vsichkineshta

[vsichkineshta]

гледам площада

и хората

как плочките прескачат

гледам двама

под един чадър

гледам враните

в храстите скрити

и трептящите

капчици дъжд

златни

осветени

от следобедното слънце

[vsichkineshta]

– Спри да се люлееш на стола.

– Ти човек ли си?

– Човек съм, опитвам се.

– Ами аз, аз човек ли съм?

–   Спри да се люлееш ти казах!

   Глухо „туп“ изпълни стаята. Малката Деша се изтърси на земята, старото дюшаме силно изкърца под тежестта на масивния дървен стол. Момичето бързо и пъргаво стана и се опита да избърше пуловера си колкото се може по-бързо, преструвайки се, че не се е случило. Знаеше какво следва сега – баба й тържествено щеше да изрече „нали ти казах“. Никой не обичаше да му се натяква, че случилото се нещастие е могло да бъде предотвратено при изпълняването на дадени нареждания. Та то си е почти като да ти кажат, че си сбъркал… За да го избегне, с рязко, но отмерено движение вдигна стола, седна на него, скръсти крачета и се усмихна се насилено, почти озъбено.

– Хайде, хайде, не си крий коляното, дай да го видя – каза баба Влая.

   Деша с неохота дръпна ръката си от натъртеното и погледна тревожно баба си и почти с досада изрече:

– Знам, бабо, сама съм си виновна.

   Старата жена отиде до скрина под прозореца, вдигна възглавниците от него, бръкна вътре и извади кръгла кутия с бродиран капак. Седна до внучка си и я помоли да подаде краче, за да го превърже.

– Е, бабо, а аз човек ли съм, като теб?

– Човек си, бабиното. Всички деца сте човеци. Човек се спира да бъдеш единствено когато пораснеш, и то не винаги. Подай си крака! – Влая извади една ролка марли и се пресегна за ножицата на шкафа зад гърба си

– Кои не са човеци? – Деша погледна възмутено, сякаш някой беше взел връзка с пъстроцветни балони от ръката й и ги беше скрил зад гърба си.

– Тия, дето останат човеци, те са малко, мое дете. Истинските такива. Но само тях трябва да търсиш. С тях прави приятелства, към тях изпитвай обич. Нашият свят от студ и злоба е скован, пази се, защото тези, които не са човеци са навсякъде. А на тях не можеш да разчиташ. Те познават предателството, лъжата. Доброто им е чуждо. От тях всичко можеш да очакваш, нали си нямат никаква човечност. Пази се от тях, пази се от всичко, което те заобикаля. Утопия е доверието, в наши дни към никого не можеш да го имаш. Всички богатства и злато търсят, а човечнината я няма.

   Малкото момиче продължаваше да гледа неразбиращо. Знаеше, че ако каже на баба си, че не й е ясно за какво говори, в отговор щеше да получи нещо от рода на: „има време, като пораснеш ще разбереш…“. Не обичаше такива отговори, както и „нали ти казах!“ и „права бях!“, а също и „видя ли?“. Коляното вече не я болеше толкова, което й позволи да усети празното си стомахче.

– Кога ще е готов бобът, бабо?

– Нека покъкри още малко, дете мое. – Усмихна се баба й.

   Влая сряза марлята и остави детето да свали кракът си и да се разтъпче. Прибра всичко в кутията, отиде до скрина и я сложи вътре. Деша явно вече не изпитваше болка, защото тръгна да подскача из кухнята, докато баба й разбъркваше тенджерата с боб.

– Мисля, че е готов – отбеляза старицата – сядай да ядеш.

   Деша изяде чорбата за отрицателно време. Баба й тръгна да й разказва отново:

– Ей този скрин, мило дете, беше на баба ми. От село съм го донесла. – жената вдигна поглед от чинията си и видя, че внучето й вече изобщо не я слушаше. – Деша!

– Бабо, остави ме с твоите истории, досадна си.

   Старата жена се усмихна иронично, знаеше точно какво да каже:

– И нали ти казах, че като се люлееш ще паднеш! – Стана, взе чиниите и ги остави в мивката. Деша стана и тропна с крак недоволно. Егото й беше засегнато. – Аз отивам да си полегна, че се изморих. А ти внимавай, за да не стане пак някоя беля!

