#стелан скарсгард

[innis9]

Кнопка АЗ-5

Чернобыль (минисериал )

очень много слышала об этом сериале, пожалуй, слишком много, поэтому и придержала просмотр, чтобы моё личное впечатление не стало отражением самых разных эмоциональных выбросов, гуляющих по сети. Сейчас, через год после триумфального и скандального взрыва вокруг сериала, всё смотрится спокойнее и анализировать легче. Присоединюсь к большинству - сериал великолепен, чтобы там ему не приписывали из идеологических соображений или извечного русского "не согласен и всё тут". Снимали в Литве, снимали на Игналинской АЭС, практически идентичной Чернобыльской, скрупулезно воссоздавали внешние черты жизни тех времен- и скажу, как человек , живший в то время - получилось. Можно придираться к несоответствию дат на плакатах, висящих на стенах, вычислять сколько пластиковых окон мелькнуло в кадре или рассматривать фасон обуви на школьнице - главного отрицать нельзя - для тех, кто жил в то время всё узнаваемо, это то, что окружало, звучало, продавалось и находилось рядом с нами в уже очень далеком 1986 году. В основе сюжета - книга Светланы Алексиевич "Чернобыльская молитва", книга неоднозначная, пропагандистская, слишком личная, чтобы быть документом, но ведь от кино мы не ждем , чтобы оно восстанавливало действительность с точностью исторических хроник, которые , к слову сказать, тоже написаны людьми. А сериалу почти удалось воссоздать события той страшной весны в правильной хронологической последовательности, не сдаваясь на милость жанру и не переставляя местами происходящее в угоду большему драматизму. Самое уязвимое место в сериале - это его идеология, еще слишком болезненно отзывается в нашем обществе развал СССР, слишком много похоронено под саркофагом четвертого энергоблока, чтобы не раздавались время от время возмущенные крики - "не могло такого быть, был порядок!" Допускаю, не третировали министра угольной промышленности шахтеры и не бегали с голыми задами, но должно же быть что-то, что свернёт сериал с пути звенящей правдивости хроники, тем более, как писались тогда хроники и отчеты в газетах - многие знают не понаслышке. Вот только самим себе признаться, что был обманут, страшно. Атмосфера, воссозданная на экране , особенно в первых двух сериях - настолько жуткая, что приходиться невольно сжимать челюсти, просто хочется подсказать с той стороны экрана - "очнитесь, не делайте этой ошибки. Еще всё можно остановить!", но уже понимая, что катастрофа неизбежна, накручиваешь нервы музыкой (кстати, саундтрек Гуднатотирра - это просто отдельная хвалебная песня, редкостное сочетание симфонической, хоровой музыки и местами рока , с реальными звуками , записанными на Игналинской АЭС, и от этого - очень страшно). Натуралистичность происходящего - страх, боль, смерть, невидимая и неотвратимая - словно запись на листке бумаги, передана настолько подробно и реалистично, что заставляет невольно вздрагивать, почти физически ощущать пламя, пропитанное радиацией, воду, собравшую в себе смерть, чёрные куски графита - чёрные молчаливые убийцы, разлом реактора, заглянуть в который - это заглянуть в глаза смерти. Про персонажей можно говорить долго - неоднозначный, скандальный Легасов у Джарреда Харриса получился настолько эмоциональным и ранимым, что вот тут спрашиваешь себя, "а разве такие люди у нас тогда были?" Слишком он европеец, слишком интеллигент, с мягким и мучительно заискивающим взглядом. Но это то допущение, с которым я готова смириться. Стеллан Скарсгард в роли Бориса Щербины - значительно более убедителен: волевой подбородок, тяжелый взгляд, величественная поступь царя - таким и мог быть матёрый партийный функционер тех времен. И в то, что он мог "достать" и "выбить" всё, что угодно и в кратчайший срок - веришь. Ничто человеческое ему не чуждо, может и бояться и сомневаться, и Легасова принимает в свой мир постепенно, неторопясь. С удивлением прочитала на многих англоязычных ресурсах о каком-то слишком нежном взаимодействии этих героев, вот не увидела этого , даже если под лупой буду рассматривать, не увижу. Богатая фантазия у некоторых зрителей, богатая. Эмилия Уотсон в роли Ульяны Хомюк вытягивает на своем актерском мастерстве довольно слабую драматическую составляющую персонажа, собранного из нескольких разных людей. Просто взглянув в огромные страдающие глаза Уотсон уже начинаешь верить Хомюк. Не узнала Адама Нагаитиса в роли пожарного Игнатенко, но это скорее плюс - актер изрядный "хамелеон", умеет так перевоплощаться, что его почти невозможно узнать. А вот Барри Кеогана из "Убийства священного оленя", наоборот, опознала легко - у парня очень необычная внешность, совсем немного порочная и очень загадочная. И здесь он - на своем месте - от его леденящего, болезненного молчания становится не по себе. Весь актерский ансамбль работает слаженно и с отдачей, не заметно никакой халтуры даже в третьестепенных персонажах, даже сомнительные с точки зрения правдоподобности сцены (со старухой и коровой, безжалостным отстрелом домашних питомцев), сыграны профессионально, без надрыва, и при этом -эмоционально. Ядерный апокалипсис получился действительно жутким, особенно разбор ситуации в последней серии, когда буквально по минутам и по сантиметрам складываются пазлы человеческой безответственности и гордыни, ошибок в проектировании и нарушений в эксплуатации, давления сверху и неумения настоять на своей позиции снизу, а атом, как выяснилось, не умеет прощать небрежного обращения.

