#Христо Мутафчиев

[magdalenagigova]

Фотолетописецът на Народния театър Божидар Марков представя „Артистични спомени“

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър В галерия „Средец“ със спомоществувателството на Николай Младжов могат да се видят 63 знаменити фотоси Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър „Артистични спомени“ е озаглавена изложбата на големия български фотограф Божидар Марков, посветена на 20-е му години зад…

View On WordPress

#„Артистични спомени“ #Андрей Баташов #Аня Пенчева #Божидар Марков #Валентин Ганев #Велко Кънев #Владимир Карамазов #Георги Мамалев #Дарин и Деян Ангелови #Деян Донков #Йорданка Кузманова #Йосиф Шамли #Мария Каварджикова #Михаил Петров #Стефан Данаилов #Христо Мутафчиев #Юлиан Вергов #галерия СРедец #народен театър

[vprki]

Апостол Карамитев - рицарят, който не успя да остарее

 „Аз станах на 50 години. Какво е минало - не знам. Важни ми са следващите 10 години. Следващата 10-а роля, следващата 10-а постановка, следващия 10-и випуск, който трябва да пусна във ВИТИЗ. Па тогава, един ден.. може би.. кой знае.“ Казва в последното си интервю пред Българското радио, единствено тогава, изключителният Апостол Карамитев, дни преди да напусне нашия свят.

Той така и не доживява 50-ия си рожден ден на 17 октомври 1973, умира на 9 октомври, осем дни преди това. В това интервю, запазено в Златния фонд на БНР, казва и много други неща, между които: „Знам ли... работа, работа, работа. Това е бил животът ми, това е, и, навярно, това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро, кое лошо. Аз вече не знам в живота ми, в миналия, аз не знам кое е победа, кое - поражение, и не искам да знам. Пак ви казвам - за нищо не съжалявам, и от нищо не се срамувам. Но само едно знам - Господи, що нещо ме чака занапред. Що работа ме чака занапред...“.

А тогава вече е бил много болен, но е продължавал снимките на „Сватбите на Йоан Асен“ (1974), който не успя да довърши с режисьор Вили Цанков. В ролята му превъплъти Коста Цонев, много добро режисьорско решение – братът по сценарий и кастинг, както се казва сега, да я довърши…Вероятно Апостол Карамитев с неговата интелигентност и чувствителност е бил наясно какво означава тежката онкологична диагноза, особено преди 50 години, но толкова е обичал живота и професията си на актьор и преподавател, че е гледал със смелост и кураж напред…

Документалната изложба „Апостол Карамитев – актьорът рицар“, посветена на творческата дейност и 100-годишнината от рождението на един от най-обичаните български актьори ни връща към незабравимите му роли в театъра и киното.

Тинка Николова

За създаването на изложбата, чийто куратор е Тинка Николова, са използвани документи, снимки, отзиви, рецензии и интервюта от архивите на Съюз на артистите в България, Народен театър „Иван Вазов“, Българска национална филмотека, Държавна агенция „Архиви“ и личния архив на актьора със съдействието на неговия син Момчил Карамитев. Координатор на проекта е Велислава Смилянова. Събитието е част от 18-ото издание на Софийския театрален салон. Изложбата „върви“ последователно в творческата биография на Апостол Карамитев последователно и, сякаш, тези 28 табла затварят един невероятен артистичен живот и смисъла му или го отварят към днешния ден, за бъде открит за новите поколения таланта на безкрайно надарена личност.

Началото на експозицията е избрано прекрасно – Апостол Карамитев като Петър Александров от филма „Бялата стая“ на Методи Андонов, дебютния му филм като режисьор от 1969 година.  Въпреки много хубави български филми в годините, въпреки класации и т.н. това е моят любим филм. Не, защото ме е зашеметил, когато съм го гледала за първи път на 19 години, а после много, много пъти и до ден-днешен, а заради всичко  онова, което умее да прави киното, когато става изкуство. Ще се опитам да се аргументирам. След като гледах филма, прочетох повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде“. Усещането ми беше същото, когато след доста години гледах „Полет над кукувиче гнездо“ на Милош Форман с изключителния Джак Никълсън, но едноименният роман на Кен Киси не ми донесе това вълнение. Има филми, изключения, които са по-талантливи, по-запомнящи се завинаги от литературния първоизточник. Така, поне според мен, е и с „Бялата стая“. Как се събраха – изключителният Методи Андонов, мощ в театъра, операторът Димо Коларов, който сътворяваше от черно-бялото най-неподражаемата картина на екрана, Апостол Карамитев, Константин Коцев, Георги Черкелов, Доротея Тончева, Елена Райнова, Илка Зафирова и двете прекрасни дъщерички на режисьора Милена и Невена. Но блясъкът е Апостол Карамитев. Той и в живота така крачеше като неговия Петър Александров и така гледаше напред, но…

В артистичните среди тогава бе известно, че след тази роля Карамитев отказва 7-8 предложения да се снима в киното. Чак след 3-4 години в „Сватбите на Йоан Асен“ приема ролята, която съдбата реши да не завърши. Вероятно, съм многословна, но изложбата, прекрасно озаглавена „Апостол Карамитев – актьорът рицар“, не просто ме върна във времето и съвсем не носталгично, а с благодарност, че имах/ме/ шанса да се наслаждаваме и съпреживяваме изкуството на изключителен артист.

В Народния театър съм го гледала от дете, кога с мама и татко, кога с баба и дядо. А после и попораснала със съученици и приятели. И както споделих за „Бялата стая“, така в моите 18-19 години остана завинаги „Цената“ на Артър Милър и неговия Виктор Франц. Изумителен спектакъл на Камерната сцена с режисьор Моис Бениеш и незабравимото присъствие на Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Лео Комфорти и Иванка Димитрова – блясък на драматургия, режисура и актьори. Гледала съм забележителни спектакли у нас, не само български, благодарение на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на платформата „Световен театър в София“, в чужбина, но това преживяване, тогава, остава съкровено, неповторимо. Така, както и неговия Джери Райън от „Двама на люлката“ на Гибсън заедно със Славка Славов, Хенрих IV от едноименната пиеса на Пирандело и още и още…

Не е въпрос на изброяване, а усещане в кратките мигове пред таблата на изложбата в Градската градина пред Народния театър в памет на Апостол Карамитев. Разказвам на кураторката Тинка Николова, че когато той почина Народният театър бе в ремонт и поклонението бе във фоайето на тогавашния ВИТИЗ. Опашката от хора от бул. „Раковски“ се виеше през ул. „Гурко“ до след сградата на Централна поща…Незапомнено за онези времена преди 50 години, но всеки се е разделял с любим човек от сцената или екрана и е имал своя дълбок личен мотив. А Тинка не е била родена, дори планирана, както ми каза в неформален разговор. Подробност.

Михаил Груев, председател на ДА "Архиви" и Христо Мутафчиев

Организаторите от Съюза на артистите в България планират, както сподели председателят му Христо Мутафчиев, изложбата да бъде показана в различни градове на страната и на първо място в родния му Бургас. Там в театър „Адриана Будевска“ камерната зала е на името на Апостол Карамитев, както и в Народния театър „Иван Вазов“ сцената на четвъртия етаж носи неговото име. Малко след смъртта му драматичният театър в Димитровград получава името на актьора…

Апостол Карамитев завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ от 1947 преди да е завършил Академията, където създава поредица от забележителни роли. Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско майсторство за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.

Обещали сме си тази година в различни текстове във „въпреки.com” да разказваме за Апостол Карамитев по-детайлно за работата му в театъра и киното, както и за преподавателската му дейност. Ще припомним и двете книги, посветени на изкуството му „Апостол Карамитен“ от Севелина Гьорова, издателство „Наука и изкуство“, 1970 и „В диалог със съвремието: Апостол Карамитев“ от Лада Панева, издателство „Наука и изкуство“, 1974.

Изложбата „Апостол Карамитев  – актьорът рицар“ може да бъде видяна до 2 април. В рамките на 28 табла тя разказва за живота и творческия път на незабравимия Апостол Карамитев, който ще бъде запомнен, както с големите си роли в киното, така и на театралната сцена. А с личния текст за изложбата с великолепно избрано заглавие, слагаме началото на разказите при нас за забележителния актьор.

На финала ще цитираме написаното от Леон Даниел в книгата му „Игрите“ за Апостол Карамитев : „Чочо (както го наричаха приятелите – б.а) беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по-ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка“, италианска и затова, едва завършил школата, той премина в категорията на актьорите с отрицателно обаяние. Играеше с едри мазки, „характерно“, преувеличено, мнозина не го харесваха, по едно време беше решил да се отказва, за да учи режисура в Съветския съюз, но нещо го спрели и Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това звание. Разбира се, това стана чрез киното. Петдесетте години имаха нужда от един особен герой – симпатичния „хашлак“, който се „поправя“. И когато на екрана се появи Чочо с ъгловатата си подтичваща походка, с вечно питащите горящи очи, с беладжийския си нрав и героичния жест накрая – цялото младо поколение го призна за свой.“

И така на Апостол Карамитев съдбата повели да не остарее…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

#Апостол Карамитев #Тинка Николова #Христо Мутафчиев #Михаил Груев

[mihaylovblog]

ЧРД на Христо Мутафчиев (04.04.1969)! Снимка: https://impressio.dir.bg/

[vprki]

„Изберете театъра“ е призивът на Съюза на артистите

По традиция престижните отличия в областта на сценичните изкуства на Съюза на артистите в България се присъждат от 1974 година в Световния ден на театъра – 27 март. От 2002 година наградите се наричат ИКАР. Всички номинирани спектакли ще бъдат представени в рамките на ХVІІI-тото издание 2023 на Софийския театрален салон с мотото „Изберете театъра“.  

По традиция Салонът е част от Календара на културните събития на Столичната община, както и от Националния културен календар.

От ляво на дясно: проф. Румен Рачев, Росен Михайлов, деница Езекиева, Веселин Мезеклиев, Нели Горанова, проф. Борислава танева, Илко Ганев, Христо Мутафчиев и Анна Ангелова, снимка: Стефан Марков

Номинираните за наградата „Икар“ са вече известни, представени бяха преди дни на пресконференция, организирана от Съюза на артистите в България, както повелява традицията от години. Тези пресконференции са важни не само, защото се представят номинациите, излъчени от комисиите след много, много гледани и обсъждани спектакли, а заради първите анализи на експертите за видяното като тенденции, като промени и в каква посока вървят различните жанрове в сценичните изкуства. С днешна дата след пресконференцията и кратките анализи на членовете на трите комисии на 2 февруари можем да отбележим, че ситуацията е различна в сравнения с миналата година, най-малкото, една идея по-оптимистична. След стагнацията около Ковид пандемията, като че ли можем да си отдъхнем, поне от тази гледна точка. Иначе Софийският театрален салон, церемонията по връчването на наградите ИКАР отново ще е в предизборна ситуация, но ние Избираме театъра, кой, както иска да го разбира… Прекрасно мото, поздравления за избора на Христо Мутафчиев, председател на САБ, особено във времената, в които живеем!

