late-night-tails - Tumblr blog

late-night-tails · 3 years

Text

Апетит за разрушение

Тъй като шедьовърът “Катастрофа” е едва вторият му роман, излязъл на български, спокойно можем да твърдим, че Джеймс Балард е най-добрият британски писател, когото не си чел

„Дори квалифициран психиатър не би могъл да помогне на автора. Да не се публикува!“ гласи написаният на малко листче отзив, който придружава върнатия обратно от издател ръкопис на “Катастрофа”.

Това е една от малкото рецензии, които Джеймс Греъм Балард ще пази до края на живота си, считайки я за ултимативното свидетелство, че е постигнал онова, което цели с прозата си. Преди Катастрофа да се вреже в общественото съзнание като линкълн с отказали спирачки през далечната 1973 г., нейният автор вече си е създал репутацията на може би най-сръчния писач на антиутопии от Олдъс Хъксли насам. В множеството му научнофантастични разкази и романи не се разхождат роботи и не прелитат космически кораби – техният автор смята за скучно да си представя технологичния напредък на бъдещето, но изпитва почти садистично удоволствие от предсказанията как той ще се отрази на човешката психика и социални отношения.

Убеден, че мисията на писателя е да търси истината, Балард използва перото си като скалпел, който изрязва повърхностния слой цивилизационно лустро, за да изложи на показ скритите отдолу страхове, мании и дълбока фрустрация на съвременния градски жител. На теория новите технологии би трябвало да правят живота му по-лесен и безгрижен, но де факто в комбинация с неспирния поток информация, с която го обстрелват масмедиите, той никога не се е чувствал по-несигурен и объркан в чувствата и мислите си. Например истински шокиращото нещо в Катастрофа, чиито сюжет се върти около група обсебени от кървавите сблъсъци на пътя, не е че героите на романа правят секс в автомобилите си, а че машините са проникнали с взлом дори в най-интимните човешки взаимоотношения. Писателят изследва този феномен без излишна сантименталност и без да дава оценки или да посочва възможни решения на проблема – досущ като студент по медицина, който се е научил да прави аутопсии, но е напуснал университета преди да се научи да лекува пациентите. Тази емоционална дистанцираност от неговите персонажи е налице дори в най-конвенционалния му, полуавтобиографичен роман “Империя на слънцето”, разказващ за детството му в Шанхай. Като дете на изпълнителен директор на местния филиал на голяма британска компания, малкият Джеймс се вози по улиците на града с кола с личен шофьор, преследвана от малолетни просяци, които пелтечат на развален английски „Няма мама, няма татко, няма уиски сода“. През март 1943-а, когато е едва на 12, палачинката рязко се обръща – едно от първите неща, които японските завоеватели правят, е да натъпчат всички живеещи тук европейци в затворнически лагери. След три години по мръсните нарове, спокойно можем да кажем, че будното и интелигентно момче е видяло неща, които повечето му връстници и колеги-писатели не са сънували дори в най-лошите си кошмари. Дали като несъзнателна защитна реакция или просто защото е устроен така, Балард просто описва и анализира с ледена безпристрастност ужасите и катастрофите в собствения си живот, вместо да нагазва в лепкавите води на самосъжалението и носталгията.

“Едно от нещата, които научих от премеждията ми по време на войната е, че реалността е като декор на филм – комфортното всекидневие в училище и у дома, както и всичко останало от подредения и общо-взето щастлив живот, може да ��ъде разглобено на парчета и да изчезне за една нощ“

За Балард разбиването на пух и прах на удобното, самодоволно съществуване не е задължително нещо лошо – една лична катастрофа, колкото и ужасяваща да е тя, често дава ценна възможност да откриеш истината за самия себе си. Точно както се случва с героите на “Катастрофа”, които осъзнават, че са най-живи, именно когато са на ръба на смъртта. Писателят ползва своите персонажи си като кукли за краш тестове, за да си отговори на въпроса как съвременната среда с нейната мрежа от магистрали, летища и квартали от затворен тип, консуматорската култура на моловете, порнографията и технологиите като цяло, променят нашата психика. Нищо чудно благодарение на точно този въпрос, той е един от малкото съвременни писатели, заслужил собствено прилагателно в речника

Ballardian (прил.)

1. от Джеймс Греъм Балард (роден през 1930), британски писател 2. напомнящ или подсказващ за условията на съществуване, описани в романите на Балард и по-конкретно дистопична реалност, безрадостни градски пейзажи и психологичния ефект от технологичния напредък. Collins English Dictionary.

Въпреки бруталните си и безразсъдно смели в предсказанията си за бъдещето книги, през зрелия период от живота си Балард живее според предписанието на Флобер – писателят трябва да бъде подреден и предсказуем в личния си живот, за да може да бъде необуздан и зловещ в творчеството си. Дълги години той обитава еднофамилна къща в Шепъртън, в чиито малък двор е паркиран доматено-червен Форд Ескорт. Спокойното му и скучно всекидневие често е прекъсвано от нахъсани почитатели (включително и от екстремната, вманиачена по катастрофите, фракция балардианци), които очакват да срещнат тук експериментиращ с LSD луд гений, а не весел и червендалест представител на британската горна средна класа. Единственото в личния живот, което сродява Балард със саморазрушителни визионери като любимия му Уилям Бъроуз, е навикът му да гаврътва първото си голямо уиски в девет часа сутринта. По собствените му думи причината е повече от тривиална: след като през 1964 г. съпругата му Мери умира внезапно по време на семейна ваканция, писателят е принуден да отглежда сам трите им деца. Единственият начин, по който може да понесе тази нелека задача, е да пие по един скоч на всеки кръгъл час. На въпроса на журналист дали да си самотен баща е чак толкова трудно, писателят отговаря: „Трудно? Беше като Битката за Сталинград.“ Когато умира през 2009 г., старият Джей Джи е достигнал достолепната 78-годишна възраст, но повечето му почитатели и врагове все още го възприемат като необуздан и опасен пророк на едно антрацитно черно бъдеще, проводник на насилие, перверзии и всевъзможни обсесивни странности. Завидна репутация, за която Балард, разбира се, е работил старателно и неуморно, през целия си живот.

Пак тройка

Три класики на Балард, които трябва да прочетеш

Катастрофа (1973)

Oпределян от автора си като „порнография с автомoбили“, може би най-известният роман на Балард, разбира се, е нещо много повече. Като например, разтърсваща метафора за заличаването на границата между хората и вещите в едно общество, където всеки използва всеки и общуването е сведено до произведени на конвейер фрази, жестове и емоции.

Небостъргач (1975)

Небостъргач с луксозни апартаменти, който влияе на обитателите си така, че те един по един започват да губят разсъдъка си. Сръчно заобикаляйки моралните оценки, Балард внушава тезата, че анархията и хаоса са неизбежна реакция на колективното съзнание срещу сивия и влудяващо скучен съвременен живот. Любимият роман на певеца на Joy Division Иън Къртис.

Cocaine Nights (1996)

„Ако мога да опиша бъдещето с една дума, тя ще е „скучно“, казва писателят в едно свое интервю от средата на 90-те. Комплексите от затворен тип, които са арена на действието на романа, предлагат на обитателите си живот без минало, без бъдеще и едно все по-неясно настояще. Един от най-спокойните романи на Балард, чиито палав микс от трилър, социална сатира и антиутопия гарантира, че няма да повърнеш мохитото си на плажа, заради някой задавящо брутален момент.

The Best of The Ballards

Поетът на скритите камери и градските кошмари няма как да не проникне подмолно и в рокенрола. Ето няколко парчета, които нямаше да съществуват без лошото влияние на Балард

Suede – High Rising Joy Division – Atrocity Exhibition Manic Street Preachest – Mausoleum (със семпъл от недосегаемия “Катастрофа” на Кроненбърг) Ladytron – High Rise The Normal – Warm Leatherette Siouxsie and The Banshees – Suburban Relapse

Текстът е публикуван през лятото на 2017-а в egoist.bg; поводът е българският дебют на “Катастрофа” (ИК Colibri)

#j. g. ballard #david cronenberg #crash

0 notes

late-night-tails · 3 years

Text

Какво научих: Сам Джоунс, актьор, 64

Моят най-известен филмов герой Флаш Гордън е уникален персонаж. Той е един от първите супергерои, които нямат суперсили. За разлика от Спайдърмен и Супермен той е свръхуязвим във всяка ситуация и му се налага да търси хитри решения, за да се справи с поредното предизвикателство. Точно затова на зрителите им е по-лесно да се припознаят в него, отколкото в онези герои, които могат да летят и да се катерят по стени. Флаш Гордън е един обикновен човек като всички нас. (Смее се.)

Ако можех да притежавам едно супергеройско качество, то щеще да е да имам силата да разбирам как функционира човешкият ум, да виждам какво таи човекът отсреща в съзнанието и в сърцето си. Това би било много специална дарба.

Убеден съм, че има много НЛО, както в Америк��, така и по целия свят. Не, нямам конкретни доказателства за това, но няма как ние да сме единствените разумни същества в Галактиката, които имат желанието и технологията да си построят космически кораби, с които да поогледат какво се случва извън собствената им планета.

От филмографията ми, освен „Флаш Гордън“, бих препоръчал новия документален филм за живота ми “Life after Flash”. Снимачен екип ме следваше в продължение на няколко години и за да се получи, трябваше да бъда напълно открит и съответно филмът съдържа много силни послания. Говоря както за успехите си, така и за моите провали като човек и като актьор. Всеки ден всеки от нас е принуден да взема решения, много от които неминуемо се оказват погрешни и с неприятни последствия. Според мен обаче най-важното в живота не е да не грешиш, а да можеш да се справяш адекватно с негативните последствия от грешките си. Най-важното е да знаеш, че винаги има надежда, колкото и прецакани да изглеждат нещата на пръв поглед.

