#писане | Explore Tumblr Posts and Blogs

yoanaborisova · 4 months

Text

#1. В помощ на писателя - Идея. История. План.

Серия от статии в помощ на други писатели, които не знаят от къде да започнат.

Далеч не съм от най-успешните писатели, за да споделям и създавам лекции и „ноу-хау“ по темата на креативното писане. Но пък, както всеки човек, и аз се уча в процеса на работа и винаги се радвам, ако успея да помогна на някого, който е тръгнал по същия път като мен. Затова реших от време на време да разписвам някои трикове, съвети или личен опит, които сама съм усвоила и биха били от полза на някого. [или иначе казано, когато ме мързи да работя по собствените проекти]

В тази статия ще споделя няколко думи относно развиването на идея в история. Със сигурност щом четете това сте имали поне веднъж ✨идея✨, която сте си казали, че би била страхотен разказ или пък роман, нали? Ако е така и сте от хората, които тепърва започват да пишат, нека ви споделя нещо много важно:

Пишете това, което искате да прочетете.

Клише, но пък много вярно! Появяването на идеята е един много интересен момент, който е особено вдъхновяващ. Въпросът е дали ще успеете да задържите това вдъхновение от самото хрумване до развиването на идеята, следователно и превръщането на идеята в текст. Ако успеете да останете вдъхновени и най-вече развълнувани от самото начало на раждането на идеята до самия ѝ финал - поздравления! Много е вероятно са сте сътворили нещо впечатляващо.

С горенаписаното искам да ви кажа, че ако се опитвате насила да развиете дадена история, то ще ви издам една тайна. Ако на вас самите не ви харесва нито ви е интересно, то на никой друг няма да му бъде. Една ✨идея✨ трябва са се захрани с мечти, вдъхновение и интерес, за да прерасне в пленяваща история.

И тук ще напиша нещо, което съм се засичала да правя аз самата в началото, когато все още не бях наясно кое е моето и какво искам. Имах много идеи, дори се насилвах да създавам сюжети, които в последствие мразех, но всеки опит е полезен опит, нали така? Имах идеи за истории, с които заспивах и с които се събуждах, постоянно ги мислих, но се насилвах да довърша онова на десктопа ми... мъчения, продължили с месеци. Резултатът от това беше:

Изгубено време

Файл с ужасна, изтормозена история

Пълна демотивация, защото нищо не върви.

Дори и да приемем фактът, че поне сме упражнили своят писателски опит - стил на писане, умения за изграждане на диалог и т.н., цялото нещо само и единствено ни натоварва излишно. Няма лошо да се упражняваме и да разписваме понякога странични истории, разкази или новели. Но...

Възползвайте се от онова огромно вдъхновение, което кара пръстите да ви сърбят да затракате по клавиатурата още на момента.

Цялата идея на този дълъг пост е: пишете това, което кара пеперудите в стомаха ви да пърхат. Другото не е толкова важно.

#поезия #стихотворение #quotes #бгпоезия #bulgaria #писател #writingprompt #characterdevelopment #писане #творческописане #автор #авторско #бг автор #български автор #творческо писане #съвети #писателски съвет #писателски съвети #В помощ на писателя

0 notes

vprki · 13 days

Text

Космополитен. (Не)благонадежден. Или за поезията на Валери Вергилов

„Емил (Андреев) пишеше проза. Всички прописаха, но Емил се ориентира рано към прозата. Валери – рано към поезията. Беше странен. Но животът при него се стече така, че той прекъсна задълго заниманията с поезия. И, връщайки се към поезията, той трябваше да преживее още веднъж чудото на успешното писане, което не идва с първия надраскан лист, с първото хващане на перото след дълго отсъствие.“ Каза Ани Илков, поет, публицист и преподавател за стихосбирката на Валери Вергилов „Природи и реалности“ (Издателство за поезия ДА, 2024).

Тримата Валери, Емил и Ани са съученици от първия випуск на Английската гимназия във Видин. Това дългогодишно приятелство е много специално за тях, определило по нелеките пътища на живота присъствието им като автори и индивидуалности тяхната неподражаемост, извън конюнктурата и всекидневието.

