#вместо поезия | Explore Tumblr Posts and Blogs

radiotoradz · 1 year

Text

Кратки истории от 2022 [i]

Наричането на такова нещо Житейски етюди ме кара да се чувствам застаряващо. Това беше първата ми идея. Трябва да се засрамя. Не беше позитивна година. Само лятото, общо взето.

........................................................................................

Ако нещата бяха различни...

Обичам влакове! Колко е колоритно да стоиш на гарата с вестник в ръка. Сам да си чакаш и чакаш, докато не дочакаш голямата машина да издаде своя грохот. Би било неразумно да не разкажа и на вас. Щеше да е самотно без моите читатели и без седналият до мен мъж. В ръката му беше отворена книга - поезия. Текстът в нея имаше стил, приличен на Шарл Бодлер, когото аз обожавам да чета. Но не беше от особено значение сега, когато вестникът ме привличаше с жълтите си статии. Една от статиите беше за дошлата пролет на промяната и според зодиака - на любовта. Естествено чрез тази хартия, която можеше и да е пи-полезна за други неща ме грабна здраво, за да я прочета изцяло. Липсваше ми само една лула в момента. И тогава се случи нещо странно, сякаш някаква песен от детството ми се въртеше в главата. Тотално забравих за човека до мен и върху пейката дрънчах с ритъма, който помнех докато си я припявях тихо. Беше април все пак, птичките пеят, а земята се възраждаше. Повтарях само двата реда, които помнех. Исках да спре, но човекът до мен го направи вместо това. "Пролет, а?", - каза той, затваряйки си книгата. - "Не можеш ли да я изпееш цялата?" - Той не ме изплаши, но ме изненада. Помислих си, че тихо ще се измести когато чуе някой да си пее сам на себе си. - "Това беше преди шест или седем години, буквално помня само припева. Беше някаква песен от учебник по музика. Дори не се сещам кой я пееше." - Казах бързо, исках да го избегна. Знаех какви неща би казал. Но в погледа му не можех да прочета нито съжаление или гняв, а чисто любопитство. "Разбирам те, дете. На твойте години и аз знаех имена на песни, певци, автори и композитори. Като всяко дете…да."

Аз погледнах със симпатия и се пошегувах: "И нека позная, има някаква мрачна история зад песента, като приспивните песни на британците." - казах саркастично, защото ми обръща твърде много внимание. "За съжаление е така. В кой клас си?" "В десети клас съм." Това сякаш го удовлетвори, защото отвори книгата си на някоя страница и изкара снкмка на момиче, което изглеждаше на мойте години. Имаше много изразително лице, но не беше усмихната. Очите й бяха тъмни, но мъртви и можеше да потънеш в тях. "Вярваш или не, с нея се изгубихме заедно в университета. Беше толкова бързо, но никога не забравих онзи тъп семинар." Ако бях учен човек щях добре да знам кое е момичето на снимката и дали мъжът лъже. Заинтригува ме, защото винаги исках да уча в университет. Щеше да разкаже още за нея докато не го прекъснах за маловажен и незрял въпрос. "Какво е чувството да сте завършили университет… и то с такова момиче?" "Тя не доживя да го види." "Какво?" - не очаквах такъв отговор. Но той предвиди объркването ми. Не искаше да се усмихва за такова нещо, но аз винаги разсмивам хората...

23.03.2022, недовършено

........................................................................................

Мълчание

Защо все мълчиш? Така ли се мъчиш? Знай, че и мен измъчваш така. Това е по-тежко от онзи камшик, с който те срещнах преди 12 години. Беше млад и яздеше кон в полетата около селцето ми. Не приличаше на типичния рицар от кралския двор. С камшика си гонеше децата, които с камъчета замеряха лебедите и гъските. Като някаква змия се суркаше по земята голямото въже. Представях си най-грозните картини на измъчени грешници, с кървави голи гърбове от камшици. Или онези клетници, които биват влачени в гротеската кал. Няма да забравя тези крясъци, така както и червената ти пелерина, непознати човеко. Приближих се, исках да те спра, защото децата не мислят лошо никому. Те са само глупави, малки, чисти създания, които попиват като парцал цялата ни мъдрост. Вече стоях висока като планина пред теб, гледах те право в очите. Дотогава не бях виждала толкова тъмносини ириси. Потъвах в тях. Не можех да кажа и дума, давех се, усещах товар на раменете си, не престана. По-тежък е и от доспехите ти. Моля те само да ме чуеш сега, когато знам, че си уплашен. Войната не е шега работа, мили мой. Ще плача ако не те видя повече, но тръгвай...и знай, че всичко ти е простено.

13.05.2022

........................................................................................

Карикатура // Олицетворение (i.e Лятна омраза и сънища граничещи с лудост, нищо лично тук, наистина нищо.)

„Искам да ми обясниш какъв е проблемът?“ – казаха ми да започна да говоря. Лицето ми показваше истинска тревожност, сърцето ми ��иеше толкова бързо, сякаш щеше да се изкопчи от мен! В стомаха ми се връзваха възли, които след този час няма да мога да развържа. „...сънувам, странни неща. Различни животни, песни, аз ги пея, а те идват...и ме слушат докато си правят земната работа...“ „Разкажи нещо“ – каза човекът и застана удобно да ме слуша. А какво му казах ли? Всичко казах, всичко за себе си, всичкото си казах! Съжалявам се! По дяволите! Обсебват ме тези животинки!! Ако разкажа, това ще е лудост! Ако не, пак ще е лудост, защото ще покажа липса на възпитание и смирение със себе си. Върви си човек, за света е глух, но все със слушалки стои. Напук прави, такъв си е. Наперен, замислен, с усмивка на лице, създава си сюжет чрез музиката. Иска да е някъде другаде. И познайте кой е този човек? Това съм аз. Пак съм аз. Не се променям. Затварям очите си и виждам съвсем друг свят, където всичко е различно. Времето върви по-бавно, а всички тези хора, които познавам стават животни. До мен гордо ще върви змия, която ще се качи и застане кротко на рамото ми. Ще ми шепне как черното е най-красивият цвят. Ще съска и врещи, когато някой друг иска моето внимание, особено сестрата на тази змия. Защото тя има повече да ми казва, отколкото другите, като някоя клюкарка. И винаги ще почне с една и съща реплика – „Вреш сссси носссса навсссякъде, проклетницо!“ , после продължава с приятните – „И как сссса отношенията ви?“, „Хайде, ссссъберете сссе вече!“, „Нека любовта въззтържессствува!“ – и само това ще повтаря, още само една минута. Миг спокойствие, търпение и...нека мине по-бързо вече. Ходът на времето за младите е бавен, нали? Камбаните на църквата наблизо бият силно вече, както и първият звънец, до който има още 5 минути. 3...2...1! Затворих си очите и очаквам да ги отворя в друг свят – близък до моя, далечен от змийския. Мирише на прясно окосена трева, на пръст и...лисица! Вие не можете да си представите колко ясно без очилата си я видях! Колко е млада и пъргава! Изглежда все невинна, но нещо в онзи миг я изплаши. И вече не изглеждаше красива, тревожеше се като човек. Бягаше толкова бързо от мен и от тези часовници. „Явно искаш време, което нямаш.“ Пред мен тя рови в земята, иска нещо там. Безмълвно. „Какво търсиш? Книга? Химикалка? Най-вероятно е нещо училищно, щом бягаш от звънеца.“По-добре да я оставя да си търси сама, затова ще се обърна на 180 градуса и тръгвам към входа на даскалото. А зад мен вече няма лисица, там стои вълк и вие през деня. Това няма логика, въобще няма. Той видя някакъв телефон и го зарови в земята. От това цвете няма да поникне. „Науката ли те заслепява? Претендент е за уважението ти, не се предавай де! Не разбираш ли промяната? Бягай в природата!" Ех, нямам причина да се намесвам. Какво дори видя това животно в телефона! По-добре да бягам и аз. Продължавам напред, а там листата падат, пък сме април все още. И сега птиците летят далеч, но не една или две, а поне 600. Похриха небето и го направиха тъмно. Готови са за зимата, да мигрират, да търсят храна. Но не си избивам от главата въпроса как става това. Летят в кръг, събират се в едно. Пекна слънце, да си бъдат спокойни и те. Поне като мен не хвърчат безцелно в облаците сега. Стига с тази музика за днес! Сякаш едно и също слушам! Война, насилие, безсилие, бедност, погром, мутация, а къде е щастието? Любовта гори, доверието е жар, а миналото е духана от вятъра пепел. – това какво пък ще значи. И пак си съчиняваш глупости, учи си уроците! – Ами ако не искам? – Няма такива неща. Учи, учи здраво! – Учех, и нищо не се случваше! Все едно и също!!Това ти е наказанието! Учи иначе ще ти пишат двойки една след друга! Престани да си пилееш времето! Целият ви клас е изтъкан от досада! Дяволите да ви вземат! Чуваш ли какво ти казват?

