Сигурно едното ще е работата.

Денят след утре ще ти се стори тъжен, защото ще носиш идеите от днес.

Как се оказа тук, уж беше само вчера? Сега харесваш тишината вечер и ти става тъжно като видиш хората на спирката за вечерния автобус.

И те са избелели. Косата, някога боядисана и видима, сега е просто поддържана и чиста, вързана и скрита, да не пречи.

Спомняш ли си, като си носихме емоциите на показ?

Но не се плаши, просто защото вчера слънцето залезе, не означава, че днес няма да е ден. Просто е друг начина на мислене.

Да приемеш умората и липсата на време. Не да изгубиш надежда, а да не се надяваш безмерно. Не да търсиш новото,

а да поправяш, да преоткриваш, и да търсиш решения.

Вече почти започва да ми харесва. В денят след утре има много яснота, точно защото всички си задават въпросите и ще знаят като чуят отговора.

Не енергията, а примирението е силата на бъдещето. И ще се примириш само когато видиш, че утре беше вчера,

а животът пак си продължава.

- Без багажник

#българска поезия #поезия #бг тъмблр

9 notes · View notes

24infoposts-blog · 7 years

Text

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%b3%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%b8-%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%b8/

Кой и кога си прави менди?

Дума на деня от Дани за 27 юли 2017: mehndi – менди

Докато съм на вълна индийски сватби, да разкажа отново за менди, нещо, без което сватбата не може да се състои. Казвам го на шега, но с голяма доза истина в нея. Менди е обредна рисунка, която обикновено жените си правят на ръцете при тържествени поводи; вид боди арт или временна татуировка, ако трябва да си послужим с по-съвременни термини. След менди, ръцете изглеждат сякаш украсени с фини дантели; фигурите са изящни, сложни и импровизирани, което означава, че едва ли има шанс да се намерят две еднакви мендита. В по-стари времена се е влагала специална символика, но днес се набляга повече на дизайна, без да се втъкава някакъв умисъл във фигурите.

Менди

Традицията започва от Раджастан в северна Индия. Първоначално менди са правели само на булката. Впоследствие всички гостенки на сватбата започват да се разкрасяват по същия начин, а в някои райони рисуват дори ръцете на младоженеца. Менди понякога се прави и на ходилата и глезените. От Индия обичаят се пренася и в други мюсюлмански страни, а също така се възприема от хиндуисти и сикхи.

С менди на глезените краката сякаш са обути в красиви дантелени ботушки.

Висш пилотаж – цветно менди! Красиво!

Ще се спра на индийските сватби, които дори и днес традиционно се провеждат в няколко дни и един от най-важните моменти е Mehndi night. Това е вечер само за жените, обаче на тези, на които съм присъствала, видях много мъже сред гостите. Разбира се, винаги е по-добре да има и мъже наоколо, но останах с впечатлението, че от всички дни този е най-обичаният, най-очакваният и най-празничният. Тогава прическите са най-сложни и красиви, тоалетите са най-пищни, а бижутата – най-блестящи. Всичко напомня на снимки на боливудски филм. Музиката е в същия стил. Извършва се ритуал по въвеждането на булката.

Облечена в една от най-красивите си рокли тя влиза, съпровождана от най-близките жени в семейството и – майка, сестри, зълви, етърви. Шествието е кратко, но внушително и пищно – жените са направили нещо като навес от красиво извезан воал над главата на невестата. Носят запалени свещи. Пристъпват бавно и тържествено. Красиво е.

Въвеждане на булката (не нашата) за менди найт.

После булката сяда на определеното и централно място, а жените се строяват в редица пред нея и дори се ограждат с „въже“, направено от дълъг и красив шал. Има защо – пристига младоженецът. Той пък е съпровождан от най-близките мъже в неговото семейството и приятели. Мощна и шумна група, предвождана от мъж, който бие тъпан в традиционни индийски ритми. Решени са да вземат булката. Жените обаче не са склонни да им я дадат лесно. Настава шеговит и забавен пазарлък, който за малко да прерасне в бутафорен бой. Накрая се споразумяват и младоженецът сяда до любимата си. Имайте предвид, че те вече са полу-женени, защото менди обикновено се прави на третия ден от сватбата и вече са минали някои от церемониите. Редът на тези церемонии обаче е различен.

Например на предната сватба, на която ходих менди беше преди подписването на книгата „Ника“ (Nikah), което прави брака валиден по мюсюлманските закони.

