#Делфина | Explore Tumblr Posts and Blogs

theseaqueen8 · 3 years

Text

Единение

Някъде сред вечността...

Глава втора

Изненадата

Отворих очи. Бе просто кошмар. Прокарах пръстите на едната си ръка по хрилете на врата ми, веднага напипах процепите, а с другата докоснах заобленото си коремче, бебето беше добре. Всичко беше наред. Що за сън бе това? Земен свят, странни и изкуствени постройки, бетон. “Бетон”, какво означаваше тази дума? И как въобще беше стигнала до съзнанието ми? Знаех само, че не исках да изпитвам значението й в пространството, което обитавах. А онази кула, високата, гледах я с толкова любов. Неясен и объркан сън, без сюжет, само картини, или поне това си спомнях. Докато бях в капана му, помислих за Морското царство и го видях застинало в малка овална фигура. Търсех теб. Липсвахте ми, ти и нашият дом. Накъсани фрагменти от чужд свят и смутно усещане. Кошмар. Но не приличаше на сън. Сякаш бе спомен или предсказание. В крайна сметка беше просто един сън и нищо повече. Обърнах се настрани и се огледах за теб, имах нужда да те видя и почувствам до себе си. Нямаше те. Бе рядко явление и винаги имаше наистина уважителна причина, ако се случи да си извън постелята ни, когато отварях очи. Обикновено заспивахме в обятията си и се събуждахме пак там. Но като Морски цар си имаше и ангажименти, понякога, ранни и неотложни, макар да не ми се нравеше да си извън покоите ни, докато бях още сънена. Възможностите бяха - неотложна среща с морски обитател, заседание с представителите на подводния ни свят, лично посещение или взимане на участие в някоя важна задача или дело на твой поданик. Обичаше да си деен, да помагаш и да се сливаш с останалите членове на Морското царство. Мислех си, че именно това те правеше забележим и истински цар. Като възпитан кавалер, не ме будеше и се измъкваше незабелязано, но винаги ми оставяше малка изненада, за да ме компенсираш за отсъствието си: жива перла, игриво морско конче, фосфорираща рибка или писукащ делфин, който ме чакаше в предверието. Всички те ми правеха компания, докато си зает, и аз се наслаждавах на живия свят сред необятната красота на морското ни царство. Сега не виждах никого наоколо и не чувах звуци. Все още бях под влияние на съня и точно в този момент отсъствието ти никак не ми хареса. Несъзнателно рязко опитах да се надигна, но водата ме забави. Тук всички движения бяха плавни, а, извивайки се, телата наподобяваха феерични акваструктури, слети с морето и размити сред дълбините му. Огледах се още веднъж. Нищо. Надзърнах през прозореца навън. Всичко бе спокойно. Колко странно, обитавах дълбините заедно с теб отскоро, а сякаш никога не съм живяла друг живот. Живот на земята, извън Морското царство, далеч от теб. Сега той бе само вял и смътен спомен, мъртва ретроспекция в ума ми. Аз ли съм била? Или просто сянката ми беше бродила по земните пътища. Картините от него избледняха и се превърнаха в жалки артефакти за едно съществуване. Появата ти преобрази всичко, намерих се в теб и светът ми стана пълноводен и завършен. А присъствието ти бе морско сияние, озаряващо царството, и превърнало се в жизнена небходимост за мен. Едва сега открих своето отражение, предназначение и истинската си същност.

