#Ромео Попилиев

[vprki]

Критичен поглед: Будителите се оказаха като че ли повече от събудените

Изминалата седмица освен с фокус върху местните избори премина и под знака на Деня на народните будители. За учениците това беше добро дошло, защото на някои от тях им се събраха четири почивни дни. А пък за други Денят на будителите беше повод да раздадат различни награди. Институции, съюзи и медии връчиха награди по своето разбиране за будителство, които като че ли останаха повече като гилдийно отличие за наградените, а не толкова факт за публиката.

И все пак имаше няколко конкурса, които заслужават да бъдат споменати. Това са Годишните награди на Портал „Култура” и наградите на литературен клуб „Перото” в НДК. Интересно беше, че в някои случаи имаше повторение на наградените, независимо от различните журита. Както каза проф. Светлозар Игов /на снимката горе/, носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото” това означава, че се създава обща литературна среда, която може обективно да оцени постиженията на авторите. И още едно „дублиране” на наградите – Елена Алексиева взе призовете и в двата конкурса за романа си „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”/.А тя стана по-рано тази година за същия роман и носител на Националната награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд "13 века България". Така че "Свети Вълк" получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас.

Елена Алексиева и журито на конкурса на Портал “Култура”

Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете. А както отбеляза Елена Алексиева при получаването на наградата от „Перото” много важно е обаче тази литература да стига освен до българския читател, но и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. Една от тях е чудесната датчанка Хелле Далгор, която получи наградата на „Перото” за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”.

Хелле Далгор

Останалите награди на „Перото” бяха в следните категории: За поезия - „Книга на разкаянията и утешенията“ от Цочо Бояджиев /„Жанет 45“/; За детска литература: „Роботът Чапек на планетата с трите слънца. Книга първа. Роботски приключения“ от Марин Трошанов и Петър Станимиров /„Кибеа“/; За дебют: „Глиненият цар“ от Добромир Байчев /„Развитие“/. В конкурса на Портал „Култура” също бяха присъдени и още награди: Специална награда за Боян Папазов; Специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“ на Силвия Великова и за „Хуманитаристика” на Ромео Попилиев за книгата му „Цензурата по времето на комунизма“ /„Рива”/ и на Даниел Вачков за „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ /ИИБМ, „Сиела“/.

Ромео Попилиев

Иска ни се да цитираме откъс от един текст на Ромео Попилиев за „въпреки.com”, който е свързан с темата за събуждането, но за ставащото и неставащото в българския театър: „Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?”. И още: „И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си”.

Част от присъстващите при връчването на наградите на “Перото” в НДК

И още нещо свързано с Будителите и събудените. Това беше дискусията в Софийска градска художествена галерия „Музеят – възможен или невъзможен”, организиран от фондация „Въпреки”, подкрепена от Национален фонд „Култура”. Тя беше за съвременния музей и неговата публика, но и за създаване най-сетне на Музей на близкото минало. Дълги години се говори за такъв музей, даже бяха направени опити в това отношение, които не доведоха до резултат. А годините минават и все повече от младите нямат представа за онова време. Появиха се и отделни частни музеи, които интерпретират доста повърхностно и търговски тази проблематика. Дори те, според мнения изразени в дискусията, стимулират носталгията по онова време, а не неговата оценка от съвременна гледна точка. Даден беше и пример, че музеят представляващ ретроапартамент с пет стаи в Димитровград изглежда привлекателен, но никъде не става дума, че тук са живели няколко семейства – с обща тоалетна, баня и кухня… А пък музеят с ретросоцавтомобили в Пещера не отчита, че за кола в онези години се чакаше десет и повече години.

Николай Папучиев и Тодор Петев имаха презентации на дискусията “Музеят - възможен или невъзможен” в СТХГ

Същевременно мненията за такъв музей са разнопосочни – от изключителната нуждата от него, до известно отрицание от гледна точка, че темата е все още много гореща за нашето общество. Както и за това какво би съдържал – дали това да е музей с предмети от онова време или дигитално представяне. Дали да е с предимно историческо и хронологическо подреждане или по-скоро тип арт-инсталация, която да бъде сменяна и да провокира емоционално интереса. Но пък участващите в дискусията бяха категорични, че подобен музей би трябвало да е синтетичен и едва ли само битът и предметите от това минало са достатъчни, въпреки, че и те са необходими в някаква степен. Отчетено като грешка беше разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров, но и мненията бяха, че в подземията му сега биха могли да се използват за подобна експозиция, колкото и да е малко пространството. Но има и други начини да се разшири – включително и с известно стъклено надграждане на бетонната плоча. Хубаво е, че сега това пространство се използва за съвременно изкуство по програма „Навън” на Програма „Култура” на Столичен общински съвет.

Част от присъстващите на дискусията в СГХГ

Журналистът, писател и бивш министър Юлиан Попов беше споделил в свое мнение за „въпреки.com”: „Може би най - доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило културни забавления би било извращение с паметта ни”. Искаме да цитираме и две мнения от дискусията – на проф. Евгения Иванова и на проф. Евелина Келбечева. „Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки”. Това написа проф. Евгения Иванова, преподавателка, писателка, доктор на науките за култура, антрополог и културолог.

И добавя: „Не съм специалист по музейно дело, но съм сигурна, че музеят предполага минало. Никак не съм сигурна обаче дали „близкото ни минало“ (ако визираме периода на комунизма, каквато, очевидно, е идеята) не е по-скоро настояще. Развихрилите се страсти български по повод учебниците по история, достигнали чак до парламента, като че ли, потвърждават това. Чак толкова неистова страст в защита на един период от време едва ли предполага той да е минало”. Тодор Петев, един от презентаторите в дискусията, пък отбеляза, че е присъствал на национална среща на учителите по история, които са се разделили в това дали това минало трябва да се представя само като фактология или с оценка на периода…

Проф. Евгения Иванова /ц./ също беше на дискусията

„Копнежът по „тогава“ е толкова ясно видим, та няма да се учудя, ако хипотетичният музей се привиди на мнозина като възвърнат рай – обетована земя, напълнена с толкова умилително познатата комунистическа ширпотреба. Умилителната памет, впрочем, произвежда нова ширпотреба: салам „Народен“ или баничарница „БКП“ („банички, кифлички, пирожки“) с петолъчка за емблема. Колебая се коя употреба на миналото е по-кичозна: баничарницата „БКП“ в Красна поляна или  баничарницата „Александър Македонски“ в Прилеп. Виждала съм и супермаркет „Филип Македонски“. В Битоля. За някои македонци античността също е настояще...”, е мнението на Евгения Иванова.

А проф. Евелина Келбечева отбеляза по темата „Музеят – възможен или невъзможен”: „Възможен, ако се ангажира държавата. В никакъв случай не трябва да е „класически” музей. Подземието на бившия мавзолей е мега подходящо пространство. Подкрепям Евгения Иванова за поредица от дигитални изложби,които освен това могат да бъдат интерактивни. И да пътуват из цялата страна. Не виждам смисъл в банални експозиции за всекидневието. Не само че е крайно време, но е и крайно необходимо. Имаме много know how вече в Източна Европа, както прекрасни примери, така и посредствени. Единственото предимство на нашето вечно забавяне е, че съществуват тези примери”.

Цветозар Томов представи оптимистично социологическо изслуедване по темата

А надежда за интереса на хората дава и социологическото изследване, специално поръчано по проекта и осъществено от социолога и журналист Цветозар Томов с жители на София. На въпроса нужен ли е Музей на близкото минало 35,7% от интервюирането отговарят, че е много необходимо, а 47,2% са на мнение, че това е необходимо, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. А ако все пак се създаде такъв музей, 45,3% заявяват, че ще го посетят непременно, а 39,1% - по-скоро да, когато им се отвори удобна възможност. На въпроса дали в България е възможно да се създаде такъв музей, в който да се съчетават изкуство, дигитални технологии и автентични експонати, чрез които да се създаде максимално реална представа за живота в онова време 54% смятат - Да, определено. Така че, интересът на хората съществува, остава и да се реализира тази експозиция, която и финансово може да се изплати. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Светлозар Игов #Елена Алексиева #награди Перото #награди Портал Култура #Ромео Попилиев #Хелле Далгор #Музеят - възможен или невъзможен #Тодор Петев #Николай Папучиев #Цветозар Томов

[vprki]

Критичен поглед: Какво се случи в българския театър през 2018 година

Именно какво се случи в българския театър, а не какво стана. Ставането е въпрос на по-ставяне на нещото, наречено български театър, от някого тук или там в поредицата от останалите неща, а случването е въпрос на случайността; на неговата независима от последователността и нечия воля наместеност и съставеност в нещата. Това пише в анализ за „въпреки.com” театроведът проф. Ромео Попилиев /на снимката - фото Стефан Джамбазов/.

Ставането произлиза от целеполагането и разполагането; от желанието за подреденост, а случването е, така да се каже, от само себе си. Преди около тридесетина години театърът беше стегнат и заключен в целия си процес на ставане от една утопична до оглупяване политическа воля за ставане – вярно, все повече отслабваща и склерозираща през годините. Но дали театърът – впрочем, както и всичко останало - може да бъде оставен на самия себе си и да се саморазвива? Така или иначе обаче, неговото случване вече близо десетина години стана видимо, зависимо от невидимата ръка на пазара. Вижда се, че театърът е зависим от нещо невидимо, но тъй като то не се вижда, като как е движещо, не можем да определим какво става с него. При всички случаи той се нуждае от финансови средства както, за да става, така и да се случва. Случването е по-лесният вариант и не е въпрос на план и на програма във времето. Друг е въпросът дали и как днес у нас може да се предложи и осъществи план и програма за ставането и развитието на театъра - както знаем, многолик в своите видове, жанрове стилове и посоки, в които търси публиките си.

„Нова библия” на Иван Добчев от Програма “Радичков” в “Сфумато”

Но театърът днес не е оставен на публиките си, а на публиката, която в своето мнозинство определя случването му в неговите видове, жанрове и посоки. Така е демократично, стига с господството на елитите. И като цяло се получава един среден път, в който все повече се вливат и изгубват индивидуалностите и стиловете. Като че ли творецът и зрителят в своя път в и към театъра трябва да се изгубят в общото и оттук – в нищото. Дали това не е движение към своеобразен будизъм? Движението към успокоението на застоя? Ако вземем многобройните репертоарни театри в България, трудно можем да посочим някаква особена разлика между тях като собствени политики по отношение на репертоара и естетическите посоки. Разбира се, ще трябва да изключим „Сфумато”, но неговата самотност го извисява като пример просто за случайна особеност, защо не за напълно самостойно отклонение. Но ако е така, не би ли следвало да бъдат създадени още няколко театрални центъра за наблюдаване на различни видове отклонения и изкривявания, и така от демонстрацията на този единичен пример – за какво ли е даден; за добро или за лошо? - да се стигне до разработването на цяла отделна ниша за поместването на различни театрални отклонения?

„Луда трева” по Радичков на Маргарита Младенова в “Сфумато”

Впрочем и тази година „Сфумато” продължи в своя начертана посока, чийто основен жалон в случая беше Програмата Радичков с „Луда трева” на Маргарита Младенова и с „Нова библия” на Иван Добчев, спектакъл с една изключителна пространствена визия. Все пак в София има още един театрален център за по-неконвенционален театър, при това за млади творци: Червената къща. Поне няколко неща си заслужава да се видят там: „Три” на Елица Йовчева, „Дом за овце и сънища”, с режисьор Гергана Димитрова, по текст и в изпълнението на Здрава Каменова и, разбира се, „Животът е сън”, с простата и концентрирана, но изненадващо обхватна интерпретация на пиесата на Калдерон от Дина Маркова и с проникновеното – навътре и навън - изпълнение в главната роля от Боян Арсов. Като че ли остава надежда за доброто случване на театъра ни в лицето на доста от младите творци – режисьори, актьори и сценографи. Трябва да се отбележат също така спектакли като „Приятно ми е, Ива” на Ива Тодорова в Театър 199, „Принцеса Турандот” от Карло Гоци, с режисьор Маргарита Мачева в Благоевград, „Нирвана” на Константин Илиев, с режисьор Максима Боева в Шумен; интересно предизвикателство в този театър е и „Куцулан, или Вълча Богородица” отново на Константин Илиев, в режисурата на Валерий Пърликов.