На тази сватба обаче менди найт беше след „Ника“ и след сключването на светския граждански брак. Еднакво хубаво и вълнуващо е, какъвто и да е редът, защото следват музика, танци и обилна гощавка.

Mehndi night e известна и под името Henna night. Henna означава къна и това е „материалът“, с който се рисува мендито.

Къната пък се прави от растението левсония (Lawsonia inermis) или henna tree, което достига до 2м височина. Цъфти в бяло или розово и цветовете са много ароматни. Къната се добива от листата, а те доста приличат на дафиновия лист. За да се получи къната на прах, листата се изсушават и стриват. След това се прави гъста каша с вода и се поставя в хартиени фунийки. Те мога да се закупят готови от магазините. Идва ред майсторката на менди да започне да твори.

Растението, от което се прави къната

Левсония (Lawsonia inermis) – цвят

Фунийки с къна за менди – готови за употреба

Гостенките дават насоки какво искат да им се нарисува, но винаги ми е било чудно да видя, че някои избират да им се направи менди и на самите длани. Като се има предвид, че (повечето от) индийците се хранят с ръце, а не с прибори, ми се струва много непрактично, но стои красиво.

върде непрактично, според мен, но красиво.

Майсторките на менди са обиграни и действат бързо и сръчно. За десетина минути правят чудеса. Момичето, което ме прави на предишната сватба носеше поетично име, чиито превод е „Райски фонтан“. В порив на откровение то сподели с мен, че никак не обича да прави възрастни дами. Убедих се, че има основание да бъдат избягвани, защото ако такива като мен се радват на каквото и да им нарисуват, това не важи за по-възрастните индийски дами, които доста претенциозно следят процеса.

След като изсъхне къната на мендито, тя горният слой се обелва от само себе си и малко с наша помощ. Това става обикновено до следващата сутрин. Важно е да се махне всичко, защото ако се намокри, боята ще се разтече неконтролируемо. После внимателно се фиксира с оцет или лимонов сок и се остава така до следващия ден от сватбата, когато дори и мъжете проявяват любопитство да „видят мендито“.

Тази годишното ми менди, прясно поставено. Не смея да мръдна, за да не се размаже. На сутринта горният слой ще падне почти сам, останалото ще остържа сама, за да останат само чисти линии.

Сегашното ми не е много за показване, защото леко се разтече, но очаквам с нетърпение следващите дни от най-незабравимото събитие за младоженците Зара и Азим – техните следващи сватбени церемонии, на които отново и отново ще пожелая цялото семейно щастие на света!

Автор Дани Хау, преводачески услуги, 24 Info 27 юли 2017г.

#Danni #Danni’s Word Of The Day #Менди #сватба

0 notes

vprki · 4 years

Text

Критичен поглед: Галерии се опират на традицията, но от днешна перспектива

„Градинa на духовността. Св. гора и българското изкуство от първата половина на ХХ век“ е заглавието на изложбата, която се откри в Софийска градска художествена галерия. Това е продължение на посоката, която е поела галерията с показване и припомняне на имена на позабравени български художници и направления, които да имат освен естетически, но и образователен характер. При това с много добро оформление на експозицията, а често и придружена с изключителен албум, както беше с изложбата на Константин Щъркелов.

Изложбата „Градина на духовността“ представя Света гора, нейните манастири и художествено наследство, видени през погледа на български художници от първата половина на ХХ век. Сред тях са Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Константин Щъркелов и други. Пътували до Атонския полуостров по една или друга причина, всеки от тях пресъздава по свой начин различни впечатления от съприкосновението си с манастирите и със старините на Атон, с живота на монасите и със съхранено богато художествено наследство. Погледнато по-общо, в контекста на българското изкуство от първата половина на миналия век, представянето на Света гора се оформя и като тема, която отразява някои от важните посоки в художественото развитие у нас през този период.

Изложбата в СГХГ е оформена с вкус и професионализъм

На първо място това е вниманието към старините, към старото изкуство и към християнското наследство, интерес, който силно повлиява върху формирането на българския модернизъм и на движението родно изкуство. Представите за видения, чудеса и светци, за църкви и старини ангажират въображението на автори като Иван Милев и Иван Пенков, чиито произведения също са включени в изложбата. Още една посока в българското изкуство, която се отразява в представите за Света гора, е темата за историята и за формирането на национално съзнание.

