cynthiawatsonblog

[cynthiawatsonblog]

Писмо до Незабравим.

Предполагам, че в живота на всеки човек има една такава личност, която трудно може да забрави. Този образ, който продължаваме да споменавам, да се интересуваме от него, въпреки че колкото и добри спомени да сме имали някога, вече нищо не би могло да бъде същото както преди... Моята такава личност естествено бе момче. Бих искала да му кажа много неща, но не мисля, че нещо би могло да се промени, че има изобщо да го информирам колко много всъщност той е значел за мен. И все пак тайничко се надявам, че отивайки на някое място, където преди често се събирахме, ще намери едно писмо, адресирано до него и ще зачете... „Здравей! Как си? Спомням си, че рядко разговорите ни започваха така. Рядко се питахме в какво настроение сме, защото в повечето случаи успявахме да си го подобрим до максималното, независимо какво ни се беше случило, така че настроението ни в началото губеше значението си. И аз обичах това. Обичах това, че всеки път, щом имах нещо, от което да се вълнувам прекалено и се чувствах като някаква откачалка, го споделях с теб и ти някак си ми помагаше. Чувствах се по-различна, но знаех, че някъде там на Земята има човек, който разбира моята лудост и я подкрепя. А ние наистина бяхме луди. Факта, че мога да ти кажа първата глупост, която ми хрумне на ума, и да се хилим като идиоти, ме караше да се чувствам повече от щастлива. Танците и песните на публични места (въпреки че знаехме, че не ни бива особено), водните битки, които с никой друг не бих се осмелила да направя, шегите които само ние си разбирахме... Критикувахме всички останали, смеехме им се. Знаехме, че бяхме по-добри от всички тях. Лигавехме се, говорехме простоти, закачахме се. Ти беше моят луд брат, а аз бях твоята откачена сестра. А аз обичах всеки един луд миг, всеки един поглед, всяка една дума. Не исках да свършва. Когато сядахме някъде, аз се стараех да бъда възможно най-близко до теб. Стараех се да привлека вниманието ти, когато то беше отнето. Опитвах се да давам повече поводи да се закачаме, просто защото обичах тази близост. Споменавах те във всеки един разговор с друг човек. Знаех, че им омръзвах, но не можех да променя нещата, защото ти беше единственият човек, за когото можех да говоря. Всяка вечер заспивах с мисълта за някой романтичен сценарий, в който участвахме ние двамата, в който имах смелостта да ти кажа всичко това и да се прегърнем, защото аз мечтаех за тази прегръдка. Просто мечтаех да бъдем това, което така или иначе не можахме да бъдем... Та ние просто бяхме две луди хлапета, на които не им пукаше толкова много (или поне успешно прикривахме, че ни пука). И всички около нас знаеха, че вървим заедно навсякъде, че аз те защитавах и може би и ти мен. Винаги когато мечтаехме, когато говорехме за бъдещето ни, гледахме да сме в един град, на една улица, в една къща, щяхме да работим на едно и също място... Не бяхме от толкова богати семейства и мразехме богаташчетата на нашата възраст. Мечтаехме да им натрием носовете, че ще бъдем достатъчно хитри да им се изсмеем в лицето, както те са ни се смели на нас... Но ти беше идиот, и ще си останеш такъв. Знаех го от самото начало, но не ми пукаше. Харесваше ми, защото ме накара и аз да се почувствам така, по-свободна, безгрижна и щастлива. А в моментите които се карахме, което беше толкова глупаво, защото не си струваше, нямахме основателни причини и сякаш сами се опитвахме да намерим такива. Отначало преживявах тежко всяка една караница, защото се страхувах, че нищо няма да бъде същото, че няма да се забавляваме както преди, но в повечето случаи просто си въобразявах. С течение на времето привикнах да се караме за глупости, да не цениш до такава степен отношенията ни. Стана нещо като начин на общуване. Привикнах и към всички глупави неща, които вършеше, които не възприемах, но ги пренебрегвах през повечето време, защото те харесвах и не бих искала да има неща, които ми пречеха да изградя перфекния ти образ в главата си. Беше глупаво, но ме правеше щастлива. Всички бяха против нашето приятелство (или някакво подобие на приятелство). Твърде много пъти съм споменавала пред другите, че ти си причината за моето настроение, което с течение на времето ставаше повече лошо, от колкото добро. Позволих ти да определяш всичко, защото аз бях луда по цялото това изживяване, по тръпката, вълнението, по това да съм като пристрастена към някого. Бях луда по теб. Защо ти пиша всичко това, може би се чудиш? За какво ти е? Просто си дадох сметка, че от последният път, в който бяхме толкова близки, изминаха месеци. Осъзнах, че ми липсваш. Липсва ми онзи, чието име като идиот пишех с флумастер по ръката си и тайно се надявах да го видиш и по-лесно да ти обясня какво беше за мен. Онзи, заради когото буквално летях из коридорите в училище, просто защото ти ме караше да се чувствам така. Липсва ми тази част от мен, която не мислеше толкова, която се забавляваше. Липсва ми това безгрижие и мързел, което беше тогава. Написах ти това, защото искам да се отърва от това бреме, не искам повече да мисля за човек, с когото вече нямам бъдеще. Реших, чи ти си точният човек, на който мога да ти напиша всичко това и да продължа напред. Но не си мисли, че съжалявам. Не бих могла да съжалявам за човек, който ме е карал да се чувствам щастлива. Част от мен би предпочела да върне времето назад и пак да изживее част от това забавление, така че не съжалявам, ни най-малко. Затова ти благодаря. Благодаря ти за всичко!”