Най-странната ми случка с почитатели беше, когато по време на един Comic Con млада двойка дойде при мен и ме помолиха да ги бракосъчетая. (Смее се.) Казах им, че вярвам в Бог, но не съм свещеник и нямам право да сторя такова нещо.Преди време пък едно момиче ме помоли да се подпиша на ръката й. Направих го, без да се замисля. След четири часа тя се върна, за да ми покаже, че е превърнала подписа ми в татуировка. Представяте ли си? Да си татуираш името на някакъв актьор ми се струва чиста лудост. Това беше и последният път, когато се подписах върху нечия част на тялото.

Ако се снима продължение на „Флаш Гордън“, бих участвал, разбира се. Обаче ще трябва да преотстъпя главната роля на някой млад и атрактивен мъж, който ще има млада и красива партньорка. Просто такава е формулата за успешен холивудски филм и аз нямам проблем с това. Впрочем, не съм го казвал никъде, но през последните четири години течаха разговори с Fox за продължение на „Флаш Гордън“. Жонглираше се с някои много големи имена, но както знаете, Disney купиха Fox Studios, така че не е ясно какво ще се случи.

Най-доброто нещо, което съм правил със спечелените от мен пари, е да ги спестя. (Смее се.) Сериозно казано, най-смисленото нещо, което можеш да направиш с парите си, е да помагаш на хората. Обаче вярвам, че на човек в нужда трябва да му се помага по този начин само веднъж. След което трябва да го научите как да изкарва пари сам. Никога не давайте пари втори път на един и същ човек. (Смее се.)

В днешния свят най-много ме притеснява това, че моите сънародници са станали мързеливи и вместо да си намерят добра работа, с която да осигуряват семействата си, те искат правителството да им плаща за всичко. Вярвам, че ако човек е здрав и не чака някой друг да реши проблемите му, Бог ще му отвори вратите към мечтаната работа. Инертните и мързеливи хора никога не постигат нищо.

Има ли нещо за жените, което все още не съм научил? Женен съм за съпругата ми от 30 години и все още понякога си мисля: „Чакай малко. Коя е тази жена? Не я познавам“. (Смее се.) Най-важното нещо, което научих като мъж, и най-вече като съпруг, е да поставям нейните потребности преди моите. Това е най-простата рецепта за стабилен и щастлив брак.

Много бих искал да работя с Дензъл Уошингтън. Той е един от любимите ми актьори. Имам огромно желание да работя и с Мел Гибсън.

Когато си тръгна от този свят, искам да ме запомнят като добър човек, добър съпруг и добър баща. Това е всичко. Какво друго има значение?

Съжалявам, че така и не се срещнах с Queen, които са автори на музиката към филма. Обикновено музикантите започват да работят по саундтрака, след като снимките са приключили и филмът е монтиран. Убеден съм, че музиката на Queen допринесе страшно много за култовия статут на „Флаш Гордън“.

Коя е любимата ми песен на Queen ли? Как мислите? Разбира се, че е “Flash”.

Сам Джоунс беше в България за местното издание на Comic Con 2019, иначе нямаше да успея да направя това интервю за българския Esquire. Животът понякога е пълен с щастливи случайности.

youtube

#flash gordon #samjones #queen

0 notes

late-night-tails · 4 years

Text

Stuart Staples (Tindersticks), интервю за егоист, 2004

Въп��еки, че са основани в Нотингам през 1992 – годината на раждане на новата брит поп вълна, Тиндърстикс са може би най-неанглийски звучащата английска група. Предвид факта, че основните “влияния” зад елегантната им и странно меланхолична музика са Лий Хейзълууд, Ленърд Коен и класическите американски crooners от поколението на Франк Синатра, малко повече от десет години по-късно Тиндърстикс продължават да бъдат леко ретро и леко встрани от британския мейнстрийм, което не пречи певецът им Стюърт Стейпълс да твърди пред твърде развълнувания от възможността да поговори с него по телефона на домашното му студио в Лондон егоист, че “популярността не е безсмислена кауза”

Издаването на “Working For The Man” – ретроспекция на най-доброто от албумите ви за Island означава ли, начало на някакъв нов етап за групата? Ако въобще можем да говорим за нов етап, мисля, че той започва с предишния ни албум “Waiting For The Moon”, който е различен най-вече, защото за първи път си позволихме да влезем в студио без да имаме готова концепция. Всеки донесе своите идеи и просто ги оставихме да се развиват, като понякога самите ние бяхме доста изненадани от крайния резултат. Малко като при свиренето на живо, когато и да искаш не можеш да предскажеш с абсолютна точност ще се случи в следващите минути.

Сложните механизими на романтичните връзки, несигурността и онова толкова екзистенциално търсене на смисъл са основни теми в песните ти. На собствен опит ли разчиташ или като всеки добър автор измисляш истории почти от нулата? Не съм единствения човек в групата, който пише песни, но за моите мога да каже, че всяка от тях е породена от някакви мисли и чувства, които са се били загнездили в главата ми по онова време. Не вярвам в пунктуалната автобиографичност, но тя понякога се оказва добър метод за терапия.

Имайки предвид, че обикновено звучите доста минорно, бях много изненадан да чуя ваш кавър по такова весела и лековата песен като “Kooks” на Дейвид Боуи. Как ти хрумна? (смее се) Тук вече ме хвана натясно. Честно казано не предполагах, че въобще си го слушал, защото е доста трудно да се намери. Не сме я свирили никога преди или след деня, в който я записахме. Спомням си, че беше вечерта след като се роди дъщеря ми, бях много щастлив и не знам защо много ми се прииска да изпея точно тази песен.

Това че стана баща промени ли те? Да, мисля че да, въпреки че ми е трудно да ти обясня как точно (замислено). Изведнъж виждаш нещата в живота си в нова перспектива. Първоначално дори малко оглупяваш. Точно колкото да изпееш “Kooks” (сърдечен смях).

Като правило англичаните си умират да се гордеят с това, че са англичани. Ти как си на тази тема? Нямам проблем с това, че съм роден в Англия, но и не мисля, че този факт сам по себе си може да ме направи особено радостен. Нито аз нито който й да е друг от групата придаваме особена важност на произхода си. Дейвид (Бултър – клавиристът– бел.ред.) дори живее в Прага, а фактът, че се чувствам прекрасно в страни като Русия ме прави все повече гражданин на света.

Какво ти хареса в Русия? Свирихме там и беше един от най-добрите ни концерти въобще може би защото не знаехме какво да очакваме от публиката и тя не знаеше какво да очаква от нас. Липсата на предразсъдъци винаги помага.

Какво е отношението ти към новата ретро рокендрол вълна? Преди време рокмузиката беше в много кофти период, всичко беше замряло, липсваше енергия, но сега от Америка отново идва много хубава музика. Нямам предвид толкова групи като The Strokes, колкото такива от ъндърграунд сцената.

Около музиката на Tindersticks винаги е имало известна аура на елитарност. Много лимитирани издания, концерти с оркестър чиито хонорар е 10000 лири на гиг. Не е ли малко претенциозно? Нашата елитарност, ако наистина държиш на тази дума, винаги е била по-скоро в свободата да не се чувстваме ограничени от някаква конкретна форма на изява, която една рок група се предполага да избере. Ще се чувстваме еднакво удобно на фестивала в Гластънбъри, в зала със симфоничен оркестър или в някой опушен малък клуб. Концертът в такъв клуб наистина ще бъде елитарно събитие, но само защото няма да има места за всички.

В обложките на първите ви албуми има специални благодарности към личния ви шивач. Доколко важни са bespoke-костюмите в личната легенда на Tindersticks? Просто в началото всички искахме да носим точно такива дрехи, но нямахме друг избор освен да си ги купуваме от секънд хенд магазини. После срещнахме в Лондон този млад шивач, който ни предложи да ни ушие всички онези костюми, които винаги сме мечтали да имаме и нямаше как да не бъдем превъзбудени.

С какви дрехи, няма да те видим никога? Точно в този момент - може би с костюм. (смее се). Сега вече предпочитам удобни и функционални дрехи пред тези, които просто изглеждат красиво.

След “Nenette et Boni” и “Trouble Every Day” - двата саундтрака, които направихте за Клер Дени, има ли филм, чиято музика би искал да си написал? Скоро гледах филмовия вариант на “Сърцето е самотен ловец” и наистина ми мина мисълта, че можехме да се справим много по-добре с музиката му.

Коя е последната книга, която прочете? В момента съм до средата на “Tимбукту” на Пол Остър и много се забавлявам.

Най-лошият ти навик, от който не можеш да се откажеш? Да си държа телефона постоянно изключен.

А кой е талантът, който много би искал да притежаваш? Да пея вярно. Ха-ха, много ми е важно това.

#tindersticks #stuartastaples

0 notes

late-night-tails · 4 years

Text

SHANE EMBURY (Napalm Death), интервю за егоист, 2002

Когато през 1986-a дебютът на Napalm Death Scum бе издаден от едва прохождащия лейбъл Earache, ужасеното сп. Q го нарече “краят на съвременната музика”. През 2002 Napalm продължават да бъдат поне толкова екстремни и отдалечени от мейнстрийм метъла на Slayer и Megadeth, колкото и универсално признати нойз-терористи като Throbbing Gristle и Einsturzende Neubauten. За легендарния радиоводещ Джон Пийл, анцузите, сатанизма, музикалния бизнес и клишетата на ню метъла егоист поговори с Шейн Ембъри, басист на групата от почти праисторическите времена на втория им албум From Enslavement To Obliteration (1988).

