#Блаженият | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

Критичен поглед: „Златната роза“ 2020 – много филми, малко събития

След „Любовта е лудост“, и „Златна роза“ (24 септември – 1 октомври) се проведе във Фестивален и конгресен център - Варна насред извънредната ситуация с COVID-19. 38-то издание на Фестивала на българския игрален филм премина делово и шеметно – за седмица изгледахме 19 филма в пълнометражния конкурс и 22 – в късометражния. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Фестивалът е организиран от Изпълнителна агенция „Национален филмов център”, Министерство на културата и Община Варна. Пет бяха дебютите, пет бяха и филмите, заснети с частни средства. В конкурса участва и международната копродукция „Кръвта на пеликана“ (Германия/България) на Катрин Гебе с участието на прекрасните български момиченца Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо (удостоени със специален диплом на фестивала). Варненската публика, макар и не най-активно, се престраши да идва на прожекции с маски и през място – за „Рая на Данте“ на своите съграждани Димитър Радев (сценарист и режисьор) и Николай Мутафчиев (продуцент) напълни зала 1, а комедията „Като за последно“ на Ивайло Пенчев екзалтира зрителите, предизвика бурни аплаузи и в крайна сметка получи Наградата на публиката. За първи път „Златна роза“ се проведе и онлайн. Фестивалът бе богат - с разнообразни филми и смислени пресконференции.

Нина Хос, Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо в “Кръвта на пеликана”

Тази година „Златна роза“ започна с летящ старт – на откриването бе показана извънконкурсната разтърсваща международна копродукия „Пари“ (Гърция/Франция/Холандия/България/Швейцария) на иранеца в Атина Сиамак Етемади. Дебют на сценариста - режисьор, филмът проследява колизиите на красивата и смела иранка Пари (Мелика Форотан) в Атина подир следите на изчезналия й син. Заснет в подчертано нисък ключ из потайностите на гръцката столица, семейната драма с елементи на трилър показва и нея, и майчините изпитания от неочакван ракурс. Чест е за страната ни, че участва в толкова силен и оригинален филм (български копродуцент Братя Чучкови). Журито на пълнометражния конкурс бе международно: Кристина Грозева и Петър Вълчанов (председатели, носители на „Златна роза“ за „Бащата“ от м. г.), унгарският продуцент Лашло Кантор, филмовите ��ритици Петя Александрова и Едвинас Пукща (Литва) и актьорът Велизар Бинев. В журито на късометражния конкурс бяха критикът Деян Статулов (председател), актрисата Елена Телбис и режисьорът Христо Симеонов (трикратен носител на „Златна роза“ в тази категория).

“Пари”

Пълнометражният конкурс показа различни жанрови и продуцентски стратегии, режисьорски стилове, визуални решения и актьорски поведения. Филмите, дори и най-комерсиалните, като създадените с частни средства „Диви и щастливи“ на Мартин Макариев и „Завръщане“ на Николай Илиев или „Като за последно“ на Ивайло Пенчев, се занимават с екстремалността на живеенето – социално и екзистенциално, най-често съвременно. Свидетели сме на различни гледни точки към нашата действителност, но има и 3 филма изцяло в епоха.

“Диви и щастливи”

С „Късата клечка“ Димитър Петков се завръща в пълнометражното кино след близо 20-годишно отсъствие. Филмът по сценарий Димитър Златинов (банкер в Австралия) е ситуиран в началото на 80-те и е нещо като пародия на милицията от времето на соца с трагична развръзка, ала доста неубедително режисиран в първата част - с плоски скечове и банални присъствия на Китодар Тодоров и Руслан Мъйнов. Открояват се изпълненията на младия Никола Стоянов и Валери Йорданов, а във втората част, когато става все по-напечено, Димитър Петков улавя ритъма на филма и той светва.

“Късата клечка”

„Останалото е пепел“ на Георги Костов по сценарий на Александър Томов е съсредоточен в навечерието на 9 септември 1944 и уж фокусиран върху кратка драматична отсечка от живота на банкера и политик Атанас Буров (Асен Блатечки) с намесата на американец в различни възрасти (Нейтън Купър и Бен Крос). Темата е безспорно интересна, но, с изключение на професионалната и завладяваща визия на оператора Емил Топузов, филмът е кръгла нула – нито достоверност, нито помен от важната роля на Буров в историята ни.