[vsichkineshta]

Метростанция „Обеля“

  Става дума за една от онези спирки на метрото, които изглеждат така, сякаш са на края на света. Тя самата е последната от дълга редица станции, свършваща в нищото. Влаковите релси изпълзяват изпод земята и започват да се вият из пустошта като змии от стъкло и желязо, а между тях изникнали като гъби огромни бетонни блокове, нелогично разхвърляни сред пожълтелите треви. Там имам чувството, че винаги грее жарко следобедно слънце, а може би просто винаги съм ходила там в края на деня. До самата станция се стигаше по дълъг ръждив мост, целият покрит с червен пясък, минаващ над мътна и цялата в червена глинена кал река. А пред изхода на метростанцията имаше малък базар от разнообразни магазини. Макар и в тях винаги да беше пълно с клиенти, на мен това място все ми се е струвало пусто и празно. Точно пред входа откъм пероните от както помня това място, там все се помещава една от онези малки и мръсни сергии с натрупани книги в подгизнали кашони.

   Ноември все по-често напомняше за предстоящата му поява. Вятърът свиреше, преминавайки покрай бетонните кули, а небето се сърдеше и с часове се изливаше. За пореден късен следобед минавах от там. Дъждът намаля и последните слънчеви лъчи се опитаха да се промушат през ноемврийските сиви облаци.

   Както винаги, сега също се спрях при кашоните с книги, този път завити под мътен найлон, събрал в своите неравности лодки дъждовна вода. Присвих очи в опит да прочета заглавията на книгите, най-отгоре на купчините, но мокрото покривало замъгляваше буквите. Само една от табелите се беше поддала отдолу и ясно се разчиташе написана с черен маркер голяма единица. Заозъртах се, наляво, надясно. Продавачът го нямаше, вероято се беше скрил от режещо студения вятър.

– Тук съм. – чух глас зад мен. Обърнах се. Моят стар приятел се охили и блеснаха пожълтели зъби.

– Нещо ново интересно имаш ли? – кимнах в знак на отговор.

– Готически романи, от поредица „Световна класика“, два лева.

   Пресегна се и хвана найлона в единия му край, кимна към мен и ме помоли за помощ. Вдигнахме покривалото и го наклонихме на една страна, за да се изтече насъбралата се вода. Той взе противоположния край от мен и сгъна цялото парче във формата на крив квадрат. Завърза го с парче канап, мушна го под масата и избърса мокрите си ръце в шушляковото си яке.

– Чела съм Франкенщайн - продължих разговора.

– Но другите романи в сборника не си ги чела, сигурен съм. – Смигна ми. Пресегна се към втория кашон и изрови книгата. Кориците ѝ бяха подвързани с черен лен, извезано със златна нишка заглавие и флорални мотиви, обикалящи около него, заиграващи се със всяка буква. Истинско произведение на изкуството. Отгърнах на първата страница и погледнах на коя дата е излязла от печат. Погледнах към продавача и вдигнах вежди:

– Това съкровище е на моите години, умножени по две!

– Да, включва Франкенщайн. Но вътре са и два други романа, които не се радват на славата, която историята на Мери Шели е спечелила. А това не е честно според мен, те са и по-добри. Прочети я, няма да сбъркаш.

– Чудя се как някои книги стават известни, а други, истински шедьоври тънат в безизвестност и незнание…

   Винаги се спирах при този човек, обичах разговорите с него, ала много малко знаех за това кой е всъщност. Всеки път го сварвах там с отворена книга. Макар и на видима възраст около шестдесет години, косите му бяха едвам посребрели. Имаше дълга брада, както и дълга тъмна коса, всеки косъм беше сякаш наелектризиран, накъсан и щръкнал в своя си посока. Много висок и слаб, гърчав и с леко изгърбени рамена, седеше си приведен над четивото и гледаше съсредоточено през очила с видимо висок диоптер. Почернелите, жилести ръце бяха вечно в тъмно сини ръкавици и пъхнати в джобовете на якето, винаги едно и също, мръсно и захабено. Беше облечен така, както всеки един просяк и клошар, спящ в подлезите в централната част на града. А лицето му – изглеждаше загрубяло, обветрено от седенето навън, в студ и в жега, съсухрено, съсипано. Когато се усмихваше, около устата му се получаваха редица равни тръпчинки, а от ъглите на очите му излизаха безброй ситни линии, придаващи му вид на ведър и чаровен човек. За него знам само, че е високо образован, учил за инжинер. Работил дълги години като такъв, и то на висок пост, но компанията му фалирала. Имал жена, но обстоятелствата се стекли така, че се разделили. От всичко му останали само книгите, като едно свещено убежище, скривалище, което е винаги насреща му. Казвал ми е, че личната му библиотека била четвъртата по пълнота в цялата страна. Не знам дали му вярвам, нямам идея каква част от нещата, които ми е споделял са истини и кои са плод на фантазия. Но съм убедена, че той наистина е много интелигентен човек, напълно отдаден на литературата, с богата обща култура, който не зная каква сила е докарала до такова състояние.