#рецензия на фильм #сериал Чернобыль #джаред харрис #стелан скарсгард #Jared Harris #stellan skarsgard #русский tumblr

[vprki]

Вацлав Мархоул: „Боядисаната птица“ е история за надеждата, доброто и любовта

„Прочетох книгата веднага след като завърших втория си филм /“Тобрук“- 2008/  по препоръка на един много добър приятел художник. Той ми каза: „Вацлав, ти задължително трябва да прочетеш тази книга, това е невероятна история!“. Сподели чешкия кинорежисьор Вацлав Мархоул на среща с него по време на Есенното издание на 24-тия София филм фест по повод прожекцията на филма му „Боядисаната птица“ /2019/.

И продължи: „Истината е, че още на четвъртата страница си казах, че това е нещо невероятно, нещо специално, дори не знаех за какво става дума. Но самият литературен стил и похват на Йежи Кошински ми дадоха най-големия дар, който може да предостави една книга и това е въображението.

Виждах образите и те бяха скрити зад всяка дума,

зад всяко изречение в книгата. Може би отчасти затова успях да убедя Еврейския институт в Чикаго и бях първият човек в света, който успя да придобие правата за тази книга“.

Харви Кайтел в “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Нужни са две години, за да се осигурят правата за тази адаптация по прочутия роман на Йежи Кошински, издаден през 1965 година в САЩ. Авторът заявява приживе, че би дал възможност да екранизират неговата творба само на двама души - Федерико Фелини и Луис Бунюел. Кошински си отива от този свят през 1991 година. Мархоул решава, че трябва да опита да вземе правата за пресъздаване на романа на кино. След осем месеца, прекарани в реализация на това намерение, с него се срещат трима мъже от „Spertus Institute for Jewish Learning and Leadership“ в Чикаго. Те разпитват режисьора в продължение на 70 минути и за негова изненада, той получава правата. За да бъде приключена сделката, са нужни още 14 месеца.

Работен момент от “Боядисаната птица” -  снимка архив IMDB.com

„Казах им, че тази история е за трите най-важни неща в живота – това е история за надеждата, за доброто и за любовта. Всички ми казваха, че ти трябва да си луд, защото това е една история пълна със злодейства, с мародерство, с всички възможни злини, които хората си причиняват едни на други. Този филм се разпространява със специално предупреждение, че

светлината се вижда само в мрака.

Споменавайки за любовта – кога ние най-после ще осъзнаем колко е важна любовта! Кога, кога, кога! Във всеки един момент, в който ние отчаяно търсим любовта или парченца от нея, когато нямаме нищо друго, тогава осъзнаваме колко важна е тя. Чак, когато ние сме загубили всяка надежда, тогава откриваме важността на надеждата в живота. Тази история се развива на принципа на противопоставянето: добро – зло, черно – бяло, война – мир, любов – омраза.

“Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Може би най-еретичният въпрос, който аз си задавам и на самия себе си: „Имаме ли нужда от злото, за да разберем доброто?“. Тази книга поставя толкова много въпроси, но най-хубавото е, че тя не предлага отговори. Така, че тази книга, без да предлага някакви отговори на читателя, отваря вратата към толкова много болезнени въпроси и всеки сам трябва да открие своите отговори. Опитвам се да направя същото в своя филм – да не давам отговори на никого. По никакъв начин не насочвам публиката към определена емоция, не им казвам: „Сега трябва да видиш това, да почувстваш това, да помислиш това!“. Не, в никакъв случай. Това е отворена история, за съжаление, отнасяща се за всяко време и е универсална. Не е важно, че действието се развива през Втората световна война, не е в това въпросът. Не е военна драма, не е филм за Холокоста, въпреки че главният герой е евреин, но това няма значение. С историята на „Боядисаната птица“ ние виждаме и си задаваме толкова въпроси всеки ден, всеки час, всяка секунда за всеки от нас“. Разпалено говори за филма си чешкият режисьор.