#незабравим #писмо

[cynthiawatsonblog]

Не бих могла да си представя българския народ без българската музика.

Принципно не бях планирала да публикувам текстове, писани за училище, но този път ще си го позволя. Есе на тема за моята любима българска музика. Предизвикателството е, че ще го предам едно към едно, без промените, които бих направила. Бе одобрено от хората, които го прочетоха и си получих съответната оценка, така че надявам се и на вас да ви хареса. Защо харесвам българската музика? В днешно време българските песни са се изменили по отношение на стила, смисъла и посланието. Въпреки, че повечето хитова са непоносими, глупави и възрастните остават разочаровани от вкуса на тинейджърите, все още се срещат песни с красива мелодия и послание, а старите български хитове все още се помнят от народа. Когато през ваканциите ходя при баба и дядо в (...), често има събори и празненства, изпълнени с хора и народна музика. Градът, пълен с гости от България и чужбина, дружно се захваща за ръка и заиграва, независимо от религията, интересите и народността. По този начин аз започнах да харесвам „Бяла роза”, „Играят своето хоро” и други и не бих могла да си представя българския народ без тях. Хип-хопът, макар и с американски произход, завладява и България, дори в повечето случаи песните да нямат смисъл. Харесвам изпълнители на такава музика, защото понякога има послание, кара ме да се чувствам свободна, да се замисля, а и имам уважение към самия стил. Старите български хитове, дори и забравени от повечето хора на моята възраст, все още присъстват в ежедневието. Винаги съм харесвала песните на Тоника, Тони Димитрова и известните им песни: „Здравей, как си, приятелю”, „Приятели” и други. Музиката е изкуство, а изкуството на роден език е най-добре разбрано. Българската музика не трябва да се забравя, смислените песни с послание не бива да се пренебрегват. Любимата ми част от българската музика е смислената. Тази, която кара хората заедно да пеят, да танцуват и им припомня, че в повечето случаи, родното си е най-хубаво.

[cynthiawatsonblog]