Владимир Пенев с номинация за водеща мъжка за Поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“с номинация, снимка: Стефан Н. Щерев

Актьорът и преподавател Веселени Мезеклиев, член на Комисията, определила номинациите за най-добри постижения в областта на драматичния театър останал изненадан от поканата да се включи нея. Щастлив е че това му е дало възможност да  се изгледат много представления и да се види една картина, която представлява в момента българския театър. „Това, което ме е водило е да разсъждавам какво са направили колегите и театрите от гледна точка на контекста и приноса. Като казвам принос имам предвид принос към театъра и обществен принос. Забележителният английски актьор Иън Маккелън има една мисъл: „Ние артистите, когато не сме в репетиции, цял ден нищо не правим. Когато всички хора работят, ние стоим вкъщи и се готвим за това, което трябва направим вечерта. Длъжни сме да отидем там и дадем всичко от себе си на сцената. Хората цял ден са работили, мъчили са се, за да дойдат вечерта, за да ни гледат. Нашият принос към обществото е да дадем на тези хора кураж да продължат да правят това.“

Деян Донков с номинаци�� за водеща мъжка роля за Орфей в „Орфей“, драматург Матиц Старина, реж. Йерней Лоренци (номинация за режисура), Народен театър „Иван Вазов“, снимка: Стефан Н. Щерев

Аз съм абсолютно възхитен от усилията на всички колеги. Казвам го най-честно, защото знам каква е цената, особено цената, която плащат колегите от провинцията, защото нещата за нас в София изглеждат различно. Поздравявам всички и им казвам, че те имат огромен принос към това да накарат хората да продължават да вършат това, което вършат всекидневно.“

Признавам, че неговите думи ме отведоха към по-специален прочит на театъра и социалния му смисъл и дори ме провокираха да проследя във времето от детските си години до днес вълнението, че отивам на театър.

Светлана Янчева с номинация за водеща женска роля за Уини в „О, щастливи дни“ от Самюел Бекет, реж. Маргарита Младенова (с номинация за режисура и Никола Тороманов за сценография), ТР „Сфумато“, снимка: Яна Лозева

Е, покрай журналистическата професия в областта на културата и изкуството съм доста по – и критична, и взискателна, и категорична, но това е друга тема. Членове на тази комисия са и, освен Мезеклиев: Анна Ангелова – журналистка от БНТ, Деница Езекиева – театровед, Ина Божидарова – театровед, доц. Мария Диманова – сценограф, Михаил Шишков - син – композитор.

Комисията, определила номинациите за най-добри постижения в областта на кукленото изкуство, е в състав: проф. Мая Петрова – сценограф, проф. Румен Рачев – режисьор и преподавател и Светломира Стоянова – театровед.

"Алиса в огледалния свят" с номинация за куклен спектакъл, режисьор Бисерка Колевска и за сценография на Свила Величкова, Държавен куклен театър – Варна, снимка: архив на представлението

„Убедителна е картината на прекрасното изкуство на кукления театър. Най-радостният факт е, че въпреки бедното и дълго Ковид настояще, Кукленият театър е жив и пр��дължава да се усмихва, продължава да ни радва. В момента това изкуство, на което съм посветил живота си преживява период на особени търсения да синхронизира своето развитие, да влезе в ритъма на новото време, което изобилства с информация, значително по-забързано и динамично. Има великолепни неща. Всички колеги, особено в провинциалните трупи заслужават моят поклон.“ Не без вълнение сподели впечатленията си от изгледаното проф. Румен Рачев.

От ляво на дясно: проф. Румен Рачев, Росен Михайлов, Деница Езекиева и Веселин Мезеклиев, снимка: Стефан Марков

От своя страна авторитетният ни хореограф Росен Михайлов, член на Комисията, определила номинациите, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства, сподели и сериозни проблеми. Той също призна като Веселин Мезеклиев, че е бил изненадан, когато е бил поканен в комисията. „Не, защото ме е страх да поема отговорност да участвам в такъв избор. Смятам, че  много трудно и деликатно, когато влизаш в ролята на оценител, в комисия, в жури, което да отличи постиженията на един или на друг. Никога не трябва да се забравя, че когато влезеш в тези обувки, това не те вдига над твоите колеги. Напротив, защото първото и най-важното нещо да си участник н такава комисия е, човек не може да бъде 100% обективен, защото всички ние сме субективни, но да се опиташ максимално твоята оценка да бъде обективно и най-важното е да не нарани някого. Това винаги е битка между равни, ако може да се каже, че е битка, защото когато един творец тръгва да прави нещо на сцената или, в което и да е изкуство не смята, че ще бори с някого. Така е, защото всеки от нас има най-големия си враг в самия себе си.

Стайко Мурджев с номинация за режисура за „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив, снимка: Стефан Джамбазов

Всеки път преодоляваме самите себе си, за да правим нещата по-добре. Важно е да се разбере след тази дълга моя пледоария, че включването в една такава церемония, част от една традиция, каквито са наградите ИКАР с вече дълга история, нашата категория е сравнително млада, може би, малко повече от 10 години, имам предвид съвременния танц в България, си струва.Танцът в България, не е тайна за никого е пренебрегван. Няма да отварям дългата тема, че в България няма танцов театър, независимо от неговата форма. В този климат на бездомност, когато един по-голям брат, какъвто е театърът те припознае за нещо важно и нещо, което трябва да бъде следено и показвано на публиката е много важно, дава криле и дава мотивация за хората, които го правят и продължават. Това се вижда от сцените, има вече творци, които работят от няколко поколения и дори вече създават школи. Всъщност това ми беше най-интересно да участвам в тази комисия, че произведенията, които изгледахме се простираха от чисто сценични до произведения, които са по-скоро по-гранични, интердисциплинарни, мултимедии, в които танцът е представен по-скоро като аудио визуално произведение и  води към преживяване публиката в различни среди. Това показва, че българският танц се развива. Всяко едно от произведенията, които гледахме заслужаваше да бъде номинирано за няколко постижения, но накрая трябва да бъдат селектирани три. Радвам се, че тази селекция поне на 95% може да бъде наречена обективна.“

В тази комисия, освен Росен Михайлов са  Елена Ангелова – театровед, Зорница Стоянова, – хореограф, продуцент и режисьор, Нейтън Купър – актьор и Стефан Прохоров – режисьор и драматург.

Един от важните изводи за изминалата година, които направиха и другите членове на комисиите Деница Езекиева, Ина Божидарова и Светломира Стоянова е, че театрите привличат млади хора да експериментират.

Любо Киров, снимка: архив

По традиция бяха обявени и специалните награди ИКАР, определени от различните гилдии на САБ: излъчената от Гилдията за вариететно изкуство се присъжда на Николай Серафимов за постиженията му в областта на Вариететното изкуство и Мюзикхола; излъчената от Гилдията за атракционни и сценични изкуства се присъжда на Любо Киров за приноса му в музикално-сценичното изкуство;

Теодосий Спасов, снимка: Стефан Джамбазов

излъчената от Гилдията на музикалните артисти се присъжда на Теодосий Спасов за проведеното световно турне; излъчената от Гилдията на цирковите артисти се присъжда на Лукреция Марио Малеволти за високи постижения в конния жанр.

Председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение.

НАГРАДАТА НА АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Силва Бъчварова, художник и сценограф.

НАГРАДА ИКАР 2023 за преподавателска дейност се присъжда на проф. Анастасия Савинова, катедра „Сценическо движение“ в НАТФИЗ 

Мария Стефанова, снимка: архив на Народния театър "Иван Вазов"

НАГРАДА ИКАР 2023 за чест и достойнство се присъжда на актрисата Мария Стефанова. /разговор с нея по повод 80-та ѝ годишнина през 2019 година може да прочетете във „въпреки.com” тук . /

НАГРАДА ИКАР 2023 за изключителен принос към българския театър се присъжда на актьора Антон Радичев.

Антон Радичев, снимка: архив на Народния театър Иван Вазов"

Имената на всички номинирани спектакли и артисти са публикувани в сайта на Съюза на артистите в България на този адрес. https://uba.bg/ikar-nominations-2023/.

Институционални партньори на Софийския театрален салон са Министерството на културата, Столичната община и Националният фонд „Култура“. „Наградите ИКАР и Софийският театрален салон са важни стратегически събития, които дават възможност на всички софиянци да се запознаят с постиженията на извънстоличните театри. Съюзът на артистите представя пълна картина на постиженията в българския театър. Поздравявам ви и за това чудесно мото. Предполагам, че всички ние бихме направили точно това – да изберем театъра“. Каза на пресконференцията Нели Горанова, главен експерт в дирекция „Култура“ на СО.

Събитията се провеждат със съдействието на Благотворителната програма  „Българските добродетели“ на Група ГЕОТЕХМИН, Fibank, Фабрика „Ден и нощ“, Philip Morris, Nescafe Dolce Gusto, Nоuhau Salon, Hill Clinic.

Христо Мутафчиев, снимка: Стефан Марков

И важна подробност с днешна дата – по стечение на обстоятелствата познавам проекта, с който Съюза кандидатства за Културния календар на София за 2023. Много хора биха си помислили, че това се решава автоматически заради дългогодишния авторитет на наградите ИКАР и Софийския театрален сезон. Но не е така - екипът , начело с Христо Мутафчиев е подготвил великолепен проект, който развива негова много богата визия в различни посоки, свързани с младата публика, с хората със специфични потребности, с новите изисквания на времето, в което живеем. Освен представления Софийският театрален сезон, включва и редица паралелни прояви (дискусии, изложби, светлинни и интерактивни акции, представяне на книги, детски куклено-театрални ателиета, уъркшопи, онлайн събития), които обогатяват и разнообразяват цялата програма. Специален акцент е и 21 март – Международния ден на кукления театър.

Статуетката Икар, снимка: Стефан Марков

От 2019 година публиката има възможност он лайн да гласува за любимото си представление в областта на драматичния, кукления и танцов спектакъл.Това може да направите в сайта на САБ до 27 март на този линк. Официалната 49-а церемония по връчването на наградите великолепната статуетка, дело на талантливия скулптор Момчил Мирчев /за него във „въпреки.com” прочетете тук /, ще се проведе на 27 март в Народния театър „Иван Вазов“, а събитието традиционно ще се излъчи от Българската национална телевизия.

Припомняме, че за да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година. Автор на Посланието по случай Световния ден на театъра миналата година бе Питър Селарс, американският театрален, оперен и фестивален режисьор. „Театърът е творението на тази земя, което обема равнопоставеността между хора, богове, растения, животни, капките дъжд, сълзите и духовната обнова. И това пространство на равнопоставеност и внимателно вслушване се озарява от невидима красота, поддържа се живо чрез взаимодействието на опасности, хладнокръвие, мъдрост, действия и търпение. В „Аватамсака-сутра“ Буда изрежда десетте най-висши степени на търпение в човешкия живот. Най-мощната се нарича Търпението да възприемаш всичко като мираж. Театърът винаги представя живота на тази земя подобно мираж, за да провиждаме свободно, ясно и мощно отвъд човешкото самовнушение, заблуда, слепота и отрицание.“ С нетърпение и вълнение очакваме посланието за 2023 година и кой талантлив творец ще го предс��ави по покана на Международния театрален институт. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов, архив на театралните продукции

#Христо Мутафчиев #Веселин Мезеклиев #Росен Михайлов #Румен Рачев #Икар

[magdalenagigova]

Христо Мутафчиев в зрелищен клип на Santa Kitana

Христо Мутафчиев в зрелищен клип на Santa Kitana

Santa Kitana и Христо Мутафчиев – твърде близо, твърде горещи LA BOMBA „избухва“ със секси кадри и завладяващ ритъм Santa Kitana и Христо Мутафчиев – твърде близо, твърде горещи Феновете вече знаят, че от Santa Kitana може да се очаква всичко, но не и скука. Силно секси, още по-скандална и зверски провокативна- Santa отново се разхожда по ръба на изкушението. И точно, когато си мислиш, че…

View On WordPress

#Христо Мутафчиев #LA BOMBA #Santa Kitana

[magdalenagigova]

Христо Мутафчиев, Силвия Лулчева, Мария Лалева и Христо Шопов на „Арт Поток“2022

Христо Мутафчиев, Силвия Лулчева, Мария Лалева и Христо Шопов на „Арт Поток“2022

Христо Мутафчиев, Силвия Лулчева, Мария Лалева и Христо Шопов на „Арт Поток“2022 Фестивалът „Джазче“ с първо издание в Лозенец.  Световни диджеи и испански топ-модел пускат това лято на Hacienda Beach Христо Мутафчиев, Силвия Лулчева, Мария Лалева и Христо Шопов на „Арт Поток“2022 Акцентите от летните програми на фестивала „Арт Поток” в Царево и морския клуб Hacienda Beach-Лозенец сподели…

View On WordPress

#Мария Лалева и Христо Шопов на „Арт Поток“2022 #Силвия Лулчева #Христо Мутафчиев

[magdalenagigova]

Министърът на културата откри изложбата на Божидар Марков

Министърът на културата откри изложбата на Божидар Марков Министърът на културата г-н Кръстю Кръстев, откри изложбата „Театрални спомени“ на фотографа Божидар Марков,  посветена на 120-годишнината на Народния театър „Иван Вазов“. В галерия „Средец“ експозицията бе представена от д-р Светлана Панчева, куратор на изложбата, Христо Мутафчиев, председател на Съюза на българските…

View On WordPress

#Министърът на културата #изложбата „Театрални спомени“ #изложбата на Божидар Марков

[vprki]

И Людмил Тодоров отлетя от нашия свят… В Небесата ще грее нова звезда

Напусна ни талантливият и безкомпромисен режисьор, сценарист и писател Людмил Тодоров (12 януари 1955 – 22 ноември 2023)! Той твърдеше: „Киното трябва да е като дишането – естествено”. Людмил отлетя от нашия свят към звездите, но неговата духовна енергия остава и ще вибрира около нас, за да проверяваме почтеността и човечността си.

