whowasnoone

[whowasnoone]

Надявам се един ден да осъзнаеш колко много съм те обичала сега, че да продължавам все към теб да вървя.

Надявам се един ден да осъзнаеш, че доеи болката е била за добро

Надявам се да разбереш, че обичам те, но

Пред това да съм ти изтривалка и да съм добре

Се налага себе си за избера

[whowasnoone]

Ако си способен да намираш мрака

в най-светлият ден

Не забравяй

Очите пригодени към тъмнина

Могат да намерят искра

дори в най-мрачната нощ.

[whowasnoone]

Толкова много километри разстояние и пак усещам те до мен как гледаш ме.

Близко до водата отново, пак ти бдиш и виждаш ме.

Навън вали, поройно сипе се дъжда.

Само неговия шум ехти,

а някъде далеч бушува и океан пълен с разбити мечти.

И пак все си ми ти

deus ex machina.

[whowasnoone]

Обичам те.

Но тези думи повече няма да ти ги кажа сигурно.

[whowasnoone]

Не съм мислела че за тебе баш има какво още да ме боли.

Очевидно обаче ще си има, за цял живот нещо.

[whowasnoone]

Губила съм хора много

Дали от смъртта, времето, живота

Губила съм.

Отдавна свикнах с тази болка, не е товар вече

Едно обаче разбрах от всичката тази загуба.

Най-боли да изгубиш някой който обичаш с всичко което си.

И този някой жив пред теб да стои, друг вече.

Променен.

Най-боли да виждаш физически пред теб човека

А душата му отдавна да си е отишла.

[whowasnoone]

Задаваш ли си понякога въпроса "защо така стана?"

Аз вече не, но знам че ти ще си го зададеш един ден

Далеч е сигурно, някъде в бъдещето.

След години ще ми чуеш името, ще се сетиш.

През ума ти ще прелетят хиляди спомени, моменти

Ще усетиш носталгия и тогава...

Тогава ще си кажеш

"Ех защо така стана?"

Няма да ти повлиае изначално. Няма да го мислиш повече. Ще те разсее нещо и пак ще забравиш да отговориш.

Ще дойде друг ден в който пак ще се сетиш, но този път ще ти залипсвам. Ще се чудиш и ще мислиш, дали да ме потърсиш.

И тогава вече ще осъзнаеш

Така стана защото не ме потърси по-рано.

[whowasnoone]

"Кажи ми какво виждаш като затвориш очи?"

попита ме тя сред червената светлина на стаята. Докосвайки нежно лицето ми и с допира си се опита да донесе мъничко утеха на изтощеното ми тяло, на погубеното ми съзнание.

Усетих допира й пълен с доброта, усетих как въздух носи ми и вдишах дълбоко.

"Не искаш да знаеш" беше отговора който прощепна в мрака на нощта. Ст��ден полъх дойде от отворения прозорец, но под завивиките усещах само нейната топлина.

Очите ми бяха затворени и все пак, без да гледам виждах погледа й. Толкова бе пълен с топлина, с утеха, с нужда да разбере какво се случва в моята глава.

"Искам" прошепна тя и нежно целуна челото ми. Не каза нищо повече, само ме прегърна. Усетих намека на действието й, усетих думите и значението зад това. В този свят си в безопастност, тук мога да те пазя.

Издишах и започнах да говоря. Бавно, описвайки всеки елемент от същността на мислите ми.

"Първо виждам само сивота, мъгла, облаци, мрак и дим. На бойното поле седя сама, а срещу мене армия. Войницете нямат облик, нито имена. Просто сиуети скрити от завесата.

Виждам ги как с нея движат се бавно. Като хищници ме заобикалят, преценяват. Виждам как търсят идеалния момент да атакуват. Усешам нетърпението им, усещам си и страха" замлъкнах. Картината, обрисувана с прости думи, караща ме да се разтреперя.

"От тях ли те е страх?" прошепна тя, тихо, сякаш не искаше да обезпокоява нощта.