Винаги щях да помня онзи ден. Обожавах да се къпя в морето по залез слънце. Пясъкът бе мек и приятен на допир. Оставих моята бяла роба да се свлече и се потопих във водата. Последните лъчи галеха кожата ми. Водата и въздухът бяха прохладни, приласкаваха ме нежно, а аз се отдавах на техните леки пориви. Бях отпусната и се сливах с всемира. Изгубих представа за времето, то сякаш бе спряло, за да ми даде възможността да се насладя на единението си с божествената природа. Когато излезнах от водата, слънцето бе минало зад хоризонта, а небето се радваше на новите си ефирни багри. Здрачът настъпваше бавно, но упорито. Морето все повече приличаше на бездна, която ни най-малко не ме плашеше. Напротив, сякаш ме теглеше неудържимо. Гледах го и долавях особена мистика, и още нещо... Наведох се да взема ризата си и усетих нещо странно в ръкава й. Веднага я пуснах и се отдръпнах леко. От нея изпълзя смок, който заговори с човешки глас. Стори ми се отблъскващо създание, но този глас... Бе толкова нежен и красив. Мелодията му ме омайваше, сякаш идваше от дълбините и проникваше право в душата ми. А вибрацията му някак се закодира в мен. Разливащите се акорди отваряха сетивата ми, подобно на вълшебното въздействие на арфа. Шокирана от случващото се, веднага побързах да обгърна голотата си с голите си ръце. По тялото ми се стичаха капки солена вода и, от части заради вечерния хлад, но най-вече вследствие на изпитания ужас, ме полазиха тръпки, които не можах да скрия. Трябваше да се прибирам, но смокът отказваше да напусне ризата ми, въпреки моите настоятелни опити да го придумам. Обеща да го направи, само ако му дам клетва да стана негова жена. Отначало категорично отказвах, не можех да се примиря с мисълта да бъда жена на влечуго, морско чудовище. Но вечерта бе започнала да разстила тъмносинята си перелина наоколо и не ми оставяше избор. Накрая склоних, давайки му думата си, за да излезе от дрехата ми и да ме остави да се облека. Тръгна си, но заяви, че скоро ще бъда отведена в неговия дом. Надявах се да забрави и да ме освободи от даденото обещание. Но след няколко дни, натъжена и посърнала, се оказах пред него. Очите ми бяха пълни със сълзи, а погледът замрежен. Но смока вече го нямаше, до мен бе застанал Морският цар. Красотата ти можеше да бъде описана само от вечността на морето. Успокои ме с нежния си глас и ме пое в обятията си. А те ми дариха сигурност и убежище. Имах три браздовидни белега от драскотини на врата си. Така и не помнех кога съм ги получила и от къде. Докосна ги с пръсти и се отвориха хриле. Отведе ме в дълбините. Венчахме се и ти, Жилвине мой, ми показа царството си в цялото му величие, великолепие и прелест. Вълшебен свят, който припознах и обикнах завинаги. С търпение и любов постепенно ме предразполагаше и завладя сърцето ми. Така и не спирах да се чувствам твоя. Ти просто ме доведе у дома, за което бях благодарна и признателна, а аз сама избрах да остана. Завинаги...

Веднага се насочих към вратата. Коридорът бе пуст. Без да се колебая тръгнах да те търся. Срещнах отговорника по поддръжка��а на нашия коралов дворец и веднага го попитах къде си, той ме поздрави, отвърна дружелюбно, че не знае, и продължи с обичайните си задачи. Проверих тронната зала, после тази за заседания, но нищо. Отправих се към кабинета ти и буквално нахлух вътре.

- Чаках те. - заяви с присъщото ти спокойствие. - Знаех, че ще дойдеш! Явно съм ти липсвал! Бързо ме намери! - добави шеговито и ме изгледа с онзи твой игрив и проницателен поглед.

Може би някой друг път бих влезнала с усмивка в тона ти, но поради факта, че все още бях леко сънена, и като прибавих кошмара и липсата ти в постелята ни, се подразних на твоята увереност и фриволност в поведението. Е, признавам, този път сама се издадох. Явно моето изражение при влизането е отразявало вътрешната ми тревога и притеснение, а когато те съзрях, чертите са се отпуснали след напрегнатата гримаса в блажено облекчение с нотка благодарност. Отказвах да се дам така лесно:

- Просто се разхождах из двореца и реших да проверя дали случайно не си в кабинета! - заявих категорично. Винаги се държах на положение. Упоритостта ми бе пословична. Ти продължи да играеш и бе безпощаден:

- Е, значи “случайно” съм тук! Почти толкова, колкото и ти! - каза самонадеяно и самодоволно, но с меко изражение, в което дори долавях доза снизхождение, а то не ми се понрави. Имаше пълна власт над мен, но никога не ти позволявах да я демонстрираш. И докато имитирах неразбиращо изражение, ти добави с приятна и закачлива усмивка:

- Имам изненада за теб!