“Петел” в Младежкия театър, реж. Стайко Мурджев

По големите ни сцени силно впечатление правят спектакли като „Дивата патица” на Ибсен, в експресивно овладяното решение на режисьора Крис Шарков в Народния театър и „Петел” на Майк Бартлет, с режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър. „Неодачници” – представлението на Иван Пантелеев в Народния театър за новите неудачни дачници на Максим Горки в необрехтиански стил – е от малкото, наистина, завършени и цялостни спектакли през последните години. Постановки на утвърдени режисьори като Явор Гърдев с мащабната си работа върху „Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, Теди Москов в Русе с „Коя гад изяде кашкавала”, във Варна с „Уестърн” и в Театъра „Зад канала” с „Аз обичам, ти обичаш, той обича, тя обича” – своеобразна „програма” от иронично-шеговити театрални версии върху образци от италианското кино, Лили Абаджиева със „Защото на мама така й харесва” от Жолт Пожгай в Театър „Възраждане”, Катя Петрова с „Емигрантски рай” от Димитър Динев в Театър „София”, Диана Добрева с „Дебелянов и ангелите” в Пловдивския театър и „Бащата” от Флориан Зелер в Народния театър, както и Неда Соколовска с поредния си документален спектакъл „Поп-фолк хроники” в Театър „Зад канала”, също участват в стабилизирането на носещата конструкция на „сериозния театър” през изминалата година; т.е. на театъра, сериозно и отговорно отнасящ се към своето битие. Впрочем дали такова определение на театъра вече е възможно да застане и устои извън своите кавички?

„Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, реж. Явор Гърдев  

Та, какво се случва? Със сигурност съм пропуснал да отбележа и други стойностни спектакли – но колко да бъдат? – вероятно, още десетина. С посочените по-горе, около двадесет, се оказва, че „сериозният театър” е създал, да кажем, тридесетина свои добри отрочета за годината – сравнително разнообразни като вид, жанр и търсения. Така, вероятно, около една четвърт от случилите се да излязат през годината спектакли стават. Дали тази бройка е достатъчна? Но така или иначе, половината от театралната продукция за годината може да бъде разположена в широката ниша на леките жанрове, призвани да забавляват публиката. А тук определението „леки” като че ли няма нужда от кавички – още повече, че лекото в своята летливост няма как и от какво да бъде удържано. Особено се вихри то в Сатиричния театър, но чест гост е и по останалите сцени. Който например види „Островът” от Иво Сиромахов в Сатирата, ще разбере за какво става дума, ще му дойде достатъчно нанагорно от смях и ще се засити на лекота за цяла година. Представете си, че сте Тиранозавър Рекс, жесток и ненаситен хищник и попадате на Диплодокус; на този тревопасен динозавър с огромно, издуто тяло и малка глава. Какво повече ви трябва? И при двете същества центърът на съществуване и жизнена активност са стомахът и местата малко по-долу, а главата на тиранозавъра е толкова голяма само поради нуждата от мощни зъби и челюсти. И на двете същества мозъкът е птичи. Но държавата също се оказва динозавър, след като дотира подобни забавления.

“Бащата” с Владимир Пенев в главната роля в Народен театър “Иван Вазов”

Репертоарните театри у нас, доколкото вече могат да се нарекат такива, са места за случване на неща и за насипна продукция. В тях липсва планът, който в близкото минало беше справедливо отречен, защото минаваше формално „пет за четири” (години). Днес тези театри са в огромната си част и дейност обречени на динозавърски изпълнения и тук-там на високи проектни въжделения. Така или иначе, случилото се не се следи от никого и затова лесно възниква заключението, че по този начин то не е и станало.

“Неодачници” по Горки под режисурата на Иван Пантелеев в НТ “Иван Вазов”

Дилемата случване/ ставане може да се види и като спор между количество/ качество. Това е общ проблем в сектора на културата, изкуството и науката. Очевидно е, че качествата на едно театрално представление, книга, филм, научен проект и др. трудно могат да се докажат сега и тук, на местно ниво. Но и доказването-показването им навън невинаги се приема за меродавно. Така количествените параметри се оказват основно, дори единствено валидни, а за театъра този измерител произтича от публиката: зрител, билет, лев и т.н. Случва се нещо като деленето на атома, извършващо се пак в обемите на количеството. Но то е доказуемо, докато качеството – особено на един духовен културен продукт - не е.

“Дивата патица” от Ибсен в постановката на Крис Шарков

Да вземем за пример изброените по-горе двадесетина театрални спектакли: кои от тях заслужават да бъдат отличени с награди и по този начин – разграничени от останалите? Ако поставим този въпрос на двадесетина души, ще получим всевъзможни отговори, но сумирани, те евентуално ще отчетат няколко от спектаклите като „победители” в различни категории. В тази ситуация обаче и участниците в конкурса, и неговото жури, ще останат дълбоко разочаровани от резултата. Така количественият показател винаги се оказва по-сигурен, защото осигурява на театралното изкуство, което изисква и определени материални вложения, някаква възвръщаемост. По този начин качеството остава на самото себе си; на случването си около границата на задължителната сигурност и сдържания стремеж на собствения риск, както и на опасението от него.

“Дебелянов и ангелите” с режисьор Диана Добрева в Пловдивския театър

Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?” Няма защо вече масите да се бунтуват срещу елита. Те са се разпаднали взаимно в производството и консумацията на буйни изказвания, изяви и жестове; в производството на твърде много театър в прекия и преносния смисъл. Като че ли трябва да помълчим и да се позатворим в себе си. Какво правим, защо го правим, има ли смисъл? Дори в колективно изкуство като театъра творецът има нужда от отдръпване навътре, мълчание и размисъл. От бавно бързане. Не става дума той „да се затваря в кула от слонова кост”, както парнасистите от втората половина на 19 век предлагаха; по онова време са съществували тихи места, а самата слонова кост е била важна колониална стока, докато днес е забранена за търговия. Театърът е пространство, където би следвало истински да се разгръща свободата в нейната духовност и безграничност, но сега той е захванат почти изцяло от пазара.

„Животът е сън” е в интерпретацията на пиесата на Калдерон от Дина Маркова

И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си. ≈

Текст: Ромео Попилиев

Снимки: архив на театрите

#Критичен поглед #Ромео Попилиев #театър

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Театралната цензура при комунизма в книга на Ромео Попилиев

„Може би има три начина да се види комунизмът днес: 1. Като престъпен режим. Да, такъв е. 2. Като посредствено и уплашено общество. Да, такова е. 3. Като дълбоко желание на хората да бъдат по-свободни. Разбира се. Една от тези сфери, където искаш да си по-свободен, е творчеството. И за да си по-свободен, най-често се налага да направиш компромис с несвободата”. Това са част от уводните думи на театроведа проф. д-р Ромео Попилиев в книгата му „Цензурата по времето на комунизма, или режимът на забраняване – позволяване” /изд. „Рива”/.

И продължава: „Но ако трябва да се купува свобода, тя винаги се заплаща с подчинение. Ако обаче не се направи тази откупка от властта – с която, така или иначе, пак се остава в несвободата, се рискува оставането в нищото. Нещо като нищо, или изобщо нищо? Изборът е сложен: да бъдеш роб с име или роб без име. Не съм ли краен?”, пита Ромео Попилиев. И се опитва да си отговори в своето изследване изключително задълбочено и аргументирано. Впрочем той не дава краен отговор на своя въпрос, а разглежда и теоретично, и на практика цензурата въобще в обществото и по-специално в българското в тоталитарното време. Това в никакъв случай не е само историко – хронологическо повествование, а философско – естетическо, при това позовавайки се на конкретни примери от българската театрална практика. Но книгата е и познавателна, защото в нея става дума за произведения и автори, с които доста от по-младите читатели ще се запознаят сега. А представлява и една своеобразна история на българския театър от тоталитарните години през призмата на цензурата и репресиите срещу пиеси и постановки.

Ромео Попилиев пише: „Затова ще определим цензурния режим при комунизма като забраняване – позволяване. Съединителното тире между двете думи дава възможност за внезапна промяна на позициите на забраняване и позволяване и на гъвкава комбинативност спрямо конюнктурата и обстоятелствата. Ако в традиционната цензура възможността за заобикаляне е по - лесна, именно липсата на цензура прави почти невъзможно нейното заобикаляне. Защото не може да бъде заобиколено онова, което не се вижда, но практически е навсякъде. Като цяло тъкмо цензурният механизъм на забраняване - позволяване има основният принос за превръщането на въображаемостта на утопията в реална чудовищна химера. Липсата на цензура прераства в крайна и всеобхватна форма на цензура, която вече не може да се нарече точно цензура”.

Художник на книгата е Чавдар Гюзелев

Това е откъс от първата част на изследването „Теория на забраняването – позволяването”. Тук много точно е дефиниран механизмът на цензурирането при тоталитаризма. При това с позоваване и на класически автори, но и на политически изказвания от нашето тоталитарно минало. Ромео Попилиев заявява съвсем справедливо и точно: „В комунизма цялото общество е обект и субект на цензуриране. В този процес всичко започва от твореца /творците/, минава през различни художествени и властови нива и по правило последната дума се губи някъде най-горе в пирамидата на властта. Губи се, защото тя може да се яви като изказване, но най-често може и да не се яви”. И още: „Ако процесът на цензуриране започва от автоцензурата, защото нейният носител /притиснат от задължителността на съответната моментна редакция на Големия разказ за комунизма/ е напълно конкретен, по-нагоре носителите й все повече губят конкретните си очертания”.

И добавя: „Затова не може да се говори за комунистическата цензура като за институция и дори не само като за поредица и нещо повече – като за мрежа от такива звена, които всъщност ги има, но не те са _институцията _в началото и края. Този вид цензура е общата атмосфера, в която всеки трябва да диша. Тя трудно се поддава на изследване и класификация, защото притежава безброй лица – особено в такъв вид колективно творчество като театъра, което освен това беше доста по-децентрализирано със своята мрежа от киното с неговите няколко творчески колектива”. В този процес Ромео Попилиев очертава както вътрешната, така и международната политическа ситуация, но и някои народопсихологически характеристики на българите като завист или инат, според цитирано изследване на етнографа Г. Димитров, въпреки че българите били великодушни, милостиви, трудолюбиви и честни, без всякакво самохвалство и фанатизъм.

„Този вид инат обаче унищожава всички – ако приемем, че съществуват предимства на българите /в сравнение със съседните нации – б.а./, защото какво са без способността за _общо действие _великодушието, честността и трудолюбието? Ето едно възможно обяснение за липсата у нас на обща съпротива срещу комунизма и неговата цензура. Така в борбата си с комунистическата идеология и цензура, както и в съгласието с тях, всеки се спасява сам – оттук идват и всевъзможните индивидуални езопови подходи на изразяване. Както хитростта, така и инатът нямат хоризонт и стратегия. Те служат само за момента. Това е една тактика на оцеляването и упорството извън времето и по-скоро проява на инстинкт, отколкото на разум и интелигентност. Разбира се, особено силен е инатът да не признаваш собственото си подчинено и жалко положение”, отбелязва Ромео Попилиев.

И продължава: „Получава се парадоксалната ситуация – от една страна, да сме вечни роби на някакви външни сили, които, макар да сме в това жалко положение, постоянно кроят световни сценарии срещу нас. Същевременно българинът се смята за гениален и въпреки че в съвременния свят той може да разполага с всички океани и морета, продължава да живее с някогашното минало на някаква България, опираща само на три морета. Това, че не иска да вземе многото /всъщност сред океаните и моретата той се разпилява и изчезва като българин/, а се задоволява с малкото, е отново проблем на автоцензурата”. Във втората част „Практика на забраняването – позволяването” Ромео Попилиев разглежда конкретни примери в тази посока с произведения и автори. Сред тях за пиеси на Константин Павлов, Йордан Радичков, Стефан Цанев, Станислав Стратиев, Константин Илиев и други. При това театроведът ги анализира от гледна точка на непригодността на такива текстове за тогавашната власт, която се плаши от деформацията в драматургията - на пародията, гротеската и времето. Както и дори от такива понятия като идеализъм, вяра, оптимизъм или песимизъм, които също предизвикват цензурни реакции. „Въпросът за оптимизма изобщо е щит и меч за социалистическата цензура”, обобщава Попилиев.