Бойното ти кръщение в Napalm Death беше първия радио-сешън на групата за Джон Пийл през септември 87-а. Какво си спомняш от този ден? Изненадващо за самия мен, не бях нервен. Киснахме там почти цял ден и така и не се срещнахме с Джон Пийл. Мики (Харис – тогавашният барабанист на Napalm Death, основател на дарк амбиънт проекта Scorn – бел.а), през цялото време се ебаваше с продуцента на шоуто Дейл Грифит, който се оказа, че е бил барабанист в някаква архивна глем група, май беше Mott The Hoople.

За много ценители грайндкорът е пънкът на 80-те. Подигравахте ли се лекичко на Slayer и останалите защитници на непреходните метьл ценности, като, да речем, това да носиш обърнат крьст, кожени панталони и да се мислиш за излязъл от ада кръвожаден воин на Сатаната? Хa-хa. Тъй като аз имам подобен бекграунд – като малък бях фен на Venom и Sabbath и съм носил обърнати кръстове, то просто си вървеше с музиката – бях доста снизходителен към Slayer. През 1982, когато започнах да навлизам в хардкор сцената, тези неща започнаха да ми се струват смешни, но винаги съм се стараел да бъда максимално толерантен. А и в грайндкора днес има не по-малко клишета, отколкото в блек метъла през 80-те.

Какво мислиш за така наречената “ню метъл” сцена? Не мисля за нея. Просто не слушам такива групи.

Как ти се струва еволюцията на дрес-кода на метъл общността? Би ли се появил на концерт с анцуг и маратонки като Дерик Грийн от Sepultura? Не съм в течение на тези неща, но лично аз определено не бих облякъл анцуг, защото още когато ни караха да ги носим по физическо в училище, ги мразех адски много.

Кое е най-странното мястo, на което си свирил? През 1991-a свирихме пред трийсетина човека в една изоставена къща в Северна Каролина, която беше едно кьм едно с онази от филма Texas Chainsaw Massacre. Страшничко.

Съвместното EP на Napalm Death и Electro Hippies официално е най-късият сингъл в историята (с времетраене 7 секунди- бел.а). За какво друго Napalm Death заслужават световен рекорд? Не се сещам. Може би за количеството бира, което сме изпили между 1991-a и 2002-a.

Днес песните ви са доста по-дълги. Как ти понася отдалечаването на Napalm Death от грайнд корените? Добре, защото не сме се отдалечили чак толкова много от тях. А и грайндкорът не е толкова монолитен стил, колкото ти се струва: това може да бъде както ултрабърз траш, така и свръхбавна и тежка музика с насечен ритъм като Swans, да речем. Впрочем, може би много скоро ще можеш да го усетиш на живо - в момента водим преговори с едни ваши промоутъри, които искат да свирим в България.

Лошото дете на джаза Джон Зорн е един от най-големите ви фенове. Беше казал някъде, че сте важни за съвременната музика поне колкото Майлс Дейвис. Ти слушаш ли джаз? Харесва ми, но, честно казано, не съм много в час. А що се отнася до Джон Зорн - и това е лично мое мнение - той така и не проумя докрай каква е същността на грайндкора, че това е течение, което не се е появило от нищото, а има стабилни корени и влияния от една вече утвърдена сцена.

Бившите ти колеги Мик Харис и Джъстин Бродърик сега работят в коренно-различни стилове като амбиънт, дори хип хоп (какъвто де факто е актуалният проект на Бродърик Techno Animal - бел.а). Не ти ли се иска понякога да направиш нещо съвсем различно от Napalm Death? Ами, аз съм правил много различни неща. Например албумът Blood From The Soul, в който свирех на китара и експериментирахме с луупове и прочие. Проектът ми с Мич Харис от началото на 90-те Little Giant Drug пък беше адски повлиян от грънджа. Също така имаме и един страничен електро-индъстриъл проект с Дан Лилкьр Malformed Earthbound, който звучи като ранните Skinny Puppy и Coil. Албумите на Meathook Seed, които записахме с Мик Харис, макар че могат да бъдат определени като дет метъл, също нямат почти нищо общо с Napalm Death.

Кога за последен път беше с къса коса? Някъде през 1991-a.

Кои бяха героите ти като малък? Venom, Sabbath, Rush. Също и едни много екстремни пънкари Discharge, знаеш ли ги?

Разбира се. Какъв беше като ученик, имаше ли прякор? Имах си доста проблеми с учителите, защото носех ти-шърти на Венъм и не си пишех домашните. Що се отнася до прякорите - имал съм много, но точно сега не се сещам за нито един.

Последният ви албум се казва Enemies Of The Music Business. Кое е най-гадното в музикалния бизнес? Това, че почти всички големи лейбъли гледат само как да прецакат групите, които работят за тях. Когато си млад и нахъсан, най-важното за теб е да покажеш на всички музиката, която е в главата ти. Така че въобще не е трудно да те накарат да подпишеш откровено неизгоден договор, с който се заробваш за близките 7-8 години, докато други печелят от труда и таланта ти. И, повярвай ми, нещата стават по-зле с всеки изминал ден. Днес шибаният музикален бизнес повече от всякога разчита на грубата и безмилостна експлоатация.

#napalm death #grindcore #shane embury #old interview

3 notes · View notes

late-night-tails · 4 years

Text

MICHAEL GIRA (Swans) интервю за егоист, 2001

След като в продьлжение на 15 години предвождаше една от най-значимите групи за нюйоркския нойз ъндърграунд от средата на 80-те, Swans, (другата, позна, е Sonic Youth) днес Майкьл Жира предпочита да се занимава сьс лейбъла си Young God Records, да композира филмова музика и, когато му остане време, да записва – сам или с новия си бенд Angels of Light - песни, които биха стояли добре във всеки един албум на Ленърд Коен. “Ако все още свирех същата музика, която някога правехме сьс Swans, нямаше да мога да се погледна в огледалото“, казва той в онлайн интервюто за егоист.

Photo: Beowulf Sheehan

Имайки предвид, че тези дни дори мейнстрийм артисти като Бьорк използват нойз-ефекти, а откровено повлияни от Swans групи като Black Rebel Motorcycle Club и A.R.E. Weapons са новите инди герои в Англия и Щатите, не си ли изкушен да им покажеш как се прави наистина? Всяка посока в кариерата ми, която сьм поемал до момента, е била продиктувана изцяло от моята собствена нагласа и въображение,а не от това, което се случва в така наречената поп музика. За мен би било срамно и смущаващо нелепо да направя нещо като Cop или Holy Money (два от ранните, култови и болезнено шумни албуми на Swans- б.а.) сега.

Предполагаше ли в началото, че усещането ти за музика ще еволюира от агресията на ранните Swans до ефирните звуци на Angels Of Light? С какво Майкьл Жира, версия 1981, е различен от това, което си сега? По онова време смятах всеки и всичко за мои врагове. Днес гледам на всичко около себе си като на нещо, което може би заслужава любовта ми.

След като чух новия ти диск How I Loved You, ми стана ясно нещо, което отдавна подозирах, а именно, че акустичният звук може да побере в себе си не по-малко агресия и болка от добрия стар китарен шум. Това по-добрият начин за предаване на посланието ли е, най-малкото, защото думите се чуват по-добре? Когато пиша песни, не се стремя музиката да служи на думите или обратното. Старая се - и надявам се, успявам - да постигна единство между двете. Иначе не мисля, че How I Loved You е особено агресивен. Повечето песни в него са спокойни, дори сантиментални.

Кое е по-добре, когато искаш да напишеш ��дин наистина въздействащ текст – да бъдеш максимално автобиографичен или съзнателно да стоиш колкото се може по-далеч от това, което се случва в личния ти живот в момента? Когато пиша, лично аз винаги използвам като основа собствения си опит, след което трансформирам онова, което ми се случило в самодостатъчна абстрактна история, която да съществува сьвсем самостоятелно извън неговите граници. Би било егоистично и наивно да смятам, че някой би се интересувал от детайлите от личния ми живот. Ако историята, която разказваш, не е по-голяма и по-важна от това, е напьлно безсмислено да го правиш…

Нещата, без които не би могъл да живееш? По ред на важност: алкохол, пари, кислород, секс…

Чувстваш ли близост по отношение на търсенията си с някой съвременен музикант/група? Има ли някой, от който се възхищаваш и би препоръчал? Голям почитател сьм на една група - Low, а също и на Godspeed You Black Emperor. Има нещо общо между това, което те правят сега и светоусещането на Swans от по-късния ни период. Харесвам също дълбочината и искреността на текстовете на песните на Вик Чеснът и Лайза Джермано.

Какви качества трябва да притежава една група, за да записва за твоя лейбъл Young God Records (www.younggodrecords.com)? На първо място: оригиналност. За мен най-важно е онова усещане, че музиката им ще запази виталността си извън конкретния жанр и контекст, в който се е появила. Също така искреността на музикантите в емоционален и чисто интерпретаторски аспект. Така нареченият ”стил“ няма никакво значение - добрата музика винаги говори сама за себе си.

Голяма част от творчеството ти третира връзката човек – Бог и това как, грешейки, постоянно си навличаме, понякога сьвсем нарочно, неговият гняв. Какви са отношенията ти с Него тези дни? Ужасни. Сигурен съм, че той иска да ме види мъртъв.

Swans е една от малкото легендарни американски ьндърграунд групи, която още през 80-те си беше достатъчно легендарна и тук, в България. Можеш ли да споделиш някакьв факт за групата, който не си споменавал никьде преди? Знам това. Още през 1987 свирихме в Полша, Чехословакия и Югославия, когато тези страни бяха все още част комунистическия блок. Влизахме “тайно“, без да изясняваме пред властите целта на пътуването си и в този смисьл концертите ни там бяха в известен смисьл нелегални. Не го казвам, защото става въпрос за списание от Източна Европа, но това е един от най-хубавите моменти в кариерата ми. Факт за групата, който не съм казвал никога преди? Ами, по едно време репетирахме с боксови ръкавици, за да проверим дали ще можем да правим въздействаща музика без да използваме пръстите си. После в края на репетицията задължително сваляхме ръкавиците и се биехме до кръв помежду си. Това беше станало нещо като ритуал за групата.