В последния му филм „Миграцията на паламуда” (2012, който сам разпространи), подобно на „Бягащи кучета” (1988), „Любовното лято на един льохман” (1990), „Двама мъже извън града” (тв, 1998, по сценарий на Владо Даверов) или „Емигранти” (2002, заедно с Ивайло Христов), героите напускат своето обиталище подир адреналина на приключението. Този път са бащи и синове, разделени по двойки. Четирима днешни льохмани, чието спасение е мост.

Людмил Тодоров е роден в Горна Оряховица. Завършва Английската гимназия „Гео Милев“ в Русе, а през 1982 г. – ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" със специалност кинорежисура в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмовият прощапулник на студентите е не кой да е филм, а „Мера според мера” на Дюлгеров (като асистент-режисьор и актьори). Годините на следването не са подминати в романа на Людмил Тодоров „Хроника на една любов” (ИК „Петриков”, 1993).  След откровената автобиографичност на „Бягащи кучета” и „Любовното лято на един льохман” в „Приятелите на Емилия” и по-нататък продължи да пише и да изследва съвременния човек. Последваха „Разглобено лято“, „Шлеп в пустинята“, „Скептици“, Сборник разкази, последната му книга, която излезе в края на миналата година е романът „Смяна на оптиката“.

Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в “Миграцията на паламуда”. Людмил Тодоров отказа разпространението на филма по големите киновериги в израз на протест срещу рекета и монополното им положение. Въпреки това, той намери своята публика благодарение на прожекциите в страната в рамките на “София филм фест”, неколкократното излъчване по една национална телевизия и разпространението му на DVD с вестник.

Людмил Тодоров беше един от първите, които ни повярваха, когато създадохме интернет платформата „Въпреки.com” за култура и изкуство в обществото преди почти десет години. Разговаряхме с него на 31 март 2014 година по повод току-що издадения му роман „Скептици“, както и за много други неща, които бяха тогава около всички нас. Публикуван е на 2 април 2014. Сега, препрочитайки текста, си мисля, че повечето, което е споделял пред нас със Стефан Джамбазов носят знака на сегашното време…

Публикуваме целия текст, без днешен преразказ или коментар, за да прочетем и чуем отново Людмил Тодоров с почит, поклон и обич към него завинаги…

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ: ЗА МЕН ПИСАНЕТО Е  ИНСТРУМЕНТ ЗА ОПОЗНАВАНЕ НА ЧОВЕКА

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„Да влизаш в кожата на различни герои е начинът на писателя да си върши работата добре. За мен писането и заниманието с това е инструмент за опознаване на човека. И в този смисъл, когато чета също големите образци на това занимание, аз харесвам измежду тях онези, които се занимават с това да се вглеждат в човека отсреща. Да се опитват да го опознаят в цялото му богатство”, казва писателят и кинорежисьор Людмил Тодоров.

И продължава: „Това е трудно занимание, защото изисква вдълбочаване и особен тип нагласа. Обаче, когато се получи, си струва да бъде видяно и прочетено. Защото имаш чувството, че контактуваш със самия живот, а не с някакви представи на някакъв човек за този живот. Мисля, че до време човек трябва да се занимава със своите мисли за живота. До време те са важни. В един момент те са приоритет на младостта”, казва Людмил. Според него тогава авторът е извинен, за да рови непрекъснато в себе си, да се занимава със себе си. Извинимо за младостта, но в един момент нататък би трябвало да започне да вижда какво става около него. Чехов е започнал да го прави на 22 години, припомня писателят. И отбелязва, че някои не могат да правят това и на 70. Продължават да ровят в себе си. А като не си намерил нищо до 70, почваш да търсиш пак нещо, което най-вероятно го няма, след като не си го намерил досега.  „Това е препратка най-общо към пишещите в България, които се занимават със собствени неща. Те вярват в това. Няма лошо, само че трябва да го има и другото. То за мен е далеч по-важно. Интересът към другия е основното”, казва Людмил Тодоров.

Той издаде неотдавна повестта „Скептици” в издателство „Сиела”. Автор е на три романа и два сборника с разкази, подготвя и нов, отново в „Сиела”. Сценарист и режисьор е на филмите „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Приятелите на Емилия”, „Емигранти”, „Шивачки”, „Миграцията на паламуда” и други.

На въпроса ни дали самият той е скептик, Людмил Тодоров отговаря:

„Скептик съм, такава ми е нагласата най-общо.

Обичам да проверявам нещата си. Обаче, най-големият парадокс е, че понякога скептиците са най-големите лапнишарани. Има такъв парадокс. Когато решиш, че всичко е чисто, то се оказва, че под вола има теле. Защото скептикът разчита на тази своя склонност да проверява, да анализира. Не точно да проверява. Не става дума за някакво недоверие, а да се опитва да обмисля, анализира, да се опитва да се вглежда в нещата. И като се е вгледал получава едно спокойствие, което после може да му изиграе лоша шега. Никой не е застрахован от иронията на живота. Скептиците се опитват да се опазят от нея, от намигането на живота. Той винаги може да ти намигне в най-неочакван момент, какъвто и скептик да си. Но трябва да кажем, че тук в книгата, заглавието допълнително съдържа ирония в себе си. Защото става въпрос за деца. Така че, то не е много едно към едно това заглавие”, казва авторът. И продължава: „Той, скептикът не е задължително да е песимист. Скептикът просто не се доверява лесно – иска да провери”.

Всъщност неговият скепсис не му попречи, или пък всъщност го провокира да се заеме преди години с едно амбициозна начинание, заедно с актьора и режисьор Ивайло Христов – да създадат „Модерен театър” в бившия дом на българо-съветската дружба. Заедно с гръцкия бизнесмен Димитрис Арванидис, който инвестира над 3 милиона евро, двамата се опитаха да създадат един наистина модерен, съвременен театър. Сега Людмил Тодоров не следи какво се случва в театъра, откакто е седнал да пише своите нови книги. Разочарован е от неуспеха на „Модерен театър”. Той е готов като салон, залата е оборудвана с нова техника, трупа имаше. Но се оказало, че колкото пари трябвали, за да се ремонтира един театър, толкова е трябвало и за да се рекламира. Трябвали пари и време, за да научи масовата публика за този нов театър. Иначе надеждата им била, че правят съвременен театър, на хубаво място – в този район на София има още три театъра. София щеше да има нов хубав театър, казва Тодоров. Разчитали, че ще помогнат общината и министерството на културата, но те нищо не направили. Според него сега нещата са по-различни, но по онова време

да направиш частен театър било едва ли не престъпление,

както и да се помогне на такъв театър. Вместо да се мисли – в София, бъдещата столица на културата да има още един голям театър, недоумява режисьорът. Според него това е манталитет на българските управници.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„В онези времена, които бяха скоро, но достатъчно отдалечени – 2005-6 година, никой не се осмели от институциите да подкрепи едно частно мероприятие, което непрекъснато се прави на Запад, дори и преференциално, що се отнася до културата”, казва с горчивина той. Вероятно не би се занимавал още един път с театър. Понаучил доста неща около театъра, разбрал, че може да върши тази работа, но не му е на сърце. По най-различни причини, свързани със самия процес. Людмил има много вкоренени кинаджийски инстинкти – нещата се случват там живо, на място, без репетиции или с малко репетиции, за да могат да са истински.  „Киното е изкуство на импулса, на актьора. Един импулс, който камерата улавя и нещата се свършват. Театърът е съвсем друго, процесът е съвсем различен. И може би тези разлики в самия процес ме карат да си мисля, че едва ли ще направя друга постановка, но кой знае”, казва той.

„Нагъл жизнелюбец” е заглавието на новата му книга с разкази. Няма спиране, защото жизнелюбието му е толкова силно, че понякога дразни, казва авторът за своя герой. Той е в един разказ, по който е кръстил книгата. Това са 20 разказа, опитва се с тях да продължи един друг сборник, който излезе преди година и нещо. „Просто се оказа, че имам още герои в себе си, които искат да видят бял свят. И донаписах онези разкази, които тогава някъде дремеха. И един момент им дойде редът. Двата сборника са една обща панорама на света около мен. Не искам да казвам българското общество, но разбирайте го най-общо. Тоест героите са много различни, от различни социални групи, с различни занимания, различни като възраст”. Временно е оставил киното малко назад, защото през последните години му се е случило да се занимава с писане. А иначе намира все пак за него писането за по-важно. Те са много различни, в писането е по-независим, по-свободен. Не му висят на главата сто човека. Според него в писането има повече условия да се влезе по-надълбоко. Филмите му тръгват от разкази. Никога не би тръгнал да прави филм от по-големи книги. Защото смята, че разказът съдържа недоизказани неща. Това е в жанра, в природата му. Вътре има скрити енергии, които могат да се развият. Иначе при романа, темата е изчерпана. Готви се и иска да снима филми по два свои сценария – един готов и един сега пише. Тръгнал е от два свои разказа – единият е от предния сборник, другият – от този.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

В нашия разговор Людмил Тодоров не желае да предъвква това, което вече става четвърт век около нас в обществото. Не бих могъл да кажа нищо ново за това, казва творецът, който подкрепи и с текст протестите срещу това правителство след избора на Пеевски. „Трябва да предъвквам нещо, което е безкрайно познато на публиката и на нас самите. Една от причините да напиша „Скептици” е да се опитам да вкарам читателя в един съвсем друг свят – в света на интимното. Да не го разхождам из едни територии, които той страшно добре познава, така или иначе. Да не говорим, че му е дошло до гуша”, казва писателят. На въпрос дали в този интимен свят е спасението, Тодоров отговаря: „Човек не бива лесно да си представя спасението. Спасението е трудно нещо, то е съвкупност от много неща. Едно от тях обаче е да се опиташ да излезеш от тази зомбираност на съвременното българско общество. Да се опиташ да видиш света около теб извън парламента, президентството и министерския съвет. Това е безумие.