Валери Вергилов е роден през 1956 г. в крайдунавското село Арчар. Учил е в София и различни училища от селата на Видински окръг. Завършил е първия випуск на Видинската АЕГ и журналистика в Софийския университет. Работил е в редакцията на някогашния седмичник „Поглед“ и в програма „Хоризонт“ на БНР. След като напуска България, е работил дълги години в BBC World Service, където става първият българин, оглавил редакцията за предавания на български език. Автор е на две книги с публицистика: Still In the Queue: Bulgaria Waits for Democracy (IEDSS, London 1990) и „Трохи по пътя“ (Фабер, 2023). Предишните му две стихосбирки са: „Не си отивам кротък“ (Жанет 45, 2018) и „Течението на безследната вода“ (Фабер, 2021).

Признавам, че тези негови поетични книги съм пропуснала и в известна степен беше неочаквана премиерата на третата „Природи и реалности“. Но знакът, че е издадена от Издателство за поезия ДА е вече е критерий за талантлив поет, за ярка авторска индивидуалност…Затова и представянията, които правят от издателството са винаги нещо много повече от среща с поета или преводача, те разказват истории, които осмислят живота, времето, човешките преживявания.

Но да продължим с думите на Ани Илков: “Наблюдавал съм в първите му книги как той се бори, надработва и по някакъв начин намира своя стар странен стил на писане. И едновременно с това изработва една нова стилова програма. Най-ясно това личи в тази книга – така, както е разделена на 3 части. В първата част, в която той говори без спомен, в малката поема, „Език“ той дори влиза по-назад от спомена, в някаква форма на архиезик, където говорът е асинтактичен, не е някаква форма на диалект. Няма „здрасти“, „как си“, всичко се люлее по един сюрреалистичен начин, но има ритъм, има и смисъл. Всичко това са подеманията, които той дава от едно време. Той се връща назад и едновременно с това създава някаква дълбочина. За мен поемата „Език“ е много добро, изключително постижение.

Първата част се казва „Северозапад“ за хората,родени край Дунава – има чудесно стихотворение „Дунавски елегии“, посветено на съпругата му Даниела. Не може да бъде посветено на мен, не съм роден на Дунава – за мене други елегии! Всичките тези неща, които са в първия цикъл, ме ангажират много силно. Харесвам този маниер на писане, харесвам това усещане за миналото – за минало и география, две в едно, като ти си отдалечен, на друго, далечно място. Тази топологическа игра на мен ми харесва много.

Валери Вергилов

Другите два цикъла правят други неща: понякога в тях има и публицистичен момент. Вторият цикъл, за да контрастира с разказите за Северозапада, повече е свързан със събития, свързани с „обратната страна“ – с Шотландия; поемите са за места и събития извън България. Това са частите, свързани с природата.

Третата част започва с едно дълго стихотворение, което също може да бъде наречено кратка поема – „Песента на клетките“, където Валери влиза ту в микро-, ту в макросветовете. Това е маниер, който е изработен, но на моменти звучи публицистично, на моменти много лирично. Той има способността да мисли философски света през някакво всеобщо чувство за любов. Органичното, космичното той се опитва да превежда в идеята за нещо, което съществува любовно - еротично. Това е философията на третата част.

Тези три части съставят една разнолика на моменти книга, една книга, изпълнила трите части през три стила. Това е най-успешната от трите му поетични книги, най-пълноценно представяща го. Да не вярваш - той се върна в поезията, след дълги години прекъсване. И се върна съвсем пълноценно, осъществено – този Валери знаем от дете, все се пазеше, все не иска да се напие докрай! Ние с Емил се напиваме, той се пази…“

Емил Андреев /л/, Валери Вергилов /ц/ и Ани Илков /д/

Тримата приятели, независимо, че бяха пред публика в клуб „Писмена“ на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, сред която техни съученици и приятели, сякаш сляха в разговора си цели 52 години от шестнайсет годишни до помъдрялата си възраст на наближаващите седемдесет…Май са същите момчета, успели във времето да не изневерят на онези, уж, далечни пориви на младостта и несъгласието, Въпреки.

И разказът на Валери Вергилов като продължение на споделеното от Ани Илков: „В един разговор ме попитаха защо заглавието е в множествено число? Защото в единствено число „Природа и реалност“ щеше да бъде име на някой научен труд. А „ПРИРОДИ И РЕАЛНОСТИ“–рефлектира, може би, е една от централните и свързващи теми в моята поезия. Самият Ани, който е редактор и на трите ми книги е наясно. Освен това тези двамата са акушери на издаването на трите ми книги – без тяхна помощ, пряко съдействие и практическо, и като хора, които са ме окуражавали да пиша малко повече. Ани беше казал веднъж, че тази моя поезия била огледалният образ на този конфликт между духа и материята, беше казал „страда духът в материята, но и материята в духа“ – така по свой начин беше нарекъл този светски скандал. Това е фактически природи и реалности: природата е партизанският дуализъм, деленето – и едното, и другото си имат своето място в историята; на него до голяма степен се дължи големият просвещенски тласък на развитието на естествените науки – оттам идва името, от това, че са освободени учените да мислят за природата като за нещо от Господа и да не мислят повече за него, да го мислят като механика. Когато достигне връхната си точка, все още това е връхна точка на науката – квантовата механика казва, че природата е единството на природа и съзнание. Тоест, реалност е природа плюс съзнанието.