Хвана ръката ми, излезнахме от твоя кабинет и се понесохме навън. А там ни чакакаха четири делфина, два големи с техните две малки. Даде им знак и подводното представление започна. Истинска феерия от красота и звук. Делфините излъчваха сияние с цветовете на дъгата. Те ни поднасяха своя танц с лекота, но в него имаше изключителна симетрия и синхрон. Чертаеха във водата изящни фигури - кръгове, пирамиди и спирали. Телата им създаваха центробежна сила и се образуваха завихрения, които превръщаха пространството в енигма от аква елементи. Еднородната структура на водата сега бе едновременно сцена, декор и платно за артисти от най-висш порядък. Те рисуваха с телата си мандали и творяха хармонично единство от мелодични възгласи и символи на безкрайността. Завършекът бе грандиозен - групово оттласкване с обратно завъртане и сформиране четирилистието на детелина. Но изпреварих в заключението си, че това беше финалът. Бях хипнотизирана от случващото се, а това, че те чувствах зад себе си, обгърнал ни с ръце, ме бе потопило в лек и приятен унес, когато, някак неусетно, ти ме побутна леко напред и подкани да се присъединя към семейството делфини. Не разбрах как ��очно стана, но се оказах върху гърба на мъжкия делфин. Малките застанаха от двете ни страни и аз ги хванах за перките. А женската се позиционира пред нас и бе като водач. Поехме плавно на нещо като подводна езда. Бавно се отдалечавахме от двореца. Аз се наслаждавах на плаването с тях, което бе наистина вълшебно преживяване. А красотата на морските дълбини ме изумяваше и пленяваше. Разноцветните корали и водорасли даваха пъстрота и жизненост. Докато огърлицата от седефи и морски звезди привнасяше неописуем разкош. А богатството и разнообразието от морски обитатели във всякакви размери - риби, кончета, октоподи, медузи, рачета и какви ли още не създания със странни и причудливи форми и краски, създаваше органичност. Тази среда не просто работеше с фантазията, тя отразяваше нейните проекции. Междувременно предизвикваше екстаз за сетивата и сензорните възприятия. Възбудата бе приятна, но най-съществената характеристика на този свят оставаше именно властващият дълбок покой, който всъщност го определяше и носеше със себе си вечността. Помислих, че морската ни обиколка бе кулминацията на днешната изненада, но тя тепърва предстоеше. Стигнахме до подводна пещера. Делфините ми довериха своя съкровена тайна. Доведоха ме на мястото, където раждат малките си. Почувствах се привилегирована и благословена да споделя това пространство с тях. То бе храм, извор на живот, а аз вече бях посветена в тяхното тайнство. Сега, когато в моята собствената утроба растеше нашето дете, сякаш успявах да разбера чудото на сътворението, износването и даряването на нов живот. Любовта бе онази велика сила, която създава реалност. Нашият свят беше нейно творение. Когато поехме обратно към двореца, изпитвах радост и благоговение. Благодарих сърдечно на делфините при завръщането ни, прегърнах всеки един и в знак на признателност им подарих красива жива раковина, която да отнесат в пещерата. Бе ме обзело такова въодушевление, че веднага ти споделих своя разказ за незабравимото подводно приключение.

- Ти ли поиска от делфините да ме заведат в пещерата?

- Не бих искал от тях подобно нещо! Това място не е достъпно за всеки. То е тяхна обител. Аз просто исках да ти направя специална изненада с участието на делфините. Техните представления носят скрито послание. А плувайки, чертаят светлинна мрежа около Земята. Тя има способността да пречиства. Линиите им са сияйни структури, а точките, в които се пресичат, отварят портали, служещи за връзка с другите измерения. Делфините са изключително чисти и възвисени в съзнанието си. Някои от тях, ако се наложи, дори биха могли да изберат да се привнесат в жертва един ден в името на общото благо и спасение, оставяйки се да бъдат хванати и затворени в изкуствени басейни. Но нека не говорим за това сега... Те сами предложиха да ти покажат пещерата. Мислят, че си готова за това посвещение в тайните на подводното царство. Усетиха майчинското чувство, което се зароди в теб...

- Не разбрах как се случи, но свикнах с този свят и станах част от него. Знам, че му принадлежа. Благодаря ви за всичко! Ти и останалите обитатели на Морското царство веднага ме приехте и обикнахте. Сега се чувствам у дома.

- Ела, та ти си призвана да бъдеш това, което си, а именно Морската царица. Това е твоят свят. Завинаги...

Обаятелното ти присъствие и преживяването ми с делфините успяха да ме разсеят и бях забравила за съня, но за миг картината на застиналата и мъртва отливка на Морското царство се появи в моето съзнание. Без да усетя думите се изнизаха от устата ми:

- Обещай, че винаги ще е така!

Знаех, че и ти виждаш онези кошмарни отрязъци от друг свят, неприсъщ и чужд на нашия. Нещо повече, твоята дълбока мъдрост и сензитивност можеха да проследят невидимите нишки, да съединят отделните части и да разтълкуват скрития смисъл. За мен това бяха просто достигнали до съзнанието ми отломки от далечно съществуване, но ти слепваше всяка треска и вече бе открил разковничето, където лежеше истината. Отвърна само:

- Обещавам ти, че винаги ще сме свързани, ние и този свят.