Наличието на съвременна, асемблирана на базата на cut and paste метода и циклично “римейкване”на 60-те, 70-те, 80-те или друга епоха по избор, поп-култура, означава ли, че цивилизацията, от която сме част, е тотално изчерпана в креативен аспект? Ха-ха-ха... Дори и това донякъде да е така, моля те, не ме изкушавай да правя грандиозни обобщения за състоянието на съвременната култура. Винаги е имало и ще има добра музика, добра литература, добро изкуство, добри хора – така е и сега. Просто човек трябва да търси, да бъде постоянно любопитен, за да ги открие. Нашата “цивилизация“ е само една малка прашинка в безкрайния поток на историята и не мисля, че е добра идея да придаваме толкова голямо значение на проблемите по линия на креативността, които имаме или, напротив, нямаме в момента.

Има ли аспект от масовата култура, който ти се струва полезен и/или забавен? Всъщност обръщам много малко внимание на поп-културата. Не бях гледал телевизия въобще през последните три години, до 11 септември, когато започнах да следя с почти маниакално постоянство новинарските емисии, просто за да съм информиран дали градът, в който живея, не гори (Жира, както вероятно вече се досещаш, живее в Ню Йорк – б.а.). Всичко това продължи няколко месеца и когато телевизията престана да бъде средство за оцеляване, интересът ми към нея отново изчезна. Дори и някога да ми беше любопитна, от години масовата култура не ме интересува въобще. И аз като много други хора съм се затворил изцяло в собствения си малък свят.

Има ли кауза, за която, според теб, човек си струва да се бори тия дни? Ако, както в онзи разказ на Стивън Кинг, можеш да натиснеш клавиша Delete и да заличиш нещо веднъж завинаги от този свят, кое ще е то? Пренаселеността на планетата е най-големият, апокалиптичен проблем, пред който е изправено човечеството и за който никой от управляващите не обелва нито дума. Той е коренът на всички геополитически катаклизми, на необратимото разрушаване на околната среда. Ако можех, бих “изтрил” три четвърти от населението на земята.

Бъдещето на Майкъл Жира е…. Ще продължа да се занимавам с това, което правя сега, независимо от всичко, което се случва или ще се случи в бъдеще, ще продължа да търся смисъл в дребния си незначителен живот. После ще умра.

Последният засега солов албум на Майкъл Жира Solo Recordings At Home може да бъде поръчан само през Интернет от www.younggodrecords.com.

Интервюто е правено за сп. егоист, circa 2001, aко съдим по последния дотогава албум на М.Ж.

0 notes

late-night-tails · 4 years

Text

Един така дискретен герой: Тед Кочев

Познат у нас главно с две лековати комедии (”Уикенд при Барни” и “Купон с Дик и Джейн”) и един екшън (първият филм от поредицата за Джон Рамбо “Първа кръв”), през над 50-годишната си кариера роденият през 1931 потомък на македонски емигранти Тед Кочев е успял да запише в биографията си доста по-впечатляващи постижения. Неговият “Да се събудиш в страх” (1971), според Ник Кейв, е най-добрия и ужасяващ австралийски филм, правен някога, а другият безспорен пик във филмографията му “Обучението на Дуди Кравиц” (1974), който разказва за приключенията на млад мошеник, който си пробива път в обществото с чар и здрави лакти е умел микс от пикареска и социална сатира, родеещ се с шедьовъра “Бари Линдън” на Стенли Кубрик. Кочев е работил с колоси като Джийн Хекман, Грегъри Пек, Ингрид Бергман и Ник Нолти. Малко известен, но показателен факт е, че е поканен от самия Микеланджело Антониони да предложи съкращения на прекалено дългата според режисьора и продуцентите първоначална версия на “Фотоувеличение” (1966). По време на интервюто Кочев, който е в София за премиерата на автобиографията си “Моят живот в киното: Режисьорска версия”, не спира нито за миг да жонглира със забавни истории, да избухва в искрен смях и често да превключва на учудващо правилен за човек, прекарал целия си живот далеч оттук, български.

Най-известният ви филм у нас е “Първа кръв”. Какво щеше да се случи с Джон Рамбо, ако беше останал жив и не се беше превърнал в пластмасовия супергерой от следващите три серии? Виж, мoят филм разказва за това, което се случваше на ветераните от Виетнам след завръщането им в Щатите – те бяха мразени от десните, защото са загубили войната, докато хората с леви убеждения ги смятаха за убийци на деца. Повечето от тях не са искали да отидат във Виетнам, били са мобилизирани и са вярвали, че служат на страната си. Според статистиката само през 1980-а всеки месец 1000 ветерани правят опит за самоубийство, а 350 от тях успяват! Затова първоначалният вариант на филма завършва със самоубийството на Рамбо.

Защо го променихте? Силвестър (Сталоун – бел.ред.) дойде при мен и ми каза: Тед, публиката ще ни намрази в червата. Подложихме този човек на такива изпитания – преследваха го с кучета, стреляха по него, скачаше от скали, за да се измъкне. И накрая решаваме да го убием. Това означава, че тези тъпанари са успели и злото е победило. Така заснехме нов финал, в който Рамбо остава жив.

Какво мислите за трите продължения? Във втория филм Рамбо е психопат, който убива 74 души. В моя той не убива никого, защото му е дошло до гуша от цялото това насилие и кръв, в които е газил във Виетнам. Заради тази промяна в образа отказах да режисирам продължението, което вероятно щеше да ме направи наистина богат (смее се). Моята утешителна награда сега е, че всеки ми казва, че първият филм е най-силен.

Кой е най-добрият актьор, с който сте работили? Джийн Хекман, защото не играе роля, а се превръща в героя. Истинско удоволствие е да се работи с него, можеш да му кажеш Застани на главата си и чети Библията и той ще го направи убедително.

Един от най-реакционните американски президенти Роналд Рейгън беше приел Rambo като символ. Kакво мислите за Тръмп? Каква филмова роля бихте му дали? Защо ми задаваш този ужасен въпрос? (през смях). Не понасям Тръмп – той е вулгарен, недодялан глупак. Каква роля ли? Може би Хитлер!

Как започнахте да се занимавате с кино? Първоначално исках да стана поет, дори успях да издам три стихосбирки. Баща ми обаче все повтаряше Тед, в поезията няма никакви пари, на което отвръщах Знам, но и в парите няма никаква поезия. През 1952 в Канада пуснаха първия телевизионен канал и той ме посъветва да проверя дали не им трябват хора с усет към писането. Взеха ме и един ден изпълнителният продуцент Сидни Нюман ми каза “Знаеш ли какво, Тед? Ти си доста добър писач. Не си велик, но си доста добър. Знаеш ли обаче в какво можеш да бъдеш велик? Имаш всички заложби да станеш прекрасен режисьор. Ето какво ще направим – ще ти дам да режисираш една пиеса. Ако ми хареса, ще подпиша едногодишен договор с теб. Ако не я харесам – изхвърчаш директно на улицата.”

В края на филма бащата на Дуди Кравиц му казва “Светът е пълен с момичета. Тренирай!” Кой е най-добрият съвет, който сте получавали? Може би този, който ми даде Антониони: “Тед, за разлика от вас холивудските режисьори, които смятате, че диалогът е много важен, за нас италианците той е просто звуков ефект. Мястото на диалога е в театъра, филмите са движещи се картинки.”

Угнетената атмосфера, жегата и нечовешките условия в може би най-добрият ви филм “Да се събудиш в страх” са предадени почти изцяло визуално. След края на филма човек направо копнее за един леден душ. (Прекъсва) Бях забранил студените цветове. В кадрите има много жълто, оранжево, червено, огнено червено като в ада. Там, където снимахме, наистина не беше за хора. Бяха ми направили шапка с висящи от нея коркови тапи, така че с едно разклащане да прогонвам мухите. Въпреки това, по мои груби сметки гълтах по дузина на ден (смее се).

Младият учител oт филма смята местните за диваци, но после бавно се превръща в един от тях. Може ли да се каже, че злото е непобедимо, именно защото е неразделна част от всеки един от нас? Накрая той просто открива, че всички ние плуваме в една и съща екзистенциална лодка. Никой от нас не е по-висше човешко същество от останалите, убеден съм в това.