Вацлав Мархоул - снимка Стефан Джамбазов

„Боядисаната птица” на Вацлав Мархоул, копродукция на Чехия, Словакия и Украйна, е филмова адаптация на противоречиво приемания едноименен роман на родения в Полша американски писател Йежи Кошински. В него авторът описва собствената си съдба, като го определя като автобиографичен, когато по време на Втората световна война е принуден да се крие из селата на Източна Европа, заради еврейския си произход. Това не е точно така, но затова малко по-надолу. Заглавието на романа идва от популярна фолклорна традиция, според която хората хващат птица и я оцветяват в различни цветове, преди да я пуснат на свобода. Още с публикуването си романът „Боядисаната птица“ предизвиква сензация, заради разтърсващата история, разказана в нея. Преведена е на 30 езика, а „Los Angeles Times“ я определя като „един от най-важните романи на десетилетието“. „Днес 55 години по-късно историята и посланията звучат актуално на фона на сегашното преразглеждане на междуетническото насилие в Източна Европа през 30-те и 40-те години, настоящата глобална бежанска и мигрантска криза и възхода на национализма и популизма в световен мащаб“, пише в ревюто си за филма „Screendaily“.

“Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

А по темата за екранизацията по литературно произведение Мархоул коментира: „Винаги казвам как превеждам езика на литературата на езика на киното. Казвам превод, защото езикът на всички писатели по света са думи на хартия, а езикът на киното са образите и звукът. При всички случаи няма как преводът да не се отличава от книгата. Ако трябва да говорим за добра адаптация, не казвам, че „Боядисаната птица“ е добра адаптация, говоря принципно. Една добра адаптация на думите към екрана има целта зрителите на филма да изпитват същите чувства със същата сила, както читателите на книгата. Знаменитият Жан-Клод Кариер в неговото прословуто есе „Изкуството на адаптацията“ пише: „Най-добре е да се прочете книгата, да отворите прозореца и да метнете книгата навън! И тогава сядате пишете това, което си спомняте, защото това, което помните е важното за вас, за проекта.

Всичко това, което сте забравили, не е важно,

не е вашата тема!“. Мисля, че беше прав, защото всеки има своите теми. И моят филм, това е моята тема, нищо повече.

Джулиан Сандс - снимка архив IMDB.com

Ще ви разкажа как адаптирах една сцена, която много ме затрудни. В самото начало на книгата, още в първата глава се казва една жизнено важна информация, тъй като романът е написан в първо лице, единствено число – всичко минава през погледа на човека, който говори. Едно момче казва: „Липсваха ми родителите ми.“. И това е ужасно важно, казва много за момчето и на нас ни дава много информация. Въпросът е как това да го преведем. Има три начина, три избора - момчето ще си каже в някакъв диалог, ще го каже на леля си или зад кадър разказвач ще ни обясни, но това не е нашият диалог. Изборът е момчето, застанало до една река рисува семейна картинка, универсална, мама, татко, дете, къща, слънце, прави от нея хартиено корабче и го пуска във водата с молба да го вземат родителите му…Добавихме сцена, която я няма в романа. Няма диалог, няма разказвач, има само език на киното. Как да разкажа тази история, без диалог, само с образ и звук. Филмът има съвсем различен финал от книгата, който съм пренаписал, защото не ми харесваше. Беше прекрасно – за три години, 17 чернови на сценария“. С усмивка и много емоционално разказва режисьорът.

През цялото време е вдъхновен и заедно с това много ироничен към себе си и към днешния свят на киното, едновременно като сценарист, режисьор и продуцент на филма като обявява, че никога не си пречат тримата Вацлав в различните си превъплъщения. Но отбелязва, че

работата на сценариста и на режисьора е със сърцето,

а на продуцента - с мозъка. Но никога не си пречат и не застават един срещу друг в пътищата си. „Но през всичките тези 11 години, докато работих над филма имах най-добрия продуцент - себе си. Нямаше шанс да получа отговор „Забрави, не става!“, споделя Вацлав Мархоул.