Ромео Попилиев

А ето и изцяло уводните му думи в книгата, над които стои епиграф:

Което трябва, не е; което не трябва, е.

„Когато се захванах с това изследване, а винаги такова начинание се започва с надежда, имаща и свойството да заслепява, не съобразих, че се заемам с необятното, което не бива да се обема. Защото историята на „социалистическата” цензура в България – по-специално в областта на драмата и театъра – е така или иначе тяхната история. От края на 1944 г., почти до края на 1989 г., това е история на забраняване и позволяване. Примерите за тези операции биха били безкрайни, затова ще трябва да се заемем само с отделни, характерни и емблематични прояви на цензуриране на текстове за театър. Не бива да забравяме, че според класиците философи и естети драмата не е само текст за театър, но и най-висшият литературен род и по тази причина се е наблюдавала твърде внимателно от всички цензуриращи по дългата и всъщност нелегална цензурна верига. И все пак, ще трябва да обърн��м внимание на пиесите, които, предизвиквайки различни по интензивност напрежения по забранително-позволителната верига, са получили по-голям публичен интерес, както и на онези автори, които са оставили по-трайна следа в нашата драматургия. От друга страна, оптимизмът, с който се заех с това изследване, е задължително изискване за изкуството на социализма (комунизма): по-добре орел в небесата, отколкото врабче в ръката, а не обратното.

В тази работа съм се спрял на драматургически текстове и случаи с тяхно забраняване, затруднено позволяване или предизвикали силен шум по мрежата – дали понятието „мрежа” е подходящо за случая или все пак да продължим да използваме думата „верига”? - от периода между 1945 и 1989 г., които са на съвременна тема. В други изследвания съм разглеждал цензурираните исторически драми  /Попилиев, Р. „Историческата драма: траекториите на историята, мита и политиката.” С., 2008./ през т.  нар. социалистически период и пиесите, свързани с нелегалната съпротива преди 9.ІХ. 1944 г. / Попилиев, Р. „Съпротивата на драмата в драмата за съпротивата.” С., 2013 г./, някои от които също са имали проблеми с цензурата и трудна сценична съдба. Все пак, когато казваме цензура, трябва да отбележим, че след 9 септември 1944 г. у нас класическа цензура не съществува в своя вид на закон и законно отговаряща отначало докрай за тази си дейност институция, обвързана с определени служители, които провеждат съответните процедури на позволяване и забраняване, съобразени със закона. Ще видим, че класическа цензура няма, но съществува всеобхватна верига, през която текстовете (в случая драматическите) трябва да преминат, за да достигнат до сцена. Затова предлагам внимателно да използваме понятието „цензура” – така или иначе тя винаги е съществувала и ще съществува под някакъв вид – и да го приравним с всеобхватната забраняващо-позволяваща верига на социализма (който представлява т.нар. първи етап на комунизма).

Но има и друг основен проблем, пред който се изправяме в момента, когато започнем да се занимаваме с творчеството по време на комунизма. Доколко написаното, декларираното, представеното на сцена, дори – забраненото и позволеното, са истински? Доколко намерението и целта са съвпаднали наистина творчески с резултата? Често подобно съвпадение поначало не се получава и причините могат да бъдат най-различни, но няма никакъв проблем, ако пътят от намерението до резултата се осъществи като истинско взаимно разбиране или се извърви по пътеките на вътре-в-себе-си-разбирането. Как и доколко да вярваме на написаното и направеното по времето на комунизма? Това съвсем не означава, че тогава не се получиха редица талантливи неща, може би дори необходими и то въпреки страха от властта и нейните методи, от забраняванията и позволяванията, и неизбежните компромиси. Дали пък съществуват неизбежните неща, изключвайки, разбира се, смъртта – частната и общата, дебнеща ни някъде от Слънцето или Космоса; изключвайки (въз)действията на природата? Но, така или иначе, резултатите от получилите се текстове и спектакли в много от случаите съвсем не са онова, което техните автори са искали да бъде. Това не означава, че не съм дълбоко впечатлен от хората, които силно са желали да кажат и направят нещо и за да не остане то нищо, са се скрили зад ред чужди и натрапени идеи и образи. Да направиш и по този начин да бъдеш нещо (нещо, но не себе си?) в ситуацията на онищостяването на човека е може би практически безполезен опит, но все пак е борба и търсене на смисъл, макар и в сянката на принудата. Аз също съм се опитвал по онова време да изразявам публично себе си и знам какво ми е струвало.

Доколко достоверно е направеното? Колко авторски или авторитетен печат носи? Доколко позволеното е забранено или се е самозабранило? Дали ако не съществуваше толкова подробен режим с неговите звена за забраняване и позволяване, текстовете на пиесите, които днес познаваме и някои от които определяме като прекрасни, нямаше да бъдат далеч по-впечатляващи и истински?

Може би има три начина да се види комунизмът днес: 1. Като престъпен режим. Да, такъв е. 2. Като посредствено и уплашено общество. Да, такова е. 3. Като дълбоко желание на хората да бъдат по-свободни. Разбира се. Една от тези сфери, където искаш да си по-свободен, е творчеството. И за да си по-свободен, най-често се налага да направиш компромис с несвободата. Но ако трябва да се купува свобода, тя винаги се заплаща с подчинение. Ако обаче не се направи тази откупка от властта – с която, така или иначе, пак се остава в несвободата, се рискува оставането в нищото. Нещо като нищо, или изобщо нищо? Изборът е сложен: да бъдеш роб с име или роб без име. Не съм ли краен?

През изминалите 25 години излязоха доста текстове, описващи едно или друго поле от общото имане на комунизма. Но изпитвам чувството, че термините, изразите и изводите толкова се повтарят, че дискурсът за комунизма започва да прилича на дискурса на комунизма в неговата все по-нарастваща вдървеност. Не знам доколко ще успея, но ще се опитам да представя картината на забраняването и позволяването на българския театър и по-специално на драмата в частта й, засягаща съвременната тема, с друга терминология и започвайки (като че ли) отначало. Но без да повтарям известните и дори вече банални информации и заключения за случилото се в онзи период.

Разбира се, не може да се започне съвсем на чисто. Затова да се опитаме да започнем като че ли на чисто. Чистотата е временна категория и при това относителна, защото това, което виждаме от нея съвсем не може да бъде цялата тя. Все пак е добре да се стремим към нея”, написа Ромео Попилиев.

Ромео Попилиев е доктор на изкуствознанието и професор в Института за изследване на изкуствата при БАН. Автор е на книгите: „Комичното и животът на българската комедия между двете световни войни“ (2001); „Театралната критика на две критични десетилетия“ (2003); „Драмите на Йордан Радичков, или едновременното неедновременно“ (2005); „Историческата драма: траекториите на историята, мита и политиката” (2008); „Съпротивата на драмата в драмата за съпротивата” (2013). Съавтор е на „Сто години Народен театър” (2004) и „История на българския театър”, т. 4 (2011). „Цензурата по времето на комунизма, или режимът на забраняване – позволяване” /2018/ е номинирана за Националната награда „Икар” 2019 за Критически текст от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Ромео Попилиев #издателство Рива #театър #награди Икар #цензурата

[vprki]

С “Да ходиш по вода” за Кристо се открива София филм фест

23-тият София филм фест се открива на 7 март в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новата документална творба на Андрей Паунов - „Да ходиш по вода”. Представен за първи път на фестивала в Локарно, филмът представлява непосредствен поглед към артистичните търсения и личните взаимоотношения на Христо Явашев - Кристо, прочут със своите мащабни инсталации.

За първи път от кончината на Жан-Клод, неговата съпруга и партньор в творческия процес, Кристо решава да реализира проекта, започнат заедно с нея преди много години – „Плаващите кейове”. Когато настъпи месец февруари, две големи събития, включени в Културния календар на София, сгряват любителите на киното и театъра в столицата. Пролетта идва със София филм фест – Купона на годинат�� и Софийския театрален салон, предшестващ връчването на наградите „Икар”. Двете събития бяха представени пред журналисти и специалисти от директора на феста Стефан Китанов и Мира Сталева /на снимката горе/, отново в центъра на организацията за неговото провеждане.

„Щурците” през 1980 година – снимка архив София филм фест

На 23-тия София филм фест се очакват над 250 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 16-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании. За 17-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Обичаният български рок музикант Кирил Маричков ще получи Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното и музиката. В негова чест ще бъде показан филмът „Щурците – 20 години по-късно” (1988), а златните хитове на една от най-добрите български рок-групи на всички времена се знаят и помнят от няколко поколения меломани!

Световноизвестният полски режисьор Павел Павликовски ще бъде гост на София филм фест – снимка архив на фестивала

Големият полски режисьор Кшищоф Зануси ще бъде специален гост на фестивала и ще бъде удостоен с Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното, а киноманите ще могат да видят специална ретроспектива от избрани негови филми, както и най-новата му творба „Етер“, чиято премиера беше преди месеци на фестивала в Рим. Визитата и ретроспективата на Зануси са в партньорство с Полския институт в София и част от предстоящия Фокус Полша на 23-тия София Филм Фест. Като част от този специален акцент на фестивала е и визитата на световноизвестния полски режисьор Павел Павликовски, който лично ще представи най-новия си филм „Студена война“, получил 3 номинации за „Оскар“ (за чуждоезичен филм, операторско майсторство и режисура), а също и отличен с пет награди на Европейската филмова академия за 2018 година, сред които и престижния приз за най-добър филм!

Филмът „Рома“ на Алфонсо Куарон също ще бъде показан в София – снимка архив на СФФ

Сред най-важните филми в програмата на фестивала несъмнено са творбите, носители на „Златна палма“ и „Златен лъв“ - „Джебчии” на Хироказду Корееда („Златна палма” - Кан ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и десетки отличия от цял свят) и „Рома“ на Алфонсо Куарон („Златен лъв” – Венеция ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и още девет номинации за наградите на Американската киноакадемия, както и с множество други отличия от цял свят). Творбите са включени в традиционната рубрика „Големите награди“. В „Киното днес – големите майстори” публиката ще види най-новите филми на утвърдени имена от световното кино. В програмата присъстват заглавия като „Капернаум” (Capernaum) на Надин Лабаки (с награда на журито от Кан ’18 и още два приза на фестивала, с номинация за „Оскар“ и за „Златен глобус“ за чуждоезичен филм); „З лица” (3 Faces) на иранския майстор Джафар Панахи (с награда за най-добър сценарий от Кан ’18); „Щастливият Лазаро” (Happy as Lazzaro) – най-новият филм на Аличе Рорвахер (представен в основната конкурсна програма на Кан ’18 и носител също на награда за най-добър сценарий); „Граница” (Border) на Али Абаси (с голямата награда в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан ’18); „Транзит” (Transit) на Кристиан Пецолд (с премиера на Берлинале ’18); „Момиче” (Girl) на Лукас Донт (дебютна творба, удостоена със „Златна камера“ в Кан ’18) – всички те ще се срещнат с публиката у нас след като фокусираха вниманието на зрители и специалисти на десетки престижни фестивали в целия свят.

Председателят на Съюза на артистите Христо Мутафчиев връчи на директора на Дирекция „Култура” на СО Биляна Генова сертификат за отлично партньорство с общината – снимка Стефан Джамбазов

На 27 март пък Съюзът на артистите в България ще раздаде своите 45-и награди „Икар” за сценични изкуства на официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“. По традиция наградите се предшестват от Софийския театрален салон, в рамките на който ще бъдат представени всички номинирани за „Икар” 2019 спектакли. Комисията по избора беше в състав: проф. Снежина Танковска (режисьор и педагог), проф. д. изк. Ромео Попилиев (театровед), Деница Езекиева (театровед), Недялко Делчев (режисьор и педагог), Стефания Колева (актриса), Елица Георгиева (сценограф) и Калин Николов (композитор) - /всички номинации можете да видите тук/.