“Останалото е пепел”

„Блаженият“ на Станимир Трифонов е създаден по повестта на Емил Андреев „Боби Блажения и Другия американец“ и обхваща голям период от българското време – от 30-те до 50-те години на ХХ век в Русе и в София. Фокусиран е върху интелигентния, свенлив и религиозен аптекарски син Боби (чуден Александър Тонев), който има пророческа дарба, но пострадва заради бомбардировките над София и, макар да не е луд, до края на живота си живее в психиатрия. Филмът проследява много по-плътно и интересно и пътя на невероятно красивата и адаптивна негова приятелка Катя (обещаваща Лорина Камбурова), съумяла да подреди живота си по време на народната власт. В разказа е намесен и 20-годишният студент Джон Кенеди, изпратен от Рузвелт на шпионска мисия в България. Филмът, подобно на „Изпепеляване“ (2004), показва зверствата на комунистите и ДС, дори има цитат от предишния филм. Операторът Кирил Проданов поетично е заснел актьорите и екстериорите с красив акцент върху Дунава, но интериорите са доста бутафорни, а музиката – прекалена и патетична.

“Блаженият”

Два филма разказват за днес, но прескачат и в миналото. „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ на Иван Черкелов разказва травматично-извисяваща история за смърт в микс от днешност, визиони флашбек и хроники от 50-те и 60-те. Неизлечимо болна лекарка на възраст с остригана коса (Силва Милковска) е отишла в родния си Ловеч да умре, но посява в сандъче слънчогледови семки. Брат й (Александър Трифонов), който живее в Прибалтика, пристига да я търси и си спомня времето с любимия им дядо. Наоколо – порутеност, простотия, величественият паметник на Левски и пълноводният Осъм. За пореден път Иван Черкелов представя живеенето като абсурд, но този път – с извисяваща примиреност. Отново показва едър кинематографизъм през структурата на филма, композициите, вдъхновяващата визия на Рали Ралчев, вълнуващите актьорските изпълнения на непрофесионалисти, музиката. За първи път Иван Черкелов прави остър завой към миналото с поразително красиви визиони и черно-бели документални кадри. Поетичен, дълбок и автентичен, „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ е поредният важен филм на своя автор, останал абсолютно незабелязан от журито. Но, както ми сподели Иван Черкелов в разговор за „Семейни реликви“ (2016), „Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“.

„Не влизай в пререкание с персонала на банята“

„Рая на Данте“ е авторски дебют на Димитър Радев (Награда на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци). Той беше не само най-стабилният сред дебютите, но и един от най-силните филми в конкурса. Разказва за интелигентното, но доста несигурно мамино синче на средна възраст Данте (Владимир Пенев), кръстен на Данте Алигери и останал без образование заради идеологическите репресии върху родителите му. Тежко преживява смъртта на майка си (Гинка Станчева) и пенсионирането му от печатница. Научава стриктно пазени семейни тайни и тръгва да издирва хора, били в Белене заедно с баща му. Междувременно се сближава с приветливото момиче Рая (Радина Боршош), която му помага за започнатата книга, посветена на родителите му, но е и внучка на един от насилниците на майка му (Борис Луканов). От време на време из подсъзнанието на Данте изскачат визиони с него като малък и майка му. Финалът е изненадващ. Владимир Пенев, който не се е снимал в киното от дебюта на Явор Веселинов „Прелюбодеяние“ (2014), е извънмерен на екрана – героят му минава през разни състояния и той ги играе виртуозно. С Радина Боршош са чудесен дует. Би ми се искало филмът да е по-кратък, но това се отнася за почти всички кандидати за „Златна роза“.