Фотография © Вихрен Георгиев

Моят живот в киното: Режисьорска версия (416 страници, меки корици, Colibri) на Тед Кочев струва 19 лева онлайн и в по-добрите книжарници. Оригиналният текст е публикуван и написан за списание Boyscout (https://boyscoutmag.com)

0 notes

late-night-tails · 7 years

Text

Нещата, на които искам да науча моя син

Да, буквалното заглавие на този текст резюмира това, което той съдържа. А именно – основните неща, които бих искал да кажа на моя син, който в момента е на прекрасната, пълна с чисто любопитство и първооткривателство, възраст година и три месеца (оттам и използваното нататък второ лице, единствено число). Същевременно това са и нещата, които от позицията на 40-годишен киселяк бих споделил и с останалите много млади хора, имали късмет да се родят след ерата на мутрите, фалшивите официални анцузи, "класическата" естрада от 80-те, хиперинфлацията, бананите само по национални празници, шоколадчетата "Кума Лиса" и "Супершоу Невада". Да, знам, че за сметка на това уцелихте ерата на новобогаташите с истински официални анцузи, КОЙ?, окрехкотеното пилешко, новата българска естрада и риалити шоутата, но никой никъде не е казал, че животът е лесно и 100% приятно занимание. - Съмнявай се в нещата, които ти се предлагат смлени наготово от телевизията, вестниците и гугъл и, да - не се съмнявай в тези, които ти диктува сърцето ти. - Чувството за хумор е най-ефикасното оръжие за борба с живота, когато той реши да ти покаже по-грозния си профил. За себе си съм сигурен, че съм наследил склонността да намирам смешното и абсурдното дори в най-обезкуражаващите ситуации (и това да ме забавлява) от моите родители. Два бързи примера: когато бях на пет, баща ми парира желанието ми да си вземем маймунка за домашен любимец с необоримото: "Една ни е вече достатъчна", а майка ми казваше, че когато спя, съм почти симпатичен. - Винаги гледай на живота откъм светлата му страна. С "Монти Пайтън" не се спори. - Не приемай авторитетите като свещени крави, но и не се опитвай задължително да ги сринеш и омаловажиш с характерното за живеещия във фейсбук малък човек нервно жужене. - Науката е слънце (по Стоян Михайловски). Като обелим неизбежния за времето си слой патетика, отдолу остава прагматичният смисъл, че колкото повече знаеш за живота и света около теб, толкова по-малко могат да ти пробутват глупостите, с които се хранят консумиращите без усилие. Във всяко училище сред учителите, сякаш излезли от "Стената" на "Пинк Флойд", винаги има и няколко, играещи на страната на доброто, които знаят, че функцията на средното образование е да поддържа жива искрата на любопитството и да показва възможностите. - Стил. Тук две думи са достатъчни. Стив. Маккуин. Еднакво елегантен като милионер-мошеник в костюм от три части в "Аферата Томас Краун" (1968) и в удобния кашмирен пуловер и графитеносиви панталони на детектива Франк Булит от едноименния филм, Маккуин е The King of Cool, защото знае, че в обличането по-малкото е повече и истинският мъж няма време да се интересува от моди. Още два бързи съвета: анцугът излиза от фитнес залата само прилежно сгънат в сак, а след края на юношеството мъжките сандали са позволени на не повече от километър от морския бряг. - Филмите са по-добър начин за бягство от реалността от алкохола и наркотиците. За съжаление понякога бягството от реалността за няколко часа не е каприз, а необходимост. Препоръчителна програма: "Големият Лебовски", "Уилоу", "Жега", "В Брюж", "Апокалипсис сега", "Портокал с часовников механизъм", "Мъжът, който падна на Земята", всичко на Уес Андерсън и Вендерс. - Четенето е важно, защото писателите са преди всичко хора, които се опитват да си обяснят механизмите, на базата на които функционира светът, но в общия случай го правят с по-лесна и ненормирана лексика от философите. Жокери: Хашек, Хелър, Барнс, Юдженидис, Остър, Кинг. Животът без фантазия и книги е петдесет нюанса сиво. - Музиката е също толкова необятна вселена, в която е не по-малко приятно да се изгубиш. Наследил съм любовта си нея от моя баща и стискам палци това да се предава в семейството. Поради липса на място - само няколко от стотиците мои "герои": Боуи, "Бийтълс", Лу Рийд, "Моторхед", "Пълп", Майлс Дейвис, Ленърд Коен (и до днес съм готов да потвърдя и пред съд, че в неговото There are cracks in everything/That's how the light gets in има повече мъдрост и смисъл, отколкото във всичките ми учебници от университета). И последно, предвид Балканите, където живеем: един мъж трябва да се качва на маса само когато сменя изгоряла крушка. - Friends will be friends. Това дори няма нужда от превод. - Хората не се раждат равни помежду си, съжалявам за неприятната новина. Винаги ще има някой, който е по-богат, по-красив, по-талантлив от теб, но този факт не бива да ражда завист, а удвоена упоритост в постигането на целите, които си поставяш. - В някакъв момент от живота си ще разбереш, че единственото деление между хората, което има значение, е на такива с добро сърце и останалите. - Не се подценявай. "Не прави това, защото ще паднеш" беше стандартната реплика, с която децата на развития соц като мен биваха парирани при всяка проявена самоинициатива в живота си – от прескачане на ограда до сключване на брак. Американската възпитателен модел "ти можеш всичко" ми се струва много по-смислен и резултатен. Разбира се, освен в холивудските филми човек не може всичко. Но може много повече, отколкото предполага. - Не пренебрегвай тялото заради ума. Независимо от жалния вой на разни "интелектуалци", че днес ни се случва главно обратното. Продължавам да отчитам като съкрушително сериозен минус това, че не съм се занимавал сериозно със спорт и не мога да правя почти нищо смислено с ръцете си, ако наблизо няма клавиатура. - Парите са средство, инструмент като тоалетната хартия. Без тях животът би бил труден, неприятен и с кофти миризма, но превръщането им в самоцел е най-сигурната рецепта за хроничен недостиг на щастие. И понеже споменах щастието: ясно е, че най-важното, което родителите искат за/от детето си, е то да бъде щастливо. Независимо че в различни периоди с майка ти вероятно ще искаме от теб и редица по-незначителни неща, като например да си оправяш леглото, да учиш езици, да приемаш по-леко любовните драми, да станеш астронавт, да не забравяш, че те обичаме.

Статията е публикувана в Kaпитал Light през март 2015 и предизвика доста бурна онлайн дискусия, стрелкаща се между “Осанна” и “Разпни го”. В крайна сметка принципно съгласните бяха малко повече от възмутените.

1 note · View note

late-night-tails · 8 years

Text

НОВА ГЕНЕРАЦИЯ ЗАВИНАГИ

Нова Генерация и Димитър Воев си остават най-хубавото, което се е случвало в българската попмузика. 20 години по-късно си спомняме за тях – с обич и тъга