Защо лъжем? Лъжата израз на слабост ли е? Кога идва границата, когато си изясняваме всички лъжи? Нужно ли е? Понеделник. Началото на новата седмица. Някои от нас си казват, че ще се постараят да я направят по-успешна, ще започнат на чисто, както всяка една нова година, месец, ден. Този понеделник не бях сред тези оптимисти. Беше поредният ден, в който не бях сред тях, не се чувствах щастлива, а дори не знаех как се чувствам. Помислих си, че каквото и да е, ще мине с времето... Огледах се наоколо. Не виждах някаква надежда да мине. Край мен хора щастливи, безгрижни, луди, а аз седя в ъгълчето и мълча, все едно не бях нормален човек, който говори и общува, все едно бях тази част от обществото, която хората обичаха често да подминават. Бях свикнала, но сякаш всичко беше за първи път. И се почувствах отвратително и самотно, не че бях толкова самотна, явно обичах да карам себе си да се самосъжалява, отново... На прибиране с автобуса, попаднах на хомосексуален контрольор. Беше висок, леко пълен с не толкова изразена пънк прическа. Движеше се като дъвка из автобуса (в добрият смисъл естествено), изглеждаше мил и, със знанията придобити от сериали и филми, сметнах като цяло този човек за любезен, дружелюбен, различен и странен – такива обичах! Принципно, включително и сега, аз нямам нищо против хомосексуалистите (както и хората родени с по-крив нос, с по-криви крака, стойка, очи, защото си е все същото!...). Замислих се, че може би този така дружелюбен човек е бил съден многократно от обществото, заради това, което е. Зачудих се дали, започвайки тази работа, той се е притеснявал как ще го приемат всички тези хора, използващи градския транспорт, или не му е пукало особено и е искал да го докаже или може би аз греша... Принципно в училище, благодарение на униформите и на детското мислене на повечето, бе трудно да видиш човек, свободно-изявяващ себе си без да се притеснява, усмихнат и свеж. Хубавото в моето училище е факта, че сме нещо като сбор от умни, но повечето отхвърляни хора и сякаш сме си заформили една малка симпатична област, в която се чувстваме у дома и благодарение на това, имаше и много хора, които не се срамуваха от това, което са. Прибрах се и дали от влиянието на хомосексуалиста в автобуса, дали от факта, че се прибирам вкъщи най-сетне, или просто защото ми е нужно, се чувствах щастлива. Някак си някакъв позитивизъм бликаше от мен. Започнах да правя неща, които преди само съм си мечтала, че бих направила – ранно учене, организираност, здравословно хранене, все неща, които никой не би ме разбрал защо изобщо ги споделям. Към 20ч. вечерта телефонът ми звънна. Беше приятелят ми. Леко извъртях очи, защото не знам как, но не ми беше до него сега, но въпреки това вдигнах. От никъде започнах да говоря отчаяно, някак си без да го бях планирала, исках да му намекна, че не ми се говори сега. Попита ме какво се случва около мен... Следващите 10 минути от разговора не ги помня ясно и не помня какво точно ме е било прихванало, но по-късно от другата страна на линията чух, че направо съм си изляла всичко, което някога съм имала в главата, крещейки, без да спра да говоря, „имам чувството, че би ме набила, ако бях при теб”... Най-страшният човек, който познавам, бях самата аз. Страхувах се от това, което чувах по телефона, от това, което правех преди разговора, от това, което правех от известно време. Не можех да разбера каква е тази промяна, която бе настъпила в мен, която ме е накарала да не вярвам, да имам такова отношение към себе си. Разговорът продължи на различни теми, повечето от които умотах, обърках или изобщо не участвах. Стана на въпрос за някакви минали познати, за случая на приятеля ми с друго момиче и подобни. Постепенно, дума след дума, спрях да го слушам. Оставях го да говори (може би и той е направил същото, когато тръгнах да си „изливам” всичко). След хиляди изказани думи от негова страна, започнах да се замислям, защо не ме интересуваше. Имах проблем е успях да го осъзная. Бях подкрепяла честността, а от