– От къде дойде, къде се криеш от свирепия вятър? – попитах го аз.

– Ей там – посочи с пръст малко кафене с две пластмасови маси и барче със закуски на около стотина метра – аз им разказвам вицове, а те в замяна ми позволяват да се топля вътре.

– Не те ли е страх, че някой ще открадне нещо, не е ли трудно да си пазиш стоката от такова разстояние?

   Кой ще открадне книга, мило момиче? Тези, които не четат, които бих�� я продали на вторични суровини, те знаят колко малка е стойността на хартията на грамаж. От една книга и петаче няма да вземат. А тези, които искат да четат, те са умни. Те няма да се хабят за такива дребни злодеяния. Ако могат успешно да откраднат книга – е, то отсреща има банка, там ще отидат… – той протегна ръце напред с обърнати длани нагоре, погледна към небето и се смръщи. – започва да вали, трябва отново да покрия книгите. Хайде, тичай и ти, скрий се някъде.

[vsichkineshta]

Ключ от там

   В тази история нищо няма да се случи. Всъщност това е един текст напълно изпразнен от съдържание. Една напълно ежедневна случка. И един ключар, когото ще нарека Р., тъй като неговото име не зная, а буквата „Р“ малко или много, прилича на ключ.

   Седях пред вратата от светло полирано дърво с ръце в празните ми джобове. Проверих и навсякъде по якето, извадих всичко. Портфейл, телефон, няколко сантиментални хартийки с изписани още по-сантиментални неща, опаковка от солети. Ала ключове нямаше. По навик посегнах към звънеца, но секунда преди да го натисна спрях с ръка във въздуха. Облегнах се на стената до вратата и затворих очи. И да звъня – нямаше кой да ми отвори, това време беше отминало. Леглото вътре беше така разхвърляно, както го бях оставил сутринта. Столовете, така прилежно прибрани до кухненската маса, както снощи ги бях оставил. Пепелникът – с точно толкова фасове, колкото бях изгасил в него. Единственото дишащо нещо вътре – това сигурно беше полумъртвият фикус бенджамин в голяма саксия на пода пред балконската врата. Дори не бях сигурен дали цветето се броеше…

   Заслизах обратно по стълбите. Предвидливо бях поръчал да ми направят още няколко копия от ключовете, които да останат в ключарското ателие, в случай, че отново ги забравя. Ще спестя дългите описания на замръзнали есени и заскрежени златни килими по пода. Все ми беше тая, просто исках да си вляза вкъщи. Видях табелата с нарисуван голям, патешко жълт ключ на нея отдалеч. Пресякох на отсрещния тротоар, качих се по металните стълби и бутнах раздрънканата врата. Щом ме видя, Р. ме погледна с очи, в които се четеше едновременно радост и съжаление.

   – Още един ли? – каза той, със загрижен тон. – Копията свършват, да пусна още?

   – Ще ми отнеме време да свикна да живея сам – казах аз с глупава усмивка. – Така че най-добре направи още десет.

   – Десет? Ей, дете! – засмя се Р. – Трябва ти някое девойче, да ти отключва… – щом видя реакцията ми, смехът му секна.

   – И да полива фикусът. Съвсем е пожълтял… – опитах се да задържа ведрото настроение.

   Р. се пресегна и отвори едно от чекмеджетата на старото бюро, зад което седеше. Извади хартиен плик, бръкна в него и между пръстите му се озова лъскав, нов ключ. Подаде ми го с думите, че това е предпоследното копие. Платих му за следващите десет и пожелах успешен остатък от работния ден. Притворих дрънчащата малка врата и поех по пътя към дома.