Стелан Скарсгард и Петър Котлар в “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Главната роля е поверена на Петър Котлар, чешко момче от ромски произход. Звездният международен актьорски състав блести с класата на Стелан Скарсгард, Харви Кайтел, Джулиан Сандс, Удо Киер и други. Как ги е убедил да участват във филма, дори и в епизодични роли в този некомерсиален филм, черно-бял и не на английски, дълъг почти три часа. „Сценарият беше истинският лакмус. Това, което ми помогна заради, което ми провървя е, че всички известни актьори бяха прочели книгата, познаваха я. Не бях в положение да обяснявам за какво става дума Актьорите нямаха нужда да се запознават с мен, те познаваха изходния материал – книгата, освен шведският актьор Скарсгард, но получи сценария“. Историята със Стелан е знаменателна. Шведски журналист, приятел на Мархоул му се обадил в далечната вече 1985 с молба да разходи негов близък млад актьор из Прага през един уикенд. Така и станало, но го водил в малки галерии, кръчми, които никой не би му показал. Било голямо преживяване. А след няколко години Стелан Скарсгард  е вече звезда след участието си във филма на Ларс фон Триер „Порейки вълните“.  

Стелан Скарсгард - снимка архив IMDB.com

Вацлав успял чрез стария си стокхолмски приятел да се свърже със Стелан и той след като прочел сценария дал съгласието си да участва. „След 26 години….животът е като домино, ти не знаеш това, което е днес, как ще отекне след 26 години“. Продължава да се удивлява на късмета си чешкият режисьор. Във филма участват и украински, и полски, и руски актьори. Мархоул разказа и друга интересна история за избора си на руския актьор Алексей Кравченко. „Един от най-прекрасните филми, които съм гледал и обичам е „Иди и виж“ /1985/ на Елем Климов, Кравченко беше в главната роля. Това беше почитта ми към творбата на Климов, че настоях Кравченко да играе във филма ми. Иначе в момента той е актьор в МХАТ. Но проверих, че все още той е страхотен актьор. Никога не бих го поканил да играе само, защото е бил добър във навремето“. 

Петър Котлар - снимка архив IMDB.com

Случаят с Петър Котлар, който играе момчето е не по-малко интригуващ. „Той е внук на мой приятел от Чешки Крумов, красиво градче в Южна Чехия. Но когато го видях, не знаех, че е той. Малко ромско момче ме среща на улицата и весело ми казва:  „Чичо това съм аз!“. Поисках да се разходим, но той каза, че бърза. Как изглеждаше с енергия, с очи, със страхотно излъчване, а беше само на 7. Убедих го да обиколим стадиона, където имах ангажимент да коментирам мач между американската и чешката армия. Той така се разхождаше по неговата елипса, без грам смущение и въодушевен, че си казах: „Той ще бъде!“. Не съм правил никакви кастинги. Започнахме, когато беше на 9. Нито за момент не се поколебах, не потърсих друго момче, защото сърцето на сценариста или режисьора в мен бяха взели това решение.

Бари Пепър - снимка архив IMDB.com

Така се правят най-добрите филми – за режисьора и сценариста най-добрият инструмент е сърцето, мозъкът е за продуцентите, но не е никак полезен за артистите.

За никой мой филм не съм правил кастинг.

Мразя това. Първо, че е ужасно за актьорите и абсолютно безпомощни се чувстват режисьорите. Безполезно е. 40 актьора са се наредили като говеда в кланица и чакат в коридора, казват един и същи текст. Няма смисъл“. Но заедно с тази своя категоричност режисьорът разказва колко е важно общуването с актьорите, разговорите, обсъжданията, доверието, заедно да прекарват времето си. Не скрива и трудностите, които в началото е имал с фигура от ранга на Харви Кайтел, който носил заряда на американското кино, където актьорът е всичко. Според Вацлав Мархоул в Холивуд само няколко режисьори могат да режисират - Куентин Тарантино, Милош Форман, Стенли Кубрик, но последните двама не са между живите…Другите просто отчитат дейност – продуцентите и актьорите са всичко. „Все едно си на друга планета!“. Не скрива скепсиса си чешкият режисьор. Ироничен, дори не без доза възмущение коментира филмови��е пазари в Кан, Берлин, където се предлагат хиляди сценарии. Всички продуценти имат препълнени графици и ако успееш да се вместиш…  „Възможно е, но трябва да забравиш всякакво самоуважение. Чаках някога по 4 часа…“. Припомня си той.

„Боядисаната птица“ е класически авторски филм, заснет на 35 мм, дълъг почти три часа. В този контекст режисьорът имал притеснения за интереса на публиката в Чехия, като се аргументира. „Правят се 35 филма годишно, като 30 са комедии, някои са за брак. Публиката ги обожава и всички те са добре посетени. Публиката обича дори тъпите комедии. И тъй като филмът ми няма нищо общо с това,

очаквах тотално пазарно фиаско.