месеци стоях срещу нея и й се хилих в лицето. Приятелят ми още стоеше на телефона. Спонтанно, сред тишината на разговора, го повиках поименно и му казах: „Имам проблем.” Човекът от другата линия се поинтересува. Започнах да се обърквам, не знаех как точно да му обясня, че нещата бяха много по-различни, а в същото време започнах да рева, отново... Единственото, което се съгласих да му кажа бе нещо от сорта: „Мисля, че правя неща без дори и да ги искам. Нещата, които правя, отиват в друга посока, все едно искам да се самоубия” Мълчание. Съжалих в момента, в който го произнесох. Съжалих да му го кажа, съжалих да го знам. Не знаех защо някъде в съзнанието ми имаше нещо, което не ме искаше тук. Ако зависеше от мен, не бих допуснала да си мисля подобни неща, но просто реших да кажа това, което наистина мисля, нещо за което и аз не подозирах... След мълчанието приятелят ми ме посъветва да споделя това с майка си, би трябвало да бъде най-правилното нещо, което да направя. Затреперих още повече. Нямаше как да го направя. Нямаше как майка да чуе от дъщеря си как имала някакво подсъзнателно намерение да се самоубие... Звучеше преувеличено, но звучеше вярно. Щом мама се прибра, почти веднага избухнах отново в сълзи. Нямаше как да се сдържам, особено пред най-близкият ми човек и родител. Нямаше смисъл да я лъжа повече. Седнахме и започнахме да говорим. Казах й всичко, всичките ми черни мисли и действия, всичките простотии, които някога правех и криех от нея. Казах й за това колко всъщност говорех за баща ми и колко ми липсваше, дори и да не го исках, всичките си тревоги, всичките си моменти, когато се чувствах самотна в училище и принципно, казах й дори за този блог, който тя се нави да чете. Сякаш направих онзи ритуал по пречистванията, на който толкова мечтах да отида, сякаш след това, което изговорих, тези неща ми се струваха като детска игра, сякаш се запознах с приятелят си и мама отново и ги заобичах още повече... Може би прочелите от вас искаха да прочетат нещо по-позитивно като история, някоя друга забавна случка, нещо което да ги разведри. Благодарение на всичко изказано от мен онзи понедерник, всичко, което „излях”, аз разбрах колко много страхове, болка, мъка има в мен, имаше във всеки един от нас. През последните седмици исках да се променя, да стана изведнъж един вечно усмихнат човек, никога да не плача, освен от щастие, никога да не тъгувам по някого, да не се мръщя, да не се нервирам. Е, това няма как да стане. Нито при мен има възможност да се случи, нито при който и да било. Винаги има хармония, равновесие между всички противоположности в живота, нямаше как да се отървем, а и как би било така интересно, ако се отървем? А лъжите са нещо като маска, човек, който слагаме пред себе си, представяйки се за него, една по-хубава наша версия, начин само ние да знаем какви са ни грешките, но да не позволяваме на другите да узнаят това... Но понякога лъжем и себе си, казваме си, че нещата не са толкова добре или не са толкова зле. Сами слагаме тази маска, заблуждавайки себе си. Оплитаме се в лъжите си и си мислим, че всичко е наред. Този понеделник осъзнах, че съм била една огромна лъжкиня, защото несъзнателно лъжех собственото си съзнание. Създавах си мои представи, които наричах реалност, но само губех. Този ден, когато видях усмихнатият гей от автобуса, му завидях, защото той знаеше, че е различен, приемаше го и караше и другите да го приемат. Щеше ми се и аз да умея да се изразявам като него. Поисках тази свобода, а всъщност я имах. Имах тази свобода през цялото време, но маската пред очите ми ми попречи да го видя... И всъщност нямах повод да се чувствам самотна. Не бях сама, имах приятелите си, имах майка си, приятелят си, баща си, дори и на хиляди километри от мен. И въпреки че имахме наши разбирания за забавление, за удоволствие и като цяло за всичко от останалите, се подкрепяхме, можехме да разчитаме на другия, защото (вече) не лъжехме... Понеделник. Началото на новата седмица. Денят беше успешен. Мамо, обичам те! ♥