Картини от Цанко Лавренов

Изложбата включва разнообразни произведения – светогорски възрожденски щампи, копия на стенописи, рисунки и проекти, живописни и графични творби, пресъздаващи изгледи от Света гора. Събирането на всички тези светогорски произведения дава поглед към съществени стъпки в развитието на българското изкуство от първата половина на ХХ век, представя значими автори. Контекстуализирането на тези творби ни помага да възстановим важни процеси и тенденции в художествения живот у нас, пише в анотацията за изложбата.

Иван Пенков - “Отец Паисий”, 1932 г.

В нея са представени произведения, собственост на СХГХ, Национална галерия, Национален исторически музей, Национален църковен историко-археологически музей, Национален литературен музей, Държавна агенция „Архиви“, Ефория Зограф, регионални исторически музеи и художествени галерии в страната, СБХ, частни колекции. В експозицията е представено и копието на прочутата чудотворна Фануилска икона на св. Георги, дело на Цанко Лавренов и съхранявана днес в пловдивския храм „Св. Цар Борис Покръстител“. Включените в изложбата архивни материали и исторически сведения дават възможност за проследяването на една документална линия и опознаване на историята на Света гора и нейните проучвания. Това се допълва и от представените в изложбата филми. Екипът на изложбата е Аделина Филева, Любен Домозетски, Неда Живкова, Светла Георгиева, Николета Гологанова.

Графикатури от изложбата на Иван Газдов

Същевременно в столичната галерия „Сан Стефано“ един друг истински класик на българското графично изкуство - проф. Иван Газдов, отбелязва с изложбата „Черни докосвания“ своята 75 – годишнина. В поздравлението си към него доц. Георги Лозанов пише: „Привилегия за днешната българска култура е да има художник като Иван Газдов (доколко си даваме сметка за това е отделен въпрос). Привилегия е, защото не просто има собствен стил, а го е превърнал в световна марка. Привилегия е, защото е в състояние да преведе на изобразителен език всичко – от перипетиите на всекидневието до апориите на философията. Привилегия е, защото с картините си влиза в диалог с класиците и се чувства на място в тяхната компания. Привилегия е, защото е направил от иронията (и самоиронията) сечиво на хуманизма си. Привилегия е, защото успява зад гърба на националното да сроди глобалното и регионалното (ямболския модернизъм, медвенския постмодернизъм). Привилегия е, защото има благородническа титла, която – след липсата на аристокрация в Третото българско царство (да не говорим за царството на каскетите), може да му даде само изкуството: велик майстор на графикатурата.“

Автошарж на художника

А самият Иван Газдов пише: „В 33-годишната история на стила Графикатура цикълът „Черни докосвания” е съвсем различен. За мен неговата поява беше разтърсващо преживяване. Съвършеното многостепенно импровизиране на черно-белите натрупвания, появявали се през годините, достигна своеобразен пик, експромтно разграждане на черното, на неговото превръщане във визуален микс (без да се навлиза в нюансирането чрез сивия тонален спектър). Това се получи чрез натрупването на голяма маса от хартии, докоснати от четки с черна боя: от диапазона на плътното допиране и тежката мазка, до внезапното изтегляне на различни по дебелина четки; от лекото нежно пипване с лека четка до продължителното разтриване със стабилна четка, докато се получат характерните „разрошени”, отчасти ефирни към края, рехави повърхности; от въртеливото разтъркване и протяжно бавното движение до светкавичните успоредни щрихи с внезапно или много плавно издърпване, което създава уникалната структура на всяко черно петно.

На изложбата е показан и албум, в който са включени всички графикатури на Иван Газдов

Така, целият арсенал на импулсивното докосване е очевидно воден от най-ценния художнически набор – неограниченото вдъхновение, подчинено и задвижвано единствено от вътрешната мярка за авторова естетика – непоръчвана, незаимствана, непрошнурована, некласифицирана, реализирана единствено за „тук” и „сега” на тези произведения. Малък „черен вулкан” („black volcano”), избликнал и поразил само листите на цикъла. Натрупаната огромна маса от почернени хартии се отдава на колизията на това лично предизвикателство. Следва процесът на прекомпозиране, на формалното моделиране и модулиране, който превръща импулса на натрупването в „una coza mentale” („работа на ума”, според Леонардо). И на великото неописуемо, фантастично лично мое щастие.