Поетът и драматург Стефан Цанев получава наградата за изключителен принос към български театър – снимка Стефан Джамбазов

Награда за педагогическа дейност се присъжда на проф. Елена Баева. Наградата за чест и достойнство е за актьора Михаил Мутафов, а наградата за изключителен принос към български театър е за поета и драматург Стефан Цанев. При обявяването на номинациите Столична община в лицето на директора на Дирекция „Култура” Биляна Генова получи от Съюза на артистите сертификат за партньорство. Според нея партньорство има не само, когато едната страна дава, а другата получава. Партньорството има само когато и двете страни влагат усилия, така както е в случая. И е важно това събитие за развитието на целия град и за децата, а и за професионалната критика, каза тя и отбеляза, че е приятно са да част от Софийския театрален салон и наградите Икар. Театроведката Деница Езекиева също отбеляза усилията на Столична община за реализацията на независими трупи и оттам за номинациите им за наградата „Икар”.

Ромео Попилиев - снимка Стефан Джамбазов

А членът на комисията Ромео Попилиев с присъщото си чувство за хумор сравни театъра със съвременния футбол. В него системата е такава, че настъпва едно продължително ритане, блъскане в центъра на терена, каза той. „Ако някой се откъсне случайно е поради грешки в системите. Така е и с театъра. Системата е такава – прекалено защитна. И за нападателния футбол остава малко пространство. Ние сме се опитали като жури като съдии да дадем предимство на нападателния футбол, но и ние не сме в състояние да променяме системата”, каза театроведът, който преди това отбеляза доброто средно равнище на спектаклите и това, че и други биха могли да бъдат номинирани. А в един разговор преди време с него във „въпреки.com” отново беше заявил своята позиция: „Иска ми се повече да се рискува. Защото без риск няма развитие. Иновациите се крепят по някакъв начин на риска”. А ние очакваме спектаклите от Софийския театрален салон и разбира се, наградите „Икар”, както и началото на София филм фест. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на София филм фест

#София филм фест #Стефан Китанов #Мира Сталева #Софийски театрален салон #Христо Мутафчиев #Биляна Генова #Столична община #Столична дирекция Култура #Стефан Цанев #Ромео Попилиев #награди Икар

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителн��то събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#Критичен поглед #обзор 2019 #поезия #театър #кино #Снежина Петрова #Теодора Димова #Елена Алексиева #Тео Ушев #Теодор Ушев #Георги Господинов #Веселка Кунчева #Оруел #Софийска филхармония

[vprki]

ДИСКУСИЯ: Промените в театъра – между технологиите и обществените рефлексии

Как се променя театърът днес, беше темата на една от основните дискусии по време на 26 – ия Международен театрален фестивал „Варненско лято”. Това е голяма тема, но тя беше разгледана и във връзка с промяната в технологиите, както и с обществените нагласи и очаквания.

При едно театрално представление има две страни и консенсус между тях – на представящи и възприемащи, една уговорка, ситуация - на гледане и представяне, беше припомнено на дискусията. Така че между тези две страни е задължително взаимодействието. Иначе на основа на показаното на фестивала, особено от някои от гостуващите чужди и български спектакли, имаше и повод за отправни точки на дискусията. Проф. Камелия Николова, театровед и преподавател, очерта няколко основни теми. Според нея, преди всичко, това е социокултурният контекст. „Как се е променил социокултурният контекст в един обозрим период от време, да речем едно десетилетие. Какво е новото в него в европейски, световен мащаб и разбира се, в локален и национален. И второ - как театърът реагира на тези промени? Защото той е много чувствителен лакмус, който рефлектира на тези промени. Ако щете на тематично ниво, начинът по който променя своя език, както и връзката с публиката”, каза проф. Николова.

Камелия Николова - снимка Стефан Джамбазов

Добави, че втората важна посока, в която има важни промени, са технологиите. И то не просто намесата на технологиите, а спектакли, които не могат да бъдат реализирани без тях. Както беше с френския „Хаканаи”, където дигиталните технологии бяха част от естетиката на спектакъла, заедно с музиката и танца.  „Така че какво

ново и различно има в полето на технологиите –

как те променят цялостната философия на театралното представление, на неговото възприятие, на обръщането към публиката и нейното влизане в залата. Тези представления имат колосална публика”, отбеляза Камелия Николова. И набеляза една много сериозна посока на промяна, която очаква - забързаният начин на живеене и бавността на театъра. „Съвременният свят е един бърз свят. В съвременния свят ние наистина сме устремени, друг е въпросът накъде, но сме много забързани непрекъснато. Ако щете бързото придвижване със самолети, с дигиталните технологии - всичко това е много сериозна промяна в един все по-забързан свят, по-забързан живот. И в същото време едни острови на бавността, острови на бавното живеене, на бавното възприемане, на отдаването на себе си поне за малко – това е мястото, което мисля, е възможността да търсим може би днес значимостта на театъра, необходимостта от театралното представление”.

И предложи перефразирайки известния манифест на полския теоретик и режисьор Йежи Гротовски от миналия век за „бедния театър” свой

„Манифест 21: За един бавен театър”.

Докато Гротовски много силно настоява и обобщава цялата практика на 20 век за съсредоточеността върху човека, според Камелия Николова, театърът може да се превърне именно в тези острови за бавно живеене. И даде примери с експерименти, в които един спектакъл може да продължава 24 или пък 12 часа. „Това е изпитание на нашите нагласи, на нашите традиционни представи, че едно представление трае 2 часа, 3 часа, 4 часа, тоест едно определено време. Така че човек се подготвя, в началото е страхотно провокиран от това, че ще стои 24 часа, 12 часа, постепенно се подготвя и влиза в тази естетика”. Нейното мнение е интересно, но разбира се, това е в известен смисъл концептуално пожелание, защото зависи и от консенсуса, за който стана дума между правещи спектакъла и възприемащи го. Защото в дискусията се спомена и за това, че по един или друг начин творческата посока зависи и от избора на самите театрали. Според Камелия Николова създаващите театър, също трябва да си позволят да го правят бавно. „Човек сега натрупва някакви умения, някакви знания и след това се втурва в посоката и кариерата, която е непрекъснато надпреварваща, в която трябва да се състезаваш, да се реализираш. Защото ако малко спреш, ще изостанеш. Тренингът, грижата за собственото ти присъст��ие, за тялото, гласа, за това какво искаш да кажеш е собствената ти хигиена като човек, който иска да се занимава с театър. Ти инвестираш в тази работа”, отбеляза театроведката.

Венета Дойчева и Ромео Попилиев - снимка Стефан Джамбазов

Според театралната изследователка, критичка и преподавателка проф. Венета Дойчева театърът не се променя без нашата воля и на правещите театър. „Промяната в българския театър е въпрос на избори – социални, политически и така нататък. Съвременната картина на театралния живот показва, че все по-малко стават възможностите за едни по-рискови усилия и художествени търсения. Театърът трябва да има известен художествен потенциал. Онова, което сега наблюдаваме при по-силните художествени произведения е повече въпрос на личен избор, индивидуални решения, на конкретен човешки артистичен риск, отколкото на социално – консенсусна воля да се стимулират такива търсения. Една голяма част от талантливите актьори, режисьори, художници поради тази картина остават извън тази потенциално продуктивна страна на театралното поле. Така или иначе отиват в по-познато, комерсиалното, да го кажем. Това е въпрос на личен избор и не може да бъде отправено към никого. Но ако във всички художествени сфери този избор стои, то в сферата на театъра се съдържа хоризонтът и перспективата на тази социална подкрепа, която би получил. Може би тази среда ще му даде по-голям шанс да остане в полето на художествения риск, художественото предизвикателство.

Талантът на много добри актьори не се разгръща

в полето на художественото търсене”, отбеляза Венета Дойчева.  И според нея, въпреки че не може да се каже на един актьор или режисьор – не прави така и така, все пак обществото не може да се примирява. И трябва да има отношение как собствените му ресурси отиват в по-перспективното, а не в по-задръстеното. „Това е въпрос на обща отговорност, защото всяко общество трябва да подкрепя най-доброто си във всички сфери. И то не може да бъде оставено така”, каза Дойчева.

Според нея още един въпрос е свързан с това, че театралното изкуство е във връзка с хумуса на социума. Отбеляза един заснет спектакъл, който беше показан – руския „Три сестри”. „Има социален ресурс, но и материален ресурс – време, проучване. Кой, къде и доколко може да си позволи такива луксозни инвестиции? Ние не можем да очакваме всеки театър да го направи. Трябва театърът да се променя и в по-голяма степен да събира публични финанси, частни, които да генерират такъв ресурс. Които след това имат голям резонанс”, каза тя. И направи връзка с призивите да се възстановял Телевизионният театър. „Той беше адекватен за времето си. Не трябва да плачем, а това, което се предлага сега е

новият начин да се достигне до качествени представления

от цял свят. Ако телевизиите погледнат на една такава възможност сериозно, може да имат в програмата си такива неща. И качеството на тези продукции отговаря на най-сериозните очаквания”, каза Дойчева. А положителни примери има достатъчно – и излъчванията вече четири сезона на „Метрополитън опера на живо” от Ню Йорк, които събират все повече публика, и сателитните прожекции на Националния театър от Лондон.

“Три сестри” - снимка архив МТФ “Варненско лято”

Колкото до „бавния театър”, за който спомена Камелия Николова, той все пак също е свързан и с публиката. Защото, както каза театроведът проф. Ромео Попилиев, в САЩ от 30 млн. американци, може би 5000 ще отделят време за подобно нещо. Но имаме ли в България обществена подкрепа за такъв „преврат”? А за промяната в театъра добави: „Не е казано кой го променя и като че ли той сам се променя. Променя го целият живот с много бързи темпове. Но той го променя в ширина – разпръсква нови форми.

В дълбочина нищо не може да се промени.

Но в ширина го разгръща. Освен официалните видове театър има още един куп спектакли по пазари и панаири – безкрайно множество от форми. Представлението бяга от назоваването, от това да му се даде име. Собственото име е онова, което лишава човекът от собственост. То го слага в някакъв каталог – бащини, фамилни имена. Собственото име е най-малкото, което е собствено. Театърът по този начин бяга от полагане в някаква ниша. Театърът е в бунт да избяга от това назоваване. И тук всеки спектакъл се стреми да бъде уникално нещо”, каза още Ромео Попилиев.

Колкото до публиката, има и още нещо, което беше интересно в рамките на фестивала. Това беше инсталацията „PURE/ ReaImagination“, изградена като своеобразна разходка. Тя изследва как въображението и историите, които създаваме за света около нас, въздействат на нашите възприятия за реалността и на отношенията между „Аз“ и „Другият“. Концепцията, реализацията и музиката е на Християн Бакалов, а

зрителят става участник и съучастник

в този различен свят. На едно от предишните издания на МТФ „Варненско лято” зрителите ставаха съучастници в една друга перформативна инсталация -„Миграцията на птиците”, за която сме писали във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/. Разбира се, и в двата случая може да се разсъждава дали това е точно театър, но пък са представления. В случая интересното беше и, че деца от училището, където вървеше „PURE”, участваха с голямо желание и като доброволци, но и като зрители. За представлението Камелия Николова каза: „В началото този тип инсталации винаги имат подготвителен момент. Момент, който трябва да те изключи от всекидневното живеене и да те включи в това, което ще ти се случи след това. Има хора, които не могат да направят тази крачка и се отказват още в подготвителния момент”.

„PURE/ ReaImagination“ - снимка Стефан Джамбазов

Колкото за промяната в театъра има и една трета посока, според Камелия Николова, традиционна на пръв поглед. „Там зрителят най-лесно се адаптира, защото това е посока, която той добре познава. Започва един разказ бавен, напоителен, той казва – да, това ми е познато, това ми е много приятно, аз обичам да ми разказват. И ето този от една страна традиционен, но от друга страна по нов начин актуализиран театър, силно се завръща. Така че дори само тези три различни варианта на бавен театър да видим, ние виждаме едно много силно присъствие. Което е точно с идеята за постдраматичния театър и съвсем не означава, че няма театър, който директно рефлектира на времето, в което живеем. Който отразява този тип бързина, онзи тип активност на живеенето и съвсем не означава, че той ще изчезне, напротив точно обратното. Това ще бъде една ниша”, каза тя.

А според проф. Николай Йорданов сложно е взаимодействието между обществото и самия театър: „Трябва много да ценим това, което се случва в театралния живот като натрупвания, защото то е една собствена вселена. Театърът и специално репертоарният театър е един изключително комплексен организъм. Ние с много голяма лекота, не всички еднакво, но имаше хора, които с много голяма лекота го отричаха. Едва ли не този театър трябваше да се зачеркне, за да отстъпи пред другите форми. Според мен много по-интелигентният поглед е да има и други форми, но

да запазиш най-ценното от репертоарния театър.