[cynthiawatsonblog]

Цената да си български клиент

Двадесет и първи век, 2014 година, Земя, Европа, Балкански полуостров, България, 9ти Февруари, тук и сега, всеки е жаден за пари. Не, че не е така навсякъде, но нещо ме навежда на мисълта, че в България прехвърлихме всички възможни граници. На всички ни е познато, обикновеният човек, който иска да отиде до магазина и да си купи било то обувки, плодове, препарат, дрехи и други. На всички са ни познати и продавачите, тези гладни за портфейлът ви хиени, които ще направят всичко възможно да ви изтискат като сладък грейпфрут и вие, поредният плод, да сте просто една част от сутрешният прясно изцеден плодов сок на българсикят търговец. Разбира се, че има и дружелюбни продавачи, но може би това се компенсира с не толкова дружелюбните цени на стоката им. И така, вчера с майка ми отиваме да видим шампоаните в един хипермаркет. Нямах намерение да си купувам, просто исках да се науча да си ги избирам. Тъкмо започнах да ги чета, когато изневиделица до нас се залепи служител на магазина, женски представител, по чиято усмивка или си е взел екстази, или се бори за яки пари (може и двете). Та младата служителка подхвана разговора с въпроса дали сме си избрали нещо конкретно и с какво тя може да бъде полезна (дотук нормално досадна, нищо страшно). Отвърнах й, че не съм си избрала някакъв конкретен и в същата наносекунда тя ме попита за каква коса търся шампоан, при което аз й отговорих, че може би търся за моята и секунди, след като разбрах въпроса, доуточних, че търся шампоан за нормална коса. Насочи ме, като на наизустено място, към един определен. Счетох за нужно, че за пред нея мога да покажа, че съм заинтересована и започнах да чета етикета. Пишеше „за тънка коса”, но, за нейно огромно съжаление, косата ми беше всичко друго, но не и тънка (гъста, права и леко бухнала, не смятам че съм й извадила очите). Любезно отказах предложеният продукт, но хиената на това иначе любезно търговско лице се прояви у нея и с повишен тон ми обясни, че този шампоан е точно за мен, защото е за нормална коса. Леко стресната се опитах да обясня, но тя реши да ме обвини, че не мога да чета и че съм прекалено глупава, че да не и повярвам. Някак си изиграно с майка ми се махнахме от щанда с шампоаните, опитвайки се да избегнем „госпожата ми по български” и за огромно наше щастие, тя се отказа. Точно контрастен на него случай имам в магазина пред блока. Отивам да си купя сладолед (примерно). В магазина принципно има две каси и един работещ телевизор срещу тях. Влизам и гледам, че на едната каса има опашка, но на другата няма никой, но имаше касиерка. Приближих се към празната каса, но отивайки там се натъкнах към блееща към телевизора касиерка, която гледаше с интерес случващото се в турския сериал. Тя принципно не си падаше по любезностите, така че просто ме „изрита” на съседната каса с минимум 5 чакащи клиента. Похвално държание на един квартален магазин. Поне си спечелих по-любезен персонал... Други „перфектни” примери за отзивчив, мил и любезен персонал в магазин, са киселите търговци. Тези, които като им дадеш пари, реагират все едно за трети път този ден искаш да получиш от тях тези пари. Гледат те лошо, или пък прекалено пренебрежително, да ти е кеф да го подминеш този магазин следващия път. Имах случай, когато аз и моите по-малки братовчеди отидохме да си платим нещо, на стойност някъде около 1лев. Бяхме се уговорили, че ще събираме пари, затова всеки ден заделявахме от джобните си по-малко. Този ден отидохме да си купим нещо общо, но 1/3 от парите бяха по на дребно и продавачката изкоментира, че й е писнало да си „складираме” жълтите стотинки при нея... Нека само уточня, че имаше един скитник, който всеки ден многократно ходеше при нея да си проси безплатно цигари... Ние поне си плащахме. Ами флегмите?! Отивам в магазин, 15 минути съм избирала какво точно да си взема и отивам да си го платя... Хваща вафлата... оглежда вафлата... намира баркода на вафла��а... настройва вафлата, така че да я сканира... сканира вафлата... маха вафлата от скенера... поглежда монитора, да види дали тъпата вафла е маркирана... оставя вафлата от другата страна... Процедира така с пръчките и шишето минерална вода, което съм си взела, след което пита: „ Само това ли ще бъде?” Ами, съжалявам, но планирам да изляза от този магазин ДНЕС! Така че да, това ще бъде. Ами ако не съм и дала точно пари? И тя трябва да ми върне ресто?... Или пък съм и дала точно пари, но понеже повечето магазини са: 6.42; 3.57; 2.29 ще се наложи тя да ги брои... А какво ще кажете за обърканите възрастни служители? Не, че имам нещо против това вече да си на възраст и да работиш в магазин, но някои хора просто нямат място там... -Значи солетите от 30 стотинки и десерт от 70 стотинки и дъвка от 20 стотинки... Ти ми даваш 2 лева, сметката ти е... 3 и 7 и 2... аа 1 и 20 е, значи ти ми даваш 2 лева.. би трябвало да ти върна 80 стотинки... я да видим сега 10... 20... аа аз съм имал и 50 стотинки на цяло, ами ето, заповядай -Извинете, но ми дадохте 50 и 2 пъти по 10, което е 70 стотинки -А, извинявай моето момиче... Ето ти още 20 -Да, и аз би трябвало да Ви върна 10 -А, вярно, че така беше... Ама вие сериозно ли? Най ме съмняват служителите на Lafka. Няма да коментирам сега самата идея на тия простащини с проблем с българския правопис, но самите продавачи там... Дотук видях кисели баби, които последното, което знаят е какво продават, а цените им не са толкова цветни, така че едно мило и топло отношение няма да е зле. Глъдката чист въздух от всичко казано дотук, са забавните търговци. Най-добрият начин да привлечеш клиенти, а и срамна реклама няма. Спомням си, преди години, нормален пазар в малко градче по време на събор, тонове сергии и разнообразие и от една сергия с обувки се чува: „Обувки, българско производство, гаранция до първият завой”. Беше ясно, че набра повече хора от всеки един друг търговец на същата улица... Продължавайки с критиките, искам да се обърна към рекламите, които нарочно си увеличават сами звука... Драги ми рекламни лица на проблеми с простата, памперси, превръзки и проблеми с газовете, наясно съм, че доста време ви е коствало да съчините този вечен хит „Животът е сцена”, да снимате всички тези ежедневни разговори между мъже на възраст с проблеми с простата, да ни убедите, че няма нищо лошо да си вечерям и да започнете да ми говорите на по-висок тон за вашите тънички и непропускащи памперси, но, умолявам ви, млада съм още, не желая да оглушея, заради светещите ви за пари очички. И аз искам пари, но не „крещя” на целият свят за това многократно. Благодаря за вниманието. Ставали ли сте свидетели как се рекламира цирк? Много е забавно. Кола с нещо като колибка отгоре, отвътре с тонколони, пресъздава гласа на жена, която непрестанно повтаря на много по-висок тон от тези на рекламите, колко много ви се ходи на цирк. Колата обикаля улица по улица, така че където и да сте, ще го чуете много повече от 10 пъти... Е драги ми изтискани плодчета и драги ми изтискватели, това е от мен – леко по-положително блогче (постарах се, наистина). P.S. Докато пишех всичко това, една касиерка все още ми маркираше минералната вода...