Хората са зомбирани

и такива хора не могат да се спасят. Не  е това пътят. А това е само една крачка, една стъпка да видиш, че в крайна сметка има и други неща в този живот. Те минават край теб, ей така. За зомбирания от такива социални проблеми човек, мозък, разни много важни неща минават и той не ги вижда, защото смята, че не са важни. А те са важните. Ето този безумно, зловредно нарушен баланс между интимното и социалното живеене в България е болест. А спасението е здраве, но пак казвам, това е един аспект от цялото. Иначе спасението е само през гражданската активност и по никой друг начин. Но това е вече друго упражнение. Едното не пречи на другото. И даже бих казал, че здравият човек, онзи, който знае, че има личен, интимен живот, е много повече способен на гражданска активност, отколкото зомбирания. Защото зомбираният е по-лабилен. Той няма на какво да се опре, той няма друг живот, той няма тил. Той е изцяло подвластен на социалните безумия в България. И затова бързо и лесно се отчайва. Аз говоря за духовна нестабилност. Да застанеш зад едно нещо и да си сигурен, че това е то. Това е центърът на този живот, а всичко останало е по-малко важно”, твърди Людмил Тодоров.

Текстът на разговора и снимките, някои не публикувани досега са на Стефан Джамбазов (1951-2021)

Златна Костова на на премиерата на поетичната ѝ книга "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

P.S. на Зелма Алмалех: С обич и тъга прегръщам скъпата на сърцето ми Златна Костова, съпругата на Людмил, поетеса, преводачка и журналистка и сина им Матей Тодоров, преводач. Останалото е тишина… ≈

„въпреки.com”

#Людмил Тодоров #Златна Костова #Стефан Джамбазов #Зелма Алмалех

[vprki]

Международен на театъра: Живеем на ръба на времето

Не живеем в новинарски цикъл от 24 часа. Живеем на ръба на времето. Вестниците и медиите не притежават снаряжението, за да се справят с това, което ни се случва.Това написа Питър Селарс /на снимката/, американският театрален, оперен и фестивален режисьор, автор на Посланието по случай Световния ден на театъра 27 март тази година.

За да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия, поканена от Международния театрален институт, Световна организация за изпълнителски изкуства. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. България отбелязва Световния ден на театъра с празника и церемонията по връчването на Национални награди „Икар”.

А ето и текста на емоционалното послание на Питър Селарс:

Скъпи приятели,

В този наш преливащ от всекидневни и ежечасни новини свят нека всички ние, творците, се взрем, въздигнем и поемем към своето епично време на епични промени със съзнание, размисъл и проникновение върху епичното. Живеем в епичен отрязък от човешката история, а дълбоките и важни промени в нашето човешко общуване, помежду ни, всред света извън човека, остават отвъд способността ни да схващаме, ясно да произнасяме, да обсъждаме и да се изразяваме.

Не живеем в новинарски цикъл от 24 часа. Живеем на ръба на времето. Вестниците и медиите не притежават снаряжението, за да се справят с това, което ни се случва. Езикът ни къде е, какви са ходовете ни, какво изображение би ни помогнало да схванем дълбоките промени и разриви, през които преминаваме? И как да изразим съдържанието на нашия живот като опит, а не като репортаж?

Театърът е формата в изкуството, която рисува преживяното.В свят, преизпълнен с журналистически акции, със симулирано живеене, с ужасяващи вещания – как да превъзмогнем безчетното повторение на числа, за да вкусим святостта и вечността на всеки отделен живот, на всяка екосистема, на всяко приятелство, на оттенъка в светлината на причудливото небе? В продължение на две години ковид-19 приглуши човешките сетива, стесни човешкия живот, разкъса връзки и ни постави на непозната ни кота нула в човешкото обитание.

Какви семена трябва сега да засадим и да засаждаме отново и отново и що за избуяли и агресивни видове трябва напълно и окончателно да изкореняваме? Толкоз много хора са вече на ръба. Вилнее толкоз много насилие – необяснимо и неочаквано. И толкоз установени структури се оказват носители на злото. Къде са нашите възпоменания? Какво трябва да помним? Кой ритуал ще ни позволи да сътворяваме наново и да зарепетираме стъпки, които никога досега не сме правили? Театърът на епичното проникновение, решителността, съвземането, възстановяването и грижовността се нуждае от нови ритуали. Вече нямаме нужда да се забавляваме. А да се сбираме. Да споделяме пространства и да култивираме така споделените пространства. Нуждаем се от защитени територии, където да се вслушваме внимателно и да бъдем равнопоставени.

Питър Селарс, снимка: архив на САБ

Театърът е творението на тази земя, което обема равнопоставеността между хора, богове, растения, животни, капките дъжд, сълзите и духовната обнова. И това пространство на равнопоставеност и внимателно вслушване се озарява от невидима красота, поддържа се живо чрез взаимодействието на опасности, хладнокръвие, мъдрост, действия и търпение.

В „Аватамсака-сутра“ Буда изрежда десетте най-висши степени на търпение в човешкия живот. Най-мощната се нарича Търпението да възприемаш всичко като мираж. Театърът винаги представя живота на тази земя подобно мираж, за да провиждаме свободно, ясно и мощно отвъд човешкото самовнушение, заблуда, слепота и отрицание.

Толкоз сме убедени в това, което виждаме, и в начина, по който го виждаме, че неспособни сме да усетим други, различни реалности, нови възможности, разнородни подходи, незрими отношения и всевечни познанства. Сега е времето да освежим из дъно съзнанието си, сетивата си, въображението си, историята и бъдещето си. Това не може да се случи от отделни хора, работещи самостоятелно. Това е работа, която трябва да свършим заедно. Театърът е поканата да работим заедно.

Дълбока признателност за Вашата работа!

Питър Селарс е роден в Питсбърг, САЩ. Театрален, оперен и фестивален режисьор, който придобива своята известност посредством новаторските си преработки на класически произведения, както и проектите си в сътрудничество с изумителен арсенал от творци. Работата му разгръща мощта на изкуството като средство за морален изказ и социална активност. Поставял е в Нидерландската национална опера, Английската национална опера, Фестивала в Екс-ен-Прованс, Лирик Опера в Чикаго, Националната опера в Париж, както и във фестивалите в Залцбург, Лос Анджелис, Аделаида, Виена и др. Професор във Факултета по изкуство и култура към Калифорнийския университет (Лос Анджелис, UCLA), куратор-резидент на Филмовия фестивал „Телюрайд“ (Telluride Film Festival), ръководител на Инициативата за изкуствата на Ролекс (Rolex Art Initiative), носител е на наградата „Еразъм“ за принос към Европейската култура, на наградата „Гиш“, на музикалната награда „Полар“, член е на Американската академия за изкуства и наука.

Световният ден на театъра е празник и Посланието по този случай беше публикувано по традиция на страницата на Съюза на българските артисти в превод от английски език на д-р Сава Драгунчев. На 27 март ще отбележим заедно с всички Световния ден на театъра и след две години отново ще бъдем заедно в залата на Народния театър „Иван Вазов“. 2020 година извънредното положение заради пандемията от Ковид-19 го съпреживяхме го от своите домове с мечтата и вярата, че отново ще се срещнем в театралните зали. 2021 го отбелязахме на специалната за България дата 11 май, когато почитаме паметта на Св. св. Кирил и Методий. Бяхме с маски и с 50% публика в залата. Сега ще бъдем всички заедно, но и голяма тъга съпровожда дните ни вече повече от месец – войната в Украйна, рушат се нейните градове, милиони са бежанците, в огромната си част деца, съпровождани само от майките си…Мъжете защитават родината си от Русия, кошмарът на 21-ви век. Театрите са затворени така, има и разрушени, както е било по времето на Втората световна война, подпалена от Нацистка Германия и Хитлер. Можем ли като граждани в такъв ужасен час и за изкуството да се почувстваме закриляни и обичани от Мелпомена…

Но Въпреки всичко да се върнем към празника на театъра, така обичан и ценен от всички ни. По традиция престижните отличия в областта на сценичните изкуства се присъждат от 1974 година в Световния ден на театъра – 27 март. От 2002 година наградите се наричат ИКАР. Още на 10 февруари т.г. председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение. Награда на АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Кирякос Аргиропулос. Той е директор на Столичния куклен театър от 2002 г. до 2019 г. През годините е и режисьор на десетки спектакли като „Кой има магарешки уши?“ и “Принцесите и Змеят”, които може да гледате и до днес!

Кирякос Аргиропулос, снимка: Стефан Джамбазов

Той е основател на Международния фестивал за уличен и куклен театър Панаир на куклите / Puppet Fair, по чиято организация още работи активно при всяко издание. Награда „Икар“ 2022 за изключителен принос към музиката, излъчена на Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Мими Николова. Тя започва своята кариера от края на 50-те и до днес радва публиката на концертните сцени. 60 години ни показва как да обичаме с цялото си сърце Мими Николова и Димитър Симеонов (1932-2019) станаха Почетни граждани на София по предложение на Джаз ФМ през 2018 година.

Наградата за чест и достойнство се присъжда на актьора Симеон Алексиев от Пловдивския драматичен театър „Н.О. Масалитинов“, който от началото на кариерата си до днес е в трупата. През 1979 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Елка Михайлова. „Той е оставил толкова много след себе си!“ – каза за наградения Христо Мутафчиев. Бихме добавили не само в театъра, но и в киното и телевизията.

Асен Шопов, снимка: архив на САБ

Наградата за изключителен принос към Българския театър се присъжда на режисьора Асен Шопов. През 1956 г. завършва актьорско майсторство, а през 1962 г. режисура при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ. Има награда Аскеер“ за цялостно творчество (2012) и за режисура за „В полите на Витоша“ от Яворов в Благоевградски драматичен театър 2003 г.

Това са детайли от предстоящия театрален празник на 27 март и очакваните награди, за номинираните, които ще коментираме тогава. Всички номинации може да прочетете на https://www.facebook.com/unionofactorsbg

Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за драматичен театър: доц. Румяна Николова - театровед, доц. Венелин Шурелов – сценограф, д-р Зорница Каменова – театровед, Василена Радева – режисьор, Боян Арсов – актьор, Мишо Шишков-син – композитор, Спас Спасов – консултант в категория ,,Майсторско-техническо осъществяване“.

Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за куклен театър: Нина Димитрова – актриса и режисьор, Румен Угрински – актьор, Юлиана Войкова-Найман – сценограф.

Христо Мутафчиев, снимка: Стефан Марков

От 2019 година по идея на Съюза на артистите в България публиката може да гласува за най-добро представление от всички номинирани за наградите ИКАР 2022 в категориите драматичен спектакъл, куклен спектакъл и съвременен танц и пърформанс. Право на гласуване има само за едно представление във всяка от категориите. Гласуването е анонимно. Вотът бе активен до 00:00 ч. на 27 март 2022 година.

Ще се видим в Театъра! Честит празник, скъпи театрали! Бъдете здрави, вдъхновени и заедно да живеем в свят, в който не се бомбардират и затварят храмовете на Мелпомена! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов и архив на САБ

#Питър Селарс #театър #Христо Мутафчиев #Икар #САБ

[vprki]

С въображение Съюзът на артистите ще отбележи Международния ден на театъра – 27 март

По традиция престижните отличия в областта на сценичните изкуства се присъждат от 1974 година в Световния ден на театъра – 27 март. От 2002 година наградите се наричат ИКАР. Всички номинирани спектакли ще бъдат представени в рамките на ХVІІ-тото издание 2022 на Софийския театрален салон, който по традиция е част от Календара на културните събития на Столичната община, както и от Националния културен календар.