Защото ти никъде няма да събереш такива съчетания на различни типове технологии – художествени, технологични, организационни и така нататък”. По думите му по-младите театрали съвсем естествено се увличат по така наречената „независима сцена”. „Тя никога в български условия не може да достигне голямо и високо художествено ниво. Не можеш да постигнеш високо художествено ниво в съвременния театър без специализирани пространства, без специализирани екипи и без много финансов ресурс. От независимата сцена могат да се появят артисти, които по-късно да се влеят в голямото цяло или индивидуални личности, които са обаче изключения като Иво Димчев, но това е човек – оркестър. И ние трябва да ценим технологията на репертоарния театър, така както технологиите в миналото са запазени сега в етнографските музеи, но ние не можем да възстановим технологиите от 19 век. А репертоарният театър е технология от 20 век за цяла Европа и включително за България”.

Николай Йорданов - снимка Стефан Джамбазов

Според театроведа много хора не могат да разберат сложността на театралния живот и не могат да си представят, че театърът представлява движение на декори, техника, инженери, специалисти от различни браншове, които обединяват своите усилия по специфичен начин. Той каза, че цени спектакли като „Хаканаи” и движенческите техники, но не бива да забравяме и да загубим репертоарните театри. „Това е напълно ясно, успоредно с това, че трябва да има и ресурс за проектни инициативи, които да стимулират и разнообразието. Защото не може да останем само в това. Но и двете са еднакво важни. Тук са сложните решения. Това е сърцето на проблема. Никакви успокоения като това, че артисти се качили на джипове, което каза бившият министър на културата, не могат да ни успокоят. Това, че артисти могат да си купят джипове не е критерии за никакъв успех. Тук ние загубваме нещо страшно важно. Обществото се променя и ние трябва да го осъзнаем. Обществото е толкова мощен организъм, който включва в себе си и театъра. Театърът не е извън него. Ние трябва да осъзнаем какво точно се случва. Няколко пъти съм говорил за

новия консерватизъм на средата в 21 век.

Но от средата на второто десетилетие на 21 век трябва да видим вече една много по-тежка фаза на този неоконсерватизъм, който връща обществата по аналогия с 30-те години на 20 век. Не 20-те, които са много по-авангардни, отворени, кризисни и същевременно търсещи да се преодолее кризата. А с 30-те изпълнени едновременно с високи технологии за времето си, нов вид популизъм, връщане към национализми, популизми от всякакъв вид. Това нещо се случва и пряко влияе върху театралния живот. Ние трябва да осъзнаем, че това нещо влияе по всякакъв начин – избор на репертоар, публики.

“Хаканаи” - снимка Romain Etienne - item  - архив МТФ “Варненско лято”

Къде е сърцето на проблема? Говоря на европейско равнище, не в България. В България не са толкова ясни процесите. Изключително съм изненадан от слепотата на европейската интелигенция и артистични среди, които продължават да живеят днес с представите от 80-те и 90-те години на 20 век, че е достатъчно да кажеш, че обществото, в което живеем не е съвършено. Че трябва да защитаваме природата, да уважаваме различието, че трябва да сме толерантни. И до това да се свежда етиката на един спектакъл. Огромна част от спектаклите нямат друга философия в себе си. Мисля, че тук има консенсус – едва ли някой от нас иска да не защитава тези неща. Но днес, когато се надига един популизъм от всякакъв вид, когато имаме неоимпериализъм в най-големите държави в света – Русия, САЩ, Китай, Турция. Неоимпериализъм на хора, които желаят да завладеят света поне икономически. Театърът няма етика и философия да противодейства на това. Той продължава да говори, че нещо в капитализма не е наред, но това е много смешно. Капитализмът не си е наред от самото си създаване. Той си е такъв, той си е нехармоничен.

Но за тези нови явления никой не иска да говори.

И много рядко аз срещам подобни спектакли – те се изтикват обикновено от публиката и критиката в периферията. Това за мен е много големият проблем на днешния ден. За това говоря за слепота на хората и за инерция”, каза тревожно Николай Йорданов. А колкото за промените в театъра, за тях може да се говори още много. Включително и за използването на литературни произведения и поставянето им на сцена. Дали това е криза на драматургията, или на режисурата? Друг момент е и използването на филмите като провокация за театър, както е при спектаклите напоследък на Теди Москов. Но за това може би друг път, защото дискусията продължава… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на МТФ „Варненско лято”

#Международен театрален фестивал Варненско лято #МТФ Варненско лято #театър #Никола�� Йорданов #Камелия Николова #Ромео Попилиев #Венета Дойчева

[vprki]

Идеологическият диктат над Новата музика в България /1944 – 1969/

„Идеологическият диктат и Новата музика в България. Щрихи върху документалното слово /1944 – 1969/” е заглавието на едно много важно и интересно изследване на Ангелина Петрова. Изданието е на Института за изследване на изкуствата – БАН. За въпросния диктат е имало отделни музиковедски мнения и спомени на музиканти, но може би за първи път се появява такава цялостна и задълбочена монография за този период.

В Увода към изследването си Ангелина Петрова отбелязва: „Посветих настоящата монография на документите на официалната словесност, които се съхраняват в архивите на Съюза на българските композитори и на представителните музикално-културни институции от времето на социализма между 1944–1968/69. Тя е замислена като хроника на стенографираните дискусии: при проследяването им се пораждат резонанси на изследователската реакция, поставя се и основата на изследователската рефлексия върху съпротивите на българската Нова музика към идеологическия диктат. Документално се възкресява появата на идеологемата за социалистическия реализъм в музиката, както и оспорващото я протестно слово, реконструират се механизмите на тоталитарната цензура в музиката; дефинират се проблемите при разгръщането на умерена легитимност и достигането на българската Нова музика до европейските сцени през 60-те.

Изложението се придържа плътно до документалистиката: причина за то��а е, че дори и през дистанцията на времето, изтекло и след 1989, все още е трудно да се прокара точна граница между съпреживяното и документалното; между директността и суровостта на свидетелството и задаваните от него въпроси, значения и научни импулси. Настоящата книга възкресява или озвучава стенограмите - свидетелства, търси близък и целенасочен коментар, проследява самоочертаващите се насоки в тях.

Константин Илиев - снимка архив

Периодът 1944 – 1949 е белязан с разделеност между идеологическия диктат, налаган в действието на т. нар. Жданово постановление за музиката от 1948 в страните от Източна Европа и създаването на технологичен западноевропейски сериален авангард в Западна Европа. През 1948 Константин Илиев и Лазар Николов по свой път достигат до поетика на Новата музика, заявявайки в началото на пътя си, че ще създават: „музика, очистена от какъвто и да било фолклорен оттенък, атонална“ [Николов, Илиев. Писма, 2005:115]. Малко по-късно между Западна и Източна Европа се спуска „желязна завеса“, която поставя непреодолима граница при развитието на Новата музика в два коренно различни обществено-исторически хоризонта. Изследването на идеологическите форми на диктат в българското съвременно творчество не е самоцел – тук се прави опит тяхното развитие да се съпостави с това на Новата музика в страните от средна Европа (Полша, Чехословакия и др.), Западна Европа и тогавашния Съветски съюз.

Основа на методологията в настоящия труд е теоретичният концепт за два следвоенни естетически канона в музиката на ХХ век: идеологическият канон на соцреализма [Assman, 2016:107] и западноевропейският технологичен канон на сериализма [Lanz, 2013:108]. Проблемът за интертекстуалността, за разплитането на знаковите съдържания в идеологическото и протестно слово се обговаря с позоваване на разгърнатите от Пиер Бурдийо текстуално-философски дискурси за властта, на идеологокритическите теории на Славой Жижек и на антропологичната теория за тоталитарния комунизъм на Петер Слотердайк. В изследването върху документалното слово по необходимост се заражда интердисциплинарен дискурс. В плътността на тълкуване на документалния прочит бе необходима и опората върху философските интерпретации за Новата музика на Теодор Адорно, на музикологичния концепт на Херман Данузер и др.

Лазар Николов - снимка архив

Книгата коментира също и възникването, структурирането и функциите на изстиналите идеологеми на социализма във формите на държавно и административно управление. Тя се позовава на интерпретациите на институциите и процесите в културата на българския социализъм, представени във фундаменталните трудове на Иван Еленков, Евгения Калинова, Пламен Дойнов, Ромео Попилиев. В развитието на музикалната публичност и музикалното творчество в етапите на социализма се артикулират общи „места“, но също така и сериозни различия в сравнение със ставащото в литературата, театъра, киното.

Съществуват немалко музикологични разработки по темата Нова музика и идеологически диктат у нас след 1944. Конфликтът на българската Нова музика с идеологията е представен в трудовете на Наташа Япова, Анда Палиева, Юлиан Куюмджиев, Иван Хлебаров; модификациите на фолклора и самодейността са обект на задълбочените проучвания  на Горица Найденова, Венцислав Димов, Лозанка Пейчева, проблемите на популярната култура са разгледани от Розмари Стателова. Масивите от мемоарна литература на Константин Илиев, Лазар Николов, Георги Тутев, Симеон Пиронков са издадени експертно от български музиколози.

Почти всички цитирани текстове са официални: стенограми от масива на Съюза на композиторите, от Камара на народната култура и Комитета за наука, изкуство и култура, комисиите по музика, също и статии, публикувани в сп. „Българска музика“, в. „Народна култура“ и в. „Литературен фронт“. Използвала съм некоментираните Протоколи на първичната партийна организация на Съюза на композиторите (1965 - 1969), съхранени в ЦДА. Привлечени са малко, но много ценни непубликувани документи: това са свидетелства от личния архив  на Симеон Пиронков, както и ръкописът „Разказ за преживяното“ от Лазар Николов, предоставен ми от г-жа Елиана Николова, племенница на големия български композитор”, пише Ангелина Петрова.

Ангелина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

И още: „Написването на това изследване поставя много въпроси, без да търси окончателни отговори. Сред тях: кога се разбира, че се е установила границата между класическата Сталинова тоталитарна система и т. нар. посттоталитарна система (по термина на Вацлав Хавел); какво определя съдбоносното ново състояние на идеологемите и след 1962, и след 1968; до какво води възстановеният контрол/регулиране на музикалното творчество и публичност? Според Тони Джъд отговорът е прост: „Полицейските палки във Варшава и танковете в Прага слагат край на мечтата за реформиран комунизъм...Така че общото за либералите от Централна и Източна Европа е: няма смисъл да се преговаря с авторитарни режими“ [Джъд, 2019:268]. Характерно за българската музикална култура, в която официалният натиск след 1968 е огромен, а съпротивите трудно видими, е, че се открояват паралелни, капсулиращи се в себе си пластове: официално-представителен пласт, свързан със симфоничното и хорово творчество, пласт на протестна Нова музика, пласт на забавната и популярна музика.

Реставрацията след 1968 започва, както и сталинистките идеологически диктати, с „победата на социализма”. Ако през 1948 това се свързва с победата на ОФ и прогресивното човечество, то през 1969 пак се прокламира положителен сценарий, подплатяващ 25-годишнината на народната власт (от 9. 09.1944). Картината на радостно социалистическо строителство се появява за първи път през 1949, а през 1969 – тя фанфарно възвестява реставрацията. Тук трябва да напомня тезата на Слотердайк за „Прометеевия комплекс“ в социализма, за това, че „натискът чрез страх не би могъл да удържи съветската диктатура в развитие“, поради което се „съставя каталог с позитивни образи, при които революцията се инвестира в пасивно възприемащите я зрители“ [Sloterdjik, 2008:267].

Петер Слотердайк - снимка архив

Неофициалната или протестна култура на Новата музика, от своя страна, също се разгръща обърната към себе си, тя се пише, дирижира и изпълнява „все едно, че“... няма възражения срещу нея: по този начин всъщност се утвърждава все повече присъствието ѝ в публичното пространство.

