#Възвишение | Explore Tumblr Posts and Blogs

magdalendia · 1 year

Text

Екскурзия в Тоскана - Ден 2: Сан Джиминяно - Манхатън от Средновековието

Едно малко, но очарователно градче се изпъчва на върха на хълм насред тосканските ливади. От там гордо наблюдава пристигащите с автобуси и автомобили посетители, жадни за автентични италиански приключения. Има защо да е самоуверено - то е в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, намира се на 35 км от Флоренция и е известно сред туристите като "Манхатън на Средновековието" заради своите добре запазени кули, наредени една до друга както небостъргачите в Ню Йорк, но достойни представители на средновековна архитектура.

Представям ви Сан Джиминяно!

География на Сан Джиминяно

Както вече споменах, Сан Джиминяно се намира на 35 км от Флорениця и с това си разположение се намира почти в самия център на областта Тоскана. Да, всички познаваме Тоскана от туристичеките брошури, романтичните европейски филми, уолпейпърите на телефоните или пък от някой италиански сапунен сериал. Свързваме я със стройните кипариси край уютните каменни вили, кацнали върху някое смарагдовозелено възвишение, а зад него се простират надлъж и на шир в различни нюанси на зеленото - тъмни, бледи, ярки - безкрайни поля и хълмове. Градчето Сан Джиминяно се извисява точно насред такова място. То се простира на площ от 138 кв. км и е дом на малко по-малко от 8 000 хил души.

История на Сан Джиминяно

За историята на Сан Джиминяно можем много да си говорим, най-вече защото се намира в една изключително интересна област на Италия. Тук може би е добре да спомена, че самата дума Тоскана произлиза от името на древния народ, живял по тези земи още преди да е съществувал Рим, т.е. преди 8 в. пр. Хр., наречени етруски. Всичко, което знаем за този мистичен древен народ се дължи на древногръцките и древноримските историци и може да е, а може и да не е вярно. Именно те са им дали името етруски, защото регионът, който са обитавали се е наричал Етрурия. Този регион днес наричаме Тоскана, както вече сте се досетили. Така че е сигурно, че Сан Джиминяно се намира на място с древна история. Той самият през 3 в. пр Хр. е бил малко селище на етурските.

Според италиански хронисти градът се разраства заради двама братя патриции, участници в заговор срещу древноримския политик Катилина, който опитвал да завземе властта в Римската република около 63г. пр Хр. Те напуснали Рим и се отправили към долината на река Елза в така наречената днешно време Тоскана. Те се казвали Мудзио и Силвио и построили два замъка. Името Силва било променено на Сан Джиминяно през 450г. сл. Хр. по името на Епископ Джеминианус, светият пазител на Модена, който успял да спаси замъка на Силва от похитители, последователи на Атила. В чест на този епископ била построена църква и с времето малко градче се заформило около нея.

А сега и моите впечатления...

Посетих Сан Джиминяно през есента на 2017г., докато бях на Еразъм в Италия. Беше организирана екскурзия с голяма група студенти на обмен като мен и разходката не беше дълга, нито релаксираща. Все пак успях да се потопя в атмосферата на градчето, тъй като прекарахме доста време в приказки на централния площад на градчето - Piazza della Cisterna. Чухме, че в една джелатерия (gelateria - сладоледаджийница на итал. език) на площада се продава автентичен италиански сладолед и се наредихме на дългата опаша от нетърпеливи туристи. Бях зашеметена от разнообразието и аранджировките на цветните, плодови и декорирани сладоледи, но в крайна сметка си избрах някаъв ексцентричен, но божествено вкусен сладолед с горгонзола! За тези, които не са запознати, горгонзолата е е меко италианско сирене, тип синьо, с плесен Penicillium glaucum и Penicillium roqueforti.

Посещението на Сан Джиминяно беше в един от трите дни, през които трая нашето пътешествие из Тоскана. Не навлязохме в "дебрите" на Тоскана покрай вилите, винарните и низовете от кипариси, така че единствената ми възможност за типичната тосканска гледка беше панорамната площадка на Via Degli Innocenti, една улица по-надолу от централния площад.

Тръгнахме си от там, заредени с изследователски дух към следващата дестинация - Сиена!

#italy

0 notes

hambur-gerry · 7 years

Quote

Дяволът фаща най-лесно человека, кога ся отчае.