Номинираните за наградата „Икар“ са вече известни, представени бяха преди дни на пресконференция, организирана от Съюза на артистите в България, както повелява традицията от години. В края на този текст ще ги припомним отново, но сега в стила на „въпреки.com” ще се опитаме да анализираме какво ни очаква тази година след последните две години в сложната ситуация на пандемията от Covid -19, която все още остава непредвидима. След най-засегнатите не само в България бяха сценичните изкуства – затворени театри, 30%, 50% посещаемост, паднали спектакли, зрителите с маски, отложени репетиционни процеси…

"Опитваме се да бъдем съвременни и съпричастни с всичко, което се случва в света." Каза председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев в началото на пресконференцията, на която бяха обявени номинациите. И допълни като апел да се съобщават партньорите, защото без тях не би могъл да се реализира този важен проект не само за София, но и цялата ни страна.

Татяна Лолова и Христо Мутафчиев, архив на САБ

Той припомни, че на този ден /10 февруари/ е родена невероятната актриса Татяна Лолова /1934-2021/, която бе удостоена с Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към Българския театър. Когато се връчиха наградите по изключение на 11 май тя беше отлетяла към звездите /22 март/ статуетката ѝ получиха нейните внуци.

В контекста на отминалия сезон за българския театър аналитично и задълбочено театроведката доц. Румяна Николова, член на Комисията, определяща номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за драматичен театър, коментира: „Какви тенденции можем да изведем за развитието, за движението на българския театър? Основната тенденция е, че много трудно можем да отчетем тенденция. Не завиждам на хората, които ще пишат историята на този период. Дано да бъркаме, както си говорихме с моите колеги. Това, което искам споделя не са някакви тенденции, а по скоро мои наблюдения, с които не ангажирам другите от комисията. На картата на българския театър много отчетливо има няколко извън столични театри, които стоят много стабилно и устойчиво. Бих споменала театрите в Пловдив, Варна и Плевен. Не всички ще ги видите в номинациите. Има една друга категория театри, които не влизат много в номинации и фестивали, в други селекции, в критическите оценки, но се вижда едно старание, което отдавам на младите им мениджъри,бих отличила театрите в Благоевград и в Ловеч. И има едни театри, които не сме чували нито в селекции, нито в номинации – никъде. Тях няма да ги споменавам, вие ги знаете. Някои от тях не сме ги чували от 10 години, т.е. може би предстои една нова равносметка, едно ново картографиране на българския театър. В последната година, а може би и миналата, но в последната година, със сигурност, най-гостоприемният домакин за всички театрални проекти, извън институционалните театри или така наречените независими проекти се очертава театър „Азарян“ в НДК. На картата на София присъства и ново пространство, което да се превърне в гостоприемен дом за тях Топлоцентралата.“ Румяна Николова поясни, че е било сложно на Комисията да пътува заради пандемичната ситуация, падането на спектакли, но така беше и предната година по същите причини.

От ляво на Дясно: Румен Угрински, Василена Радева и Румяна Николова, снимка: Стефан Марков

Много от спектаклите са гледали на запис. И тук тя изрази важна позиция: „Тази година бяхме по-затруднени, както комисията от миналата година беше по-сложно, защото не можехме да пътуваме, представления падаха, гледахме много повече представления на запис, не са толкова много. В скоба архивирайте своя труд с повече внимание снимайте си по-добре спектаклите Във века на технологиите продължаваме да гледаме много некачествено заснети спектакли. Вече имаме възможност да преодолеем мимолетността на това, което работим.“ Само припомняме, че заради пандемията, благодарение на екипа на фондация Viafest“ в сложната ситуацията на противоепидемични мерки и извънредна ситуация от 13 март 2020, а и през 2021 /в хибриден вариант/успяха да направят за публиките събития на годината Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято”, Липсваха ни атмосферата във Варна, очакванията пред софийските театри, но както ни показаха организаторите винаги има вариант, когато имаш познания, когато правиш нещата с любов към изкуството да възнаградиш публиката с изключителни спектакли. Това е за пояснение, а и да не забравяме, че по подобен път Софийска филхармония бе с публиката си, макар и он лайн. Значи може, но се иска работа, отдаденост и любов, а не просто това „да го заснемем“. Важно е и как – остава не само документ за спектакъла, но и художествен продукт, по който ще се съди след време кои сме, какви сме били в сложно време и в сложен свят.

Румяна Николова направи и някои важни пояснения и нови коментари след обявяването на номинациите, като поясни защо сред номинациите не е „Бурята“, спектакъл на народния театър „Иван Вазов“ с режисьор знаменития Роберт Уилсън, безспорно театралното събитие на 2021 година.

"Бурята", снимка: Гергана Дамянова, архив на Народен театър "Иван Вазов"

„Бурята“ е международна продукция с международен екип и не може да я сравняваме с нашата продукция. Тя не съответства на българските реалии. Но отличихме в номинациите Жаклин Даскалова в категорията „дебют“ за ролята ѝ на Миранда в спектакъла, както и Народния театър в категорията „Майсторско техническо изпълнение“. Изключителна е смелостта на екипа и на целия актьорски състав за този спектакъл.“ Направи и други важни уточнения като подчерта, номинацията за режура на Николай Поляков за спектакъл „Майсторът и Маргарита“ по Михаил Булгаков в Младежкия театър „Николай Бинев“ е за умението да се работи с текста и с актьорите. Според нея, и не само в нашия театър не се работи на необходимото ниво с актьорите. Но тя е колегите ѝ от комисията са стигнали до важен извод. Досега /били сме наблюдатели на този факт не веднъж - б.а./. „Пропастта между широката публика и театралната гилдия беше голямо. Този сезон в номинациите са стеснили тази пропаст.“ Дано е така!

Николай Поляков, снимка: Гергана Дамянова, архив на Младежки театър "Николай Бинев"

От своя страна режисьорката Василена Радева, член на комисията сподели: „Да категоризираш труда на колегите е много голяма отговорност и предизвиква много лични съмнения. В главата са ми неноминираните, но бяха в обсъжданите в широкия списък, който създадохме в комисията. Независимите театри стоят много достойно професионално заедно с институционалните театри. И това не зависи от бюджета, който е даден за едно представление. Бих отличила, защото бюджетите са съвсем различни. На всички честито, че работят.“ Честито на театралите, че работят, особено, в тези времена. Думи достойни за финал на този текст, но ще продължим с още важни неща.

Актьорът Румен Угрински, член на комисията определяща номинациите и наградите Икар 2022 в категориите за куклен театър сподели, че с колегите му са били затруднени, защото категориите са само две. Според него публиката се завръща в театралните салони след тези сложни две години заради пандемията.

Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за драматичен театър: доц. Румяна Николова - театровед, доц. Венелин Шурелов – сценограф, д-р Зорница Каменова – театровед, Василена Радева – режисьор, Боян Арсов – актьор, Мишо Шишков-син – композитор, Спас Спасов – консултант в категория ,,Майсторско-техническо осъществяване“.

Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за куклен театър: Нина Димитрова – актриса и режисьор, Румен Угрински – актьор, Юлиана Войкова-Найман – сценограф.

Председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение. Награда на АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Кирякос Аргиропулос. Той е директор на Столичния куклен театър от 2002 г. до 2019 г. През годините е и режисьор на десетки спектакли като „Кой има магарешки уши?“ и "Принцесите и Змеят", които може да гледате и до днес!

Кирякос Аргиропулос, снимка: Стефан Джамбазов

Той е основател на Международния фестивал за уличен и куклен театър Панаир на куклите / Puppet Fair, по чиято организация още работи активно при всяко издание! Преди време той каза за „въпреки.com”: „Театърът все пак е форма, не е само текст. При нас формата е много важна и търсенето на тези изразни средства е една от задачите и на кукления театър, и на НАТФИЗ – да мислят, да фантазират по-мащабно, да не се спират, да имат смелостта да изобретяват, защото в кукления театър това са много важни компоненти. Да можеш да изобретиш нещо и от това да изскочи мисъл, да изскочи знак. И добави тогава: „Родиха се няколко представления в последните години и те са доказателство, че има млади хора, които мислят различно и намират свои изразни средства”. За него най-важното е младите да излязат извън консерватизма, да правят това, което чувстват, да фантазират и да се чувстват свободни. И посочи, че Юлия Огнянова като преподавател точно това е направила със своя клас, от който излязоха имена като Теди Москов, Сашо Морфов, Мая Новоселска…

Награда „Икар“ 2022 за изключителен принос към музиката, излъчена на Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Мими Николова. Тя започва своята кариера от края на 50-те и до днес радва публиката на концертните сцени.

Мими Николова и Димитър Симеонов, снимка: Стефан Джамбазов

60 години ни показва как да обичаме с цялото си сърце Мими Николова и Димитър Симеонов (1932-2019) станаха Почетни граждани на София по предложение на Джаз ФМ през 2018 година.

Наградата за чест и достойнство се присъжда на актьора Симеон Алексиев от Пловдивския драматичен театър „Н.О. Масалитинов“, който от началото на кариерата си до днес е в трупата. През 1979 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Елка Михайлова. „Т��й е оставил толкова много след себе си!“ – каза за наградения Христо Мутафчиев.

Симеон Алексиев, снимка: Александър Карамфилов, архив на mediacafe.bg

Бихме добавили не само в театъра, но и в киното и телевизията.

Наградата за изключителен принос към Българския театър се присъжда на режисьора Асен Шопов. През 1956 г. завършва актьорско майсторство, а през 1962 г. режисура при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ. Има награда Аскеер“ за цялостно творчество (2012) и за режисура за „В полите на Витоша“ от Яворов в Благоевградски драматичен театър 2003 г.

Асен Шопов, снимка: архив на ТБА

Това са детайли от предстоящия театрален празник на 27 март и очакваните награди, за номинираните, които ще коментираме тогава. Припомняме, че през 2020, Съюзът на Българските артисти успя през септември, а не на 27 март, Международния ден театъра, да връчи театралните награди ИКАР, макар и онлайн.

А миналата 2021 церемонията по връчване на театралните награди на САБ „Икар“ се състоя салона на Народния театър „Иван Вазов“ на друга знаменатална за България дата 11 май, когато почитаме паметта на Св. св. Кирил и Методий. През 2021, Съюзът на артистите в България отбелязва сто години от създаването си. Създадената по този повод документална фотоизложба можа да се види изложена в градинката на „Кристал“.

Въпреки трудните времена заради пандемичната обстановка, театрите не само в София подготвяха премиерите си и наградите са професионалната оценка на гилдията и специалистите. А публиката остава вярна на любимците си дори преодолявайки разбираемите си страхове от заразяване с Covid-19. Позволявам си да коментирам всичко това отново и отново, защото тепърва ще оценяваме какво ни сполетя и как ще продължим живота си, който едва ли ще бъде същият, какъвто е бил преди пандемията. Дълбоко се надяваме, че въпреки ситуацията ще се състои Софийският театрален сезон и ще имаме възможност да гледаме най-доброто от цялата страна с обединяващия слоган: „Вижте най-добрите“.

В тези две много сложни, трудни години на световна пандемия, която така болезнено се отрази на културата и изкуството Съюзът на артистите в България се стремеше и се стреми да преодолява невъзможностите. Създаде с одобрен проект от НФ „Култура“ Интернет платформата за наградата ИКАР, което е и паметта за българския театър 866 награди от 1974 година. На нея може да се проследи как се променят категориите, кои са били номинирани, кои наградени, кои са били членовете на комисиите. От 2019 година публиката има възможност он лайн да гласува за любимото си представление в областта на драматичния, кукления и танцов спектакъл.