В началото, когато през 1948/49 се говори за подем и създаване на прогресивната, демократична музикална култура на настъпващия социализъм, се прокламира, че тя ще бъде „за всички“...В края на 60-те представителната музикалнотеатрална, хорова, симфонична музика не се интересува от потребителя. Разбира се, цялата професионална сфера е впечатляващо мащабна, само фестивалните мероприятия са повече от дванадесет на територията на страната. Прегледът на българското музикално сценично изкуство през 1969 съдържа деветнадесет български постановки. Официалната култура сега изразява идеологическия канон чрез радостно-прометеевото начало. Така се постига легитимност на реставрацията.

Внушаваната идея за победа на изкуството на социалистическия реализъм, въведена и у нас, и в тогавашния СССР в граничната година 1968/1969,  не съвпада с елементарната сталинистка схема от 50-те. Студените форми на идеологическия контрол, т.е. устройството на обществено-държавното начало, сближаването на творческите съюзи и Комитета за изкуство и култура еволюират и предоставят услужливо скритост на контрола. Създаването на Нова музика функционира в обърнат към себе си, все по-своеобразен език, придобива много по-ярка неконвенционалност и локалност. Тя постига обаче много от най-задълбочено протестните си жестове: „Прикованият Прометей” (Лазар Николов), „Пъстрата птица” (Симеон Пиронков), „Фрагменти” (Константин Илиев) и др.

Симеон Пиронков - снимка архив

Тази работа и в началото, и сега, в края, представя моето усилие да събера на едно място текстове, които са оставили твърде забележителен, но вече частично забравен документален белег в периода 1949 – 1969. Повечето от тях, независимо дали имат официален или протестен характер, стоят в „повече от две полета“, в тях винаги има и личен, и естетски фон, поради което е трудно да се създаде научен инструмент „с хирургическа точност“. Но смятам, че самите документи, самите слова трябва да звучат: трябва да ги чуем отново. Тази памет е твърде близо, за да се обобщи и прекалено далеч – за да е спомен...Тя не е много желана. Свидетелите, с които опитах да говоря, изпитваха ужас от идеологическия конфликт, от припомнянето му...

Официалното слово, идеологическото слово, мемоарното слово – всеки един акцент в тях носи значения, прибавя значения и търси отговори в документите на времето. Дано, когато се постигне памет за това време – и за музиката, и за контекста около нея, това слово разгърне по-ясно и в много по-обективен тон своя документиран вече глас…”, пише Ангелина Петрова.

А реценезентката проф. д. изк. Милена Божикова отбелязва: „Монографията на Ангелина Петрова е исторически важна и провокативна, защото, парафразирайки Кант, смисълът на вглеждане в миналото е в това да се промени бъдещето. Без да интерпретирам работата като „форма на насилие в настоящето“ (казано по Джон Торпи) спрямо читателя, аз я разглеждам като много важна в глобалната музикално историческа картина на Източна Европа и като ценна за нашата (а също и глобална) картина на реална и вътрешна творческа емиграция”. ≈

P.S.: Монографията е резултат от работата по колективен проект „Съвременна музикална композиция, теория, философия” към Фонд научни изследвания при Министерството на образованието и науката, както и по индивидуален проект, включен в плана на Института за изследване на изкуствата – БАН. Изданието се реализира със съдействието на ФНИ, а научната редакция е със съдействието на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” с научен редактор проф. д-р Анда Палиева.

#Ангелина Петрова #Анда Палиева #Идеологическият диктат и Новата музика в България #Институт за изследване на изкуствата - БАН #музика #Нова музика #НМА

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пандемията и нейното медицинско овладяване (дано!) променят света

От 2000-та година, когато излезе първият брой на списанието за театър „Homo Ludens”, екипът отстоява твърда позиция, че дебатът в театъра трябва да се води културно, заяви преди години при представянето на по-предишно издание театроведът и преподавател проф. Николай Йорданов. Той заедно с проф. Венета Дойчева са съставители на новия, двайсет и четвърти брой на списанието.

И днес е убеден, че винаги целта е това списание да е място за информация и за дебат. Радва се, че се включват режисьори, актьори, сценографи и тези театроведи, които са убедени, че само културният дебат с аргументи, ерудирано и искрено води до някакъв смисъл на размяната на театрални мнения в обществото. Годишникът „Homo Ludens”е издание на Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите в България и на Фондация „Homo Ludens“. 

В увода към новото издание съставителите отбелязват: „В този брой на списанието сме подвластни на едно изключително обстоятелство – глобалната здравна криза, която обхвана света през 2020 г. и която продължава и днес. Когато преди повече от една година обсъждахме фокусната тема на „Homo Ludens”, търсехме измерения на въпроса за мястото на театъра в съвременното общество и още по-точно – променящите се гледни точки към театъра и свързаните с него очаквания и преживявания. В течението на живота драматургията на битието често е предлагала ходове, които преобръщат всичко и всички. 

Така се случи и с пандемията от Covid 19, която със скоростта на свръхускорението на съвременния свят подчини хората от всички точки на земното кълбо на една основна задача – да се намери изход от пълзящата зараза. Сред множеството последици от тази ситуация театърът се оказа в тотално нова позиция – продължителна забрана за дейност поради увеличената опасност, провокирана от събирането на хора в затворени пространства. Така въпросът за това къде стои театърът в съвременния живот придоби изненадващи посоки за размисъл. Фокусът на броя и дискусиите в рубриката Клуб „Хомо Луденс“ са посветени на тази извънредна ситуация. 

Николай Йорданов и Ромео Попилиев

Сред акцентите в броя са анализите на български и чужди изследователи и практици, свързани с изненадващите аспекти на проявите на театъра днес. Предлагаме ви коментари за бума на онлайн излъчванията на театрални представления. Повечето от рецензиите в „По театралните сцени“ анализират едни от най-интересните спектакли, които бяха достъпни в интернет във времето, когато театрите по света бяха затворени.  

Личностите от българския театър, до които ще ви приближим чрез интервюта, са актьорите Марин Янев, Владимир Пенев, Мариана Крумова, Иван Юруков, режисьорът Стилиян Петров и композиторът Михаил Шишков-син. В постоянните рубрики „История” и „Теория” публикуваме два изследователски погледа към спецификите на българския модернизъм – в драматичния и в танцовия театър. Проблемите на постдраматичния театър са анализирани от американския теоретик Марвин Карлсън с акцент върху многообразието на сценичните практики в исторически и в съвременен план. 

В рубриката „Архив български театър“ продължаваме с преосмислянето на основни фигури за драмата и сцената – писателя Петко Тодоров и актьора Наум Шопов. Юбилейните съби��ия, които отбелязваме, са 100 години от създаването на Драматичен театър в град Варна и на Съюза на артистите в България. През изминалата година ни напуснаха много наши колеги. In memoriam отдава почит на актьора Вълчо Камарашев, на сценографа Тодор Игнатов и на режисьора и педагог Снежина Танковска. 

Наум Шопов

Сценичните версии на съвременни романи е тенденция, върху която искаме също да акцентираме. предлагаме такава на романа на Теодора Димова „Поразените” от режисьора на едноименната постановка във Варненския драматичен театър Стоян Радев. През изминалата година художникът на нашето списание Венелин Шурелов  създаде инсталацията „Един човек“ – уникален проект на границите между визуалните изкуства и интерактивните театрални събития в градска среда.

В контекста на случващото се публикуваме текста на Николай Йорданов в списанието.

За ситуацията, в която сме 

Преди 5-6 години в клуб „Хомо луденс“ – постоянна рубрика в нашето списание, обсъждахме въпроса: кое е актуално в съвременния театър? (  Дискусия: кое е актуално в съвременния театър? – Homo ludens,  2011 / бр. 5, 295-311.). Днес в продължаващата ситуация на Covid пандемията нямаме съмнение какво е актуално както за театъра, така и за целия ни живот. Трябва да осмислим новата ситуация, в която се намираме. Тя има множество измерения, но бих искал да акцентирам върху културните последствия, които Covid 19 вече оказва върху нас. И те не се изчерпват само с очевидната промяна в живота след ограничената мобилност, замяната на живото общуване с дигитална комуникация, принудителния аскетизъм. Мисля за друго едно глобално последствие от тази световна криза. 

Снежина Танковска

А именно, че през последните десетилетия, най-общо казано, поколенията след Втората световна война на Запад, а в Източна Европа – родените десетилетие-две преди и тези след 1989 г., колкото и различни нагласи да носят, си приличат в едно: те постепенно изоставиха проекта на модерността за общество, съставено от просветени чрез системно образование индивиди, отговорни за себе си и за общността (града, държавата, човечеството). Този проект се провидя като изначално авторитарен и унифицира��, при това фаворизиращ модела единствено на западната цивилизация. 

Философи от различен калибър, неизброимо множество от политици, интелектуалци и артисти постигнаха мрежи от консенсуси, доминиращи в академичния и артистичния свят, които издигнаха на пиедестал култа към безотговорността, към хедонизма, към неформалното изграждане на личността, към алтернативната култура и т.н.

Разпространеното схващане, че модерността, и най-вече нейният мощен импулс Просвещението, е всъщност един утопичен проект, който по-късно е довел до авторитарни и унифициращи практики, постепенно започва да доминира философската мисъл през втората половина на ХХ век и особено в първите години на новия XXI век. Канадско-американският психолог и лингвист Стивън Пинкър публикува през 2018 г. книгата си „Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса“ (Pinker, Steven. Enlightenment Now: The Case for Reason, Science, Humanism, and Progress. Penguin Books Limited/Viking, 2018. На български в превод на Ел. Филипова – Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса. София: Изток-Запад, 2018.), в която имаше смелостта да се изправи срещу огромната и авторитетна традиция на систематичното подриване на ценностите на Просвещението, достигнала своя връх в постмодерната философия (Мишел Фуко, Жак Дерида). Нека подчертаем, че подобни пледоарии като тези на Пинкър, подлагащи на критичен анализ доминиращите нагласи сред водещи интелектуалци, художествени критици и хора на изкуството, са все още изключения.

Стивън Пинкър по време на Световният Икономически Форум в Давос през 2018, снимка Фарук Пинджо

Можем да се позовем и на собствения ни културен опит. Художествените произведения, които са оставили траен отпечатък върху нашето формиране често са антиутопии, носещи отрицанието и бунта срещу света, подчинен на разума. Всички помним песента на „Пинк Флойд“ „Още една тухла в стената“, сякаш въплътила духа на тези нагласи. Тя възпява отхвърлянето на наложения образователен модел („не се нуждаем от никакво образование“, „оставете децата сами“ и т.н.), а заедно с въздействащия си ритъм и с клипа, метафоризиращ образите на конвейера и месомелачката, се превърна в емблема на съпротивата срещу всяка Система. И неслучайно песента става химн на антирасистките ученически бунтове в ЮАР през 1980 г., неслучайно тя е апотеозът на разрушаването на Берлинската стена, ознаменувано чрез грандиозен концерт в Берлин през юли 1990 г. 

Не крия, че съм почитател на „Пинк Флойд“, че „Стената“ е предизвиквала и все още събужда у мен силни емоции, но трябва да видим, наред с музикалната ѝ виртуозност, и двойствеността на нейните послания особено в днешната ситуация (най-малкото поради факта, че затворените заради пандемията училища предизвикват силно неодобрение сред самите ученици). Да, образователният модел в расистките и тоталитарните общества е неприемлив, но все пак песента е създадена във Великобритания през 1979 г. и носи духа на анархистичното отрицание не просто на един дидактичен модел, а на самата идея за формирането на индивида от училището и другите обществени институции. Не съм срещал някой, който да не харесва тази песен… 

Да си спомним още един емблематичен художествен феномен. Този път от навечерието на новия XXI век, когато филмът „Матрицата“ на Уашовски създаде култова антиутопия на Системата, при която научният прогрес води до възхода на интелигентните машини, а човешките същества са обречени да водят подчинен и илюзорен живот в изцяло виртуално създадена действителност. Филмът имаше въздействие върху мисленето и представите на милиони хора и подсили антиглобалистките настроения по света, доколкото образите на Матрицата продуцираха аналогии със съвременния хипермодерен Запад.

Стената

Това са само два красноречиви примера, могат да бъдат цитирани още много подобни художествени произведения, които допринасят за подриването на основните стълбове на модерността – образованието и науката. Или най-малкото налагат представата за тях като инструменти за конструирането на антихуманни светове. Уви, и ХХ век, а и новият век, могат да дадат доказателства за това. Но виждайки в образователните и научните практики само авторитарната или спекулативната им страна, така постепенно отслабва разбирането за решаващата им роля за развитието на човека и обществото. 