?????

........................................................................................

И праведните отиват в Ада.

Цял живот не съм убивал, удрял или тормозил никому. Унижението си е тяхно, не мое. И къде въобще съм? Някаква си малка стая, черни стени, червена лампа, само една маса. Имаше всякакви хора на нея. Такива, които съм срещнал през живота си. Гад сред умове, грешник сред светци. Всичките им глави надолу, и моята също. Нещо ще се случи ли? Хайде де...бавите ме...!

Някой се изправи, застана смело и заговори само добри неща за мен. Не ме познаваше въобще, нито пък аз нея. Късаше ми сърцето всяка година...защото имах емоции. Добре де, не беше само тя. Всички искаха да ме видят да страдам.

Но защо? Защо, мамо? Защо, тате?

Сетне друг ще стане, ще каже нещо и ще седне. И така следващия, това ли е Страшният съд, за който толкова ме плашеха приживе? 30.07.2022 03.01.2023

........................................................................................

Цвят в бетоненото безцветие. (вдъхновено от J, Wolfenstein: The New Order, горкият...и той е на 17)

Поредната бомба падна. Невинни души пак бяха взети напразно. Мъже с оръжия, крещят и бягат напред. А ние, децата, жените и старците? Ние седим назад. Чакаме. Друго не остана. С моите малки и незначителни години, не можех да проумея колко лесно им беше да се бият като пламък във вятъра. Но защо да мисля за това? Това не ме ли прави по-мрачен от обикновено. Не трябваше ли аз да съм опората на самотната ми майка, отгледала пет деца? Колко щеше да се радва, че всички искахме да ѝ помагаме с реколтата. Та аз съм най-големият, хайде да се стегна! Kолкото и отвътре...да ме мъчи всичко. Стяга ми се душата да слушам всяка секунда писъците и куршумите. Крием се поне сега. Сложили са ни подкрепление, някаква си резервна рота. Чудя му се на един, преди да дойдем тук, за поредната битка, двамата говорихме. Той и аз си приличаме, влече ни нещо друго, да създаваме изкуство. Той пише поезия, аз свиря. Веднъж измислих песен от негови любовни стихове, имаше рожден ден тогава. Истински ми се усмихна, въпреки ситуацията. Липсва ми онази усмивка. Липсва ми четенето на стихове вечер, моето свирене докато той мисли какво да напише, питането за рими и дали ми харесват написаните едва-едва прочувствени думи. А сега какво? Той е капитан на нашата рота. Но от всички, в неговите очи има най-много тъга. Клепачите му тежат, а ръката му, сочеща към врага трепери. По лицето му се лееше по-студена и от фронта пот.

— Братко... — Ще умра тук. — каза той. — Как така знаеш? — Усещам го. Ние...аз де...поетите...сме така. Каза ми го един друг поет преди го��ини. — Не, ти няма да умреш! Ти си този, който не мисли дрънкането на китарата за грозно и безсмислено! И ти искаш да избягаш духом от тук. Дръж се! — Да, но имаме задачата да умрем за държавата си. Колкото и да искам да се върна вкъщи, не мога. Трябва да свършим това. — Какъв е планът, капитане? — До смърт! Изглеждат леко уморени, но ние сме здрави и силни. Ще ги победим! Напред!

И вече не исках да се бия. Усетих как сърцето ми биеше още по-бързо около него, но беше различно. Преди той ми даваше сили, а сега? Той е капитанът, той ще ни води към вечността. Няма да бъдем забравени един ден. Няма!

12.09.2022

........................................................................................

Всеки е главен герой в своята история.

Всеки...

Изведнъж някой изкрещя: "Влакът е такова хубаво място, нали така, мили хора?! Повярвайте на този чийто глас се надигна над хорските ви глави. На всевиждащия! Толкова гордо и смело, като...“ Не продължи мисълта си. На хората не им пука. За какво ще слушат? Де да беше дете, щяха да му се усмихнат, да се смеят, даже и да запишат този миг. Уви не беше дете, а голям човек. Някаква си жена, средно висока, оранжева коса, боядисана допреди няколко дена със сигурност. От това разстояние трудно ще се видят нейните очи, а и беше със слънчеви очила. Срамежливо си излезе между вагоните да мисли и даже навън още стоеше с този „макиаж“, както каза един от коментиращите. Крие си лицето явно. Всеки във вагона ни бе от различен по-различен....

Всеки...

В единия ъгъл имаше много деца, млади, хубави, облечени прилежно в училищните си униформи. Но си говореха на висок глас. Подиграваха се на жената. А от другата страна възрастни хора. Пътниците са различни все пак. И всеки си прави нещо, с което се отличава. Едни четат книги и вестници, а други си говорят си тихо. Няма защо да ги слушаме. За разлика от тази жена, която всеки ден ходи на работа именно с този влак. Но днес за нея беше различен?

Всеки...

Децата по едно време спряха да говорят и се загледаха в екраните на чудовищата наречени „телефони“. Изяждаше ги бавно. Де да бяха само видео игри, де да бяха и учебни видеа. За нещастие не бяха такива неща. Изведнъж изчезна и блясъкът в очите им, няма го това детско и невинно въображение. Където бяха те – всичко избледня. Въображението се изниза с куфар и бе заменено с току що пристигналият градски пример, в който всеки ще се намери поне малко. Чуди се как да си пропилее съзнателните дни и нощи в празни надежди за промяна. Всеки ли си намери другарче в чудовището вече?

Всеки...

Дори тези, малките, не като мен, които искаха модел за подражание, а не глистяви модели, които не ядат почти нищо и излизат на сцената без да знаят къде се намират. Затова и уважавам младите – мислят различно! Тези модели, които не уважаваме нямат лице, а е само колективен образ в главите ни вече. Събират някаква задна мисъл в мрачната действителност. Далеч от очите, далеч от ума и неговата слава, която вече не ми трябва. Но да мисля за такива не бива, всеки иска да бъда щастлив човек. Да не бъда като Серафим или Албена. Ако някой не знае кои са – ще се учудя. Навярно всеки ги знае.

Всеки...

И до един мъж, облечен в хубав черен костюм с червена вратовръзка, стоеше младо момиче. Нейните очи изглеждаха уморени и можеха лесно да се видят сенките под тях, а русата ѝ коса бе небрежно вързана набързо. Учебниците на девойката бяха сложени до нея, прилежно подвързани, и с етикет, на който пишеше името и фамилията ѝ. Ясно беше, че е капнала от толкова учене в гимназията или университета. Падна ѝ главата като круша на рамото на този мъж. Той не се ядоса. Направи ми добро впечатление как се държеше като баща с нея, но ясно си личеше, че не беше такъв. Всъщност това бяха само идеите ми. А какво реално ставаше? – Нейното поведение показваше, че тя просто бе недоспала, а човекът до нея продължаваше да си чете най-спокойно. Сякаш не я забелязваше, а просто се примиряваше с младежта днес. Книгата беше на чужд за мен език, а той четеше с някакво удовлетворение. Замислих се, дали е от книгата или от момичето до него, чиято глава не помръдна. Пак потънах в мисли заради един негов жест. Той искаше да я погали, като животинче, но се отказа. Единствено се усмихна и я остави да стои така. Даже се оглеждаше по едно време, сякаш спирката му е сега, но се чудеше как да я остави да спи на твърдите седалки. Затова и остана с нея. Добри хора има, добри. Чудя се за какво ли става въпрос в книгата? Беше черна, а сякаш щастлива, заради танцуващите около огън хора на корицата. Момичето се събуди изведнъж и изкрещя колко ужасно съжалява. Никога не ѝ се е случвало да заспи във влака преди. Мъжът пак се усмихна и си стиснаха ръцете в някакво ненужно премирие. Но мнозина не го видяха, защото не бяха като мен за последна спирка. Тогава и те слязоха и вече влака беше празен. Всеки си беше по домовете.