Обви ме с ръце, синът ни се протегна в знак на доволство, а аз избрах да затворя очи, да потъна в този миг и да го превърна в моята вечност.

0 notes

randomscrapbook · 4 years

Text

Многу наслови препорачува...

...Елка Јачева-Улчар (македонистка/ономастичарка) Тргнувајќи од премисата дека за да ги сакаш другите, прво треба да се сакаш и да се познаваш себеси, во продолжение ќе се фокусирам врз македонски автори и дела, кои по своите уметнички вредности, речиси, по ништо не заостануваат зад европските и светски автори. Тоа што како неуметник кој цел живот професионално се занимава со зборот како синтеза од звукови и значења, кои во себе носат и историја на нивното настанување, и скриени значења и означувања (сигнант) до чие ��ткривање, со помош на воспоставување асоцијативни и метонимиски врски, треба се длаби под површината (т. е. под сигнансот, сфатен во десосировска смисла), особено кај топонимите, веројатно, го детерминирал и мојот однос кон уметничкото дело како негов реципиент. Оттука, и при читањето, и при слушањето музика, и при гледањето филм или слика или уметничка инсталација основното нешто што треба да го предизвика и да го привлече моето внимание кон уметничкиот продукт е во него да пронајдам: приказна, историја, асоцијација на/со нешто најчесто од детството и младоста, кога духот ти е сведен на примордијалното чувствување дека нешто ти се допаѓа, го љубиш и те прави среќен зашто во тебе буди пријатни чувства; кога духот е необременет од: знаење, информации, теории, клишеа и често напорни и тешки интелектуализирања кои не ти дозволуваат да го почувствуваш уметничкото дело во неговиот најчист вид. Покрај ова, во невизуелните уметности мора да препознаам БОЈА. Од екстрауметничките фактори кои придонесуваат и се решавачки за тоа дали и колку ми се допаѓа некое дело се: моментот или времето или атмосферата во која сум се запознала со уметничкото дело, личното расположение во моментот на перцепција и, секако, физичкото здравје (памтам дека книги што сум зела да ги читам во време на тешки болештини ниту ми се допаднале, ниту сум ги дочитала докрај, ниту, пак, отпосле ме привлекле повторно да ги земам в рака). Филмови: - Единствениот македонски филм што сум го гледала повеќепати „Исправи се, Делфина!“ затоа што: првпат од овој филм разбрав која била охриѓанката Атина Бојаџи; ја засакав убавата Неда Арнериќ; првпат слушнав за каналот Ла Манш меѓу Франција и Велика Британија; Славе Димитров ги испеа двете свои најубави песни; зашто преку говорот на македонски на Неда Арнериќ уште пред да заодам на факултет ја разбрав разликата меѓу српскиот мелодичен и македонскиот динамичен акцент, а и дека ниеден Србин не може да го изговори нашето тврдо л, како што ниеден Македонец не може да се ослободи од него кога зборува српски... - „Мајки“ од Милчо Манчевски, затоа што: првпат се судрив со суровоста на самотијата по запустените преубави предели на Македонија од кои некои, како што е Мариово, до ден-денес не сум ги посетила (а морам да го сторам тоа штом помине болештијава што го поклопи човештвото); препознав цитат од мојот омилен Бергманов филм „Крикови и шепотења“ што подоцна на една проекција во Штип ми го потврди и самиот режисер; иако субјективно, сепак – брат ми оствари поголема филмска улога... - „Исмевањето на Исус“ од Јани Бојаџи, затоа што: тоа е првиот филм, по гореспоменатиот „Крикови и шепотења“, кој од пресилни и набиени емоции ми ја испреврте утробата, па ме натера уште неколку часа по проекцијата длабоко да воздивнувам, да плачам, да имам желба да трчам силно по уличките на Пула како подгорена од оган, да се чувствувам горда што сум Македонка зашто таков долг аплауз на филм досега немав доживеано...; да ја имам честа карши мене неколку дена по ред седи режисерот на предобриот филм и час да ме засмејува со своите козерии, час да ме надрецитирува (глаголов сама си го смислив) во кажување стихови од Рацин... во тие, неколку, прекрасни сончеви октомврски „Македонски денови“ во Пула меѓу умни, талентирани, правдољубиви патриоти, македонски и европски писатели, новинари, уметници и научници. Книги: Од книги на македонски автори ќе издвојам неколку. - Највисоко во хиерархијата на омилени македонски романи стои „Небеска Тимјанова“ од Петре М. Андреевски. Ова е првата книга од која дознав многу