   Малко по-късно седях пред тясната стена в коридора, където закачах ключовете. Всеки ключ висеше на пирон, на който преди имаше закачена снимка. И вече почти нямаше останало празно място. Сега единствената рамка на стената беше тънка, черна, скрила зад стъклото си пожълтяла хартия със ситно изписан следния текст:

„Човешката душа е чекмедже

пълно с ръждиви

болтове и гайки.

Другите го отварят.

Търсят.

Ровят.

Разхвърлят.

И взимат това, от което се нуждаят.

Ограбват.

Или крият вътре,

сред болтове и гайки,

това,

което не искат друг да намери.

Някои чекмеджета са почти празни.

В някои цари хаос.

А трети просто се заключват.

Но винаги

някой

има

ключ

от

там.“

[vsichkineshta]

Обичам тревите –

от яркото слънце

пожълтели, изсъхнали,

обичам ги как танцуват

от горещия вятър -

настръхнали.

Обичам мириса им

през прозореца на влака.

[vsichkineshta]

Суета

Следните редове ще бъдат изписани почти изцяло с прилагателни. Но тия прилагателни ще приемат функцията на глаголи. Ще извършват действия, ще говорят, ще описват, ще милват и ще успокояват. Тия прилагателни, които ме правят такава, каквато съм, такава, каквато се виждам. Тия прилагателни, към които се хващам здраво с две ръце, прегръщам ги с всичка сила, но също така ми се иска да счупя на малки парченца. Тези, които стават част от мен, най-тъмната ми страна. Тия думи, които танцуват из ума ми, прескачат от едно налудничаво състояние в друго. Образите, които ме създават, които съграждат едно аз и го разрушават. Тия думи – най-страшните ми демони.

Картините пред прозореца се сменяха толкова бързо, колкото и мислите, които прескачаха в ума ми. Денят колебливо пристъпяше, а нощта някак все още не искаше да си ходи.

Коя съм аз? Какъв прекрасен момент да се чудя за това как светът ме възприема – тогава, когато той самият се чуди същото за себе си. Коя съм аз? Сянка? Безплътен призрак? Товар? Видение? Бледите лампи в автобуса и отражението в прозореца караха лицето ми да изглежда голо, сиво, изнурено и изтормозено, сякаш му липсваха плът и кожа. Очите ми бяха хлътнали и тъмни, а страните ми – сгушени под скулите. Изглеждах като полу-живо създание, бродещо в сутрешния мрак. Потъвах в тия очници, толкова тъмни, през тях се виждаше най-ясно движещата се улица, движещите се огради, лампи, светофари, дървета. Бездни, в които се криеше целият град. Тази сутрин се чувствах така – изморена, безжизнена. Така и се виждах. Лабилната ми психика си играеше игрички с мен, постоянно. Илюзии.

Денят се разбуждаше, небето отваряше очи, хората се раздвижваха, сенките изплуваха от кадифената мъгла, работният ден започваше. Киноцентърът е едно вълшебно място, никой не би могъл да го опише по-добре от самият Бредбъри. Аз можех само да му се наслаждавам. На всеки двадесет крачки декорите бяха различни. Първо си във величестен древен Рим, а после се озававаш на тясна улица в Ню Йорк от 20-те години, след това пък – Бог знае къде… Разгърнах завесата на малката палатка на фризьорите, беше празна. Седнах на стола, пред огромното огледало, оградено от малки лампички. След миг там беше и фризьорката, която нежно разресваше рошавите и леко мазни кичури. Нещо се прекърши в мен. Редицата малки светлинки ту излизаше от фокус и се превръщаше в гирлянд от светещи кръгове и окръжности, топли, наподобяващи бледи, пулсиращи свещи. Това голямо огледало отсреща… Има нещо демонично в огледалата, нещо тъмно, трагично. Нещо, което може да накара най-лошите ми черти да изплуват и да ги завърти в безкрайна спирала, увиваща се около мен в уютна прегръдка. Сякаш пред очите ми имаше завеса, която някой нежно повдигна. Пред мен стоеше един невероятно красив образ. Фино и нежно младо момиче. Когато мигах аз – мигаше и тя. Косите, вече сресани, падаха по рамената ми наподобявайки тежки океански вълни от злато и бронз и отразяваха меката светлина. Кожата ми сияеше като бял карарски мрамор, почти синееше на голото ми деколте. Леката розовина на страните ми придаваше усещане за живот, за плът, на лицето, което иначе напомняше барокова скулптура. Гледах отражението в захлас. Творение на Бернини, оживяло, сега стоящо пред мен, дишащо. Не просто, че бе пред мен. Аз бях нея. Тя. Аз.