С ножицата от картоните се появяват стотици парченца черно. И тяхното наместване, композиране е очовечаващо действие, което създава чудесното алиби на разпознаваеми образи (и не съвсем) в законовите визуални рамки единствено на стила. Същевременно и безусловно тези образи са само за посветените в езика на графиката. С всяка измината минута в ателието в Медвен се трупаше дивната виелица от емоции от художественото създаване. Радост и щастие, възторг и еуфория. От гледна точка на истинското изкуство, която е моя единствена гледна точка, този цикъл е най-великият. Моята слабост. Своеобразната „черна овца” в цялото черно стадо от цялата 16-цикълна история на стила Графикатура с около 400 работи. Другите цикли в тази изложба, ръчно отпечатани от мен, офортите „Гротески” и „Гънки и контури” (също непоказвани досега) са едни носталгични спомени от годините на младостта, когато току-що напъпилите пипалца на зараждащата се графичност изплуваха съвсем невинни и никой не предполагаше, особено аз, докъде може да стигнат, като се превърнат в коренчета на нещо лично и ново”, написа Иван Газдов.

Катя Гецова в “Аросита”

А в столичната галерия „Аросита“ е подредена дванадесетата самостоятелна изложба на Екатерина Гецова. Тя е сред най-активните и последователни автори, отдадени на изкуството на стъклото , който оказва значително влияние върху начина на възприемане на този материал като художествена форма. Завършва специалност „Стъкло” в Прага при прочутия проф. Либенски. Наред с многобройните й общи и самостоятелни изложби, участия и награди в и извън България, тя е съосновател на знаковата галерия за съвременно изкуство „Аросита“, и организатор на международния фестивал на стъклото, провеждан в София и Велико Търново между 2010 и 2016-та година. На изложбата има и две стъклени пана, изработени с нейна специфична техника, която тя създава през 80-те години на миналия век. С нея тя изработва и витражи за метрото в Нагоя, Япония.

Това стъклено пано е изработено по специфичната технология на Екатерина Гецова

За своята технология Катя Гецова беше разказала преди време в разговор за „въпреки.com“: „Витражите в Нагоя не са с класическа технология, не са с оловни шпросни, напротив. Това е една технология, която е чисто моя, измислила съм си я. Всъщност тя е наслагване на 4-5 технологии, известни в света, обаче по начина, по който се прави се получава нещо съвсем ново. Това за първи път го показах на един симпозиум в Нови Бор /Чехия/ и там бяха от японската фирма, които страшно се впечатлиха и веднага поискаха да дойдат в България, да видят в ателието ми какво правя. Те дойдоха, видяха и поръчаха за две станции на метрото в град Нагоя“.

В последните години Катя Гецова се фокусира върху малката пластика, конструирана от матово и прозрачно, цветно и рисувано стъкло съчетано с дърво и метал. Изследвайки оптичните възможности и взаимодействието на стъклото с често необработената дървена повърхност, тя довършва органичната материя, поставяйки я в нов контекст и същевременно противопоставя свойствата на двата материала, суров и шлифован - гладкост и абразивност, плътност и прозирност. Единият поглъща, другият отразява светлината. Ефектът е поразяващ, Катя Гецова създава хипнотизиращи скулптури с безброй нюанси, променящи се според интензивността на светлината и гледната точка на зрителя в симбиоза със заобикалящата среда, пише в анотацията за изложбата Ани Венкова.

И още: „Геометричните форми на полирания до съвършенство оптичен кристал пречупват неузнаваемо постамента и отраженията на околната среда, генерирайки симфония от редуващи се светли и тъмни сегменти, остри и меки оттенъци, и проблясъци, аморфни и фиксирани изображения. Преминала през различни периоди и творчески етапи, Катя Гецова овладява и трансформира този богат, но капризен и деликатен материал - стъклото, навлизайки в сферата на дизайна, витража, архитектурно-декоративни, монументални решения, „живописта” върху стъкло, скулптурата и инсталацията. В изкуството й границите между тях се сливат. От т.нар. утилитарен предмет до концептуалното осмисляне на материала, чрез собствен пластичен език, Катя Гецова надхвърля формулировките и определенията, касаещи видове и стилове в изкуството. Творбите й изненадват и провокират, задават въпроси, забавляват и радват... Те съдържат нещо от мистиката на изначалните форми, застинали в зародиша на сътворението, съхранили движението в статиката“.