текст Владимир Константинов

България не знае какъв гений е изгубила със смъртта на Димитър Воев. Трябва да има улица на негово име, а стиховете му трябва да се изучават в училище. Колкото повече хора се докоснат до създаденото от него, толкова по-добре за тях и страната ни”, казва Васил Гюров и прави пауза, сякаш за да подчертае думите си. Басистът и лидер на Ревю Гюров е легенда на българската постпънк сцена – и въобще на българския рок. Той е пряк свидетел и участник във всички триумфи и катастрофи на Нова Генерация – най-важната група в малката история на българската попмузика. Без някога да са били обект на официализирано признание и шумно масово възхищение – което така или иначе биха посрещнали с презрение, Нова Генерация са почти единствената българска банда, която носи със себе си култ: създаде сплотена и осъзната общност от последователи, които се възприемат и до днес като таен кръг от посветени. За тях текстовете на поета, певец и басист Димитър Воев бяха нова религия, която носеше искрица надежда за нормалност във време, в което емиграцията изглеждаше единствения разумен избор за мислещите млади българи. Покойният Воев впрочем изпитва съвсем същия гняв и отвращение към вдъбяващата соц-действителност, съчетани с нескрит песимизъм. Разликата е, че той има и таланта да ги изрази в едни от най-въздействащите стихове в най-новата българска литература. И, което е още по-необичайно в страна, известна с пренебрежението си към миналото, интересът към Нова Генерация през годините не е намалял, въпреки смазващата атака на културната консумация без мисловно усилие. Дори напротив - днес значителна част от тези „съмишленици”, както ги нарича Васо Гюров, дори не са били родени през 1992-ра – годината, в която мозъчен тумор ни отне Воев. Други отдавна са поставили музиката на по-горно рафтче в библиотеката на спомените си, но все още могат да изрецитират превърналите се в манифест на групата строфи на Димитър Воев: „Ние сме завинаги нова генерация/С кървящи от мъка и болка очи/Знаем, че за нас няма компенсация/И повръщаме върху надеждата за по-добрите дни”. Историите на Нова Генерация, Кале и Ревю са здраво преплетени и понякога трудно могат да бъдат разграничени. Групите съществуват в задружие и постоянно си разменят музиканти, без това да създава ревност и проблеми. Воев и китаристът Кристиян Костов са съученици от Седма гимназия, усилено обменят музика и през 1980-та създават първата си група Парадокс, която ��вири доста твърдо по примера на любимите на Крис Гранд Фънк Рейлроуд. Бащата на Воев, който е инженер, прави първите им инструменти – баскитара за сина си и синтезатор с клавиатура от акордеон. Общото между Митко, Крис и приятелския им кръг, в който са Васо Гюров, Кирил Манчев (барабанист на Нова Генерация и Ревю) и бъдещият кийбордист на Нова Генерация Михаил Пешев е, че демонстративно отказват да се впишат в системата и царуващата около тях тиха посредственост. „Всяка вечер ни проверяваха паспортите, полицията ни мразеше. Трябваше да имаме печати в тях, че работим, а ние нямахме. Бяхме с обици, широки дънки, дълги коси. Въпреки че, като се замисля, по времето на Щурците сигурно е било още по-тегаво – нас ченгетата ни тормозеха, но не ни пукаше”, обяснява Мишо. След престижната Седма гимназия Воев, Киро и Крис отиват да учат в разположената в точно противоположния край на образователния спектър Трета сменна гимназия. Крис: ”Ние с Митко първо бяхме записали една година в Техникума за обществено хранене, защото ни бяха казали, че е по-хлабаво и могат да се носят по-дълги коси. Понеже учехме в една сграда с Трета сменна, разучихме как са нещата при тях и се прехвърлихме. После почти всички минахме през психиатрии, за да се откачим от казармата. Там те тъпчеха с всякакви хапчета, докато откачиш. Спомням си като ходихме на свиждане на Митко и той се оплакваше, че ставите му скърцат. Киро Манчев пък беше изтеглил късата клечка и беше получил като бонус към лекарствата седем електрошока, та съвсем не знаеше къде е. Твърдеше, че не иска да свири повече, а ще става психиатър”. Влизането на Кристиян в казармата слага край на Парадокс, но Воев, Васо и Киро веднага правят Кале – легендарна за софийския ъндърграунд група, чийто самобитен постпънк за съжаление може да се чуе днес само на виещи касетки. Изненадващо и за самите тях, Кале успяват да се промушат в селекцията на първия софийски рок фест в Летния театър на 15 май 1987. Воев излиза на сцената силно гримиран – за "радост" на преобладаващата хеви метъл публика (с която ще води шеговита позиционна война до края на живота си). По средата на третото парче „Епитаф на Кале” притеснените от смелите текстове организатори им дърпат шалтера, малко след като Воев е изпял милите строфи „светът е нещо, о, любима, над което аз пикая”. На следващата година Кале, естествено, не са допуснати на фестивала (въпреки че кандидатстват под друго име – Адамов плаж), но този инцидент е достатъчен, за да ги превърне в градска легенда. По примера на големия руски брат, на прага на собствения си разпад соц-режимът толерира българския хеви метъл, чийто апетит към мачистко позиране и момичета е донякъде разбираем дори за Държавна сигурност. Милиционерите обаче не могат да схванат за какво точно се борят запалените по Дъ Кюър и Депеш Моуд момчета като Воев, които понякога носят грим и пишат смущаващи текстове като „безсмислена е младостта, която лесно получаваме, в сребро скован ни е срамът, в смъртта и него ще оставиме”. В тях посланието срещу системата е трудно уловимо с простия инструментариум на социалистическите цензори и заради това е потенциално още по-опасно. „Имаше едни агенти от Софийско градско – Чолаков и Николов, които отговаряха за нас и следяха с интерес всичките ни изяви. Бяха по-скоро психоатаки от типа на ‘да не си мислите, че като сте известни и имате публика, не можем да ви задържим за една нощ да изчистите районното’. Не че са ни създавали наистина сериозни проблеми – вече се усещаше, че старата система приключва курса”, разказва Гюров. Кале ражда две групи: Ревю и Вход Б, която скоро метаморфира в Нова генерация. През 1988, в най-стабилния си състав дотогава (Димитър Воев, Кристиян Костов, Михаил Пешев и Алина Трингова, вокали), групата започва да прави концерти из страната, където публиката най-често посреща с тихо недоумение необичайните им текстове и музика. “И досега помня едно село Зверино, където свирихме с Контрол пред неколкостотин човека, насядали на наредени на триъгълник маси, отрупани с кебапчета и бутилки вино, бира и лимонада. Между песните цареше гробна тишина и се чуваше само стърженето на пластмасовите вилици в тарелките. Решихме да им изсвирим една стара градска песен, която бяхме направили, за да ги спечелим. Напразно. Иначе в градовете, където имаше повече хевиметъли, сме срещали и сериозен отпор”, смее се Мишо. След като са записали самиздат-касетата Вход Б (края на 1987), която обикаля из софийските ню уейв среди, в началото на 1989 “Нова Генерация” правят официалния си дебют в студио с първата грамофонна плоча от поредицата BG Rock, която делят с Контрол (тя и другите два split-a – Ера/Конкурент и Ревю/Милена днес са истинска колекционерска рядкост). Тъкмо когато бъдещето на групата за първи път изглежда по-светло, идват 10 ноември и промените, в които Мишо и Крис виждат сгоден случай да осъществят план�� си да напуснат незабавно България. Крис: ”Беше ни писнало, бяхме решили да предприемем някакъв такъв ход още преди да свалят Живков. Предложихме на Митко да тръгне с нас, но той каза, вижте, не мога да го направя това, защото чакаме бебе, а и усещам, че не е моето нещо. Вземете с вас Киро или Васо и тръгвайте. Ние взехме Киро и отидохме в Канада. Васо пък замина за Германия. Малко по-късно Алина също стегна куфарите за Монреал”. „Всеки сам трябва да реши какво да предприеме. Всичките ми приятели са извън страната, а аз се чувствам чужденец в нея. Аз просто не знам как да продължа”, казва Воев в едно интервю. За щастие все пак намира сили да продължи, вливайки свежа кръв в групата - в лицето на брат си Симеон Воев (китара), Екатерина Атанасова (клавир и вокали) и барабаниста Георги Стоилов. Новата Нова Генерация издава албум – Нова Генерация Forever (1991) – и свири на няколко митинга на СДС, но като цяло се отнася резервирано към изведнъж дошлия на мода политически ангажиран рок. Предпочитат по-общочовешки каузи като фестивала „Спасете Русе” – срещу промишленото обгазяване на един от градовете, в който групата има най-много фенове. В интервютата си веднага след промените Воев, за разлика от повечето си колеги, не звучи глуповато екзалтиран от предполагаемото светло демократично бъдеще (което в крайна сметка така и не дойде – б.р.): „Управляват ни все същите хора. Имам предвид Луканов, Лилов и такива. Те трябваше да си отидат, за да повярвам. Но те няма да си отидат. Не знам докога ще издържа в тази страна и по този начин да правя нещата”. Съответно в текстовете му, писани след промените, почти не се забелязва проблясък на надежда. Напротив – те дори стават още по-тежки и сериозни. „Когато казваш на хората истината в лицето, те се обиждат и ти обръщат гръб. Брат ми записваше тези свои наблюдения, чувства и емоции, които бяха много истински, но някои хора не могат да ги понесат, защото са потресени, объркани и не знаят какво да мислят за света около себе си. От този период са „Последната вълна” и „Тъмна земя”, които са наистина много... тъмни”, обяснява Мони Воев. Димитър Воев съзнателно избягва баналността на делничното и предпочита да се занимава с по-важни теми като несвободата на човека и факта, че мислещите хора винаги са мачкани от мнозинството, независимо дали това става с грубия ботуш на социализма или с по-рафинираните методи на новото време. Мони: „Протестът на Митко е срещу стената вътре в главите на хората. Има хора, които искат да я прескочат и да продължат нататък, но повечето избират по-лесния начин – да престанат да я забелязват”. Силата на Нова Генерация, разбира се, се крие не само в гениалните според нас стихове, но и в интуитивния баланс между светлина и сянка в музиката. Както при повечето велики попгрупи, и двете крайности присъстват едновременно в песните им: един от най-въздействащите текстове на Воев – „Ледове” – е комбиниран с нарочно лековата и моментално запомняща се синтпоп мелодия. Повечето почитатели смятат, макар и негласно, че музиката на Нова Генерация сякаш остава в сянката на стиховете, но това е несправедливо – защото за разлика от повечето свои западни ню уейв/романтик колеги, чиито източници на вдъхновение се ограничават с пънка и ранната електронна музика, в „студената вълна” на Воев и компания има и отчетливи елементи на прогресив рок и джаз. Слабоизвестен факт е, че няколко седмици преди да се появи с Кале на онзи рок фестивал през 1987, Воев свири на ежегодната джаз-среща в Сопот (нашия, дядо вазовия, не полския – б.р.). Малко преди Митко Воев да си тръгне рано от този свят (на 5 септември 1992), Нова Генерация записват демото „Отвъд смъртта” – най-мрачната и лишена от надежда творба на групата, в която сякаш витае предчувствие за предстоящия край. „До утре ще бъда твой верен слуга, а после нагоре ще се издигна. Сам”, пее Воев. Издаден посмъртно, последният албум на Нова Генерация с него е толкова силен и зрял, че няма как да не си зададем с безсилен гняв въпроса колко още музика и стихове можеше да създаде, ако завесата не беше паднала така внезапно. В периода 1993-94 групата пробва да продължи като Арт Дженерейшън и дори издава един албум (Outside Time, с певеца Анди Барет – учител по английски, пътешественик и въобще странна птица – б.р.), но истинска надежда за ново начало проблясва едва през юни 2003, когато на организираното от съпругата на Митко Нели Воева New Generation Party край басейна “Спартак” останалата в България част от Нова Генерация се събира на сцената с Крис и Мишо, които са си дошли от Канада (там впрочем свирят в изцяло сформираната от софийски емигранти The Clouds, чийто ритмичен бритрок би легнал на сърцето на всеки фен на Шарлатанс и Хепи Мъндейс) – плюс Аля, която също е пристигнала специално за концерта от Монреал. След все по-чести появи (сред които и участието им като подгряваща група на софийския концерт на Депеш Моуд през 2006), през 2009 възродената Нова Генерация издаде новия си диск VIA. Посветен на паметта на Димитър Воев, в него има доста от познатия ню уейв, но се чуват и отчетлви бритпоп и фънк влияния. Казано с други думи, новата Нова Генерация е група, която не се притеснява да поема рискове и е избегнала евтиния капан да експлоатира носталгията по легендарното си минало. Не знаем за теб, но ние ще следим какво ще се случва нататък; защото, както казва Мони, „хората, които са харесвали Нова Генерация, винаги са били с нас до край. Нова Генерация не може да бъде половинчата страст”. Искахме да завършим този искрен опит за мемоар с ефектната фраза „а Димитър Воев гледа отгоре – тих, невъзмутим”, но ни се видя глупаво – защото, въпреки разочарованията, той никога не беше безразличен. И никога не се примири – както с вътрешните си демони, така и с грозните времена, в които живя

Teкстът е публикуван в сп. Playboy, март 2011

0 notes

late-night-tails · 8 years

Text

Сър Питър Блейк, октомври 2011

Kратко интервю, което направих след откриването на изложбата му във вече блаженопочившата Музейна галерия за модерно изкуство. Благодаря на Албена Чешмеджиева за тази възможност

Britpop

Таткото на английския поп арт сър Питър Блейк за любовта си към Веласкес, безсмислието на риалити шоутата и тайната си мечта да е мексикански борец с маска

текст Владимир Константинов

Израснал сте на една и съща улица с Мик Джагър. Не ти ли беше сърдит, че направи обложка за Бийтълс, вместо за неговата група?