Христо Мутафчиев, снимка: Стефан Марков

И важна подробност с днешна дата – по стечение на обстоятелствата познавам проекта, с който Съюза кандидатства за Културния календар на София за 2022. Много хора биха си помислили, че това се решава автоматически заради дългогодишния авторитет на наградите „Икар“ и Софийския театрален сезон. Но не е така - екипът , начело с Христо Мутафчиев е подготвил великолепен проект, който развива негова много богата визия в различни посоки, свързани с младата публика, с хората със специфични потребности, с новите изисквания на времето, в което живеем. Освен представления Софийският театрален сезон, включва и редица паралелни прояви (дискусии, изложби, светлинни и интерактивни акции, представяне на книги, детски куклено-театрални ателиета, уъркшопи, онлайн събития), които обогатяват и разнообразяват цялата програма. Традиционната фотографска изложба на открито тази година е посветена на 100 годишнината от рождението на забележителната актриса, любимка на публиката десетилетия Стоянка Мутафова. Специален акцент е и 21 март – Международния ден на кукления театър. По повод великолепната детска програма тази година Биляна Генова, директор на Дирекция „Култура“ на Столична община, партньор и съорганизатор на събитията каза: „Глаголите „чета“, „обичам“ и „харесвам“ трудно имат повелителна форма. Не можеш да принудиш децата да обичат театъра и да четат книги. Трябва да запалиш интереса им. Софийският театрален салон за мен е една от най-важните програми, защото тя успява да го постигне.“

В рамките на един месец събитията могат да бъдат посетени в различни локации и по театралните сцени, както и в нетеатрални пространства на територията на София. По този начин столицата ни се превръща в единственото място, което дава възможност на зрителите да се запознаят с най-доброто от живите сценични изкуства през изминалата година.

Партньори на събитието са Министерството на културата, Столичната община, Министерството на туризма, Fibank, Philip Morris, Nescafe Dolce Gusto, Lenovo България, H2O, Тип Топ Куриер, [ ‘nouhau] SALON, Геотехмин, Hill Clinic, Atera Дизайн, Mobile Super Market, АКТ-Унима и VIVACOM Art Hall Oborishte 5.

Припомняме, че за да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година. Автор на Посланието по случай Световния ден на театъра миналата година бе на знаменитата актриса Хелън Мирън. В сложната световна ситуация тя написа: . „Откакто са на тази земя, хората си разказват истории един на друг. И прекрасното ни единение чрез театъра винаги ще продължава да съществува, докато ни има нас. Творческият импулс на писатели, художници, танцьори, певци, актьори, музиканти, режисьори никога не ще бъде задушен, а в най-близко бъдеще ще разцъфне пак с нова енергия и разбиране за света ни. Нямам търпение това да се случи!“. С нетърпение и вълнение очакваме посланието за 2022 година и кой талантлив творец ще го представи по покана на Международния театрален институт. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов, архив на САБ и театрите

Пълен списък на номинациите наградите ИКАР 2022 може да прочетете на https://www.facebook.com/unionofactorsbg/

#Христо Мутафчиев #Румяна Николова #Икар #САБ

[vprki]

Критичен поглед: Чуваме ли плача на ангела?

„Аз съм Христо Мутафчиев и съм тук, за да изиграя пред вас пиесата на Стефан Цанев, най-добрия драматург, според мен, „Плач на ангел“. Така започна Христо Мутафчиев моноспектакъла си в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ – първата премиера на трупата за 2021 година.

И продължи: „Бедствията докарали страната до такова положение, че, отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство“ – Плутарх от Херонея (I век). Този текст е и в програмата на спектакъла под рисунката на героя на Христо Мутафчиев с ангелски крила, извисява се и в голямото платно в сиво на сцената в тъжна меланхолична картина. Актьорът обясни и както е по автор на пръв поглед странният широк ковчег с телена ограда в средата сцената, който би могъл да се определи и като вид параван като за куклен театър. Отгоре имаше и полегнал малък човек. Христо го вдигна и поясни, че това е той - Райчо пред желязната порта на затвора, в който иска да се върне, след като е лежал 19 години в килия 112. Светна и сигналната червена лампичка – като знак къде се влиза през тези врати. И започна неговата изповед, съчетана с безспирните молби към полицая Петър Петров да му отвори и отново да се приюти, след като на свобода не може да бъде свободен.

Монодрамата на Стефан Цанев „Плач на ангел“ е драматична, разтърсваща изповед за свободата и несвободата на човека. Едва ли е случайно, че първата премиера за новата година е по този текст, защото последните месеци ни показаха колко беззащитни сме всъщност, колко сами, и колко важно е да бъдем заедно и заедно да потърсим отговори на съдбовните въпроси, пред които изпитанията ни изправят. Пиесата е написана през 2015 година и, както споделя в интервю Христо Мутафчиев тя го е намерила. „Текстът ме намери сам, защото Стефан Цанев ми се обади един ден и ми каза: Ще ти изпратя един текст, прочети го и, ако ти хареса, ще говорим. И аз, след като го прочетох, си казах, че това е текст, който искам аз да направя.Толкова се втрещих и се влюбих в текста едновременно – бях шокиран, настина. Това е едно естествено продължение на мен самия в творчеството на Стефан Цанев, защото всичко онова, което той е написал, аз го споделям. Аз мисля като него. Темите са за свободата, демокрацията, за избора, който правим всеки ден - избираме дали да сме свободни, дали да не сме свободни“.  Режисьор на спектакъла е Стоян Радев по предложение на автора, художник Елица Георгиева, музика – Веселин Митев, драматург на постановката – Мирела Иванова.

Райчо, в чийто образ влиза Христо Мутафчиев, излиза от затвора и попада буквално в хаоса, сред нищото, където свободата е криворазбрана и злоупотребена. И се връща отново в затвора, разбит от видяното и почувстваното на свобода. Но пътят му дотук е тежък и болезнен – влиза в затвора заради убийство, извършено от баща му, като признава, че е той, а не родителят му. И изповядва историята си пред железните затворнически порти като пред отче. Не познал света след 19 години в затвора. Родната му махала близо до Доспат била с изкорубени къщи, без врати, с откъснати черчевета от зеещите прозорци, дворовете в бурени и никакви хора. Само 200 годишната, както казва, баба Йоца седи сама пред къщата си и му отговаря, че демокрацията изгонила хората. А тя чакала китайците, защото ядем китайски чесън, китайски боб…

Стефан Цанев

Полуразрушена е и черквата – няма я камбаната, надраскани са иконите, куполът е разбит, отворен към небето. Райчо, обаче, чул плач, плач на ангел, който ще продължи да чува в себе си. Ще преживее много горест, за да направи жестокия избор да се върне в затвора не само, защото е гладен, а там дават ядене три пъти на ден. В тези 19 години на несвобода успял да разбере свободата, благодарение на съкилийника си дядо Евтими. Този невероятен епизод, когато възрастният човек пита Райчо дали е виждал звездите, може да се усети единствено по време на спектакъла или с прочита на текста на Стефан Цанев. И Райчо изведнъж разбира, че независимо, че е живял в планината не е виждал звездите, а в затвора е невъзможно, извеждат ги само денем за работа или кратка разходка. А старецът му описва звездите така, както ги е виждал под връх Перелик, но прави и чудото с музиката на гайдата си го отвежда към небесата. И Райчо полетява, усеща, чувства как се отделя от нара, минава през тавана като през мъгла и лети, лети нагоре – свободен! Вижда себе си долу как жуми и слуша гайдата на стареца, който прегърнал я свири.

После Райчо чел, че така отгоре гледал на себе си човек, като започне да се възнася след като умре. „Но аз не бях умрял, а се възнасях. Като млъкна гайдата, отварям очи, гледам: в килията съм, върху нара, наоколо стени и решетки. Такива чудни работи. После старецът взе да ме учи да свиря, да, братле, само заради това си струваше да стоя в затвора 19 години, иначе кой щеше да ме научи да свиря така, то не е свирене, то е изстрелване в небето, между звездите, но да свириш така, трябва да познаваш звездите, да знаеш съзвездията – викаше старецът и се качваше на раменете ми, късаше станиолени книжки от цигарените кутии и ги лепеше със слюнка по тавана, ето това тук, вика, е Ралицата с двата вола и ралото, а това е Орачът с остена, той не е кой да е, вика, а самият свети Наум Охридски, който оре не какво да е, а нивата на народното съзнание – ей такива думи знаеше старецът, учен човек изглежда е бил, таз нива, вика, на народното съзнание е много буренясала напоследък, голямо оране го чака светията, край Орача тичат Голямото и Малкото куче, горе над тях свири Гайдарят край него се вие хоро от звезди, над него е Квачката с пиленцетата и тъй нататък, и тъй нататък, лепеше старецът звезди по небето на килията и се смееше. Не вярваш ли? Ако не вярваш – иди в килия 112 и погледни нагоре: това не е таван, това е звезден небосвод.“.

В спектакъла тези звезди обсипаха Райчо на Христо Мутафчиев. Той извежда силната драматургия на Стефан Цанев в страхотен образ уж в единия разказ, но с различ��ите състояния на героя си – от безмерна тъга до неистова ярост, от пълзене до гордост и достойнство, сякаш неподвластни на злощастието на България, а и на човешкия свят. Дори вълците са по-добри и разбиращи събратята си. А дядо Евтими си починал в затвора, бил политически. Райчо не разбрал фашисти или комунисти са го вкарали, но всички властващи след това знаели, че е опасен, защото е свободен. Дори после искали паметник да му направят, но и от това се изплашили...

Христо Мутафчиев и Стоян Радев

„В “Плач на ангел” един малък човек отчаяно повдига големи въпроси. Отчаяно, защото не е могъл да им отговори, не е могъл да се справи с живота и даже казва, че не го е живял. Възможно е зрителите трудно да се идентифицират с героя, защото, както казахме, говорим за малък човек, а не останаха много малки хора - всички сме голяма работа. Най-вероятно бърза връзка може да се направи с упреците, които той понякога отправя. Да упрекваш е заразително. Но истинската ценност на този текст, поне според постановъчния екип на спектакъла, не се ражда от патоса на нерадостните констатации, споделяни от големите хора, а просветва в признатата безпомощност на малкия човек, живеещ не тук или там, а на Земята. Защото когато разбереш колко си малък под необятното звездно небе, тогава може да се открие по-голям смисъл, различен от привидностите, които те карат да влизаш в ненужни борби, без да подбираш средствата. Тогава могат да изчезнат опустошителните алчност и жестокост, над които плаче ангелът“, казва режисьорът Стоян Радев по повод на пиесата. А тя в цялостното си решение като спектакъл разтърсва особено в сегашната ситуация не само заради изолацията, в която сме принудени вече месеци да живеем и като че ли краят не се вижда.

Христо Мутафчиев в “Духът на поета”

А Христо Мутафчиев с присъщата си жизненост, активност, въпреки преживяното споделя, че извънредните мерки заради Covid -19 са му помогнали да се съсредоточи върху текста на пиесата и да научи 30-те му страници. „Става въпрос за живота на един обикновен човек, един „малък” човек. Това е едно малко слънчице, което се лута в живота и в избора между това, да бъде свободен или несвободен. В подзаглавието на пиесата авторът определя текста си като „носталгия на човек, отчаян от свободата”. Аз много заобичах този текст още по време на репетициите и когато се срещна с публика, надявам се, че ще ѝ предам моята енергия и тя ще направи своя правилен избор”, казва още Христо Мутафчиев по повод работата си върху „Плач на ангел“. Актьорът е част и от друг обичан от публиката проект по творба на Стефан Цанев, игран на сцената на Народния театър – „Духът на поета“, в постановката на проф. Маргарита Младенова, който продължава да се играе след премиерата му 2013 година.