„Рая на Данте“

Що се отнася до съвременността, имаше разнообразие от теми, жанрове и гледни точки към нашата действителност. Ожесточеното ни живеене и изобщо разсипаното ни българско днес е артикулирано в повечето филми. Те изследват промените в обществените и личностните нагласи. Търсят отговори на фундаментални въпроси, свързани със смисъла, достойнството и оцеляването. Занимават се със смъртта, самоубийството, Бог. И в повечето случаи се опитват да бъдат комуникативни. В различните интерпретации на съвременността имахме и нежни, и свирепи, и смешни филми; и мейнстрийм, и арт кино…

“Страх”

„Страх“ на Ивайло Христов („Златна роза“, награда за женска роля на Светлана Янчева, награда на СБФД и на акредитираните журналисти) се очерта като най-добрия и най-вълнуващ филм. Черно-бял като „Каръци“ (2015), но по-емоционален, по-смешен, по-ожесточен и с изумителен цветен финал. От баналната бежанска тема Ивайло Христов изважда народопсихологични и екзистенциални пластове. Вдовицата Светла (отново невероятна Светлана ��нчева) живее в крайморско село близо до границата с Турция, откъдето се прокрадват бежанци. Безработна учителка е, тъй като училището е затворено поради липса на деца. Светла е опърничава. На лов за зайци се натъква на бежанеца от Мали - Бамбо (Майкъл Флеминг). Никой не го е еня за него и тя го прибира у дома си. Не се разбират лингвистично. Постепенно обаче двамата се сближават, което предизвиква неудържима агресия у съселяните. През смях и ужас Ивайло Христов гради атмосфера на задушваща ксенофобия. Абсурдът на българската задръстеност приема страховит мащаб. С камерата си Емил Христов запечат��а състояния и ландшафт, недовършен комплекс и бежански неволи, кметски „активности“ и раждането на любов. И е тъпо, и е нежно, и е гнусно, и е забавно.

„Сцени от живота на една актриса“

„Сцени от живота на една актриса“ на Иван Владимиров (Специалната награда на журито, награди за режисура и сценарий) е копродукция между НФЦ и Българската национална телевизия. Стъписващ филм – твърде далече от телевизионните стандарти, подобно на „Отчуждение“ (2013) на Милко Лазаров, но ситуиран в България и разказан постфактум. Млада и дивно красива актриса (страхотна Радина Кърджилова) се удря самоубийствено с колата си в стена. Филмът се занимава с нея през сегашни спомени на много колеги (Владимир Пенев, Светлана Янчева, Иван Бърнев, Йосиф Шамли, светла му памет...) и флашбек епизоди от живота й с начинаещ режисьор (Йордан Ръсин), вманиачен по камерата си. Запечатанато време за него е по-важно от живото. С радикализма си филмът препраща към Новата френска вълна и синема верите. На места буксува, мярва се тавтология, но е въздействащ и енергиен.

„Житие“

„Житие“ (Награда за мъжка роля на Иван Бърнев, специално отбелязване от журито) по сценарий на Красимир Крумов - Грец, светла му памет, събира две поколения режисьори: Георги Стоянов и Войчех Тодоров, който е и оператор на филма. Той пристигна от Вроцлав във Варна специално за премиерата. Сюжетът тръгва от кастинг за нелепа тв -постановка и безличния й режисьор (Малин Кръстев) с неговия неконтролируем син (Ивайло Савов) и се съсредоточава върху отношенията на последния с добросърдечен лузър (Иван Бърнев), когото тийнейджърът натиква без вина в затвора. Както обикновено при Грец, действието се движи меланхолично, търкаляйки се подир смисъла на битието. За първи път виждаме Иван Бърнев толкова мълчалив и фрустриран - приковава. Филмът е заснет въодушевяващо, но има дължини и недотам убедително присъствие на другите актьори.

„18 % сиво“

„18 % сиво“ на Виктор Чучков (Наградата на Варна) е по мотиви от прославения едноименен роман на Захари Карабашлиев, но вместо из Америка, Зак (Рушен Видинлиев) обикаля с колата си из Европа и си спомня за починалата Стела (Доля Гавански) и тяхната травматична любов. Варна, Лондон и пътят все също герои на това транснационално road movie, заснето от Ненад Бороевич в прекалено нисък ключ. Филмът не е лош, но липсва химия между главните изпълнители и така е опериран от любов. „Доза щастие“ на Яна Титова (Награда за дебют) е по книгата на покойната Весела Тотева „Падение и спасение: Изповедта на една хероинова наркоманка“ и нейната роля чудесно изпълнява собствената й дъщеря Валентина Каролева. Независим филм, който се занимава с ужасно актуалната тема за наркотичната зависимост и изцелението от нея – в случая с намесата на Бог. Строен и емоционален, „Доза щастие“ има щастлива екранна съдба.