нешта поврзани со Граѓанската војна во Грција и со ДАГ. Од неа дознав за опакоста и измамата во политиката, за неверствата од пријателите и изневерувањата на идеалите. Но, научив и дека мајчинството е spiritus movens на секоја мајка што жената ја прави најиздржливото живо суштество на планетата. (Боја: виолетова) - Има и еден автор во македонската литература што генерациски ми е близок. Се вика Ермис Лафазановски. Неговиот „Роман на оружјето“ е едно од ретките четива што толку ме изнасмеало (се разбира ако го исклучам Ефраим Кишон, ама, пак, тој не е Македонец). Во книгата како убиствено оружје се јавува велосипедот. Како? – Прочитајте! (Боја: зелена) - Во македонската литература денес има голем број млади македонски писатели и поети; секој од нив со свој препознатлив стил, јазичен израз, различен во наративната постапка. Овде, сепак, би сакала да го издвојам „Диссомнии“ на Игор Станојоски. Зошто токму овој роман? Додека го читав романов, особено во финалето, неверојатно многу ме потсетуваше во атмосферата и по „чудните“ случки од романот „Мустаќи“ на францускиот писател Емануел Карер што на крајот се покажа дека „чудноста“ нема врска со онаа кај Французот, па сепак... (боја: сива) + Од богатата ризница на македонската поезија особено ме трогнува песната „Тетин Ристе“ од Блаже Конески која, како што забележува акад. Георги Старделов, претставува „поетска сублимација на најчовечното што се изразува во колективната судбина на македонскиот народ.“ (боја: црвена и црна) Плочи: - Албумот „Мансарда“ на Lola V. Stain на чија музика растеше Исток во мене, додека си ја пишував магистерската за еден триод од 13 век, и си мислев дека бебето мора да биде машко, мора да има светла коса и мора да биде поцврсто од мене и нема да плаче на сенешто како јас во тие денови, а богами и потоа, па сè до денес... (боја: на пожолтен есенски лист) - Албумот „Калабалак“ на Леб и сол, чија „Бистра вода“ оттогаш па до денес ми ги разбиструва мислите, ми ја измива тагата, и дозволува водите од моите очи да се слеат во неа... (боја: сина) + Композицијата „FairVent“ на Дарија Андовска која лани во една питома летна ноќ во Тиват нè направи и тажни и горди: тажни што ние, Македонците, не се почитуваме и не се сакаме доволно меѓусебно; горди што ние, Македонците, со делото на Дарија се наредивме на рамна нога со Европејците, без никакви закани, уцени и условувања, зашто за вистинските вредности и за раскошните уметници од Македонија ни небото не може да биде граница... (боја: црвена) Визуелни уметници: Од македонските сликари ќе ги наведам оние македонски сликари чии дела висат на ѕидовите од нашиот дом: - Марија Данова; Жената (одамна покојна) со најтоплиот дом во Скопје, кој во осумдесеттите години на минатиот век беше „прибежиште“ за голем број тогаш млади писатели, актери, сликари; домот во кој до долго во зимските ноќи покрај каминот се јадеше, пиеше, пееше и рецитираше (налик на вечеринките што ги правеле Мамантови на својот посед во близ��ната на Москва во 19 век). „Портретот на Елка“ е единствената слика инспирирана од мене лично. Секоја средба со сопствениот портрет буди во мене спомени за едно убаво, безгрижно време од минатиот век, во кое првпат бев вљубена во еден поет... - Жаклина Глигориевска затоа што: ми е другарка од детството; со сите нејзини слики (а не се малку) се поврзани најубавите случки од мојот живот и со случки од нашето другарување: кога се зедовме со Игор, прославата на нашите докторски со Игор, преселбата во куќата на баба Цица и на дедо Ристо, едно студено ноемвриско попладне во ателјето на Жаки кога ја беше фатила фазата на жолто (една од моите најомилени бои), нејзините изложби во: Музејот на современа уметност, Мала станица, Музејот на град Скопје... - Калина Брајковска затоа што ме весели со колоритот, живите бои и раскажаните детски шарени приказни во нив; - Никола Пијанманов зашто неговата „Месечина“ е стркалана на пола ѕид во нашата дневна соба и секоја средба со неа ме потсетува на една друга месечина, онаа на татко ми од неговата песна „Ичку, ним пули у мисичинта...“ - Ивана Настески чии слики со скриената жизнерадосност во нив секој ден ме потсетуваат дека во нашава опустошена, искрадена и сиромашна земја, сè уште, постојат добри луѓе поради кои треба и убаво е да се живее...

#diverse

0 notes