25 години съм в играта и очаквах той да се провали с гръм и трясък. Комедиите ги посещават 300 хиляди души, някои достигат и милион, но това е много рядко. Очаквах максимум 15 хиляди да гледат „Боядисаната птица“. В крайна сметка 102 хиляди, невероятно. Искаше ми се да кажа: „Извинете, че ви подцених“.

Харви Кайтел и Вацлав Мархоул - снимка архив IMDB.com

Интересно е дали филмът се разпространява в Полша, родината на Йежи Кошински. И тук нещата са различни: „В Полша няма разпространение, бил съм там на 3-4 фестивала. Става дума за много сложни отношения между Полша и Йежи Кошински. Той публикува книгата през 1965 година. И това една от най-големите грешки в живота му. Той казва, че тази книга е негова автобиография. Това не е истина, той е излъгал. Той е знаел, че американците вярват на всичко. Самата история на автора е много противоречива, защото той знае, че отивайки на американския пазар и продавайки лъжата, че това е неговата автобиография, той веднага ще продаде много повече книги, отколкото би било иначе. Хората си казват - бедното момче колко много е страдало и книгата става абсолютен бестселър. Бил е сложна личност, искал е да бъде винаги под светлината на прожектора, да е център на вниманието, да бъде звезда. Проблемът е, че в Полша се знаеше, че това не е истина. Той не е бил разделен със своето семейство, прекарали са войната заедно в Полша, били са укривани от други полски семейства, вместо да бъдат предадени на нацистите.

Няма и грам автобиография в този разказ.

Всъщност той продава нещо, което е срещу Полша. Поляците са особени хора, когато е засегната тяхната национална идентичност, за тяхната нация и държава. Това може да предизвика изключителен гняв. Те не са като нас чехите – каквото и да се каже за нас, ние казваме само, че това просто си е твоето мнение“. Това е версията на режисьорът, като я допълва и със съвременната реалност в Полша, където на власт е партията „Право и справедливост“ заедно с радикални католици… „Мислите ли, че биха могли да дадат разрешение този филм да получи разпространение. Контролирайки дистрибуторските мрежи, разпространението, те налагат цензура. Съществува голямо разделение в полското общество, цяла пропаст между поддръжниците на тази идеология и между всички други, които ние бихме нарекли нормални хора, европейски граждани“. Отново е категоричен Вацлав Мархоул.

Йежи Кошински - снимка архив

И все пак кой е Кошински? Роден е на 14 юни 1933 г. в еврейско семейство в Лодз (Полша) с името Юзеф Левинкопф. Като дете по време на Втората световна война живее в централна Полша под фалшивата самоличност Йежи Кошински с документи, осигурени от баща му. Свещеник от местната католическа църква изготвя фалшиво кръщелно свидетелство, излагайки се на риск. (Наказанието за подпомагане на евреите по време на окупацията на Полша (1939 – 1945 г.) от нацистка Германия е смърт за всички членове на семейството и понякога за жителите на цялото село.) Така семейство Левинкопф успява да оцелее от Холокоста. Емигрира в Съединените щати през 1957 година. Може само да предполагаме в какъв ужас по време на войната е живяло семейството. А и знаем съдбата на хиляди еврейски деца от Полша, Източна Европа и не само еврейски деца…

Сцена от “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Но да се върнем към „Боядисаната птица“. „Този филм ви отвежда на много тъмни места, но вярвам, че точно така може да влезе светлината. Каня всички да тръгнат на това пътуване, да търсят светлината“, казва при представянето на „Боядисаната птица“ на фестивала във Венеция 2019, където печели наградата на УНИЦЕФ режисьорът Вацлав Мархоул. А днес допълва: „Случилото се в Източна Европа по време на войната се повтаря навсякъде, дори и в момента. Във всяка секунда от нашия живот все още има деца, които умират някъде по света...“.

P.S. Гостуването на Вацлав Мархоул на 24-тия София Филм Фест се осъществява с подкрепата на Чешкия център в София, дългогодишен партньор на Фестивала. И тук трябва специално да отбележим забележителната преданост и последователност на екипа на София филм фест, начело със Стефан Китано�� да го реализират въпреки трудностите и сложната ситуация заради Covid – 19. А в Есенното издание ни срещнаха на живо с режисьори от ранга на Милчо Манчевски и Вацлав Мархоул. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

#Вацлав Мархоул #София филм фест #Боядисаната птица #кино #филм #Стефан Китанов #Йежи Кошински