Ако към лавината от антиутопични произведенията на изкуството добавим интелектуалните пледоарии срещу западната модерност, както и медийната реалност, предпочитаща катастрофичните образи, ще видим, че позитивистичната представа за усъвършенстването на човека чрез нови знания, използване доводите на здравия разум и развиване на чувство за справедливост постепенно остава в миналото. Подобни нагласи изградиха една различна представа за човека на новото време, дистанциран от обществените конвенции, отчужден от всяка традиция, отхвърлил властта на авторитетите, следващ импулсите на свободната си воля и стремежа си към удоволствие. Днес трудно бихме се отказали от това неповторимо усещане за индивидуална свобода, втъкано в нашия светоглед, формиран от песенни шлагери, филми, спектакли, литературни творби, философски концепции и обикновени човешки истории.

И точно в момента, когато нашите права се разрастват до неподозирани висоти, понякога преминавайки дори границите на здравия разум, идва световната пандемия от Covid, която ги свежда само до най-основното – правото на живот. Всички останали права и свободи вече ни изглеждат второстепенни и те биват третирани като такива. Протестите в демократичния свят срещу различните ограничения и забрани днес свалят ореола от борците за човешки права, превръщайки ги във фанатизирани групи или защитници на икономически интереси, а философските възражения срещу „новата нормалност“ разклатиха авторитета на интелектуалци от ранга на Джорджо Агамбен.

От ляво на дясно Венета Дойчева, Камелия Николова и Николай Йорданов 

Но откъде идва лъчът на надеждата в тази извънредна ситуация, която се превръща в живителна среда за слухове, конспиративни теории, политически спекулации и фалшиви новини. Ваксината! Открита като средство срещу заразните болести още в самия край на XVIII в., тя, както знаем, е един от продуктите на модерната епоха. И единственият надежден път за избавление на човешкия род се оказа изобретеният от модерността научен метод на емпиричните доказателства. Има ли нужда да си припомняме, че и изграждането на хигиенни навици се е считало за част от образоваността на модерния човек, а обяснението на света чрез научни модели е причинило неговото разомагьосване.

Припомняйки си аксиомите на ранната модерност, за около година време ние загубихме илюзиите на постмодерното време, че истината е само въпрос на спечелване на войната на интерпретации, че не съществуват нито големи разкази, нито универсални ценности, а само лични истории и мозайка от различни гледни точки и преживявания.

В този смисъл пандемията и нейното медицинско овладяване (дано!) мисля, че ще промени и вече променя културната парадигма, наложена през последния половин век. Сухата статистика за загубилите битката с живота, а и нашите лични непрежалими раздели, просто ни връщат към позабравени, мислехме останали в миналото усещания и разбирания за живота като постоянно изпитание, за уязвимостта на човека пред стихиите на Природата, за непредвидимия изход в борбата за оцеляване. 

А също и към азбучните истини за необходимостта от образование на масите, за ценността на експертното знание, за дълга на индивида към обществото, ако щете – и към човешкия род. В известен смисъл патетични констатации, но днес изглеждат отново пределно актуални. Вярвам, че ако човечеството победи пандемията чрез силата на науката и индустриалното производство на милиарди дози ваксина, заедно с просветата на масите за ползата от нея и справедливото ѝ разпределение между всички жители на планетата, това ще бъде началото на края на времето на постмодерната релативност и на постистината, в която бяхме приели като правило да живеем.  

Това ще бъде и връщане – може би не просто завръщане – към фундаментите на епохата на просвещението, надявам се преосмислени през критицизма и скептицизма на XIX и XX век. Защото днес знаем, че разумът може да бъде замъглен от подсъзнателните нагони, а образованието може да бъде използвано за целите на пропагандата, имаме горчивия опит от авторитарните и тоталитарните практики. Това вече би била една по-добра модерност, бихме казали пожелателно, по аналогия със заглавието на нашумялата книга на влиятелния турски интелектуалец и ООН активист Кемал Дервиш „По-добрата глобализация“ (Дервиш, Кемал. По-добрата глобализация - легитимност, управление, реформи. София: Кръгозор, 2007.) . Всъщност Covid пан��емията доказа глобалната ни свързаност, а всеобщата и достъпна за всеки ваксинация е образът на добрата  глобализация. Със сигурност можем да кажем, че вече се засилва усещането ни за свързаност с всички хора по света, а и с цялата биосфера.

Кемал Дервиш и Кристин Лагард през 2015 година, снимка Шарън Фармър

Как конкретно тази огромна промяна в нагласите, която неминуемо предстои, ще се отрази върху обществените практики, в това число и върху изкуствата, не се наемам да гадая. Но съм убеден, че ще нарасне общественият авторитет на науката, здравеопазването, образованието и културата – всички онези дейности, които поне в Европа по силата на една мощна просветителска традиция продължават да бъдат публично финансирани. 

Досега българските политики на финансиране за тези сфери си приличаха по две неща – те бяха хронично недофинансирани и се основаваха на броя на потребителите на техните услуги. Последното е особено видно в здравеопазването и образованието, но тенденциите във финансирането на науката и културата също са в тези посоки. И последствията са налице – повсеместна комерсиализация, която създава всъщност един квазипазар, изграден върху публични субсидии и нарастващи цени на създадените продукти и услуги. Без да се гарантира нарастващо качество. 

Впрочем това не е само български феномен. Водено от презумпцията, че истинският измерител на стойността е потребителският интерес, публичното финансиране днес следва стратегиите на ПР-а и маркетинга, на изискванията за „видимост“, а не измерването (колкото и сложно да е то) на реалния принос на всяка една субсидирана дейност за цели отвъд непосредственото ѝ високо оценяване от нейните потребители. С други думи, щом единствено количествените критерии и добрата „видимост“ се оказват решаващите аргументи за една или друга публична инвестиция, отпада необходимостта от всякаква по-нататъшна експертиза.

Тези констатации особено силно се отнасят за субсидиите за държавните театри в България, които, както знаем, представляват съществен процент от публичното подпомагане на театралната дейност, в което общинските театри и проектното финансиране имат скромен дял. Вече 10 години субсидиите за държавните театри се определят, най-общо казано, според критерия колко души са посетили със закупени билети техните представления. В Covid ситуацията това се оказва, разбира се, неадекватно. Но въпросът не е само да изчакаме докато минат ограниченията за масови събирания. Въпросът е да се върнем към разбирането, че смисълът на публична подкрепа за културата е в нейната добавена стойност за изграждането на ценности, за излизането извън границите на личностния хоризонт и груповата субкултура, за разбирането и ориентацията в сложността на съвременния свят.

В този смисъл не е важно само колко души ходят на театър, но и какво гледат. Да, критерият колко души се интересуват от театър и посещават театрални представления трябва да остане, но само след като преди това сме си отговорили на въпроса: какво всъщност те гледат? Именно отговорът на този въпрос би следвало да движи публичните инвестиции, а не само простият количествен показател на театралните зрители. Това предполага по-сложна методология на оценяване, допълнителни усилия и експертни знания, които тепърва трябва да се изграждат като обществен консенсус и да задвижат работещи процедури. 

И това се отнася не само за театралната дейност, а засяга цялата културна сфера, както и всички останали сфери, свързани с качеството на живота като здравеопазване и образование например. В пропуска да постигнем експертно знание как най-добре се инвестира в изграждането на човешкия капитал, което минава през всички тези сфери, виждам загубеното обществено време през последните три десетилетия, след като скъсахме с тоталитарните модели.

Всъщност в стремежа си да избягаме именно от задушаващите практики на тоталитарната държава в миналото ние продължаваме да се лутаме в търсене на модели за развитието на онези сфери от обществения живот, които не могат просто да бъдат  приватизирани. Как да бъдат калкулирани необходимите публични инвестиции в тези сфери и как и към кого те да бъдат разпределяни – ето това са въпросите, на които трябва да намерим ефективно решение. То, естествено, ще бъде специфично за всяка сфера и всеки отделен сектор от нея, но важното е да излезем от елементарната формула публичните пари следват потребителите. 

Като човек, чието професионално развитие минава през три от публично финансираните сфери – култура, образование и наука – мога да констатирам, че има още много какво да се направи за постигане на така желаното европейско / световно качество във всяка от тях. И проблемът не е само в размера на публичните инвестиции, те са само необходимото условие, проблемът помоему е в начина, по който сега те се правят и насочват.

В резюме: какво ни показа и доказа Covid пандемията? – Решението за справянето с нея може да дойде единствено от центрове, където има реално измерими върхови постижения. И второ: необходими са мрежи от звена (в случая медицински), до които хората да имат лесен достъп.

Ето тези условия за ефективност мисля, че могат да ни бъдат критерии за добри практики в сферите от обществения живот, които изискват по силата на европейската просветителска традиция публични субсидии. Как конкретно да стане това във всяка отделна сфера дебатът тепърва предстои. Но дебатът сам по себе си не е достатъчен – ето още една илюзия, с която трябва да се разделим. А именно илюзията, че експертизата е някъде „там“ – в държавните институции, в неправителствените организации, във висшите училища или научните центрове, и трябва само да бъде организиран публичен дебат, за да се чуе мнението и да се съвместят интересите на всички. 

Именно тази демократична процедура се оказа необходимо, но недостатъчно условие за решаването на проблемите. Защото дебатът трябва да води до работещи експертни решения. Без популизъм, без политически спекулации, без партикуларизъм. Съгласуването на различните експертни мнения, изграждането на реалистични визии, превръщането им в работещи механизми и инструменти – ето голямото пре��извикателство, за което се изисква глобално мислене и смелост да не се поддаваме на истериите в социалните мрежи. Днес повече от всякога се нуждаем от холистичен поглед върху проблемите, пред които нашето общество, а и цялото човечество сме изправени. ≈

Йохан Хьойзинха

Текст: Николай Йорданов

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков, Шарън Фармър, Фарук Пинджо

P.S.  на „въпреки.com”: Терминът „Homo ludens” /играещият човек/ тръгва от Йохан Хьойзинха /нидерландски филолог, историк и културолог/ от неговия труд „Homo ludens (Proeve ener bepaling van het spelelement der cultuur)” от 1938 година. „Когато се оказа, че хората не са толкова разумни, за каквито се смятаха в радостния век на преклонението пред Разума, нашият род бе наречен с хомо сапиенс и хомо фабер, т.е. човекът производител. Вторият термин е по-неточен от първия, понеже фабер са и много животни. Но всичко, което се отнася до производството, се отнася и до играта; голяма част от животните играят. Следователно на мнение съм, че хомо луденс, играещият човек, представлява също толкова съществена функция като производството и заслужено трябва да заеме своето място до хомо фабер”, пише той. А и театърът припозна този термин като свой, както и списанието, за което говорим.

#рефлексии #homoludens #николаййорданов #театър

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 30 сезона „Сфумато“ – сборник студии

Сборникът студии „30 сезона „Сфумато“е посветен на 30 годишния юбилей на Театрална работилница „Сфумато“. Той съдържа пет задълбочени анализа на театроведите Камелия Николова, Николай Йорданов, Анна Топалджикова, Венета Дойчева Ромео Попилиев. Художник на корицата е Венелин Шурелов.

Те са имали привилегията да гледат всички представления на Театралната работилница още от самото ѝ създаване през 1989 година. Публикуването на студиите в отделна книга, съвместно издание на Сдружение „Антракт“ и на Фондация “Homo Ludens”, има за цел да съпостави субективни наблюдения и оценки за дейността на „Сфумато“, но същевременно и да покаже повтарящите се изводи за мястото на Театралната работилница в културния ни живот през последните три десетилетия. Припомняме, че по време на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, юни, 2019 година се състоя конференция „30 години „Сфумато““, като част от програмата на форума. Публикуваме резюме от студията на Николай Йорданов в сборника, предоставено ни от автора.СФУМАТО, или тъгата по вишневата градина… „Сфумато“ е театрална лаборатория, в която се търси автентичността на живеенето и на театралния език. Театърът в своя лабораторен вид се стреми да инсценира и архивира човешкия опит. Един специфичен архив, записан на нетрайни носители като човешката памет. Погледната отвън, театралната лаборатория изглежда като капсула на времето, запечатала духа му през последни 30 години. Но и не само… В „Сфумато“  отекват и се събират открития на българския театрален ХХ век, както и от европейската сцена с нейните авангардни и неоавангардни шлейфове. Тази театрална работилница е кръстопътят, където се срещат множество идеи и интуиции, за да се претопят в процеса на изграждането на спектаклите, на тренинга в ателиетата, на прозренията в работните дискусии.

