thenightstreetsofmadness

[thenightstreetsofmadness]

Улица № 2

Писмо до Том Йорк

Понякога чувам как се къса. Нишката, която ме прикрепя към тази земя. Чувам късането ѝ. Чувам го. Чувам гласът ти. Твоя шепот. Само ти си с мен, нали? Само ти ми вярваш. Само ти ме разбираш. Само ти и никой друг. Нощите са най-трудни. Тогава гласовете са най- силни. Запушвам ушите си с длани, но това не помага. За това плача. Крещя. Удрям и чупя. Само тогава те замлъкват, но за кратко. Колко още ще издържа, Том? Тишината е най-оглушителна, тогава те стават най-шумни. Говорят ми. Нараняват ме. Думи. Думите раздират. Думите убиват. Убиват ме бавно, нощ след нощ. Изричат истини. Изричат мислите ми и това ме плаши. Нима те са мой? Нима аз съм способен на такива неща? Би трябвало, щом те ми го казват. Но не искам да е така, Том. Все още помня думите ти: "Само, защото го чувстваш не означава, че то е там" Но аз го чувствам, Том, чувствам го. Думите му, думите му ме плашат. То успява да те надвика, да те заглуши. Отново плача. Отново крещя. Светлините от другата страна на прозореца са нереални. Навярно не съществуват. Едва ли и тези мои стени, този бетонен затвор, в който се намирам, съществува. Ти, Том, съществуваш ли? Аз съществувам ли или съм просто плод на твоето въображение? Частичка от прогниващото ти съзнание? Грешен неврон в черепно-мозъчната ти кутия? Какво съм аз Том? Но по-важното, какво си ти без мен? Без мен ти си просто глас. Без теб, аз не съществувам. Ако сега отворя този прозорец и скоча през него ще полетя. Вятърът ще ме отвее далеч от тези гласове, далеч от теб. Без теб съм нищо, без мен теб те няма. Защо тогава си тук? Защо тогава аз съм тук и те чувам? Ето ме, Том, аз идвам. Отварям прозореца. Тишината ме поглъща. Тази блажена тишина. Сбогом, Том. Сбогом.

#нощниулициналудостта #проза #мисли #среднощни мисли #българско #писател #размисли #бг тъмблр #бг литература #бг текст #бг автор #bg post #bulgarian #литература

[thenightstreetsofmadness]

Улица № 1

Вятърът неуморно вие. Мислите се ронят бавно и тъжно, капят по студения под. Тишината е оглушителна. Симфонията на съществуването достига своете кресчендо.

Вчера, днес, утре - едни и същи мигове, които обгръщат една тъга. Поставили сме мечтите си в ъгъла, педантично прибрани и завити, покрити с тънък слой прах. Не смеем да ги погледнем дори, но те са там.

Тежестта в гърдите, която е последното нещо, което ни изпраща вечер и ни посреща сутрин. Самотната сълза, която се търкулва изневиделица от окото ни. Как се случи всичко това? Как позволихме?

Прах, всички ние сме космически прах. Незначителна прашинка във вселенското космическо поле. Голог��авите ангели въртят своето космическо динамо, но светлината не стига до нас. Кухите хора са си отишли. Вече нямаме глас за да вием срещу смъртта на светлината.

Светлина няма.

Вратата се хлопва, ние излизаме. Светът е чужд. Тези улици са чужди. Всичко е същото, но някак различно. Ставаме свидетели на смяната на епоха след епоха, но ние някак успяваме да останем все същите. Грижливо прибираме тъгата дълбоко, наистина дълбоко в душите ни.

Вървим без посока, без причина. Механичното движение на краката ни се опитва да ни отдалечи от погнусата, която ни следва по петите.

И така, ден след ден, ние върим по тези нощни улици на лудостта.

#нощниулициналудостта #проза #мисли #среднощни мисли #българско #писател #размисли #бг тъмблр #бг литература #бг текст #бг автор #bg post #bulgarian #литература #bulgaria