Ха-ха, съвестта ми е чиста, защото Мик никога не е отварял дума да работя за тях. Sgt Pepper пък беше просто поръчка, за която ми платиха отвратително малко. Ако можех да избирам, щеше да ми е много по-приятно да направя артуърка на Pet Sounds на Бийч Бойс. Голям фен съм на Брайън Уилсън и много се гордея с моята обложка за албума му Gettin' In Over My Head.

През 60-те черпехте вдъхновение от рокендрола, който беше попкултурният феномен на деня. Сега това - неприятно, но факт - са риалити шоутата. Интересувате ли се от тях?

Ни най-малко. Мразя X Factor и цялата тази идея да печелиш публика, като се гавриш с хора, които не могат да пеят, а често са и с психически проблеми. Не бих стигнал дотам да кажа, че огромната популярност на подобни шоута е доказателство за упадъка на нашата цивлизация. Всеки е свободен да харесва, каквото си иска.

Представете си, че идва краят на света и можете да спасите само едно произведение, което смятате за връх на човешкия гений.

Бих избрал „Менините“ на Веласкес. Това според мен е най-великата картина, създавана някога. Бих спасил и една дървена статуетка на Бранкузи - представлява много грубо издялана бебешка глава. Торсът е бил отчупен и не е запазен, но това не я прави по-малко значима.

Бихте ли ни препоръчали млад художник, в чийто произведения си струва да инвестираме?

Да. Дъщеря ми Роуз Блейк. Тя е великолепен художник. Прави и страхотни тишърти, в случай че разполагате с наистина ограничен бюджет (смее се).

Ваша е и обложката на сборния албум на Оейсис Stop The Clocks. Те ли са новите Бийтълс?

Нямам представа, аз лично предпочитам Бейбишамбълс. Доскоро всички вкъщи се будехме с последния им албум. Оказа се, че още преди да стане на 16, Роуз редовно е ходила на дивите партита в апартамента на Пийт Дохърти след концертите им. Добре че тогава не знаехме какви ги върши.

С какво друго, oсвен с изкуство, бихте се занимавал?

Бих станал luchador - един от онези маскирани мексикански борци. Мисля, че имам и подходящата фигура за това (потупва се гордо по корема).

Интервюто е публикувано в сп. Playboy. Всички права запазени.

0 notes

late-night-tails · 8 years

Text

Goodnight, Lоu Капитал Light, ноември 2013

Кратък текст, в който се опитах да резюмирам защо Лу Рийд, който си тръгна на 27 октомври същата година, е толкова важен за мен. И досега

Като много българи от моето поколение, моята първа среща с музиката на Лу Рийд беше чрез посредник – Оливър Стоун и неговия The Doors, където The Velvet Underground и тяхното Heroin служат за фон на пропитото със секс, наркотици и уиски парти, на което Джим Морисън се запознава с Анди Уорхол и Нико. И въпреки че безусловният възторг от музиката на The Doors и поезията на Морисън, който помня от тийнейджърските ми години, постепенно и някак тъжно избледня във времето, равният, леко отегчен тембър на Лу Рийд продължи да бъде мой макар и непостоянен спътник през годините. Дебютният албум на The Velvet Underground с иконичния жълт банан, нарисуван от Уорхол, и надписа Peel Slowly and See ("Обели бавно и виж"; на оригиналната плоча бананът е лепенка - бел.ред.) беше идеалният встъпителен курс за сложната вселена на музиката на Лу – с неговите текстове за наркотици, девиантен секс и отегчение от живота, които бяха идеалното допълнение към задължителното тийнувлечение по творчеството на Уилям Бъроуз, Кърт Кобейн и Едгар Алан По.

Години по-късно, впрочем, научих, че когато е писал Heroin, Лу Рийд е бил горе-долу на моята (тогава 16 години) крехка възраст и от драматичната му любовна история със същата субстанция го е деляло повече от едно десетилетие. Малко вдъхновение, почерпено от "Голият обяд" на Бъроуз и собственото му богато въображение и усет към езика са били достатъчни, за да компенсират горчивия опит, който ще бъде придобит по-късно. Дребен детайл, говорещ обаче много за таланта на един от най-значимите американски поети, какъвто Лу Рийд ще стане съвсем скоро. В следващите му албуми портретите от натура, които рисува с хирургическа безпощадност, естествено ще надделеят над литературните фантазии. Ще остане обаче заразителната му страст да се занимава с теми, които обществото и тогава, и сега предпочита тихичко да замита под килима.

Независимо дали става въпрос за травеститите от Walk on The Wild Side, първите жертви на СПИН и хедонизма от зората на 80-те в Halloween Parade от може би най-добрия му албум New York, Рийд изпитва силна привързаност към свободните души и странните птици, балансиращи на ръба на обществото, които живеят живота си според своите собствени правила. Дори когато вече е признат за патриарх на рокендрола, уважаван поет с китара, който се среща с държавни глави като Вацлав Хавел, Рийд продължава упорито да не се съобразява с това, което обществото и публиката му очакват от него. Вместо да се превърне в поредната свещена крава (след като така или иначе е пропуснал момента за зрелищна рокендрол смърт на 27), Рийд демонстративно прави само това, което инстинктите му диктуват.

Един от най-мелодичните му и комерсиално успешни албуми - Sally Can’t Dance, e последван от неслушаемия прото-индъстриъл шум на Metal Machine Music. Трийсет и шест години по-късно Лу ще издаде албум с Metallica, който лично на мен ми изглежда като гордо вдигнат среден пръст в лицето на феновете и на двете рок легенди. В кавър сторито за "Ролинг стоун" от 1989 г. Дейвид Фрики разказва следната доста показателна случка: на концерт в Бостън, докато Рийд свири Halloween Parade, гръмогласен нахалник се провиква от най-горния балкон на залата: "Това е тъпо. Искаме рокендрол!" Лу, който е известен с непоносимостта си към глупаците (поредното нещо, за което му симпатизирам), сп��ра по средата на песента и с ясен и равен глас казва в микрофона: "Това е рокендрол. Това е МОЯТ рокендрол. Ако моят рокендрол не ти харесва, защо не се ометеш оттук. Иди на касата и поискай да ти върнат парите, шибаняк!"

Признавам си, че през живота си не съм следвал библейските закони и съм си създавал много кумири. С течение на времето за всеки един от тези, които съм познавал лично, съм установявал, че е обикновен човечец, който се бори за хляба и прошутото и чиято умела комбинативност съм бъркал за талант. Лу Рийд, заедно с още малцина гиганти като Ленърд Коен и Ник Кейв, са безценни и с това, че никога няма да предадат очаквания ти, независимо колко високи са те. Въпреки че в огромното му по обем творчество със сигурност има по-значими песни, моето любимо парче на Рийд е тенденциозно несериозното The Power of Positive Drinking. И по-специално тези три строфи от него: And some say liquor kills the cells in your head/and for that matter so does getting out of bed/when I exit, I'll go out gracefully, shot in my hand. ("Някои казват, че алкохолът убива клетките в главата ти./Ако става въпрос за това, същото се случва и когато станеш от леглото./Когато си тръгна, ще го направя елегантно, с питие в ръка.") Надявам се да си е тръгнал точно така.

Текстът е публикуван в Капитал Light, ноември 2013. Всички права запазени

1 note · View note

late-night-tails · 8 years

Text

ИНТЕРВЮ С НИК МЕЙСЪН ОТ ПИНК ФЛОЙД

Интервюто ми с барабаниста на Пинк Флойд от пролетта на 2006-а в оригиналния му, английски вариант.

Мейсън беше тук за представянето на българския превод на (авто)биографичната “Inside Out Pink Floyd”. По план интервюто трябваше да продължи 15 минути, но с въпроса за The Damned го спечелих за каузата, и той каза с учтив и нетърпящ възражения тон на леко притеснения за графика представител на издателството, че “това интервю ще продължи, докато свърши”. Десетина години по-късно все още съм му благодарен за този жест.

Playboy 20 Questions: Nick Mason

Interview by Vladimir Konstantinov

1. The first thing one realizes when reading your book “Pink Floyd: Inside Out” is that no matter how much he knows about your music, he knows almost nothing about the private lives of the members of the group. Were you not tempted by the celebrity lifestyle led by The Beatles or The Stones

I think by the nature of the band we tended to have a more private life, because we’re not pop stars in the accepted sense of the word. We are not recognized wherever we go. And we realized quite early on that we were very lucky to have this, to have the best of both worlds – live a private life outside the band and enjoy the reality of being in this big rock n roll band.

2. When you were reading the final draft who of the band members did you find to be the most interesting character?

(laughs) I have to say it is always Roger. Although he can be very annoying and very aggressive and everything else, he has such a clear vision of where he wants to go. And he’s also very funny – I had more shared laughs with him than with anyone else.

3. Let’s play a short game of associations. I tell you a name of a band member of Pink Floyd and you tell me the first word that springs to mind.

OK. I can do it by myself and will be even faster with the names. David Gilmour – talented. Rick Wright – musical, Roger - motivated

4. Syd Barrett

Well…mad.

5. And you?

Lucky.

6. I wonder, is there anything you left consciously out of your book?

No. I tried to address everything I felt was relevant to the story of the band. But I certainly consciously left out every girlfriend I’ve ever had and most of the girlfriends of the other members of the band.

7. Looking back, what is the most helpful thing for boosting the creativity of a rock n roll band – the journeys, reading books or taking lots of drugs?