[cynthiawatsonblog]

[cynthiawatsonblog]

Кои са известните хора? Защо повечето от нас се вълнуват, когато видят известна личност? След 3, честно казано, уморяващи учебни дни, изпълнени с моите депресиращи мисли и виждания, беше време да се помотая с мама по магазините, което в повечето случаи значеше да отидем до някой друг далечен мол пеша, да поразгледаме и евентуално да си купим някоя друга дрешка, задължително нещо сладко за хапване и може би някоя друга книжка. Днес обаче shopping-ът протече леко по-интересно. За моя огромна изненада срещнах известен български влогър да се мотае по мола с техните. Дали защото за мен само мисълта за социален контакт ме караше да се притеснявам, дали защото съм чувствителна към всичко и всеки, или този човек ми се струваше по-специален от всеки друг в този мол, не знам, но щях да се разплача от радост същата секунда, в която го зърнах. Разминахме се многократно (горкият, мина покрай мен и отиде да гледа за книги в съседната секция, докато аз се опитвах да разсмея мама, подхващайки разговорни речници на различни езици, тъкмо стигнах до френския…). Имаше момент, в който трябваше да се разминем и с всички усилия се опитах да не сгафя, но после на ума ми дойде: “Какво би станало, ако се бях блъснала в него, неловък начин да се заговорим?” Естествено, всички глупави начини един човек да се заговори с друг бяха добре дошли в моето въображение, та затова в продължение на часове в главата ми всичко започваше с “Ами ако той… ако аз..” И докато мама мислеше за електроники, които планира да купи (по отношение на това тя да купува нещо, изпипваше всичко до последно, за да е сигурна за какво ще си даде парите; обичам я, та и аз често съм същата), аз се опитвах да я занимая максимално с моите “проблеми” относно известната личност, която пазарува с нас в книжарницата, но, явно с много усилия, успя да ме изтърпи.. Същият ден, в същият мол, няма и час по-късно, с мама се насочихме към магазините, в търсене на дрехи. Докато аз се заливах от изкуствени, като извадени от американски филм, сценарии за запознанството ми с някой известен, видях няколко познати лица. Те бяха момичета, по-малки от мен на възраст, които винаги, щом се засичахме на танци, ми хвърляха погледи от сорта на “Боже, какво си ти?”, “Ти сериозно ли посещаваш същите танци като нас?”, “Какво, за Бога, ти си е случило с лицето и с облеклото?” и други… Опитах се да ги отбегна с поглед в първият магазин за дрехи, в който влязохме. Винаги правех така, видя ли човек, който съм виждала и преди и не сме си общували кой знае колко. В следващият магазин обаче, когато отново погледите ни се срещнаха с едно от тези момичета, усетих как последното, което това момиче иска да направи, е да ме поглежда изобщо. Като плахо и едновременно с това, възпитано аутсайдерче, промълвих едно леко “Здравей!”, но студеният поглед си стоеше там, втренчен в облеклото ми… Сякаш да се скрия от света, отидох да разглеждам дрехи, от които не бях заинтересована, защото единственото, което ми беше в главата, беше как може да съм толкова антисоциална и задръстена в 98% от времето, дори и това да бяха видимо по-малки момичета от мен. Принципно един глас в главата ми винаги ми казваше, че трябва да се абстрахирам от подобни глупости, но аз слушах гласът, който ме караше да се самосъжалявам, сякаш исках да чувам този глас, все едно исках сама да се чувствам зле… Замислих се, че може би този известен влогър, който срещнах, не беше единствения човек, който считах за известен. Може би това беше виждането ми за повечето хора, с които не общувах толкова, с които бих искала да се скрия от света, стане ли въпрос да сгафя при общуването си с тях. Тези момичета, които видях, също ги считах за известни. Ниското ми самочувствие кара мозъкът ми автоматично да поставя всички останали на по-високо място от моето. Сякаш аз бях стъпалото, на което всички останали да стъпят за да стигнат по-нагоре, но аз бях най-ниското от всички. Днес даже ми хрумна, че ако стана “по-известна” бих имала смелостта да говоря с другите “известни хора”, но после видях онези познати лица и тази идея мигом се изпари. Не можех да си обясня вълнението на всички тези хора, естествено и на мен, когато видят примерно… Асен Блатечки на живо. Актьор, човекът си работи професията, а аз, примерно, бих полудяла, само ако ми каже “Здравей!”. Защо? Честно да си призная, когато започнах с тези блогове (не че е било отдавна) си представих как след време и аз ще стана “известна”. Как вече ще се чувствам спокойна, с коготоо и да общувам. Беше глупаво, че исках (може да се отнася и за сега) славата, някой да знае коя съм, но мислех, че по този начин бих решила проблемите си с общуването, а и бих намерила хора, които споделят моите виждания, би се получило интересно… Но, както каза Емил Конрад (който за мое съжаление не беше човекът, когото срещнах днес), нека правим това, което ни се отдава и ни харесва, а кой колко ще ни хареса няма значение… Представям си какво би станало след време, ако стана известна, пазарувам си с мола и някое момче или момиче се вълнува от присъствието ми и пише блог за това…

[cynthiawatsonblog]

Досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си , а умните хора са изпълнени със съмнения.

- Бертран Ръсел 

[cynthiawatsonblog]

Раждане. Смърт.