Всеки...

Освен мен. Влакът си трака по релсите и спира някъде далеч, в мъглата, в неизвестното. В тунела на моите мисли се виждаха само светлините на влака и тъжното му свистене. А влакът продължаваше бавно и внимателно да пъпли, точно като картините в съзнанието ми. Там откъдето никой не се е върнал, за да разкаже какво се крие там. Аз ще видя днес. А вие? Вие утре, вдругиден, след много време, не знам. За вас не знам, но с увереност казвам, че всеки ще го види.

Всеки...

16.09.2022

........................................................................................

Комедия (почти действителен случай)

Филип: Че каква комедия ще ми правиш ти? Даниел: Каква ли? Червена, оранжева, жълта...зелена... Филип: Дани...какво по- Даниел: Замълчи! Синя, лилава, бяла, черна, мога и шарена комедия да ти направя, Филко! Само кажи какви съставки да има в чорбата без греховете на отеца. Филип: Абе, Дани, ние не готвим, ние трябва да учим! Имаме домашно, а ти се шегуваш с мен! Даниел: Ох, Филко. Ме-та-фо-ра. Метафора, повтаряй след мен. Метафора. 15.12.2022, недовършено, отново.

........................................................................................

Това е краят. Благодаря за прочитанията!

0 notes

simonsmilee · 3 years

Text

ШЕЙСЕТ РАЗКАЗА

Дино Будзати

превод от италиански: Нева Мичева

ИК Колибри

НАПРАЗНИ ПОКАНИ

Бих искал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до друг да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели заедно, без да знаем. Ами да – по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, заедно сме преброждали пълните с вълци гори и едни и същи духове са ни наблюдавали иззад снопчетата мъх, увиснали по кулите, сред плясък на гарванови криле. Заедно, но без да го знаем, може би и двамата сме надничали оттам към загадъчния живот, който ни очаква. И отново там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни стремежи. "Спомняш ли си?", ще си казваме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти ще ми се усмихваш с доверие, докато навън зловещо дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти – сега се сещам – не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в захлас под чудодейни дървеса, които говорят с човешки глас, нито си тропала на портите на изоставени чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз – залутан в мъртвите си приказки, ти – в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: "Спомняш ли си?", няма да си спомниш.

Бих искал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът подхвърля ланшната шума тук и там из крайните квартали. Да е неделя. В такива места често възникват меланхолични, величави мисли, а в определени часове наоколо блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат надежди, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от движението на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще ходим с лека крачка, и ще си казваме безсмислени неща, глупави и мили. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлязат зловещите легенди на града, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, все още хванати за ръце, защото душите ще си говорят без думи. Само че ти – сега се сещам – никога не си ми казвала безсмислени, глупави и мили неща. Значи няма как да обичаш тези недели, за които говоря, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подходящия час нито очарованието на градовете, нито надеждите, които долитат от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те оглеждат, улиците, където разправят, че на човек можело да му излезе късметът. Ти си различна и ако дойдеш в такъв ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.

Бих искал двамата да вървим през някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия край на света и кой знае къде изобщо отива. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: "Колко е хубаво!" И няма нищо повече да добавиш, защото ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти – сега като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш "Колко е хубаво!", а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

Бих искал също – чакай и това да кажа, – бих искал с теб под ръка да прекося големите булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато миражите на живота се надпреварват по куполите и при преминаването си докосват черните хора в дъното на ямата, където са улиците, вече преливащи от безпокойства. Когато спомени от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят диря от нещо като музика. С наивната надменност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци текат край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно сияние и всички ще са принудени да ни забележат, не със завист и злонамереност, а с лека усмивка, с добро чувство, заради падащия здрач, който лекува слабостите на човека. Само че ти – много ясно, – вместо да погледнеш кристалното небе и въздушните колонади, озарени от залязващото слънце, ще предпочетеш да се спреш и да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки неща. И затова няма и да забележиш миражите, нито прелитащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, отредена за славна съдба. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще разбереш защо хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утрешен ден и напразно над теб златните статуи по покривите ще вдигат саби под последните лъчи. Аз ще съм сам.

Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, като не изискваш чак толкова от живота. Може би ти си правата и би било глупаво дори да опитвам. Но поне, ето това вече със сигурност, поне бих искал да те видя отново. Каквото и да става, ще сме заедно по някакъв начин и ще намерим радостта. Няма значение дали денем или нощем, през лятото или през есента, в някой непознат град, в непретенциозен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е достатъчно да си наблизо. Няма да започна да се вслушвам – обещавам ти – в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, въпреки че ги обичам. Ще проявявам търпение, ако не разбираш какво ти казвам, ако говориш за странни за мен неща, ако се вайкаш за овехтелите си дрехи и за пари. Няма да ги има така наречената поезия, споделените блянове, тъгите, с които тъй добре си дружи любовта. Но ти поне ще си наблизо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем достатъчно щастливи, по най-простичкия начин, просто мъж и жена, както обикновено се случва навсякъде по света.

Само че ти – сега ми хрумва – си твърде далече: стотици километри, трудни за преодоляване. Ти си в живот, който ми е непознат, и сигурно се усмихваш на други мъже наоколо, както на мен в отминалите времена. Надали и дълго си ме помнила. Може би вече си забравила дори името ми. Излязъл съм от личността ти, смесен с безбройните сенки. И все пак мисля единствено за теб, и ми харесва да ти казвам тези неща.

8 notes · View notes

shadowofspirit8 · 7 years

Text

Бъбрек вместо сърце

Мога да умра в спомените си за него. Да се изпепеля И никога да не порастна. Ще си остана малкото дете с големи очаквания. Прахът ��и ще се разпръсне на луната И ще блести на слънце. Всичко ще е хаос. Космичен хаос. На края ще се чува само ритмичната пулсация на бъбрека му вместо сърце, който тайно откраднах. Нямаше сърце, вече няма и бъбрек. Мозък си има, но човек без бъбрек и без сърце е изгубен.

4 notes · View notes

sadbabe77 · 5 years

Text

Защо понякога вместо да кажем, че се обичаме се споглеждаме с онзи празен поглед, който после не можем да забравим..., а мислите..остават неизказани.

#бг #любов #защо #тъмблр #българия #аз #поезия #мисли #tumblr #love #broken

15 notes · View notes

queen-bitch-boom · 6 years

Text

Тя

Тя не е като другите момичета. Не е нужно непрестанно да й правиш комплименти. Не е нужно да й отваряш буркана, защото може и сама. Не говори много за чувствата си, защото не иска съжаление и просто е свикнала да се справя сама. Не говори празни приказки и мрази малките, несъществени разговори. Не пие кафе с цигарата сутрин, предпочита чай... или вино. Не чете романтика, а ужаси, защото това наистина я привлича. Не обича романтичните вечери и думи, предпочита лудориите. Не иска да е с теб, за да се чувства в безопасност, а напротив – иска да правите безброй необмислени и несигурни неща заедно, дори опасни. Предпочита да пие евтина бира направо от бутилката, вместо скъпо уиски. Не обича да бъде сред много хора, един – двама са й достатъчни, за да е щастлива. Готова е да се сбие, но не си пада по цирковете. Често мълчи, въпреки че има много неща, които да каже. Бунтува се срещу всяко нещо, защото това й е в природата. Предпочита първата й среща да е на пейка в парка, четейки поезия и пиейки евтин алкохол, отколкото в изискан ресторант. Сменя настроенията си толкова бързо, че ти дава време единствено да мигнеш. В един момент с нея се чувстваш като в Рая, а в следващия – ще те завлече в Ада. Думите й силно нараняват, но в гнева си тя може да каже неща, които не мисли сериозно. Тя е буря. Не можеш да я разгадаеш напълно, но ако си падаш по предизвикателствата и си готов да живееш с мистерия, то тогава ти желая успех.

Р. Г.