В естетиката на „Сфумато“ има графичност, суровост, неумолимост на протичащия живот и носталгия. Носталгия по един вече отминал свят, който е предмодерен, поетичен и изпълнен с жизнена енергия. В разговор, мисля, че беше в Авиньон, Иван Добчев ми сподели, че след като човек е стъпил на Луната, се е загубило нещо от поетичния ѝ образ. В съжалението му се проектират много от представите, които формират идеологията и естетиката на „Сфумато“. Това е театър, който иска да се върне към изворите на човешката култура, който търси първичността на живеенето с неговите инстинкти, докато модерният начин живот, техниката и технологиите накърняват природната хармония, което ще рече и човешката природа. 

Някакво своеобразно продължение на Хайдегеровото убеждение, че техниката все повече откъсва човека от земята и от неговите корени. Затова можем да оприличим усилията на „Сфумато“ на едно дълго, вече 30-годишно пътуване към свят, който още не е разомагьосан от модерността, към света на примитива, архетипа, мита. Естествено, този пожелан свят е само блян, експресивно и сюрреално скициран  в рамките на театралната сцена – сякаш сме сред дърветата от дивната вишнева градина на Чехов, а в същото време до нас достига затихващ и печален звук, звук от ударите на брадва по дърво… „Сфумато“ въвежда в българския контекст естетическата и организационна форма на театралния уъркшоп (откъдето идва и наименованието му „театрална работилница”). Кумирите са Гротовски, А. Василиев, Брук, съществува някаква връзка и с визионерството на Арто… Ако търсим обобщените театрални категории, можем да кажем, че имаме базата на психологическия театър, с ясно изразеното преместване на акцента от индивидуалното към колективното несъзнавано, върху която основа са насложени подходите на театралната антропология и на авторския режисьорски театър. Но смисълът е най-вече в самия процес на творческото търсене. Неслучайно в описанието на мисията на „Сфумато“ манифестно е заявено, че целта е „по-скоро път, който трябва да бъде извървян“.

Маргарита Младенова и Иван Добчев 

Графичността е цветовата гама, в която не просто са решени спектаклите на „Сфумато“, тя се разпростира върху дизайна на сградата, на сцената, на логото на театралната работилница, върху фотографиите от техните събития, дори върху дрехите, които носят двамата режисьори. Но графичната тоналност не е само дизайн; тя е сърцевината на тази театрална естетика. Графичността „екранира” жеста, окрупнява го, изчиства го от странични разсейвания. А за „Сфумато“ жестът е телесна експресия на един преди всичко духовен израз; всеки актьор-персонаж в техните спектакли трябва да стигне до своя върховен жест – можем да го наречем по примера на Михаил Чехов основен психологически жест, а следвайки донякъде Брехт, гестус на живота. Този върховен жест, заедно с предхождащите го и последващи експресии, които изваждат човешкото тяло от реализма на изображението и го превръщат чрез конвулсии и агонии в трептяща струна на страданието (да си спомним звука на скъсана струна в мъгла, който се дочува при сечта на вишневите дървета в Чеховата пиеса), същностно се нуждае от графичност, от приглушената палитра на светлосенките, за да се открои неговата яркост и изключителност. Разбира се, това е стилът на „Сфуматo".

Театралната работилница привлича едни от най-интересните актьори от поколенческата вълна, появила се в края на 70-те и през 80-те години като Жорета Николова, Светлана Янчева, Диляна Хаджиянкова, Петър Пейков, Красимир Доков, Михаил Илийков, Йордан Биков, Румен Трайков, Таня Шахова, Чавдар Монов, Валентин Танев, Владимир Пенев, Веселин Мезеклиев, Малин Кръстев и др. Но към тях се включват и актриси като Цветана Манева и Невена Мандаджиева, дебютирали още през 60-те и получили вече високо професионално признание. Инцидентно в спектакли на „Сфумато“ участват едни от най-ярките актьори от още по-възрастното поколение: Наум Шопов, Ицхак Финци, Емилия Радева. А с течение на годините постъпват и нови попълнения от наскоро завършили образованието си актьори като Снежина Петрова, Албена Георгиева, Цветан Алексиев, Йосиф Шамли, Деян Донков, Иван Юруков, Христо Петков, Маргита Гошева, Мирослава Гоговска, Елена Димитрова и др. Всеки от тях има своето по-дълго или по-кратко пребиваване в „Сфумато“, което оставя отпечатък върху неговото/нейното развитие.

Всички те минават през репетициите и ателиетата на театралната работилница, където успяват да придобият техники на безусловна актьорска игра и да стигнат до максималната експресивност на своята актьорска природа. „Безусловна актьорска игра” за философията и естетиката на „Сфумато” означава актьорът да стигне до пределите на своите психо-физически възможности в процеса на изтръгване от подсъзнанието си на архетипни образи, желания, страхове. При пълно потъване в работния процес вече не може да става дума за индивидуален актьорски стил или маниер. Търсят се единствено автентични преживявания, инстинктивни реакции, изненадващи решения от актьора в една или друга ситуация. При подобен начин на работа кристализират ясно характеристиките и възможностите на всеки актьорски натюрел. Затова за голяма част от актьорите времето, когато са работили в „Сфумато“, е свързано с едни от най-запомнящите им се роли.  

Програма Достоевски

„Сфумато“ се стреми към постигането на метод в работата с актьора, макар и трудно поддаващ се докрай на систематизация, защото е неразривно свързан с една неустойчива категория като колективното несъзнавано. Подобен интерес към дълбоките зони на колективната памет води и до силните групови актьорски образи, създадени в постановки като „Луда трева” по Радичков, авторските спектакли „Апокриф”, „Черното руно” и др. Колективният образ на сцената, аналог на античния хор, е нетипична за театралния мейнстрийм актьорска практика; в нея индивидуалната изява на актьорите е приглушена за сметка на търсенето на общ ритъм и мултиплицирания в много тела сценичен жест. Усилената от актьорската група психо-физическа енергия на сцената въздейства не само на рационално ниво, но и подсъзнателно на зрителите. Този ход е радикален по отношение на позицията на актьора в представлението. Актьорът трябва да стане част от колективно тяло, което има своя кинетична и духовна енергия; подобно на древногръцкия хор, колективният сценичен образ понякога се превръща в огледална проекция на общността, която го гледа.

Можем да откроим два основни приноса на „Сфумато“ за развитието на актьорското изкуство – безусловната актьорска игра и груповото (хорово) присъствие на сцената. Към тази констатация трябва да се прибави и фактът, че през всичките години на прехода „Сфумато“ е своеобразен инкубатор за актьори, които искат да усвоят техники и методи, различни от психологическия реализъм ала Станиславски във версиите, в които е познат до 1989 г. Но „Сфумато“ е не само инкубатор за актьори. Театралната работилница успява да изгради свой артистичен и интелектуален кръг, към който в различни моменти се присъединяват за по-дълго или по-кратко различни професионалисти – писатели, режисьори, сценографи, композитори, преводачи, философи, езиковеди и др.Особено внимателна е работата с текста. В някои случаи създаването на текстовата основа става в тандем със специално поканен за целта драматург. 

Имената на Кирил Мерджански, Георги Тенев, Стефан Иванов, самите те автори на текстове за театър, съпътстват съвместната работа върху литературния материал на театралната работилница през годините. Кирил Мерджански създава драматургичната основа на „Тирезий Слепият” по „Едип цар“ на Софокъл; Георги Тенев – тази на програмата „Достоевски”, а съвместно с Иван Добчев – „Стриндберг в Дамаск”, „Завръщане във Витенберг”, „Книга за изгаряне”; Стефан Иванов пък е съавтор с  Добчев на „Медея - майка ми”, а прави своя самостоятелен дебют като драматург с „Между празниците” (2013). Иван Добчев ( и Маргарита Младенова – б.р.) създава авторски спектакли по текстове на съвременни български автори - Ани Илков, Георги Господинов, Калин Янакиев, Борис Христов и др. Трябва да подчертаем, че именно на сцената на „Сфумато“ Иван Добчев се изявява активно и като драматург– повечето от неговите спектакли са драматизации и адаптации на литературен или документален материал.

От ляво на дясно Венета Дойчева, Камелия Николова, Николай Йорданов, Маргарита Младенова и Иван Добчев

В постановъчната работа „Сфумато“ привлича и дава място за първите професионални стъпки на млади режисьори. Именно на тази сцена Явор Гърдев – един от най-ярките режисьори в съвременния български театър, – реализира запомнящите се спектакли „Сънят на Одисей“ по Х. Мюлер, Й. Бродски, Г. Тенев и К. Мерджански (1997/98) и „Квартет“ от Х. Мюлер (1998/99). Стоян Радев пък поставя „Соларис“ по романа на Станислав Лем – също един от първите му успешни спектакли. Тук се завръща работещият в Германия български режисьор Иван Станев със спектакъла „Изкопни материали“ по А. Платонов (2005/06). А сред по-младите режисьори, поставяли в „Сфумато“, можем да открием имената на Стилиян Петров, Димитър Сарджев, Ованес Торосян, Васил Дуев, Йордан Славейков, Боян Крачолов и др.

Отварянето към младите професионалисти и даването на възможност за тяхна изява е тенденция, която се усилва през последните години. За това допринася и фестивалът „Малък сезон“, иницииран преди 20 години от „Сфумато“, който се превръща в инструмент за откриване на нови идеи и таланти. С мисъл за бъдещето на „Сфумато“ е и лансираният проект „Пристройката“, който е в ход и предвижда реконструкция и разширяване на съществуващата в момента сграда. Идеята, която прозира зад този проект, е разрастването на театралната работилница в център, който си поставя още по-мащабни цели в правенето на театър, в обучението на млади професионалисти, в осъществяването на международни и интердисциплинарни  колаборации.Можем да обобщим, че за изминалите 30 години „Сфумато“ успя да се превърне от една алтернативна идея за театър, в културно пространство, което продължава и днес да бъде генератор на силни духовни енергии. В някакъв смисъл неговите основатели и неизменни лидери успяха да сбъднат мечтите на Пенчо Славейков „Театърът трябва да бъде автономен! Управлението му подчинено на волята на онзи само, който го управлява” , докато държавата, която го субсидира, само бди „… за изпълнението на неговата цел” . 

През 1909 г. П. Славейков всъщност предлага един модел за театър (тогава той си го представя като национална институция), който става територия на духа, воден от силна творческа фигура, автономна в своите решения. Можем да твърдим, че този модел остава недокрай разбран от културните политики на българската държава повече от 110 години след неговото лансиране. Защото публично субсидираните театри в България днес много повече приличат на тези, които П. Славейков наричаше „народни” – тяхната основна цел е „развлечение и удоволствие на буржоа и работници” , докато негов идеал бе театърът като „храм, в който да се богослужи с българска реч и чрез нея да се манифестира в художествени форми и образи творческата ни мощ и нашето съзнание на живот...”. (всички цитати са от Славейков, Пенчо. Национален театър. [1909] В: Съчинения. Т. 2, София: Български писател, 1966, с. 428 – б.а.). От съществуващите театрални формации в България „Сфумато“ в най-голяма степен се доближи до Пенчо Славейковия завет, защото, подобно на големия поет, през цялото това време имаше съзнание за културна мисия. ≈

Програма Радичков

Текст: Николай Йорданов

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков и архив на „Сфумато“

P.S. на „въпреки.com”: Представянето на Сборника се състоя в парковото пространство около Театрална работилница „Сфумато“ с участието на авторите му, Маргарита Младенова и Иван Добчев, театрали, студенти от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Тогава беше и премиерата на 24-то издание на списанието за театър “Homo Ludens”. За него – в следваща публикация на „въпреки.com”.

#рефлексии #Сфумато #НиколайЙорданов #МаргаритаМладенова #ИванДобчев #театър