Две от картините на Калия Калъчева в „Little Bird Place”

А съвсем наблизо до „Аросита“ в малката галерия „Little Bird Place” има една голяма самостоятелна изложба. Не като формат или количество, а като търсене и посока. Тя е на художничката Калия Калъчева, но трудно може да бъде позната от някои нейни пространствени и индустриални композиции от предишната нейна изложба „Имагинерни конструкции“ в галерия „Ракурси“. А и от други нейни изложби, отличени с редица призове у нас и в чужбина. Сега в картините й отново по особен начин са използвани златни и сребърни листове, които напомнят на източноправославната традиция в иконописта. Само че тук Бог е природата и може би затова изложбата е озаглавена „Смени пейзажа“.

Калия Калъчева

Галерията представя тези най-нови живописни експерименти на Калия Калъчева. Добре позната със заниманията й с градската среда и строгите й конструкции, в последните години художничката е все по-изкушена от прехода към природното и многопластовите измерения на пейзажа. Калия подсказва една различна идея за пейзаж. Повдига въпроса за нуждата от „смяна на пейзажа“ – един от най-старите жанрове в изкуството, изискващ обаче постоянно осъвременяване, за да съумее да откликне на настоящето.

Чрез нетрадиционни техники и материали, природни и не-природни цветове и „парчета“ ни се явява една променена/сменена природа, непозната и изкушаваща, сияеща, лъскава и трептяща… Калия Калъчева ни предизвиква да подложим под въпрос очевидното и да се вгледаме по-надълбоко в абстрактността на растерните образувания – дело на интуитивната случайност. Преживяване, напомнящо пътуване с постоянно сменящи се пейзажи, сценки, бързи отрязъци от природни гледки, понякога с обживени или пък изоставени „човешки“ структури и постройки, пише в анотацията за изложбата.

В творбите присъства и собственото ни отражение – в отблясъците на златните и сребърни листове или в малките човешки фигурки, пресъздаващи усещане за неяснота с подтик към въпроса – дали ще бъдем пионки или главни действащи лица „в пейзажа“. Изложбата коментира и двусмислието в представата на съвременния градски човек за идилична природна красота – представа, в която често се намесват неестествени очаквания за подреденост, яркост, съвместимост с града и неговите крясъци. Затова и в някои от работите можем да усетим преднамерения кич и пищност, присъщи на тази изкуствена, „украсена“ и застрашаваща идиличност…

„Смени пейзажа!“ е изложба-апел, коментар, критика и приятелско намигване, експеримент и провокация към сетивата ни за истинско и изкуствено, стереотипно и актуално, комфорт и импровизация, отбелязват кураторите Теодора Константинова и Радослав Механджийски (Art & Culture Today). ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #СГХГ #Света гора #изложба #Иван Газдов #Цанко Лавренов #Екатерина Гецова #Калия Калъчева

0 notes

vprki · 7 years

Text

Доли пренесе морето и своето чудесно място в есенна София

В изложбата „Моето място“ Долорес Дилова /на снимката/ представя картини рисувани през последната година специално за столичната галерия „Нюанс“. Художничката рисува това място повече от 20 години, но то отдавна не е географско понятие за нея. То е необходима илюзия, вдъхновяваща реалност, болка и възбуда, радост и откровение, съзерцание и съзидание. То е аромат на смокини…. Това пише в анотацията за изложбата.

И още: Там се събират сините телефончета, изумруденото море, виолетовите залези, самотните чадъри и голямото желание на художничката да спре мига на преживяното. Ето какво казва авторката за изложбата си „Моето място“: „Толкова години рисувам този магичен свят, живеещ сякаш извън времето. Рисувам го с цветовете и светлината, с възторга и радостта на първата среща, мястото е същото и много различно… Откривам всяка патина от времето и новата му красота. Тук разбирам, че светлините и сенчестите места са в нас, навън са само техните отражения. Моето място е опит за портрет на брега и морето. Гледам струпаните картини в ателието и си мисля, не са ли всичките неосъзнат опит за автопортрет.“

А ето какво каза при откриването на изложбата нейната приятелка и колега в изобразителното изкуство художничката проф. Десислава Минчева: „И друг път съм писала за Долорес, но ще се опитам да не припомням думите си. Всяка изложба заслужава да бъде изказана (ако това изобщо е възможно) по различен начин, защото Е различна.