Често се опитвам да разбера какво се случва между тези две думи, как го разбират хората? Как мислите, какво правим цял живот? От няколко дни се будя в кисело настроение, критикувайки всичко и всеки. Потъвам в собствените си мисли, депресирайки се още повече за нещо, макар и да не знам какво е. Край мен по улицата още хора, по своя път, със своите проблеми, със своите разочарования, със своите настроения... Отивам на училище, старая се да не закъснея, опитвайки се да хвана някой друг автобус, за да знам, че ще намеря още милион неща, които да не ми харесат, които да изкритикувам. В момента, в който се срещна с по-близките си, ги заливам с цялата си критика, която можах да съчиня същата сутрин. Питам се защо всички хора ме гледат по този странен начин - убила ли съм някого? И докато аз се тревожа за глупавата си необяснима депресия, докато някоя разглезена млада госпожица или господин се тревожеха за слабия си Wi-Fi, там някъде една жена казва последно "Сбогом!" на детето си и се самоубива... Действието се развива някъде из Русе, по обяд, днес, докато аз се радвах на някоя положителна оценка, една жена държи в ръцете си телефон, провеждайки последния разговор с някого, чакайки влака от Варна да дойде, след което се хвърля под него (по данни от интернет). Възрастна жена се самоубива. Разведена майка на 5 деца се сбогува с едно от децата си по телефона (макар, че разбрах, че е оставила и предсмъртно писмо). Кръвта на 65-годишна жена е разпръсната по продължението на железопътната линия на повече от 30 метра. Свидетел: “Беше ужасна гледка. Главата й бе на една страна, краката й на друга, части от тялото имаше по цялата линия”... Съжалявам, но все още се опитвам да го осмисля, макар и да съм наясно, че това не е първият такъв случай. Макар и да съм наясно, че това не е нито първото, нито второто самоубийство. Макар да знам как деца на моята възраст се снимаха по железопътните линии с тъжни физиономии, колко "наранени" бяха те (пети клас...). Не знам кой как вижда родителите си, но аз обожавам майка си, не защото ми пере, чисти ми, готви ми. Никога не съм я приемала за прислуга и никога не би заемала такава длъжност. Обожавам я, защото ми е приятел. Подкрепя ме, винаги, еднакви сме, знаем какво ни е една на друга, помага ми, смеем се като ненормални. Имах период, в който и се противях, върших само простотии, лъжех я (може би е нормално за един тинейджър). През този период не ми пукаше за абсолютно нищо. Преди години получи тежка диагноза, но в лек стадий. За мое огромно щастие, тя оздравя напълно след нея, но аз започнах да се страхувам... от смъртта. Представих живота си без нея, не можах да си го представя, не виждах такъв... Тази мисъл не ми излизаше от главата и затова започнах да я проверявам, като идиотка, дали диша, всяка нощ просто задържах дъха си, за да чуя дишането й (предимно спим в една стая). Чувствах се ужасно, че го правя, но ако не го правех, се чувствах още по-зле. Чувствителен човек съм, а само мисълта ме убиваше... Признавам си, след като оздравя, станахме като сестри. Признах й всичко, не я лъгах повече, не можах (само за този блог не знае, но не мисля, че е нещо важно). Може да звуча като мамино момиченце, но честно казано не ми пука особено. Чувствам се глупаво, когато чувам мои съученички да говорят за отношенията си между тях и техните родители. Отвратително. Та нека се върнем на самоубийството (приятна тема - знам, но не ме бърка). От това, което прочетох, мотивите на тази жена не са ясни. Не бих искала дори за миг да се поставям на мястото на детето, с което тя за последно е провела разговора. Когато споделих с майка ми, тя отвърна: "Горкото дете..." По-точно май няма накъде да се каже. Но, четейки, се сетих за един репортаж на bTV. Майка и дъщеря (тинейджърка), недоволни от недостига на пари (може и да бъркам, беше отдавна). Беше нещо, от което се оплаква всеки българин, и майката заяви, че ако нещата не се оправят скоро - тя и дъщеря й ще се хвърлят от някоя си постройка (4-5 етаж някъде). Поне си спомням реакцията - бях потресена! Дори няма да коментирам как тази майка повлича бъдещето на дъщеря си, как се изправя пред камера по национална телевизия и съобщава за своето бъдещо самоубийство и това на дъщеря си. Представяте ли си, ако преди разговора с детето си, 65-годишната жена извика някоя национална телевизия, за да обяви за плановете си... Положението се получава доста интересно в нашата страна: докато едни събират пари от където могат, за да се борят за живота си, други решават да приключат с него. Докато повече от половината български народ гладува, броящ стотинка по стотинка, за да оцелее и този ден, той и неговото семейство, други важни персони, движещи се с лъскавите си коли, се разхождат из страната, чувствайки се полезни, че са успешни, преуспели хора... Докато деца с увреждания търсят грижа и разбирателство, деца в отлично здраве се снимат по релсите (може би говоря с минала дата), и коментират колко е отвратителен този живот... Бих се позаинтересувала дали с кръвта на майката на 5 деца на фона, снимката ще стане по ефектна?... Преумалих, преувеличих, казах истини, отклоних се от темата, издребнях, но в общи линии който и да чете това - не пожелавай чуждата и собствената си участ - красотите по-горе мисля, че разясниха защо. Има още много по темата, но понеже още "дебютирам" не се справям така, както очаквах, но все пак е повече от нещо... Надявам се този блог да стане по-положителен, Просто това ми повлия последните часове. Моите съболезнования за загубата на всички тези хора... Статията, свързана със самоубийството на релсите: http://www.monitor.bg/article?id=417659

#живот #смърт #самоубийство #русе #България

[cynthiawatsonblog]

Някога замисляли ли сте се каква е причината нещо да ви се случва? Защо днес случайно сте срещнали определен човек? А случайността съществува ли изобщо? Е, да кажем, че аз съм Синтия и ще се опитам да докажа случайността като евтино оправдание на ограничените личности, които не си правят труда да задават въпроси, за да обяснят случващото се около тях. Аз правя точно обратното - постоянно задавам въпроси.