#бг пост #бг

4 notes · View notes

substnigra · 7 years

Text

В някои моменти, когато се сетя за миналите неща и си мисля, че са ставали в друг живот, а понякога, ако ги видя да минават съвем близо до мен, изведнъж се озовавам в супата от неща, които те хващат за гърлото. Историята е толкова противна и земна, че би могла да ме закопае във всеки един момент. Сякаш любовта не е била любов, а след нея си умрял и си се родил отново, и не помниш какво е било и дали е било истина, и защо е станало така. Как си могъл да казваш неща като онези, да смяташ, че онази поезия е била вечна, да мислиш, че търпението може да се справя с лъжи и низки страсти? И не, в този половин час не мога да чета. За мен това четене няма значение, защото това да взема един изпит е нещо толкова нищожно и досадно, и все пак трябва, защото трябва да стане все някога, понеже аз всъщност го искам. Може би всичко наистина е илюзия, но да вярваш е като да сънуваш или да си влюбен или когато сънуваш кошмар, но разбереш, че всичко е само сън и вече можеш да летиш. Много често летя в сънищата си, понеже често разбирам, че сънувам. Много често наяве чувствам, че съм в сън. Всички тези дежа вю или са някакви опити на мозъка ми да ми каже какво съм знаела, че ще стане, или са опити сам да си запълни празнотите и грешките в създаването на мисли. Не знам. Наяве също съм виждала необясними неща. Но по- често насън. Започвам да сънувам какво ще стане, едва когато истината ме товари и я заглушавам по всякакви начини или когато съм толкова загубена, че само тогава виждам. Също като в Туин Пийкс. Може би затова го харесвам толкова, понеже целият ми живот се е стекъл по този начин, понеже някога съм го сънувала или прочела. Теб не съм те сънувала по онзи тревожен начин и не с онези предупредителни знаци, които винаги ги има в моите сънища. Само веднъж сънувах, че държах сърце на елен и трябваше да го използваме за дисекции, то беше прободено и аз ти го дадох, и ти го заши, а после се притесних толкова много, че отидох в банята за да плискам лицето си със студена вода. Но това не звучи като нещо толкова магическо. Никога не бях мислила, че могат да стават такива неща, но от самото начало нещо се случи с мен и повече не можех да забравя. Вътрешно се отказах, но не забравих. Отказах се, защото знам, че няма моя характеристика, заради която да заслужавам да ми се случва, това което най много искам. Може би ако пожертваш най- дълбокото си тайно желание, може би тогава ще разбереш какво е да умреш за света. А егото ти не позволява да дадеш някой да изтръгне всички уродливи израстъци, понеже го боли. Старият човек винаги дърпа назад, при мен той винаги се обажда в моменти, в които никой не би имал полза от това, аз го слушам,а после съжалявам и не искам да повярвам, че съм казала онези неща. Но мина толкова време с толкова лишения, че без да усетя, сякаш си е отишъл. Обаче е много трудно да забравиш срама и чувството, че не си достоен за нищо. Веднъж лежах на леглото си, гладна и вече пресъхнала от плач и исках някакъв отговор, беше минал цял ден и цяла нощ, когато видях "Живей на земята и пази истината", а след него и много други думи, но за пръв път те влезнаха в мен и оживяха и си припомних какво значи да вярваш, какво значи да не можеш да го обясниш понеже се е открило само на теб, какво значи да разбереш, че това което искаш най- много, те прави това което си. Точно като онзи сталкер, който влезнал в зоната, за да поиска брат му да се съживи, но вместо това получил безмерно богатство и се самоубил. Мина толкова много време, докато сърцето ми се промени и все още ме е страх, че може да има още чудовища в дълбините. Но нали съвършената любов изпъжда всеки страх

1 note · View note

readeverymorning · 5 years

Text

ПРАВИЛА И ЗАКОНИ ЗА КАРМИЧНО ПРЕЧИСТВАНЕ

https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B2-%D1%82%D0%B5%D0%B1/2019/0716/%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%87%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-2.html

Спазвани и прилагани на практика правилата и законите за кармично пречистване водят до изключително бърза трансформация на енергията и до освобождаване на съзнанието от обременения.

ПРАВИЛО ПЪРВО.

Разпознаваме божествената природа на ближния. Учим се да префокусираме вниманието от плоскостно към обемно възприемане на хората. Плоскостното възприятие е дуално - на ниво приятно и неприятно. Обемното е способност да виждаш човека заедно с неговите мечти, копнежи, добродетели, страдания, независимо дали дадени негови действия те смущават или не. Има позитивен псевдо-психологически тезис, че другият е само огледало. Това е полуистина, а най-опасни са истините, които са полуистини. Ако другият е само огледало, тогава вероятно на Господ не би му потрябвала цялата палитра от разнообразие на вътрешния живот на човека. Слава на Всевишния, другият освен че може да бъде огледало на нашите собствени мечти и висши стремежи, както и на нашите страдания, конфликти и противоречия, така притежава свой самодостатъчен, различен от нашия живот и различни черти и краски. Затова в никакъв случай не бива да възприемаме, че всичко, което ни се случва, другите само го отразяват, че във всяка една среща трябва да търсим уроци. Това е един тесногръд поглед върху живота, който е, аз бих казал така, претенция за окултност и много обеднява човека по същина. Правилното напътствие за това какво да търсите в ближния е: търсете есенциалните и първоначални качества. Защо с такава сигурност ви казвам този принцип? Практиката ми на целител ме научи, че най-обременените и общо взето гадни на пръв поглед хора, могат да демонстрират изключителна човечност, доброта, щедрост и дълбочина, ако умееш да им свалиш обвивките. А ние си взаимодействаме предимно на ниво кармични обвивки и си ги предаваме. „Ето ти моята любима обвивка. Сега тя може да стане твоя, заповядай!“ И смятаме, че сме сторили нещо вдъхновяващо за ближния, дали сме му нещо наше. Сега той ще има илюзията като нашата. Прекрасно! И ние ще бъдем по-добри приятели.

ПРАВИЛО ВТОРО.

Страданието е един от най-великите учители и това наистина е така. Не само нашето, но и страданието на ближния. В страданието човешките души разгръщат своята дълбочина, своята мъдрост, своя опит много по-обемно от удоволствието или насладата, защото малцина между нас са тези, както казва Питагор, които са способни да изпитват високо щастие и висока радост - това състояние на ликуване и просветлено съзнание, което може да бъде учител. Повечето хора в добрите си и благополучни състояния се намират в едно комфортно, илюзорно позитивно, задоволено състояние. Това не е лошо, но не е и много добре. Аз не казвам, че страданието е много добре. То несъмнено донякъде е много лошо. Но ако се опитаме да го игнорираме и да минем жизнения си път без да се изцапаме, без да се обременим, без някой да ни натовари с нещо, ние непременно ще се превърнем в едно вместилище на тежки отпадъчни елементи, защото именно тази позиция ни прави особено неасимилиращи болката, с която се срещаме. Докато състраданието разпалва този вътрешен мистичен огън в човешкото сърце, който позволява тежките елементи да изгорят и да не се застояват в нас. Това е важна и дълбока истина. Всеки човек, който е работил с болката, със страданието, знае. Психолозите, целителите и лекарите ще ме разберат.

ПРАВИЛО ТРЕТО.

Всеки ден завършваме с кратък анализ на изминалия ден. Директното напътствие на Питагор е следното: „...докато трикратно не си спомниш дневните свои деяния.“ Тук е скрита една тайна. Трикратното спомняне означава, че ние трябва да си спомним не само деянията, които е извършило физическото тяло, но трябва да подложим на интроспекция мислите и чувствата си.

ПРАВИЛО ЧЕТВЪРТО.

След анализа на изминалия ден и по време на анализа на изминалия ден, разкриваме съкровищата на деня. Извличаме ги от кутийката. Има кутия на Пандора, където живеят чудовища, но има и съкровищница на паметта. Животът ни има съкровищницата на изживените дни - от детството до настоящия момент. Денят ни има своя съкровищница, защото денят е подобен на един живот. Пробуждането е подобно на раждането, заспиването е подобно на умирането и целият ден носи подобието на цял един живот. Така както целият живот има съкровищница, така и денят има своя съкровищница. Отваряме, извличаме духовния мистичен целителен просветлителен опит. Разпознаваме го, култивираме го, концентрираме се, благодарим за него.