It’s always a mixture. One has to be subjected to lots of outside influences. For us the most important thing would be being subjected to lots of other music. Actually Pink Floyd is simply a development of a long tradition of British music and not only – something that stems from rhythm and blues, Chuck Berry, Bo Didley and then Alexis Korner, John Mayall, Jeff Beck, Cream. All those people were big influences that made us the band that we became. Our first album doesn’t sound like Cream, but their influence is there.

8. The influence of Pink Floyd can also be heard in many new bands. Is there any new bands that you admire and maybe even inspire you a bit in what you do?

I don’t listen to a lot of new music and it’s not because I don’t like it, but because like every older person I always return to something that reminds me of the old days. But, to answer your question, there is one band that had impressed me lately – The Arctic Monkeys. They may as well indicate what the future of British music will be like.

9. In the 70s, the then current future of British music, the punk bands called Pink Floyd dinosaurs and useless old men. Nevertheless you produced one album of The Damned afterwards. What was your opinion on punk?

I didn’t like their music but I did like their attitude. In these days every older rock band was recording with an orchestra and rock and roll has started to become pompous and self indulgent.

10. Since the early days Pink Floyd have a reputation to be a very technically-advanced band. Do you still keep in pace with the latest technology developments, the development of the Internet…

It will be wrong to suggest that we pay enormous attention to it, but we are certainly interested in the possibilities of promoting music through Internet instead of talent TV shows. We also have loads and loads of recordings from our last two tours, that wouldn’t be worth releasing on CD, but there may be fans who will be interested in revisiting our last show in Oakland or Seattle or wherever and download it from the Internet.

11. What is your favorite Pink Floyd album?

Probably Saucerful of Secrets because there are ideas, contained in that record, that are particularly relevant to our development and our future history. The title track itself is so complex and I’m surprised we did it at the time. There are parts that I don’t remember playing (laughs). In terms of artwork I like the most Wish You Were Here, because there are at least four different ideas contained in the cover art. For me the more details in the cover art – the better.

12. Did the fact that you, Roger and Rick are ex-architecture students helped in composing such complex and layered music?

It maybe had a slight bearing but it would be incorrect to find a very strong link, because Rick studied only for a year, Roger and I also moved on, but I think the general architecture training is ideal for rock n roll. And it’s not only about the music and more about the fact that you end up working with other architects – lightning designers quite often come from architecture schools, stage designers certainly do.

13. You are the only member of Pink Floyd who has been in the band during its entire existence. Which years were the most fun?

It’s hard to say. If we divide the history of Pink Floyd very loosely in three periods - the beginning period was fun, because we knew so little, but were so optimistic. The first time we appeared on TV, the release of our first record, the first album you hold – those were fantastic times. But then equally good was the arrival of success – Dark Side going to No1 in America was fantastically exciting as well and the business of suddenly realizing that we were popular enough to be able to fill an arena which meant that we could finally to put the show that we wanted, regardless of the money. The Division Bell tour was also terrific, because it was incredibly easy, we had such experienced crew, you’re flying in a charter aircraft, someone carries your bags everywhere…it was a life of luxury.

14. The whole logistics of putting a tour on with so much equipment must have been hell in the earlier days…

Well, no, in fact it was quite the opposite. When we first toured America the airlines used to have this scheme where you could take as much extra baggage as you like and you pay a dollar per bag. So you could fly with everything you have for about 60 dollars. (laughs) No wonder they changed the rules soon after that.

15. In one of his interviews Charlie Watts said “The drummer is a cross between an athlete and a nervous wreck” Does this ring true?

Hahaha, yeah, I think this is very well put.

16. He also said that it’s the drummer that always waits the most – in rehearsals, in the studio…

Well, maybe in The Stones the drummer waits the most, but that’s because the others don’t turn up for a week..or some of them don’t turn. Actually it’s a nice position to be the person who lays the fundament on which the other musicians built on. And it certainly keeps you fit. Drumming is good cardiovascular exercise and it’s much more fun than the gym.

17. The only drawback must be that the drummer can’t take so much drugs as the others, because he has to be more concentrated so he can take care of this big set of bigger and smaller drums and snares during a concert…

Yes, the drummer should avoid taking drugs or at least be more careful. He should only take drugs in the gym.

18. You are a dedicated car racer. How many cars do you own and which one would you recommend to the speed-loving Playboy reader?

I have about 30 cars, but most of them are professional racing cars and are not very useful for the city.

19. What, apart from cars, is the thing spend most money for?

Flying. That’s expensive and time consuming.

20. When Pink Floyd reunited with Roger Waters for Live8 in June 2005, you were the only member who was on good terms with him. Are you the one we should thank for this reunion?

Oh yes, I’ll take the credit. Thank you (smiles). Seriously speaking I think you have to thank everyone from the band equally. I didn’t engineer it, I maybe helped a little bit, but Bob Geldof was the man who really made it happen. And Roger making that call to David to actually persuade him to come and do it. Before you ask me, I don’t think we’ll do an album together with Roger again. Hopefully one day we might get to play together, but to get back in the studio will be very difficult for everyone.

Интервюто е публикувано в сп. Playboy България, март 2006. Всички права запазени.

#pinkfloyd #nickmason

1 note · View note

late-night-tails · 8 years

Text

Интервю с Тони Джеймс от Sigue Sigue Sputnik (circa 2000 AD)

На хард диска вкъщи открих предавани нататък през много компютри интервюта с музиканти, които съм харесвал поне до края на 90-те. всичките са за сп. егоист (освен ако не е отбелязано друго). Пускам това с Тони Джеймс от Sigue Sigue Sputnik нередактирано с цел повече автентичност (а и защото не ми се занимава:). Спомням си, че Тони пробва да ми отговори по уорхолиански - с готови извадки copy+paste от предишни интервюта, които беше правил по мейл, но в крайна сметка успях да изстискам нещо, което да се отнася повече към въпросите ми. Voi-friggin-la!

Предатели на светите пънк идеали или гениални иронизатори на гнилия поп-консюмеризъм – според гледната точка – Сиг Сиг Спутник безспорно са една от най-интересните и символни за 80-те групи. След дълъг период на хибернация, погълнал почти цялото следващо десетилетие, Спутник пробват пак с нов албум с кавъри Blak Elvis (2002). Видимо ентусиазиран от този факт, Владимир Константинов откри басиста и mastermind на бенда Тони Джеймс, за да си поговорят за пост-пънка, легендарния първи албум на Спутник Flaunt It (1986), японските дизайнери и нужно ли е въобще някому 80-те да се завърнат.

Да продавате рекламно време между песните в дебютния си албум е дори по-ироничен жест от онзи прословут круиз на Пистълс по Темза по повод юбилея на Кралицата през 1976. Как го измисли?

Трудно ми е да ти обясня. Просто ми хрумна, че звукът от рекламните спотове се връзва с музиката ни дори по-добре от виещите китари. Да слушаш Спутник е като да гледаш 1000 телевизионни екрана едновременно на фона на смазващ бийт. Наречи го обикновен пристъп на гениалност.

Единственото списание, което се рекламираше там, едва прохождащото тогава iD, днес е едно от най-влиятелните в бранша. Въпреки медийния шум, вашата история не се разви по точно този сценарий.

Не искам да се оплаквам, но единственото, което е липсвало на Спутник, за да бъдем най-голямата група в света, е добрият късмет. Още от времето, когато неблагодарните алчни копелета от EMI ни биха шута, въпреки купчината пари, които им спечелихме с първия си албум.

youtube

Казваш, че интернет и Apple са спасили живота ти. В какъв смисъл?

С риск да прозвучи прекалено помпозно – интернет ни върна самочувствието и усещането за свобода, което мейджърите се опитваха да ни отнемат. Съвсем скоро той ще “изреже” окончателно от картинката всички дистрибутори, посредници, радиостанциите, които ти казват какво да слушаш… големите корпорации, които ти казват за какво да харчиш парите си. Щастлив съм от факта, че всяка наша песен може да бъде свалена безплатно от интернет и въпреки това хората продължават да купуват дисковете ни и да идват на нашите концерти. Единствената разлика е, че някой мазен копелдак от голяма музикална компания този път няма да може да си купи Ролс Ройс с процента си.

Свирил си в групи като Систърс Ъф Мърси, Дженерейшън Екс и Секс Ганг Чилдрън. От коя имаш най-хубави спомени?

Може би от Дженерейшън Екс, заради особеното очарование на първия път. Участието в Систърс също си имаше своите плюсове – Андрю Елдрич е безкомпромисен диктатор, но и прекрасен, изтънчен кулинар и покрай него имах шанса да посетя някои от най-шикозните ресторанти в света.

Как би описал 80-те с три думи?

Мога и с две – алчност и скъперничество.

Какво направи с парите, които спечелихте тогава?

Изхарчих ги за партита, ексцесии и хубави спомени. Счетоводителите ни прибраха останалото. Точно както става обикновено, нали?

Какви са пороците ви днес?

Фанатичният ни стремеж към световно господство на Спутник и арогантната увереност, че наистина го заслужаваме.

Какъв си, когато си пиян?

Самоуверен. Сексуално неустоим.

Какво те вдъхновява?

Музиката, която чувам от кафенетата и магазините за дрехи, докато се мотая из Сохо. Немите филми от края на 20-те, а също и всичко, снимано от Ед Ууд. Той е истински гений.

Най-добрият съвет, който си получавал?

Нищо не идва наготово – трябва да си готов да умреш, за да постигнеш целите си. Или поне да си даваш вид, че си.

Дрехите, които предпочиташ?

Армани и Evisu. Всичко с името на някой японски дизайнер на етикетчето – японците имат страхотен усет за тези неща и са толкова – толкова напред.

Интервюто е публикувано в сп. егоист. Всички права запазени.