На финала отвориха портата към бездната – затвор на Райчо, а Христо Мутафчиев загаси червената лампа и взе раницата с гайдата. Не я видяхме, но я слушахме заедно с плача на ангела. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Божидар Марков, архив на Народния театър „Иван Вазов“

P.S. Режисьор на спектакъла е Стоян Радев; Сценография и костюми: Елица Георгиева; Музика: Веселин Митев; Драматург на постановката: Мирела Иванова; Фотограф: Божидар Марков; Художник на плаката и програмата: Янина Петрова.

#Критичен поглед #Христо Мутафчиев #Стефан Цанев #Народен театър Иван Вазов #Плач на ангел #театър #Стоян Радев

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Театърът като храм

„Театърът има благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната”. Това  написа Шахид Надийм /на снимката/ от Пакистан, автор на Посланието по случай Световния ден на театъра тази година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година.

За да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. България отбелязва Световния ден на театъра с празника и церемонията по връчването на Национални награди „Икар”. За съжаление заради вируса COVID – 19 връчването на наградите ще бъде отложено, както отпадна и Софийският театрален салон тази година. Но Световният ден на театъра си е празник и Посланието по този случай беше публикувано на страницата на Съюза на българските артисти в превод от английски език на Асен Терзиев. А ето и текста на Шахид Надийм:

„За мен е голяма чест през 2020 година да бъда автор на Посланието по случай Световния ден на театъра. Приемам с чувство за най-голямо смирение, но и като вълнуваща мисъл факта, че пакистанският театър, както и самият Пакистан получават признание от Международния театрален институт – най-влиятелната и престижна световна институция на нашето време. Тази чест посвещавам и на паметта на Мадийха Гаухар /Мадийха Гаухар (1956 – 2018): театрална режисьорка, актриса, феминистка и основателка на театър „Аджока“. Притежава магистърска степен по Театър от Роял Холоуей Колидж, Лондон и е носител на Медал за отличие от Правителството на Пакистан и на Наградата на нидерландския принц Клаус – бележка на преводача/. Тя бе не само театрална икона и основател на Театър „Аджока“, но и моя спътница в живота, която почина преди две години. Екипът на „Аджока“ / Театър „Аджока“ е основан през 1984 година. Пенджабската думата „аджока“ означава „съвременен“. Репертоарът на театъра се състои от пиеси на теми за религиозната търпимост, мира, насилието между половете, човешките права – б. пр./ извървя дълъг и труден път от улицата до театралната сграда в най-буквален смисъл. Но, убеден съм, такъв е пътят на множество театрални трупи. Никога не е лесно и няма попътен вятър. Винаги е борба.

Аз идвам от една предимно мюсюлманска държава, преживяла няколко военни диктатури, ужасни нападения от религиозни екстремисти и три войни със съседна Индия, с която делим цели хилядолетия история и общо наследство. И днес продължаваме да живеем в страх от избухване на война с нашата съседка, и то не каква да е, а ядрена, тъй като и двете страни днес притежават ядрено оръжие.

Понякога шеговито казваме, че тежките времена са добри за театъра. Не липсват нито предизвикателства, пред които да се изправим, нито конфликти, които да разобличим, нито статукво, което да подринем. Моята театрална трупа „Аджока“ върви по такова опънато въже вече повече от 36 години. И усещането бе наистина като стъпване по въже: в търсене на баланс между забавлението и образованието, между изследването и изучаването на миналото и подготовката за бъдещето, между творческата свобода и авантюристичните сблъсъци с властта, между социално-критичния и финансово-стабилен театър, между обръщането към масовата публика и желанието да бъдеш авангарден. Може да се каже, че един театрал трябва да бъде илюзионист, магьосник.

В Пакистан съществува ясно разделение между сакралното и профанното. В профанното няма място за религиозни въпроси, а в сакралното няма място за открит дебат и нови идеи. Всъщност за консервативното управление изкуството и културата остават извън границите, заради техните „свещени игри“. Така територията на изпълнителските изкуства се превръща в нещо като бягане с препятствия. Артистите на първо време трябва да се докажат като добри мюсюлмани и покорни граждани, и едновременно с това да опитат да направят така, че музиката, танцът и театърът да бъдат допуснати в Исляма. Голям брой от верните мюсюлмани са неохотни да приемат изпълнителските изкуства, макар че танцът, музиката и театърът са неразривна част от всекидневието им. Така се оформи субкултура, която носеше потенциала да събере сакралното и профанното на една сцена.

Буле Шах

Началото на „Аджока“ бе дадено от група млади артисти през 80-те по време на военното управление. Те отправяха предизвикателства към диктатурата чрез своя смел в социално и политическо отношение театър на несъгласието. Те с изненада откриха че техните чувства, техният гняв, тяхното отчаяние бяха изразени от един поет суфист /Суфизъм: ислямската мистична традиция, която се стреми да открие истината за божествената любов посредством директно и лично общение с Бога, придобива популярност, защото проповядва универсално братство и се противопоставя на закостенелите, насилствено налагани доктрини на религиозните учения. Поезията на суфизма, представяна най-често с музикален съпровод, изразява мистичното единение през метафорите за обикновената любов – б. пр./ живял преди 300 години – великият Буле Шах /Буле Шах (1680 – 1757) е влиятелен пенджабски поет суфист, който разгръща сложни философски теми на обикновен език. Той отявлено критикува религиозната ортодоксалност и управляващия елит и бива прогонен от града Казур, обвинен е в еретизъм и му е отказано правото да бъде погребан в градското гробище. Той е популярен сред религиозните и фолклорни изпълнители и възхищението към него надскача религиозните разделения – б . пр./. Артистите от „Аджока“ откриха, че могат да отправят експлозивни политически послания чрез неговата поезия и да атакуват корумпираната политическа власт и фанатичната религиозна институция. Властите можеха да забранят или прогонят нас, но не и един почитан, популярен поет суфист като Буле Шах.

Открихме, че неговият живот е бил драматичен и радикален също като неговата поезия, заради която е в изгнание и му биват налагани няколко фатви. Така написах „Була“, пиеса за живота и борбите на Буле Шах. Була, както с обич са го наричали хората от Южна Азия, произхожда от пенджабската линия на поетите суфисти, които със своите произведения и действия, се изправят безстрашно срещу властта на императорите и църковните демагози.  Те пишат на езика на народа, за неговите стремления. За тях музиката и танца са средства за директна връзка между човека и Бога, и чрез тях презрително се прескача посредничеството на експлоатиращите свещеници. Суфистите се обръщат срещу полово-родовите и класови разделения и възприемат света като чудо, като проявление на Всемогъщия. Съветът по изкуствата на град Лахор отхвърли пиесата с обяснението, че това не е художествен текст, а биография. Ала когато тя бе поставена на алтернативно място, в Гьоте институт, публиката видя, разбра и оцени символизма в живота и поезията на народния поет. Тя можеше напълно да се идентифицира с неговия живот и епоха и да открие паралели със своите.

Тогава през 2001 г. се роди един нов вид театър. Религиозната музика кавали / Quawwali – сакрална поезия на суфизма, предстявана от група певци (кавали). Изпълнявала се в суфистки храмове и е довеждала слушателите до състояние на екстаз – б. пр./, танцът дхамал / Dhammal –  екстатичен танц, изпълняван около суфистките храмове, обикновено под ритъма на барабан – б. пр./, пламенните рецитации на стихове и дори медитативното пеене зикир / Zikir – религиозно ритмично песнопение и рецитиране на молитви за постигане на духовно просветление – б. пр./ се превърнаха в елементи от пиесата. Група сикхи /Сикхи – последователи на религиозното учение сикхизъм, основано в Пенджаб през 15 век от Гуру Нанак – б. пр./, които тогава бяха в града, за да участват в една пенджабска конференция, дойдоха да гледат и разплакани връхлетяха сцената на финала, за да прегръщат и целуват актьорите. Те застанаха на една сцена заедно с мюсюлмански пенджабци за първи път след разделянето на Индия през 1947 г. / Мюсюлманската държава Пакистан бива отделена от Индия през 1947 г. на фона на невиждани убийства и масови преселения – б. пр./, което бе довело до разцепването на областта Пенджаб и нейните общности. За сикхите Буле Шах бе също толкова скъп, колкото и за мюсюлманските пенджабци, защото суфизмът надскача границите между религиите и обществата.

Шахид Надийм

След паметната премиера последва индийската одисея на Буле Шах. Започвайки с бляскаво турне в индийската част на Пенджаб, „Була“ се изигра по четирите краища на Индия, дори във времена на най-големи напрежения между двете държави и на места, в които публиката не разбираше нито дума пенджабски, но се наслаждаваше на всеки миг от представлението. Докато вратите за политически диалог и дипломация се затваряха една след друга, вратите на театралните зали и сърцата на индийските зрители оставаха отворени. По време на турнето на трупата „Аджока“ в индийския Пенджаб през 2004 година, след топлия прием на едно представление пред огромна селска публика един старец се приближи към актьора, който играеше ролята на великия суфист. До стареца вървеше момче. „Внукът ми е много болен, моля ви да го благословите.“. Актьорът се стресна и каза „Бабаджи” / Бабаджи – израз на почит към възрастен мъж – б. пр./, аз не съм Буле Шах, аз съм само актьор в неговата роля.“. Старецът се разплака и добави „Моля ви, благословете внука ми, знам, че той ще се оправи, ако го сторите.“. Посъветвахме актьора да изпълни желанието на стария човек и той благослови момчето. Старецът остана доволен. Преди да си тръгне, каза следното „Синко, вие не сте актьор, вие сте въплъщение на Буле Шах, негов аватар /Аватар – земно проявление или въплъщение на божествен учител според индуизма – б. пр./“. Изведнъж проумяхме една съвсем нова идея за актьорската игра и за театъра, в която актьорът ставаше въплъщение на образа, който играе.

За осемнайсетте години на турне с „Була“ забелязвахме подобни реакции от страна на привидно неподготвената публика, за която представлението не беше просто форма на забавление или стимулиращо интелекта преживяване, а бе среща, която трогваше дълбоко душата. Дори актьорът, който изпълняваше ролята на учителя на Буле Шах бе така дълбоко повлиян от преживяването, че самият той стана поет суфист и публикува две стихосбирки. Изпълнителите, участващи в продукцията споделиха, че при всяко начало на представлението усещат сред себе си духа на Буле Шах и чувстват сцената, като издигнато пространство. Един индийски учен озаглави своята рецензия за представлението: „Когато театърът се превърне в храм“.

Аз съм светска личност и моят интерес към суфизма е предимно културологичен. Интересуват ме повече перформативните и художествени страни на пенджабските поети суфисти, ала моите зрители, които може да не са екстремисти, нито фанатици, поддържат истински религиозни вярвания. Изследването на истории като тази на Буле Шах (а такива има много във всички култури), може да се превърне в мост между нас, театралните творци и неопитната, но ентусиазирана публика. Заедно можем да открием духовните измерения и да построим мостове между миналото и настоящето, водещи към бъдещето, което е съдба на всички общности; вярващи и невярващи, актьори и старци с техните внуци.

Причината, поради която споделям историята за Буле Шах и за нашия опит с този вид театър на суфизма е, че играейки на сцената, понякога така се увличаме в своята философия на театъра, в своите роли на предвестници на социална промяна, че оставяме зад гърба си огромни човешки маси.  Занимавайки се с предизвикателствата на собственото си настояще се лишаваме от възможностите, които театърът предоставя за дълбоко духовно преживяване. В днешния свят, където фанатизмът, омразата и насилието отново се надигат, нациите се насъскват една срещу друга, едни вярващи се бият с други вярващи и едни общества сеят омраза срещу други…. А междувременно умират деца от недохранване, умират майки при раждане, заради липсата на медицински грижи и идеологиите на омразата процъфтяват. Планетата ни затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в климатична и във върховна криза. Чува се тропотът на копитата на четирите конници на Апокалипсиса /Четиримата конници на Апокалипсиса са описани в Откровението на св. Йоан Богослов, последна книга от Новия завет. Според повечето тълкувания конниците символизират завоеванието, войната, глада и смъртта – б. пр. /. Трябва да възстановим духовните си сили, трябва да се борим с апатията, летаргията, песимизма, алчността и пренебрежението към света, в който живеем и планетата, която обитаваме. Театърът има роля, благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната. Той може да издигне театралната сцена, пространството за игра до нещо свещено.