ПРАВИЛО ПЕТО.

Практикуваме свещена благодарност към живота и ближните. За това нещо има цяла отделна духовна практика, която в Единното учение се нарича „Медитация на петте благодарности“. Вместо да я изреждам сега, аз ще я обобщя за по-лесно. Работейки със съкровищницата на деня, в глъбините на сърцето, мислено прекланяме коляно пред ситуациите, в които е кристализирано божественото благо. Получили ли сме помощ, любов, приятелска ръка, светлина и вдъхновение, получили ли сме възможност, благодарим. Както пише Пигатор „защото законът неизбежен тясно свързва възможността с необходимостта“, или както е в превода на български:„защото където има необходимост, там има и възможност.“ Когато получаваме възможности, ние благодарим. Дългът на човека е да благодари и да обича. Не преминавайте покрай ситуациите, в които е кристализирана енергията на благото. Не преминавайте като консуматори, безразлични. В никакъв случай не преминавайте като тези безумци, каквито са повечето в живота, които постоянно смятат, че да, това е много добре, но все пак може по-добре, не е достатъчно, искам още и ако може, два пъти.

И така, практикуваме свещена благодарност. Това означава, че трябва да разпознаваме моментите на получаване н�� блага в самия момент. Ако те са ни се изплъзнали, за това нещо служи вечерната ни практика и съкровищницата на паметта. Много често, когато ние практикуваме съкровищницата на паметта, установяваме, че повечето от възможностите, благата и даровете на изминалия ден, са били изпуснати от нас. Или защото сме преминали покрай тях с лъжицата, или сме сметнали, че те не са достатъчно много, изяли сме ги набързо и сме казали: “Какво пък толкова? Аз исках повече.“ Или сме били твърде обзети от своята горчивина и страдание за други неща. И така минава човешкият живот. И така най-добрите хора, за съжаление, цял живот прекарват с празни ръце.

За да не бъде животът ни скръбна поезия, а да бъде величествена ода или епос, за това се практикуват тези колкото прости, толкова и не лесни, но не невъзможни за изпълнение правила.

0 notes

designis4lovers · 2 years

Text

Докато сме тук никой от нас не е съвършен, никой не е завършен, но когато си отидем очертанията на живота ни изглеждат по-ясни.

Старая се да пиша отразявайки своята преходност. В малките си грешки и несъвършенства намирам нещо вечно; в големите - своята човечност.

Да живееш е да правиш грешки, да не знаеш и да търсиш своя път въпреки това. 11.10

#вангел #късни мисли #просъници #вместо поезия #bulgarian #+автопортрет

4 notes · View notes

bibliotekazasvobodnakultura · 6 years

Text

Феминизмът е за всички · Бел Хукс | Глава 3а

3. Сестринството продължава да е могъщо

Когато за пръв път се използва лозунга "Sisterhood is powerful" [«Сестринството е могъщо»] беше невероятно. Започнах да участвам пълноценно във феминисткото движение през втората ми година от университета. Имайки предвид, че бях посещавала един женски университет една година преди да се преместя в Станфордския университет, от собствения си опит разбрах разликата в самочувствието и увереността на жените в клас с един и същи пол, в сравнение с този, в който има мъже. В Станфорд мъжете царуваха във всички класове. Жените говореха по-малко, поемаха по-малко инициативност и много пъти, когато говореха, беше трудно да се чуе какво казваха. Гласовете им нямаха сила и увереност. За да се влошът нещата, от време на време учители, също мъже, ни казаха, че не можем да бъдем "велики" мислители, писатели и т.н., че не сме толкова интелигентни, колкото мъжете. Това отношение ме шокира, имайки предвид, че идвах от среда само с жени, където постоянно се потвърждаваше нашата стойност и интелектуалната ни ценност от нивото на академичните постижения, въведено от нашите учители, предимно жени, както за нас, така и за самите тях.

Всъщност аз съм задължена на любимата ми учителка по английски, бяла, която мислеше, че не получавам академичното направление, от което имах нужда в нашия университет за жени, защото там нямаше интензивна програма за писане. Тя ме насърчи да отида в Станфорд; вярваше, че един ден ще бъда важна мислителка и писателка. Там обаче моят капацитет непрекъснато се поставяше под въпрос и започнах да се съмнявам в себе си. След това феминисткото движение разтърси кампусът. Ученичките и учителките изискваха премахването на половата дискриминация в класната стая и извън нея. Еха! Беше напрегнат и невероятен момент. Там присъствах на първия ми клас за Изследвания на жените с писателката Тили Олсен, която накара студентите й да мислят, първо и преди всичко, за съдбата на жените от работническата класа. Там академичката и по-късно биографка на Ан Секстон, Диан Мидълбрук, раздаде един от моите стихове в нашия клас за съвременна поезия без да каже на кой е и ни помоли да индентифицираме дали е написан от мъж или жена - експеримент, който ни накара да расъждаваме критично върху предразсъдъците свързани с пола, когато оценяваме стойността на писането. Там започнах да пиша първата си книга на деветнадесет години: Ain't I a Woman: Black Women and Feminism. Тези невероятни трансформации не биха могли да се случат, ако феминисткото движение не беше създало основа за солидарност между жените.

Тази основа се поддържаше от нашата критика към онова, което тогава наричахме "вътрешният враг", отнасящо се до нашия интернализиран сексизъм. Всички знаехме от първа ръка,че сме били социализирани като жени по патриархално мислене, за да се считаме за по-низши от мъжете; да се виждаме между нас само и изключително като конкурентки за патриархално одобрение; да се гледаме една друга с ревност, страх и омраза. Сексисткото мислене ни караше да се съдим една друга без състрадание и да се наказваме сурово. Феминисткото мислене ни помогна да се отучим от женската самоомраза. Ни позволи да се освободим от закорененото патриархално мислене в съвестта ни.

Съюзът между мъжете е приемлив и утвърден аспект на патриархалната култура. Известно е, че мъжките групи ще останат обединени, ще се подкрепят, ще формират екип и ще сложат благосполучието на групата над индивидуалното благосполучието и признание. Съюзът на жените не беше възможен в рамките на патриархата, беше акт на измяна, но феминисткото движение създаде контекста този съюз да бъде усъществен. Ние не се обединяваме срещу мъжете, обединяваме се, за да защитаваме нашите интереси като жени. Когато укорявахме учителите, които не ни преподаваха книги, написани от жени, не го правехме, защото не ни харесваха тези учители (много пъти ни харесваха), а защото искахме легитимно да завършим с половите предразсъдъци в класните стаи и в учебната програма.

Феминистките трансформации, които се случваха в смесения ни университет в началото на 70-те години, също се пораждаха в областта на дома и заетостта. На първо място и преди всичко, феминисткото движение призова жените да спрем да виждаме себе си и нашето тяло като собственост на мъжете. На първо място и преди всичко, феминисткото движение призова жените да спрем да виждаме себе си и нашето тяло като собственост на мъжете. За да изискваме контролът на нашата сексуалност, ефективни методи за контрацепция и репродуктивни права и за прекратяване на изнасилванията и сексуалното насилие, трябваше да сме солидарни. За да се промени дискриминацията на жените в трудовата заетост, трябваше да упражняваме натиск като група за промяна на обществените политики. Предизвикването и промяната на сексисткото мислене на жените беше първата стъпка към създаването на могъщо сестринство, силно обединение на жените, което в крайна сметка разтърси страната ни.

Следвайки стъпките на революцията в областта на гражданските права, феминисткото движение през десетилетията на 70-те и 80-те години промени националния пейзаж. Феминистките активистки, които направиха възможни тези промени, бяха загрижени за благосъстоянието на всички жени. Ние разбирахме, че политическата солидарност сред жените, изразяваща се в сестринство, отива по-далеч от позитивното признание на женския опит и дори от афинитета към общото страдание. Феминисткото сестринство се корени в общата ангажираност за борба срещу патриархалната несправедливост, независимо от формата, която тази несправедливост възприема. Политическата солидарност между жените винаги подкопава сексизма и приготвя мястото за действие за разрушаването на патриархата. Значително, сестринството никога не би било възможно през границите на расата и класа, ако жените по отделно не бяха готови да се откъснат от силата си да доминират и да експлоатират подчинени групи жени. Ако жените използват своята класов�� или расова сила, за да доминират други жени, е невъзможно напълно да се постигне това сестринство.