Ани Илков

Колкото до миналото, Ани, за да ме утеши, от верност и от състрадание ми е казвал, че са ме публикували, защото съм бил много авангарден в сравнение с тях, да ме плаши. Това че седмица или след това, когато на всички останали издадоха стихотворенията, а моите не излязоха, във всички случаи нанесе много голям удар върху самочувствието ми на поет, върху желанието ми да пиша и т.н. По никакъв начин не е повлияло на приятелството ни, защото аз съм бил свидетел на тези ювенални пиянски нощи и на всички от първите стихотворения на Ани – някои от тях може би аз съм ги чувал за първи път, чел съм ги от тетрадки! Както и когато се раждаха прекрасните научни разкази на Емил. Аз се убедих, опитах нещо друго, смятайки, че чрез превод ще се върна в поезията или по някакъв начин ще бъда припознат… Да, публикуваха едни мои преводи на Дилан Томас, пет стихотворения бяха в списание „Съвременник“, всъщност това бяха първите преводи на Дилан Томас, публикувани на български. От друга страна, правих преводи на Уитман – основната, голямата „Поема за самия себе си“: „Възпявам себе си в стръкчета трева…“

Не си спомням точно колкото бях превел с Кръстан Дянков в неговата мансардна квартира, с дамаджана вино, естествено. Той взимаше оригинала на Уитман, аз четях ред по ред; ред по ред сме редактирали този превод. Аз бях много сигурен в него. И когато вече стана връзката при Вера Ганчева в издателство „Народна култура, отговорът беше, че не може, защото те вече имат сключен договор с Владимир Свинтила… Така и не се издадоха тези преводи. Тогава вече аз отидох към журналистиката. Чак след като се пенсионирах, първата ми книга („Не си отивам кротък“. Жанет 45, 2018) имаше едно спонтанно раждане, защото беше свързано, без да навлизам в никакви подробности, с едно много ярко предусещане за смърт, което не е напълно осъзнато, то се осъзнава в самата поезия, в някои от стихотворенията. Ани беше първият, който реагира много насърчително и оттам вече започнах да пиша тази първа стихосбирка. Това е, което мога да кажа, за да допълня Ани.“

Емил Андреев

След поетите Емил Андреев, все пак, продължи поетично: „Благодаря, че уважихте моя приятел и брат, както наричам Валери. Тук вече стана дума – само трябва да се гордея, че имам такива съученици, има също и няколко съученици, които са дошли да ни уважат, също да са живи и здрави. Бих прибавил към всичко, което се каза дотук, песенността, владеенето на българския език, което малко ми напомня за силата на Пенчо Славейков (и друг път сме си говорили за това). Още като ученици сме говорили за това, че неговата песенност, неговата поетичност много ми напомня тази на Пенчо Славейков. Философията и дълбочината на поезията пък ми напомнят за любимия поет, автора на „Котките“ Томас Елиът. Наистина с песенността и полета на поезията на Уитман – неслучайно той превеждаше Уитман… Злощастното непубликуване на стихотворенията беше преди 52 години. Така или иначе, Валери не попадна на страниците на „Червено знаме“, след което написа едно кратко двустишие, 2 куплета, които много харесвах тогава. Сега ще се опитам да ги възпроизведа, да си ги припомня:

Били ли сте у нас? Елате!

Ще ви предложа мястото на канапето.

Ще рукне вредна струйка от позлата.

Ще поговорим за хляба и стиха.

Аз много скоро сам ще се убия,

защото знайно в мен тежи имането на ветровете.

Със еротическия прах ще го покрие.