"Не" отговорих поемайки отново дълбоко въздух, за да усетя аромата й, и от него да получа силата да продължа. "Страх ме е от това че съм готова за атаката. Виждам ги и знам, познавам ги. Не е първата битка, не ни е първата война, а бойното поле е пълно с труповете от всички предишни. Знам че зад мен има сила която ме пази и няма да ме остави да изгубя. Страх ме е, че започне ли битката този свят спира да съществува."

Заедно с думите издишах, обърнах се и я погледнах.

"Дори ти в момента си утеха само, не истинска. Една от силите които винаги идва да ме пази. Сила да ми даде, да ме държи, да разбере." Очите ми още бяха затворени, но виждах усмивката й. Усетих целувката, прегръдката, допира.

Този път не каза нищо, само ме изчака да продължа.

"На това бойно поле израстнах, а в сенките съм аз. Познавам си врага, изморена съм от битката. От излишната война. И все пак все я водим, понякога ме сломяват, стигам до ръба. Но все намирам сили да продължа." Отворих очи.

"Защото когато затворя очи виждам бойното поле и теб до мен в леглото."

Нея вече я нямаше, усещането за присъствието й се усещаше. Била е тук, но не точно. Била е до мен, но не баш.

"А коя съм аз знаеш ли?" Чух гласа й някъде дълбоко в съзнанието си. Като мелодия, песните на птиците, вятъра минаващ през дърветата. Гласа й бе всичко в този свят и нищо.

"Знам" затворих очи отново и я видях до мен. "Ти си звездния прах, ти си всичко което съм, всичко което бях, преди, сега, напред и ще бъда. Ти си мен, аз съм теб. Ти си всичко, а аз нищо и обратното." Замлъкнах, усетих как кима да продължа.

"Ти си първата ми и последната любов."

"А ти коя си?" Попита тихо тя.

"Частица от хаоса и мрака, дете може би. Толкова тях колкото и не. Те мен, колкото аз тях."

"Защо тогава те е страх?"

В тишината последвала думите й, усетих нежния допир отново, държеше ме близко до себе си.

"Защото страха ме прави човек, а без него ще бъда другото."

"Любимо мое" засмя се тя и ме пусна за момент да огледа лицето ми. Все така я виждах през затворени очи. "Човека вече умря, остана само ти." Целуна челото ми. "Остави се на произхода си и виж как ще ме откриеш отново в бум от светлина. Там където танцувахме до изгрева."

Тялото ми се отпусна. А битката вече беше започнала. Сиуетите нападнаха ме с пълна сила и аз сама сред дима, труповете и калта започнах да се боря.

И спрях.

"Прости ми, че се бавя." Казах и тя се усмихна. Всички сиуети едно с мене станаха. С всеки удър ги поемах в себе си. Моя хаос, моя мрак, моята сила.

На бойното поле неподвижна седях, сама. Мъглата вдигна се, облаците се раздвижиха и слънцето изгря. Труповете се разложиха и на тяхно място поникнаха цветя.

Отворих очи и пак я нямаше пред мен, но чух й гласа.

"Ще те чакам до края на света"

[whowasnoone]

It was music that has kept me sane

It was books, games, series, movies

that held my hand through the darkness

It was pretending till this day

that this is all an illusion

That somewhere behind the veil

stands a writer, crew, director

And one day someone will say

"Cut"

and it will all end.

It was hope that I can wait

for that scene where later all critics would call

"A classic deus ex machina"

that my character would be saved.

My imagination though of this when I was just a kid

But now as an adult I know

Life is not so simple at all.

There is no hero to save my soul

no curtains to drop and end the show.

It's just me, my trauma and my pain

Playing a dangerous game.

[whowasnoone]

В най-мрачните си дни

намирам сили да се усмихна за вас.

Намирам сили да помогна,

когато от помощ имам нужда аз.

В най-мрачните ми дни,

[whowasnoone]

Вечерите в които навън вали, а аз си лежа в тишината, точно преди да заспя са ми любими.

[whowasnoone]

Няма по-сладко от усмивката на лицето ми в момента.

Горда, свободна, доволна

I am free

And freedom feels like a feather.