През десетилетието на осемдесетте години, тъй като повече жени започнаха да претендират за феминизъм опортюнистично, без да изпитват феминисткото съзнание, което би им позволило да се отърсят от своя сексизъм, патриархалното предположение, че силните трябва да подчиняват слабите ръководи връзките им с други жени. Когато жените, особено привилегированите бели жени, които преди това бяха лишени от правата си, започнаха да придобиват класова сила, без да снемат от себе си интернализирания си сексизъм, разделението между жените се усили. Когато цветните жени разкритикуваха расизма в обществото като цяло и обърнаха внимание на начините, по които расизмът формира и оформя феминистката теория и практика, много бели жени просто обърнаха гръб на визията за сестринството, затваряйки умовете и сърцата си. Същото се случи и когато се обърна внимание на въпроса за класицизма сред жените.

Спомням си, когато жени феминистки, предимно бели жени с класови привилегии, обсъждаха дали да наемат домашна помощ или не, опитвайки се да не участват в подчиняването и дехуманизацията на по-малко привилегировани жени. Някои от тези жени успяха да създадат положителни съюзи между тях и жените, които наемаха, така че имаше взаимно развитие в по-широк контекст на неравенство. Вместо да изоставят визията за сестринство, защото не могат да достигнат до утопично състояние, те създадоха истинско сестринство, такова което взе под внимание нуждите на всички замесени хора. Това беше упоритата работа на феминистката солидарност сред жените. За съжаление, тъй като опортюнизмът в рамките на феминизма се засили и постиженията на феминизма станаха баналност и поради това се приеха за даденост, много жени не искаха да работят усилено, за да създават и поддържат тази солидарност.

Значителен брой жени просто изоставиха понятието сестринство. Някои, които някога бяха критикували и оспорвали патриархата, отново застанаха на страната на сексистките мъже. Други радикални жени, които се чувстваха предадени от жестоката негативна конкуренция сред жените, често просто се отдръпнаха. В този момент феминисткото движение, насочено към позитивно преобразяване на живота на всички жени, се разслои по-видимо. Сестринството, което беше бойният вик на движението, сякаш спря да бъде важно за много жени. Политическата солидарност между жените, която беше силата, която доведе до положителни промени, е била и днес е подкопана и систематично заплашена. В следствие на това ние имаме толкова нужда от възобновен ангажимент за политическа солидарност сред жените, както когато започна съвременното феминистко движение.

По това време имахме визия за сестринството без конкретно разбиране за истинската работа, която трябва да извършим, за да се превърне политическата солидарност в реалност. Чрез опит и упорита работа и да, учейки се от нашите грешки и неуспехи, сега имаме теория и споделена практика, които могат да учат новите хора, които се доближават до феминистката политика, какво могат и трябва да се направи, за да се създаде, поддържа и защитава нашата солидарност. Тъй като много млади жени знаят малко за феминизма и мнозина погрешно приемат, че сексизмът вече не е проблем, феминисткото образование за критично съзнание трябва да бъде постоянно. По-възрастните феминистки мислителки не могат да приемат, че младите жени ще придобият знания за феминизма, когато станат възрастни; Те се нуждаят от напътствие. Като цяло, жените в нашето общество са забравили стойността и силата на сестринството. Едно възстановено феминистко движение трябва отново да издигне своя глас, за да обяви отново, че "сестринството е могъщо".

Радикалните женски групи поддържаме нашия ангажимент за изграждане на сестринство, правейки от политическата солидарност между жените една реалност в движение. Ние продължаваме да работим за обединяване чрез расата и класа. Продължаваме да прилагаме антисексистки мисли и практики, които твърдят, че жените могат да постигнат самореализация и успех, без да установяват отношения на господство едина над друга. И ние имаме късмета да знаем и да помним всеки ден от нашия живот, че сестринството на практика е възможно, че сестринството е все още могъщо.

#феминизмътезавсички #feminizmatezavsichki

1 note · View note

vprki · 3 years

Text

Критичен поглед: Братя Гонкур - консерватори, ненавиждащи революциите, но възхваляващи авангардизма

„Историята е роман за онова, което е било, романът е история на това, което би могло да бъде.“ Тези думи на братята Гонкур - Едмон (1822 -1896) и Жюл (1830 -1870) сякаш изразяват тяхната творческа програма. Произлезли от заможно благородническо семейство, те живеят като рентиери, но са упорити литературни труженици и изтънчени любители на изкуството. Написа за „въпреки.com” Галина Меламед, изтъкната преводачка от френски език и университетска преподавателка по повод 190 години от рождението на Жюл, роден на 17 декември.

Първите им опити са от областта на историята: История на френското общество по време на Революцията и Директорията, История на Мария Антоанета и Жената през 18 век. Те са едни от първите историци наели се с реабилитацията на Мария-Антоанета. Макар че пишат исторически съчинения, подходът им е по-скоро на романисти.

Не ги интересуват големите исторически събития,

а бита, анекдота, развитието на нравите, не се занимават с политическата история, а с историята на обществото. Тези исторически съчинения под форма на разкази, естествено, ги довеждат до романа и то до роман, който почива на задълбочена документация. „Романът след Балзак, пишат те, вече няма нищо общо с романа, който са имали предвид нашите бащи. Романът днес се създава по писмени документи, разказани или преживени, така както Историята се създава от писмени документи. Историците са разказвачи на миналото, романистите са разказвачи на настоящето.“.

Братя Гонкур

За десет години те ще напишат заедно около шест романа, сред които най-известни са „Сестра Филомен“, „Рьоне Мопрен“, „Жермини Ласертьо“. След смъртта на Жюл през 1870 година Едмон ще продължи сам и ще остави още четири романа, сред които е и най-успешният – „Братята Земгано“. „Жермини Ласертьо“ се възприема от съвременниците като първия роман, където „низшите класи“ не са представени в романтичен дух, а е показана цялата мизерия и нищета, в която живеят. Самата Жермини не е измислен образ, а има прототип, прислужницата на братята Гонкур, които едва след смъртта ѝ разкриват истината за печалния ѝ живот.

Емил Зола

„Жермини Ласертьо“, пише Зола, бележи важна дата – за пръв път

мъжът с каскет и жената със слугинско боне

влизат в литературата и са изучени от писатели, надарени с наблюдателност и стил“. В предговорите към своите романи братята Гонкур изразяват подробно своята теория за натурализма, която впоследствие ще вдъхнови писатели като Зола, Мопасан, Юисманс и много други. Но техният натурализъм е по-различен. При братята Гонкур освен желанието да се придържат към детайлно описание на действителността, има и стремеж към символизъм, към създаване на „душевен“ пейзаж, който да съответства на психическите състояние на герои��е. У тях също така се наблюдава и особен подход към описанието на персонажите и сцените, който впоследствие ще доразвие до съвършенство Марсел Пруст. Читателят постепенно се запознава с различни частици от образа или от описанието и в крайна сметка си го сглобява сам. Светът ни е поднесен в различни моменти и от различна гледна точка, което го прави изключително многообразен, но и много субективен.

Големият салон на дома на братя Гонкур - снимка Фернан Лошар, архив

Братята Гонкур са странна и интересна двойка, те са като близнаци, живеят заедно, пишат заедно и никога не се разделят. Тъй като имат средства, колекционират скъпи предмети, картини и скулптури и са едни от първите ценители на японското изкуство. Имат много връзки в аристократичните и артистичните среди и от 1851 година, когато на власт идва император Наполеон Трети, започват да пишат прочутия си дневник. От 1987 до 1896 Едмон дьо Гонкур публикува някои части от него, но едва през 1956 година той е издаден напълно и представлява

уникален документ за половин век от историята на Франция.

В дневника си братята Гонкур се разкриват като доста неприятни личности, клюкари, които говорят лошо за всички, за приятелите си, за враговете си, за семейството си. Винаги казват по нещо злостно не само за физиката (Ренан приличал на телешка глава, а гласът на Льоконт дьо Лил напомнял рязане на пъпеш с нож ), но и за таланта на хората, с които общуват (Мопасан едва ли щял да се препрочита, Флобер преписвал от Шатобриан, а руските писатели Толстой и Достоевски не измислили нищо ново, а копирали всичко от Флобер, Зола и от тях самите). Всъщност те знаят, че дневникът ще се публикува посмъртно и това им позволява да бъдат крайно откровени и дори заядливи. Същевременно в писмата си до Флобер или Жорж Санд и другите им литературни приятели те са крайно ласкави. Всъщност те смятат, че

хвалбите и възторзите никога не са напълно искрени.