Мястото, което Доли рисува се превърна в нейна лична, емблематична територия. То се простира на не повече от 20 км, но сюжетите й са от определени точки по това кратко, тъй красиво трасе, така че тя успя да сътвори от реално няколко десетки квадратни метра цял един необятен свят, а това е забележително!

Тъй като пътуваме заедно с нея от години по тези места, аз взех да усещам, че гледам на природата сякаш през нейните очи. Все си казвам – това е плажът на Доли, това са нейните къщи и чадъри, това са нейните облаци и залези…

Следя дали телефончетата по оградите в Българево са разтворени или не, защото винаги (понякога два пъти на ден) чувам въздишките и възклицанията й, минавайки край тях. Ако, не дай Боже изчезнат, то ще бъде нещо като кос��ическа катастрофа.

Знам, че е недостатъчно, ако само веднъж минем през полето до един каменен плаж, който мен никак не ме вдъхновява, но пък за нея е най-прекрасният на света и би било добре нито един друг човек, освен нас, да не нарушава гледката към сиво-сините локви (добре, Доли, не са локви, а приказни, малки, кралско сини заливчета пред морето!)…

Знам също, че Болата, онова магично място зад Калиакра, с ненормално червени скали, трябва да се види още първия ден след пристигането ни и че винаги ще споменем онази нощ с пълнолуние, когато отидохме там и пейзажът изглеждаше страховито примамлив, като в картина на Каспар Давид Фридрих.

Знам, че тя (а вече и аз) ще следим силуета на всяка скала, който се променя с времето, ще страдаме заедно заради безмилостния ход на годините, който периодично ни отнема по нещо, което помним и обичаме. Изпитваме споделен ужас, че следващият път нещата няма да са същите (което и става, разбира се) и … може би именно затова, за да съхрани спомена и усещанията, Доли рисува, и пак рисува това място, ден след ден и платно след платно…

��аварна и околностите за Долорес са нещо като Живерни за Клод Моне. Има нещо много силно и много трогателно в тази нейна обсебеност. Аз поне не познавам друг художник, който да е направил толкова вариации на едно и също място.

Веднъж казах и ми се иска само това да повторя ‒ Долорес е безспорно най-чувственият художник днес. Нейната екзалтираност прозира навсякъде, смесена с надреалното, с мистиката и с онази болезнена сладост на много горчивия шоколад. Магичен виолетов воал обвива всеки сантиметър от картините й, тюркоазът отстъпва пред плътни и страстни тъмно червени тонове, които предизвикват красива тревожност, сини телефончета и звезди се оплитат в абсурден танц, малки ярки облаци оставят следи в небето, сякаш са неидентифицирани обекти, разпукани, греховни смокини се появяват на неочаквани места…

Наистина всичко е една емоция ‒ чиста, силна и въздействаща, една сплав от плътско и духовно, от тревога и наслада… като самият живот.

Преди месец седяхме на пристанището и гледахме почти безмълвно червения залез, спускането на слънцето все по-ниско и нахлуването на виолетови и кадифено кафяви в небето. Водата ставаше като златно огледало, все по-светла и нереална и така ‒ до момента на угасването си. Всичко това, заедно с черните силуети на чадъри, столове и кораби правеше гледката като екран, като спектакъл, който хем не искаш да свършва, хем се променя всяка минута и те държи в щастливо напрежение. Доли ще почне, ако не утре, то вдругиден, да рисува това, просто така, просто защото не може да не го направи…

Тя наистина намери своето място, но не като географско понятие, а като напълно личен свят ‒ духовен и пластически. Една особена смесица между конкретното и интуицията на художник, който режисира природата според собствените си емоционални закони.

Обектите в картините на Доли са излезли от най-дълбоките гнезда на осъзнати и неосъзнати желания и обгръщат света с тайнственост и красота.

Няма как да се обясни сложната, чувствителна вселена на един художник, още повече, когато става дума за творчеството на една жена, обърнала се навътре към себе си, но изразяваща без никакви задръжки ‒ силно, цветно и вълнуващо и сънищата, и живота си.

Очаквам следващото ни пътуване към твоето място и бъдещите ти картини, Доли!”, каза и написа Десислава Минчева. А ние към нейните чудесни думи за една изложба, както е винаги, когато пише за свои колеги, а тук и за приятелка, можем само да добавим – потопете се в света и мястото на Доли! ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

#Долорес Дилова #Десислава Минчева #галерия Нюанс #изложба

0 notes