Забавно ми е как Съдбата се опита с песните на соколите предваротелно да ме поздрави за свободата ми.

[whowasnoone]

Осъзнах днес че да те изтрия от съзнанието си успях. Да изтрия онези моменти в които за тебе горях и желаех допира ти повече от всичко на този свят.

Да изтрия нощите в които те сънувах и моментите в които те имах.

Да изтрия нуждата все теб сред хората да търся и все с теб да ги сравнявам.

Нуждата да те докосва, да те имам и да си до мен.

Осъзнах днес, че вече не мисля за теб когато чета еротичен текст или видя изображение на страст.

Не с теб асоциирам вече секс, любов. Не с теб сравнявам всеки.

Осъзнах, че някога наистина обичах те. Осъзнах че беше огромна любов за мен. По-голяма от всяка друга.

Осъзнах обаче че беше и урок. Страстта не винаги достатъчна е. Привличането, нуждата от допир. Емоциите изразени и заровени в тъмна стая, демонстрирани само от движението на тялото ти, звуците, желанието. Не беше достатъчно.

Научи ме че нуждата ми в друго крие се. Секс че мога да намеря с всяка друга под каквито форми искам, но това което търся по-важно е.

Някой който да е откровен. С мен. Със себе си.

Жена която не я е страх да ми каже колко ме желае, обича, държи на мен. Която е готова да го изрази, да демонстрира, да говори.

Научих че търся част от себе си всъщност. И наскоро осъзнах че не в теб или в предишната били са. В мене беше.

И сега намереното парче запълва това което искам и разбирам.

Че любовта на живота ми не беше тя, нито ти. Аз съм и другата последна част ме чака все още там някъде.

Осъзнах и че ти нищо не можеше да ми дадеш от това което исках, беше ми урок и преживяване, но нищо повече.

Осъзнах кармата която с трб изпитах.

Днес замислих се, истински над всичко.

Осъзнах най-вече, че ако можеше да ми дадеш това което исках щях Вселената на тебе да даря и никога друга да не погледна.

А сега около мен хора, всеки искащ по парче от това което съм. За даденост никой не го взима. Борят се, стараят се, все по техни начини. Все го оценяват, все ми го казват.

Осъзнах как Вселената седи и гледа. От трб дали научих си урока или пак към тебе ще погледна.

Надявам се че вижда, как със себе си говоря и време си давам да мисля, да съм спокойно.

Осъзнах че тебе аз забравих. Моментите интимни някъде оставих. Виждам те като част от моята история и нищо повече от приятелка сега.

Ти ми беше любовта, помогна ми много да преодолея. Но не си моята душа, загуби вече тези права.

Аз съм си достатъчна и до мен ще има някой ден жена, която ще бъде моята перфектна половина.

[whowasnoone]

Дали някога ще осъзнаеш, че ти избра нашата Съдба да е отделна.

[whowasnoone]

В агония не виждаш реалността

и винаги единствена светлина

е самотната горяща клечка

Но помни, че от агония огън не гори

а барута все ще свърши

Вятър ще задуха и пламъка ще изгаси.

В агония ще останеш ти

ако не осъзнаеш

че изгубена в мрака си.

Кибрита свърши

последна клечка пред теб стои

Не от тази клетка иде светлина

Но за да видиш източника й

Клечката хвърли.

[whowasnoone]

За да се наспиш

трябва да се събудиш.

В хаоса сън няма

Там царуват тези като мен.

Дете на реда,

Събуди се

Че да почнеш да сънуваш

И да се наспиш.

[whowasnoone]

Изгубена

в знаците на Вселената

в праха останал от умиращи звезди

Изгубена

в цветовете на Земята

и поглъщащия мрак.

Изгубена

в илюзията за минало и настояще

в предишни и следващи.

Изгубена

в теб.

Докато ангелите викат

демони плачат

Вселената гледа

прахта като торнадо бушува

Изгубена.

Ще се намериш ли отново

или избираш да останеш

изгубена

в хаоса

ти, прекрасно дете на реда.