Къщата на братя Гонкур в Autueil, Париж - снимка Фернан Лошар, архив

Тяхна е следната мисъл, която показва отношението им към критиката. „Когато видите отблизо хората, които ви аплодират, започва да ви се струва, че хората, които ви освиркват, не може да са чак толкова глупави.”. Независимо от саркастичния тон, който в наши дни би ги превърнал в звезди на социалните мрежи, братята Гонкур са оставили един изключително ценен документ за артистичния и аристократичния живот през Втората империя във Франция. Защото те не описват само обществото на артистите и писателите, но и така наречено светско общество и двора на Наполеон Трети, заобиколен от царедворци, които от верноподаничество пълнели бутилки с водата, в която се къпел императорът.

В наши дни името на братя Гонкур е свързано най-вече с престижната литературна награда, давана всяка година от Академията Гонкур. Академията Гонкур е създадена през 1900 въз основа на завещанието на Едмон дьо Гонкур, в което той завява, че подкрепя и се присъединява към желанието на покойния си брат Жюл. Братята Гонкур искат да възстановят атмосферата на литературните салони от 18-ти век и тази на многобройните обеди или вечери на писателите от 19-ти век. След преждевременната смърт на Жюл през 1870 година, Едмон създава прочутия си „Таван“ и създава „Литературно общество“, което също ще се нарече Академия, но ще се противопостави на Френската академия, която е отказала „безсмъртие“ на велики умове като Балзак, Флобер, Зола, Мопасан, Бодлер и други.

Симон дьо Бовоар печели “Гонкур” през 1954 за романа си „Мандарините“ - снимка архив

Академията получава статут на сдружение с обществено полезна дейност и

присъжда първата награда на 21 декември 1903 г.

Тя се състои от десет членове. Освен това, в допълнение към наградата Гонкур, Академията присъжда и наградите на Гонкур за поезия (която от 2012 г. носи името „награда на Гонкур за поезия на Роберт Сабатие“), за разказ, за биография („Награда Гонкур за биография на името на Едмонд Шарл-Ру) и награда за първи роман. През 1988 е създадена наградата Гонкур за гимназисти. Освен това има награда, наречена „Изборът Гонкур в чужбина“, който се провежда в редица страни, включително и в България. От 1926 г. наградата Гонкур е неотделима от наградата Рьонодо, създадена от десет литературни критици. Без да е органично свързано с него, журито на Рьонодо играе ролята на естествено допълнение към журито на Гонкур, като тази роля се подчертава от обявяването на резултата, което се извършва по същото време и на същото място. От октомври 1914 г. десетте членове на Академията Гонкур

се събират в ресторант „Друан“, на улица „Гайон“,

във втори район на Париж всеки първи вторник от месеца на първия етаж на ресторанта. Всеки има свой прибор и затова се говори за 10-те куверта на Академията Гонкур, за разлика от креслата във Френската академия. Наградата се връчва в началото на ноември. Ако няма избран лауреат, президентът има двоен глас, за да определи мнозинството. Наградата може да бъде присъдена само веднъж на един и същ писател.

Елза Триоле - една от малкото жени печелили “Гонкур” - снимка архив

Наградата Гонкур все още е най-престижната литературна награда във Франция, защото гарантира на получателя си големи тиражи и евентуално превод в чужбина. Печалбата за издателя е оценена на най-малко три милиона евро в рамките на осем седмици след получаването на наградата. Първият лауреат на наградата Гонкур е Джон-Антоан Но за вече забравения роман „Враждебна сила“. Освен че е много очаквана и ценена наградата Гонкур е и постоянно критикувана, че понякога е „пропускала“ големите автори на 20-ти век: Гийом Аполинер и Колет (артистичният псевдоним на френската писателка и журналистка Сидони-Габриел Колет, която по-късно става член и президент на Академията Гонкур) са първите пренебрегнати писатели. Най-често цитираният пример е присъждането на наградата от 1932 г. на Ги Мазлин за неговия роман „Вълците“, вместо на Луи-Фердинанд Селин за „Пътешествие до края на нощта“. Сред признатите френски автори, някои от които са Нобелови лауреати, но не са почетени от Академията Гонкур, се нареждат Андре Жид, Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Алберт Коен, Клод Симон, Маргарит Юрсенар, Франсоаз Саган, Антоан Блонден, Мишел Бютор и Льо Клезио. Ето защо се смята, че наградата Гонкур не винаги избира най-доброто литературно произведение.

Ромен Гари - снимка архив

Често се твърди, че повечето бивши лауреати са забравени. Има и такива,

които са отказали наградата.

Жулиен Грак, автор на „Бреговете на Сирт“ заявява предварително, че не желае тази награда, която не отговаря на естетическите му схващания за литературата. От наградата Гонкур се отказва писателят от румънски произход Винтила Хоря, тъй като е обвинен в антисемитска и профашистка дейност. Интересен е случаят с писателя Роман Кацев, който под псевдонима Ромен Гари печели Гонкур за романа си „Корените в небето“ през 1956, а през 1975 под псевдонима Емил Ажар получава втори Гонкур за романа си „Животът е пред теб“. (Много специална книга за нас – б. ред. )

Протест на феминистки в кампанията „La Barbe“ за повече жени победителки по време на обявяването на носителя на наградата Prix Goncourt на 4 ноември 2013 г. в Париж, Франция (Снимка: Констанс Декорд / Гети Имиджис). Жените не са с маски срещу пандемия, а с подобия на бради. Тогава наградата е спечелена от Пиер Льометр за романа си „Ще се видим там горе“. На следващата година вече жена печели приза - Лиди Салвер.

Друга критика, често отправяна към Академията Гонкур е, че награждава предимно мъже. През 2015 съотношението е 101 мъже и 11 жени. Първата жена получила Гонкур е Елза Триоле през 1945 година. Втората е Симон дьо Бовоар през 1954. Ала Ирен Немировски, Франсоаз Саган, Кристиан Рошфор, Виолет Льодук, Натали Сарот, и други известни писателки така и не получават наградата Гонкур. Въпреки всичко наградата Гонкур носи престиж и възможности на наградените и всяка година се очаква с голям интерес. През 2020-а година наградата Гонкур бе присъдена по-късно от обикновено на писателя Ерве Льо Телие за романа му „Аномалията“ (нетрадиционен роман за труднообяснимо събитие), съобщи Франс прес.

Ерве Льо Телие спечели “Гонкур” през 2020 за романа си “Аномалията” - снимка архив

/Романът му се рее из въздуха, но разказва за съвсем земни истории от цялото земно кълбо. Това е роман, изграден от вътрешни романи. Той разказва за един и същи полет от Париж за Ню Йорк, видян през очите на 11 от пътниците на борда. Сред тях са попзвезда от Нигерия, наемен убиец и адвокатка, която си губи делата. Романът трябва да излезе на български език в издателство „Колибри“ през 2021 – б. ред./ Ерве Льо Телие е на 63 години. Той е математик по образование, бивш журналист, а „Аномалията" е осмият му роман. „Човек никога не очаква награда като „Гонкур". Първо, не пише, за да я спечели, а след това не си представя, че е възможно да я получи", каза Льо Телие. Решението беше обявено от президента на академията „Гонкур" Дидие Декуен. (Заради пандемията журито не заседава в парижкия ресторант „Друан", а във формат видеоконференция – б. ред).

Гробът на братя Гонкур - снимка архив

Всъщност какво оставят братята Гонкур освен името на престижната литературна награда?