Някога били ли сте замествани? Да сте заемали някаква определена позиция в живота на някого и изведнъж просто да ви заменят… Днес, след един пореден скучен ден, прекаран в опитите ми да се опитам да уча, който междувременно запълних със сериали, филми и всякакви социални мрежи, телефонът ми звънна, очаквано обаждане от приятеля ми, но това, което чух минути по-късно, не беше така очаквано… Бях първата му приятелка. Начинът, по който се събрахме, беше на фона на друга моя връзка, което правеше тръпката по-голяма. За съжаление, той живее на единия край на България, а аз на другия, така че се виждахме само лятото. Беше изключително мил, съобразителен, забавен и леко луд. Нека да се казва Джон. Та Джон ми разказа, че, както всяка вечер, и тази излязъл с приятели и се почерпили. Сред компанията било момиче, което той чувства много близка (предната нощ ми сподели, че я обича, но по друг начин, и аз не можех да разбера как). След почерпката някой предложил да играят на шише (интересната версия) и трябвало Джон да целуне това момиче за минимум три секунди (това е щяло да бъде първата му целувка). Това и се случило. Джон ми призна, че  сбъднал мечтата си… В главата ми се прокрадна: “За Бога, обичаш я. Не искам да се вкарвам в теленовели, така че дай да скъсаме и да се изясниш с нея”. Той едва ми съобщи всичко това, даже не каза думата “целуна”. А аз се чувствах като второстепенен герой в една красива романтична история, в която даже нямах място. А мразех да се вкарвам в подобни любовни глупости, но нямаше как - стана ми гадно, а момчето не беше за изпускане. Отначало щях да се разплача, както правеха по сериалите, когато ставаше въпрос за нещо такова. Джон даже го нарече “изневяра”. Нещо обаче ми казваше, че би изглеждало глупаво, затова спрях.

Преди няколко месеца, след като се разведе с мама, баща ми се премести да живее в чужбина при друга жена и при друг тинейджър (били се заобичали по интернет, а тя го уредила и с работа). Помислих си, че това не би ми се отразило, предвид, че баща ми прекарваше малко време с мен въпреки, че живеехме в един апартамент. Бях чула, че връзката на една на една дъщеря с баща й показва отношението й към всички бъдещи мъже в живота й (мисля че отношението майка-син е на същия принцип). Седмица, след като баща ми замина, чувствах приятеля си не толкова близък, колкото преди. Бяхме свикнали да се чуваме всяка вечер, но изведнъж ми омръзна. Следващия един месец до толкова намаляха нещата, че като първата глупачка си паднах по момче от интернет. Тогава аз чувствах, че “изневерявам” на Джон с глупаво увлечение. Чувствах се отвратително. Чак тази вечер имах смелостта да му призная за всичко това и той също си призна, че е бил в същото положение по същото време с въпросната му приятелка от играта на шише. Това беше втория път, в който се почувствах странно в този разговор. Замислих се, баща ми ли беше причината да се случи всичко това? Той поддържаше връзка след като замина, говореше предимно за себе си и после завършваше с това, че ме обича. Беше станал досаден и на хиляди километри от мен (честно казано в това се състояха разговорите ни и когато беше в България). Но истината беше, че като част от мен, той ми липсваше повече, от колкото можех да си представя. Бил е част от живота ми, създали сме спомени, а сега едни напълно непознати хора се оказват по-близки за него. Дадох си сметка, че дори несъзнателно, аз съм говорила за него постоянно (докато беше в България не го правех толкова често): шегувах се с мама, че съм й намерила нов мъж (тя отдавна не беше близка с баща ми), включвах го от никъде в разговорите ми с някого, а когато говориш за нещо, значи ти пука. И колкото повече говориш за него, толкова повече ти пука. Джон ми каза в разговора ни тази вечер, че да загубиш родител е като да загубиш крайник, че е нормално да приемам липсата му по този начин… За първи път, без изобщо да се замислям дали е глупаво или не, се разплаках. Като малко дете. От другата страна на слушалката говореше един човек, опитващ се да ми помогне, да ме окуражи, да ме подкрепи, но с всеки следващ звук, който произнасяше, сълзите все повече и повече се множаха. Но това не бяха сълзи от днес или от вчера, беше всичко, което сдържах в себе си в продължение на месеци. От тук нататък се питах дали липсата на баща ми наистина би повлияла на бъдещите ми връзки, дали след като се върне в България за малко и после си тръгне, ще се наложи да преживея същото. Чудих се дали има възможност, при която Джон да ме остави, заради момичето, което обича (но по друг начин). Каза ми, че щял да говори с нея насаме (не ми се мислеше, ако нещо се обърка). Казах му, да информира това момиче (да, познавам я, даже се сближихме миналото лято, нямам идея от къде), че аз разбирам това, което се е случило между тях (дори и аз не мога да го нарека с точното му наименование) и го считам за нормално. Надявах се, че това не би трябвало да значи за тях: “натискай те се, деца правете, той е мой приятел и аз го считам за нормално”. Тинейджърските връзки са изпълнени с повече драми от всяка една турска сапунка. В тях човек не е наясно с нищо, той просто опитва, прави грешки и си прави изводи (не че не прави това цял живот). Има причина някои родители да считат децата си за твърде малки, когато стане въпрос за “повече от приятели”. Макар че, какво значи “повече от приятели”? Когато си “повече от приятел” с някого, той остава ли ти приятел или вече е просто “повече от непознат”, но не и “повече от приятел”? И какво е всъщност любовта, да срещнеш своя “повече от приятел” или сексуално привличане? Някой би казал, че аз би трябвало да знам, а честно казано мисля, че съм последната, която ще узная. Имам приятел, но в момента имам чувството, че когато му кажа, че го обичам, имам предвид по друг начин, и аз не можах да разбера как...

Някъде в началото ви попитах дали сте се чувствали заместени някога. Е, моето не е кой знае колко, но не е толкова приятно, ами вие?