Тези усещания траяха около минута. Сякаш литри греховност ме изпълниха. Имаше нещо дяволско в това чувство. Нещо толкова грешно. Демонично. Суета. Ако има нещо, което може да бъде едновременно истинско, чисто, но и мрачно, то това е суетата. Болезнената суета. Няколко минути ми трябваха да се опомня. Чувствах се виновно, дори порочно.

Не съм суетна, никога не съм била. Това бе нещо по-различно, болно, счупено. Отношението ми към огледалата винаги е било изключително противоречиво. Миналото лято стигна своята кулминация. След всеки миг взиране, носещ повдигащо се отвращение у мен, се нуждаех от още една минута, един поглед, само мъничко, просто за да се убедя, в лъжливостта на тоя образ. В някои моменти, колкото по-дълго гледах, момичето отсреща сякаш се разширяваше. Плътта ѝ беше светла, синкава, неравна, отпусната. Сякаш нямаше скелет, който да я държи. И ставаше все повече. Крайниците ставаха все по-къси, обезформени, недъгави. Талията изчезваше, биваше заменена от редове нагънато месо. Вените ставаха подути и изпъкнали, вратът – къс и дебел, даващ началото на люлееща се гуша. Студени бузи покриваха лицето на онова божествено създание, сътворено от блед восък и нежна руменина. Една огромна, неравна, нагъната маса, която непрекъснато увеличаваше своя обем, сякаш се готвеше за експлозия.

Не знаех дали това е реален образ. Дали не е поредната игра на нестабилните ми ум и психика? В повечето случаи бях убедена в истинноста му. Тогава исках да счупя огледалото, за да не види никой друг онова момиче, онова тяло. Стоях с часове по бельо пред най-голямото огледало вкъщи. Въртях се, гледах се от всички страни. И сълзи се стичаха по лицето ми. Не по красивото, а по подпухналото, дебело, сплескано такова, с червени мънички очички и увиснали клепачи. Исках да изкарам всичката храна, която съм погълнала наскоро. Исках просто да излезе от мен, по най-бързия начин. Седях на студените плочки в тоалетната, плачейки, че не мога да я повърна. Карах дни, седмици, месеци на една ябълка за целия ден. Или половин сухар, натрошен в купичка за котки, който ядях с чаена лъжичка, разделен на три хранения. Когато щях да стъпя върху кантара – цял ден не пиех вода. За да бъде по-малко числото. Хората казваха, че отслабвам. Числата се променяха. Образът в огледалото – не. Той си беше същия. Напълно противоположен на сегашното отражение във фризьорската палатка. Да, нещо в мен се счупи в този момент. Нещо в мен си бе счупено, вероятно през цялото време. Декорите, през които минавах се сменяха, със същата скорост се променяше и представата ми за мен. Коя съм аз? И как ме вижда светът? Привидение? Недъг?

Умората след края на работния ден ме връхлетя, отново се возех в същия онзи автобус, отново изглеждах като зависима, отчаяно нуждаеща се от поредната доза. И отново тези очи бяха като тъмни кратери, попиващи града в себе си, попиващи всичката тази красота, съхраняващи я в едно тяло, приютило болен ум. Гледах се в отражението на прозореца. С всяка изминала секунда се отчуждавах от момичето отсреща. Коя е тя? Непозната? Чезна, губя се в нея. Коя е тя? Уплаших се и извърнах поглед.

Коя съм аз? Поредното момиче, което болезнено се нуждае да чува, че е красива? Онази огромна купчина плът с недъгави крайници? Онази смъртна бродница? Онази изящна мраморна скулптура? Това съм аз. Счупена. Развалена. С изгнило самочувствие. Болна, истински болна. Това са моите демони. Демоните, които живеят сред буквите на прилагателни. Това съм аз, отчаяно вкопчена в тях. Но… Коя бих била, ако тях ги нямаше?