Николай Майсторов, “Четиримата конници на Апокалипсиса”

В Южна Азия изпълнителите докосват със страхопочитание пода на сцената преди да стъпят отгоре – древен ритуал, в който духовното и културното са все още преплетени. Време е да възвърнем тази симбиоза между актьора и публиката, между миналото и бъдещето. Създаването на театър може да бъде свещен акт и актьорите могат да станат аватари на образите, които изиграват. Театърът издига акта на игра до по-висока духовна степен. Театърът има потенциала да бъде храм, а храмът – да бъде място за игра”. Това написа Шахид Надийм.

Христо Мутафчиев

Както вече стана дума, ще се отложи връчването на наградите „Икар”. Но ето какво написа Христо Мутафчиев по този повод в сайта на Съюза на артистите. „На този етап Софийският театрален салон отлага поетапно всички публични събития, които част от програмата. Нека да потушим емоцията си и да включим рациото! Имаме шанс да спасим човешки животи, на приятелите си, на семействата си и на бабите и дядовците си.

Над 3000 души гледаха първия лайф на Театър Възраждане и двойно повече гледаха втория. Поздравявам колегите и апелириам да бъдат внимателни, когато се събират в театъра! Използвам възможността да споделя информацията на Столична община и Социалния патронаж, които подпомагат възрастните хора, такива с хронични заболявания или със затруднено придвижване. Доставка по домовете на лекарства и храна може да бъде заявена на телефони: 028188522 и 028188523!

Изказваме благодарност към всички свои партньори за подкрепата и за солидарността! Софийският театрален салон не би бил същият без подкрепата на редица партньори, приятели и колеги, които са заедно с нас и в този труден момент!

На 27 март ще отбележим заедно с всички Световния ден на театъра, но този път от своите домове! А наградите ИКАР ще бъдат връчени след като отмине настоящата извънредна ситуация. XV-тото издание на Софийския театрален салон ще продължи да бъде част от Календара на културните събития на Столичната община за 2020 г., и ще се осъществи с невероятната подкрепа на Министерството на културата, Генералния спонсор – Ден и Нощ ООД, Първа инвестиционна банка, Астра Зенека – България, Nescafe Dolce Gusto, Кока-Кола ХБК България, Минерална вода H20, Винарска изба „Брестовица“, „Софсток“ ООД, Тип-Топ Куриер, Хил Клиник, [ ‘nouhau] SALON, Ивент Дизайн, Пощенска кутия за приказки, клуб Терминал 1. Благодарни сме и за любезното домакинство на Националния дворец на културата, Театър „Азарян“, Столичния куклен театър и др., както и на медийните партньори от Българската национална телевизия, Българското национално радио, БГ радио, Джаз ФМ, Артакция, Go Guide, Love Theatre, ВЪПРЕКИ.com и други. Бих искал да Ви уверя, че ще се срещнем отново!”, написа Христо Мутафчиев. А ние очакваме театърът отново да намери не само сцената, но и публиката си. А и себе си… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #театър #Световен ден на театъра #Награди Икар #Христо Мутафчиев #Шахид Надийм #Софийски театрален салон

[vprki]

С “Да ходиш по вода” за Кристо се открива София филм фест

23-тият София филм фест се открива на 7 март в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новата документална творба на Андрей Паунов - „Да ходиш по вода”. Представен за първи път на фестивала в Локарно, филмът представлява непосредствен поглед към артистичните търсения и личните взаимоотношения на Христо Явашев - Кристо, прочут със своите мащабни инсталации.

За първи път от кончината на Жан-Клод, неговата съпруга и партньор в творческия процес, Кристо решава да реализира проекта, започнат заедно с нея преди много години – „Плаващите кейове”. Когато настъпи месец февруари, две големи събития, включени в Културния календар на София, сгряват любителите на киното и театъра в столицата. Пролетта идва със София филм фест – Купона на годината и Софийския театрален салон, предшестващ връчването на наградите „Икар”. Двете събития бяха представени пред журналисти и специалисти от директора на феста Стефан Китанов и Мира Сталева /на снимката горе/, отново в центъра на организацията за неговото провеждане.

„Щурците” през 1980 година – снимка архив София филм фест

На 23-тия София филм фест се очакват над 250 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 16-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании. За 17-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Обичаният български рок музикант Кирил Маричков ще получи Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното и музиката. В негова чест ще бъде показан филмът „Щурците – 20 години по-късно” (1988), а златните хитове на една от най-добрите български рок-групи на всички времена се знаят и помнят от няколко поколения меломани!

Световноизвестният полски режисьор Павел Павликовски ще бъде гост на София филм фест – снимка архив на фестивала

Големият полски режисьор Кшищоф Зануси ще бъде специален гост на фестивала и ще бъде удостоен с Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното, а киноманите ще могат да видят специална ретроспектива от избрани негови филми, както и най-новата му творба „Етер“, чиято премиера беше преди месеци на фестивала в Рим. Визитата и ретроспективата на Зануси са в партньорство с Полския институт в София и част от предстоящия Фокус Полша на 23-тия София Филм Фест. Като част от този специален акцент на фестивала е и визитата на световноизвестния полски режисьор Павел Павликовски, който лично ще представи най-новия си филм „Студена война“, получил 3 номинации за „Оскар“ (за чуждоезичен филм, операторско майсторство и режисура), а също и отличен с пет награди на Европейската филмова академия за 2018 година, сред които и престижния приз за най-добър филм!

Филмът „Рома“ на Алфонсо Куарон също ще бъде показан в София – снимка архив на СФФ

Сред най-важните филми в програмата на фестивала несъмнено са творбите, носители на „Златна палма“ и „Златен лъв“ - „Джебчии” на Хироказду Корееда („Златна палма” - Кан ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и десетки отличия от цял свят) и „Рома“ на Алфонсо Куарон („Златен лъв” – Венеция ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и още девет номинации за наградите на Американската киноакадемия, както и с множество други отличия от цял свят). Творбите са включени в традиционната рубрика „Големите награди“. В „Киното днес – големите майстори” публиката ще види най-новите филми на утвърдени имена от световното кино. В програмата присъстват заглавия като „Капернаум” (Capernaum) на Надин Лабаки (с награда на журито от Кан ’18 и още два приза на фестивала, с номинация за „Оскар“ и за „Златен глобус“ за чуждоезичен филм); „З лица” (3 Faces) на иранския майстор Джафар Панахи (с награда за най-добър сценарий от Кан ’18); „Щастливият Лазаро” (Happy as Lazzaro) – най-новият филм на Аличе Рорвахер (представен в основната конкурсна програма на Кан ’18 и носител също на награда за най-добър сценарий); „Граница” (Border) на Али Абаси (с голямата награда в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан ’18); „Транзит” (Transit) на Кристиан Пецолд (с премиера на Берлинале ’18); „Момиче” (Girl) на Лукас Донт (дебютна творба, удостоена със „Златна камера“ в Кан ’18) – всички те ще се срещнат с публиката у нас след като фокусираха вниманието на зрители и специалисти на десетки престижни фестивали в целия свят.

Председателят на Съюза на артистите Христо Мутафчиев връчи на директора на Дирекция „Култура” на СО Биляна Генова сертификат за отлично партньорство с общината – снимка Стефан Джамбазов

На 27 март пък Съюзът на артистите в България ще раздаде своите 45-и награди „Икар” за сценични изкуства на официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“. По традиция наградите се предшестват от Софийския театрален салон, в рамките на който ще бъдат представени всички номинирани за „Икар” 2019 спектакли. Комисията по избора беше в състав: проф. Снежина Танковска (режисьор и педагог), проф. д. изк. Ромео Попилиев (театровед), Деница Езекиева (театровед), Недялко Делчев (режисьор и педагог), Стефания Колева (актриса), Елица Георгиева (сценограф) и Калин Николов (композитор) - /всички номинации можете да видите тук/.

Поетът и драматург Стефан Цанев получава наградата за изключителен принос към български театър – снимка Стефан Джамбазов

Награда за педагогическа дейност се присъжда на проф. Елена Баева. Наградата за чест и достойнство е за актьора Михаил Мутафов, а наградата за изключителен принос към български театър е за поета и драматург Стефан Цанев. При обявяването на номинациите Столична община в лицето на директора на Дирекция „Култура” Биляна Генова получи от Съюза на артистите сертификат за партньорство. Според нея партньорство има не само, когато едната страна дава, а другата получава. Партньорството има само когато и двете страни влагат усилия, така както е в случая. И е важно това събитие за развитието на целия град и за децата, а и за професионалната критика, каза тя и отбеляза, че е приятно са да част от Софийския театрален салон и наградите Икар. Театроведката Деница Езекиева също отбеляза усилията на Столична община за реализацията на независими трупи и оттам за номинациите им за наградата „Икар”.

Ромео Попилиев - снимка Стефан Джамбазов

А членът на комисията Ромео Попилиев с присъщото си чувство за хумор сравни театъра със съвременния футбол. В него системата е такава, че настъпва едно продължително ритане, блъскане в центъра на терена, каза той. „Ако някой се откъсне случайно е поради грешки в системите. Така е и с театъра. Системата е такава – прекалено защитна. И за нападателния футбол остава малко пространство. Ние сме се опитали като жури като съдии да дадем предимство на нападателния футбол, но и ние не сме в състояние да променяме системата”, каза театроведът, който преди това отбеляза доброто средно равнище на спектаклите и това, че и други биха могли да бъдат номинирани. А в един разговор преди време с него във „въпреки.com” отново беше заявил своята позиция: „Иска ми се повече да се рискува. Защото без риск няма развитие. Иновациите се крепят по някакъв начин на риска”. А ние очакваме спектаклите от Софийския театрален салон и разбира се, наградите „Икар”, както и началото на София филм фест. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на София филм фест

#София филм фест #Стефан Китанов #Мира Сталева #Софийски театрален салон #Христо Мутафчиев #Биляна Генова #Столична община #Столична дирекция Култура #Стефан Цанев #Ромео Попилиев #награди Икар

[mihaylovblog]

ЧРД на Христо Мутафчиев (04.04.1969)! Тук заедно със Стефания Колева, Рени Врангова и Александър Косев в откъс от българския сериен филм "Клиника на третия етаж", 1999 - 2000 г., медицински сериал – ситком на режисьора Николай Акимов, по сценарий на Николай Акимов, Мила Георгиева, Александър Косев, Мила Петкова, Богдан Рангелов и Людмил Станев. Музиката във филма е композирана от Асен Аврамов и Васил Пармаков.

[mihaylovblog]

ЧРД на Христо Мутафчиев (04.04.1969)! Снимка: https://impressio.dir.bg/

[mihaylovblog]

31.10.1994 г. – Премиера на българския сериен филм „Гори, гори, огънче" на режисьора Румяна Петкова, по сценарий на Малина Томова. Оператор е Светлана Ганева. Музиката във филма е композирана от Теодоси Спасов.

В ролите: Елисавета Шопова, Иван Иванов, Филип Трифонов, Емилия Лазарова, Антон Радичев, Камен Донев, Златина Тодева, Мариян Бозуков, Михаил Хаджилийков, Милена Рудева, Кирил кавадарков, Христо Мутафчиев и др.