Богато и разнообразно творчество,

съставено от романи, пиеси, исторически есета, огромна кореспонденция и уникален дневник в 25 тома. Една странна съдба на аристократи, естети, изпълнени с презрение към всички, които не разбират техния дендизъм (Литературата трябва да издига публиката до своето ниво, а не да се спуска до нивото на публиката), но пишещи за презрените класи, чиято съдба трябва да разплаче читателите точно така, както ги разплаква съдбата на богатите. Те са скептици, които уж ненавиждат лицемерието (Не се съмнявайте, че в нашата епоха човекът, който пише за Красотата, Истината и Добротата, е грозен в лице, лъжец по своята природа и интригант в действията си), но не престават да злословят, когато са сами, (Да признаеш таланта у своите приятели е по-трудно, отколкото да го признаеш у своите врагове), рентиери, които работят неуморно (На този свят трябва много да правиш и много да искаш: съсредоточаването върху само едно нещо е скучно), консерватори, ненавиждащи революциите, но възхваляващи авангардизма в изкуството, истински литературни импресионисти, които обаче умеят да формулират афоризми напълно в стила на 18 век (С възрастта тишината става приятелка на човека). В последните години се забелязва нарастващ интерес към тяхното творчество. Тази година излезе книгата на Пиер Менар ( Pierre Ménard, Les infréquentables frères Goncourt), който с много любов и чувство за хумор описва тези забележителни творци от края на 19 век. ≈

Текст: Галина Меламед

Снимки: архив

#Критичен поглед #Братя Гонкур #Гонкур #Награда Гонкур #книги #Галина Меламед #Ерве Льо Телие #Париж #Франция

1 note · View note

otvadkoritsite · 6 years

Text

Николета Иванова - Човекът в новото време

Николета Иванова – Човекът в новото време

Поезия от Николета Иванова в брой 6 на вестник “Отвъд кориците”, февруари 2018 г.

Човекът в новото време

Застинал e сякаш животът навън и тълпи намръщено се леят, кошмар е вече, вместо да е сън. Кажи ми, напразно ли живеят?

Градът е сив и с наведена глава всеки е потънал в мисли свои, а той няма кой дори да поздрави, подминава без да проговори.

И залостени са нашите души от решетки на тъмна сивота,

View On WordPress

#Николета Иванова #Отвъд кориците #Поезия #Човекът в новото време #вестник

0 notes

simonsmilee · 4 years

Text

НАПРАЗНИ ПОКАНИ

Бих искал двамата да вървим през някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия край на света и кой знае къде изобщо отива. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели обла��ета, и върховете на планините. ��е се обадиш: "Колко е хубаво!" И няма нищо повече да добавиш, защото ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти – сега като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш "Колко е хубаво!", а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

0 notes

obkov-obzavejdane-bani-blog · 7 years

Photo

“Последният, плаващи под флаг” и сумбурной политиката на война През 1973 г., Хал Ашби Издадена на “неща”, филм, анти-авторитарная политика са го направили икона на контракултурата. Това е историята на две ВМС (Джак Никълсън, Отис Йънг) е натоварен с поддръжката млад дребния воришка (Ранди Куэйд) във военния затвор. По пътя те прекарват време с него, а споменът за превишаване на служебните правомощия в кърмата изречение: въпреки, че той е откраднал само за $40, го той открадна от буркан насърчаване на благотворителността стои ръководител. “Последният флаг”, новият филм на Ричард Линклейтера, това е продължаването на рода, се стремят към една и съща смес разухабистых вицове, дискретен трагизм и остра политическа критика. Времената обаче са се променили. Няма никаква реална антикултура, само на няколко конкуриращи се мнения, напуска “последният флаг” нищо ниспровергать. Е през 2003 г., филмът започва с doc (Стив Карел), мълчалив, ветеран от Виетнамската война, който пристига в бар принадлежи на неговия солен стария взвод приятел Сол (Bryan Cranston), общителен алкаш. Тези двамата не са се виждали в продължение на десетилетия, и три точки в разговор намек за травматично събитие в общото им минало. Те скоро ще се срещне с Мюллером (Лорънс Фишберн), на друг приятел, който сега е пастор на местната църква, и тяхната мисия се разширява. Син док е бил убит в битка в Ирак, и той иска да му стари приятели, за да го придружи на погребението в гробището Арлингтън. Това е пътуване, което ще има няколко заобикаляния, с триото на разходите за нощувки в Ню Йорк, Бостън и рядко пътува кътчета от своето минало. Г-н Линклейтер вещ в постановка на мъжкото приятелство—виж “надрусана и в смут” (1993) и “всичко искат!” (2016 г.)—и той намери поезия в три събиране на приятели се промъкне обратно в старите си динамика. След оживени Мюлер сега спокойна и събирали, което, разбира се, провокира Сол, за да прокара го до краен предел. В един прекрасен магистрала сцената, Сол подигравки в 18-Уилър, накара го проповедник приятел, за да най-накрая да отприщи порой от цинизъм на стария си приятел за неизбежен катастрофа, докато Док гледа в ошарашенные наслада. Като Мас предвещава връщане на стария си приятел, по-рано скрита под кърпа, на топло чувство на носталгия падне върху зрителите. Но филмът има големи амбиции, и г-н Линклейтер по-малко комфортно с политически елементи. “Последният полет флаг” е заимстван от книга на 2004 г. Дарил Ponsican (който също е автор на изходния материал за “неща”), но той е в противоречие с историята, промяна на предисторията на героите. Вместо да бъде травмированным, как моряците пастырства младежта doc в затвора, за едно малко престъпление, те сега Морпехи и “знаме”, показва, че те се бореха в джунглата заедно. Това е промяна в това, което позволява на кинематографисти коментар чрез своите герои на войната в Ирак, която, изглежда, да се проникне във всички краища на обществения и личния живот. Критика на военните действия цивилни често се отхвърля, но когато ветерани от бойни действия се предлагат същите критики, хората са склонни да слушат. “Ние трябва да се борим с тях там, така че ние не се борим с тях тук”, – казва млад войник, придружаващите ги по пътя, и три седоватых ветерани видя започна да се смее. Те са го чували и преди. Когато Д-р пристига, за да вземе тялото на сина си, коментира Сал брюзгливо на нова политика за забрана снимки флаг-обвита в ковчези. Тези актуални критика, като светкавица, която свързва миналото с настоящето. С дебат за това, дали патриотизмът и критика на Америка могат да съществуват съвместно продължава да доминира заглавия (виж последните събития в НФЛ), елементи има в “последният флаг” за едни и същи разследване на американския характер, който е направил на “неща” е толкова резонанс. Проблемът е, че в сравнение с 1973 г., американската идентичност е още по-объркващо. Мнения Сол, Мюлер и doc представляват путаный най-много в Америка. Те са против война в Близкия Изток, но и от четене на военна служба, и дълбоко поддържа отделни войници. Филмът заслужава кредит за точното отразяване в Америка затруднение по военна политика, но никога не се въплъщава проблема. И трите героя са от един и същи вид, и нищо не ги промени или оспорване на публиката в голяма степен. Док започва да се сърди на морпехов за това, че синът му е убит, но до края—когато той решава да погребе сина си в kitele—негово преподобие се обновява. Дори три маститых актьори във филма център не може да вдъхне живот на лошо проектирани герои. Г-н Карел акорди себе си достатъчно добре като човек, контуженный на смърт. Той има мигове, които наистина влияят, да разкрива невероятните мъка или заливаясь неочакван пристъп на смях. Г-н Фишберн варира между праведните спокойствие и изблици на стария гняв, без разкриване на съединителната тъкан между тях, и г-н Cranston боли широк. Той мърмори, смее се и се движи по спирала своя път през Историята, като буйна дух, оставяйки зейнала емоционална дупка в центъра на филма. Жалко е, че материал има голям потенциал, особено в сложни взаимоотношения с течение на времето. Разказ “последният флаг” поставя пред себе си три епоха в диалог помежду си (Виетнам, Ирак, в момента), което създава възможности да се покаже промяната в отношението и да предложи поетически размисъл. Въпреки това, няма промяна на екрана в този филм. Малко са показали, с изключение на това, че войната е ад (и, може би, да направи филм за 21-ви век конфликти е твърде сложно). Символите представляват реална гледна точка, но филмът прескача тежък труд характеристика, и те никога няма да станат напълно реализиран във въображението. “Последният полет флаг” иска да се лекува страната си, но, както и цялата Америка, няма реална представа за това как да направите това. Нататък”Органи за лезвию 2049″ – това е ущербная репликант Нека да блокирате реклама! (Защо?)

0 notes