„Дани. Легенда. Бог“

„Дани. Легенда. Бог“ на Явор Петков (Награда за операторска работа на Румен Василев) е лудешко road movie из българската мерзост и несрета. Дани (Димо Алексиев) е мутра, снимана от английска телевизия за документална поредица, свързана с прането на пари. Щур и безпардонен, той говори предимно на английски и показва ада на постпреходното българско живеене. Явор Петков работи в банка в Англия и е заснел дебюта си със собствени пари. За някои от гостите на фестивала това бе най-физиономичният и очарователен филм за българската участ, но за мен по-скоро излъчва ожесточението от началото на 90-те и е тягостно дълъг. Що се отнася до наградата за оператора, смятам, че Румен Василев е по-скоро регистратор, отколкото визионер.

„До последния каприз“

Режисьорският пълнометражен дебют на талантливия и интелигентен актьор Иван Юруков „До последния каприз“ е също независим и още по-амбициозен. Но е твърде енигматичен и хлабаво конструиран разказ за виртуозен цигулар, оттеглил се на село и убит там; за две момченца, открили пистолет; за налудничав учител; за тв-екип, искащ да снима филм за цигуларя... Имаше още филми, свързани с днешното живеене, но те са толкова сбъркани или кухи, че си позволявам да ги подмина.

„Черупки“

Що се отнася до късометражния конкурс, той бе изненадващо слаб. Имахме възможност да видим и упражнения по кино от програмата Филм Фордж на Ню Бояна Филм Студиос. Сред всичките 22 филма се откроява „Черупки“ (специален диплом) на Слава Дойчева - деликатна и оригинална екзистенциална драма за сексуалната различност и родителското отношение към нея. Интересен е и „Нощна смяна“ (Награда на Гилдия „Критика“ към СБФД) на Еди Шварц и Йордан Петков – социална драма за нелегален добив на въглища в Перник. Не бих пропуснала и очарователната 3-минутна танцувална миниатюра на Йосиф Аструков „Elusive“. Съвсем закономерно не бе връчена „Златна роза“ за късометражен филм.

„Elusive“

Тази година „Златна роза“ имаше нова рубрика – „Златна роза класик“. В нея гледахме реставрираната и дигитализирана версия със субтитри на български език на изключителния трисериен филм на Георги Дюлгеров „Мера според мера“ (1981, по „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова). Сега той би трябвало да заживее нов екранен живот благодарение на Доли медия студио - Добромир Чочов. Тази прожекция бе със спорни цветове, одобрени от оператора Радослав Спасов.

Руси Чанев в “Мера според мера”

За пореден път стана ясно, че „Мерата“ на Дюлгеров със съсценарист и главен изпълнител Руси Чанев и другите талантливи актьори и с работата на художника Георги Тодоров - Жози и композитора Божидар Петков, светла му памет, е сред недостижимите върхове на българското игрално кино. Прожекцията даде повод на последвалата пресконференция да се обсъдят проблемите с дигитализирането на нашите филми – процес, започнал още в първите години на ХХI век, според думите на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. Проблеми с правата на старите филми има не само у нас, а и по света. Дигитализирането на лентата е наука, както се изрази Антония Ковачева. И още – лентата трябва да се съхранява грижовно, защото е в основата на всяко ново технологично посягане.

Като цяло тазгодишната „Златна роза“ показа понижен кинематографичен градус. Но повечето от филмите тепърва ще излизат по екраните, така че сами ще можете да прецените качествата им, като ги гледате. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на НФЦ

#Критичен поглед #Геновева Димитрова #Златна роза 2020 #Варна #кино #филми #Златна роза

0 notes