Дано пък вие станете поети…

Е, Валери, беше… “

Трите части на книгата, за които вече стана дума по-горе са озаглавени – първата е „Българският ми живот“, втората е „Животът ми във Великобритания“, третата е „Вътрешният живот“. Две-три от стихотворенията във втората част са писани на английски и после авторът си ги е превел на български. В този контекст Валери Вергилов се аргументира защо пише български. Независимо, че по-голяма част от живота си живее в Англия, може да пише и стихотворения на английски, но... „Обяснявам го по следния начин: научаваш един език, можеш да бъдеш перфектен – давам пример с Набоков, който се смята може би за най-големия стилист. Но кажете ми къде Набоков е описал американската действителност, където живее, където започва да пише на английски език – никъде! Той не може да слезе от полата на езика, който човек е започнал да попива още като бебе. Разбира се, става дума за език, не говорим за смисъла на думите. Започва да попива един език. Когато се хвърлиш толкова дълбоко в този език, това, според мен, можеш да правиш само на своя матерен език.“

Силвия Чолева

Традиционно в тези почти представления, които успява да създаде на премиерите на книгите си издателство за поезия ДА, авторът прочете стихотворения по свой избор от различните части на книгата. Но Силвия Чолева като издател и модератор, но по-скоро като откривател и за себе си на поезията на Валери Вергилов го помоли да прочете стихотворението „Досие, май 1973 г.“. То е много лично автобиографично, а и разкрива вълненията му във времето на юношеството и предчувствията му от 70-те години.

ДОСИЕ, МАЙ 1973 г.

Роден в Арчар

отгледан там и в Симеоново

израсъл в София, частично в Алдомировци

основното образование – в училища от влашките села

на дунавския Златен Рог

гимназиалното – в английската езикова във Видин

адресна регистрация – апартамент

от старата еврейска къща Меворах, в Калето

живее сам, родителите му понастоящем в Африка, Алжир

очаква се да следва и за известно време да работи в София

но май че ще избяга – най напред в Париж, а после в Лондон.

Експертно мнение: Космополитен. Неблагонадежден.

Силвия Чолева и като поетеса и литератор го попита, по-скоро, за да отговори на личните си усещания за тази силна поезия: „Първата част е за самоиронията, която присъства, и по някак естествен, всъщност, много странен начин прелива в ранимост, в свръхчувствителност, в меланхолия – това е едното. И другото е как толкова време човек задържа поезията в себе си и успява да не ѝ мине срокът на годност, така да се каже…“

И отговорът на Валери Вергилов: „Ние бяхме тази приятели от първия випуск на Английската гимназия във Видин, които образувахме някакво ядро. И тази група приятели ни обедини едва ли не необяснимо тогава и литературата, и философията донякъде. И как да се извлича от душата на човека – неговата душевност, неговата духовност. Това по никакъв начин не може да изчезне. След толкова много години – споменаха се 52 – след първата книга 2018 година, след толкова много години не съм възнамерявал да го подценявам. Родиха се няколко стихотворения, които, както се казва, са написани с Божията ръка: в теб нахлува емоцията и мисълта, те се спояват в едно нещо, което никога не можеш да постигнеш, колкото и да го мислиш. Такива бяха няколко от първите стихотворения. Тогава започваш да дълбаеш в рудника на поезията, започваш да намираш…“

Емил Андреев /л/ и Валери Вергилов /д/

"За първата стихосбирка на Валери Вергилов „Не си отивам кротък“ бях написал следното: „Стиховете му са възторжено-тъжни философски песни, изваяни със смазваща езикова вещина. Мъдри и дълбоки, те тътнат като прииждаща вода с бучащия си ритъм от думи и рими. Разтърсваща поезия! Напомня ми за Уитмън, Пенчо Славейков и Елиът“. За „Природи и реалности“ ще добавя съвсем малко към досието на поета: затрогващо роден, космополитен и много благонадежден!" - Емил Андреев

И за финал едно от великолепните стихотворения на Валери Вергилов:

РЕЧНА РЕЧ

Разказват - реката замръзнала

и хора по нея се плъзнали

да разнасят кой квото има

наводки, карета, ковьорчета, дръзки за брадви

балонье и гребенье, изкушения, трипер

а някакъв смахнат

пробил дупки в леда и във времето

и нагоре изплували думите

членски внос, химкомбинат, гастарбайтер...

Днес мост държи двата бряга скачени

и неспирни потоци

разнасят и в двете посоки

разочарование

контрабанда и трипер

а под моста реката

с безразличие влачи

две думи лишени от смисъл

след дългите пътища:

живея, обичам. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S.на „въпреки.com”: Издателство за поезия ДА стана на 12 години, уникален проект. Да са честити Силвия Чолева, Калоян Игнатовски и Иглика Василева като негови създатели! А ние благодарим за поезията и всяка издадена книга!

#Валери Вергилов #Ани Илков #Емил Андреев #Силвия Чолева #Зелма Алмалех

0 notes