Гичо (Възвишение - М.Русков)

#Възвишение #книга #цитати #цитат #български #България #българско #човек #дявол #Милен Русков

113 notes · View notes

ourbalancedlife · 4 years

Photo

#movies #poster #vazvishenie #heights #възвишение #milen ruskov #victor bojinov

0 notes

reni85 · 7 years

Link

https://www.facebook.com/groups/151824382232310/

Фен група на българският филм “Възвишение”/ Fan group of the Bulgarian movie "Heaven “

#възвишение #vuzvishenie #alekaleksandrov

4 notes · View notes

versaceecasrev · 5 years

Text

" У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница... Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! ”

Милен Русков, "Възвишение"

#Милен Русков #Възвишение #прекрасна

0 notes

orleff · 7 years

Photo

Гала премиерата на „Възвишение“ събра полулярни лица от шоубизнеса и политиката | Rock The Night https://rockthenight.eu/gala-premierata-na-vazvishenie-sabra-polulyarni-litsa-ot-shoubiznesa-politikata/

#Възвишение #Любопитно #Филми

0 notes

rockthenighteu · 7 years

Photo

#Възвишение #Любопитно #Филми

0 notes

svilenov · 7 years

Photo

Attire #première #Възвишение #Ascensionfilm (at Cinema City Paradise)

#ascensionfilm #възвишение #première

0 notes

bonevphotography · 7 years

Photo

Streets of Sofia #leica #sofia #people #streetphotography #summilux #възвишение (at НАРОДЕН ТЕАТЪР "ИВАН ВАЗОВ")

#възвишение #summilux #sofia #streetphotography #people #leica

0 notes

vprki · 3 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Бял гълъб със Златна роза в човката

Както всяка година и сега нашето игрално кино предложи своята есенна жътва (по случайност точно в първия ден на астрономическата есен - 23 септември). И за втора пандемична година киното ни доказва жизненост, въпреки всички препънки - не само от вирусните вълни, но и от нормативната „пандемия“ с дълги и трудни промени в Закона за филмовата индустрия и Правилника за неговото прилагане. Написа за „въпреки.com” проф. Божидар Манов.

На празник тези текущи препятствия като че ли се забравят, но след като угасне фестивалният екран, не трябва да ги заобикаляме или подценяваме. Разбира се, за зрителите те не са известни и нямат никакво значение. Но за хората от филмовите екипи са твърде съществени, а понякога дори решаващи при реализация на проектите. Затова толкова по-радостно е, че 39-та „Златна роза“ успя да покаже 12 пълнометражни игрални филма и 19 късометражни (15 в конкурса и още 4 в програмата „Открити хоризонти“).

С две думи - общата оценка е положителна – не само количествено! Добре е това да се подчертае още в началото, та после някои справедливи критични бележки да не стърчат изненадващо като бостанско плашило в обрано лозе. Вечерта при откриването македонският филм „Просто хора“ (балканска копродукция на 5 страни с реж. Игор Иванов) вдигна прага и още на следващия ден някои наши филми се препънаха в него. Както и други през следващите дни.

Николай Хайтов е старо театрално изкушение за Мариус Куркински. Помним цялостно излетия моноспектакъл „Черното пиле“ (2017) с умело изведена и талантливо защитена сценична експресия, изцяло под актьорския му самоконтрол. Сега „Засукан свят“ се опитва да аранжира подобна театрална естетика, но вече като екранен наратив. А това се оказва костелив орех дори за вградения в Хайтовия свят талантлив актьор/режисьор. Защото: първо, сюжетът вече не се строи около едноличен монолог; и второ (по-важно) театралността върху екрана не е изчистена и постигната като съзнателно творческо усилие, а е непреодоляна, останала като неовладян творчески резултат. Нещо като опит да отвориш незаключена врата, но от обратната страна. „Засукан свят“ е амбициозен проект, ала и рисково засукан ��илм, че даже и малко пресукан!

Тук е мястото да отворим дума и за т.нар. игрални дебюти и особено на закъснелите сред тях. По неофициална класификация за такива се приема първи (и дори втори) пълнометражен филм на режисьора.

"Урок по немски", режисьор Павел Веснаков, на снимката Юлиян Вергов

Но истинският смисъл на понятието е не само първи опит, а появата на ново име, на ново лице със свое място в художествената палитра на днешното кино. А какви бяха дебютите във Варна тази година? Павел Веснаков („Уроци по немски“), Андрей Паунов („Януари“), Александър Косев („Петя на моята Петя“) и Светослав Драганов („Смирен“) са все режисьори с изградена биография и богат опит в документалното и късометражното кино, или в телевизионни сериали. Техният закъснял „дебют“ е само поради задръстена и тежка производствена процедура, най-вече с трудно финансово „затваряне“ на бюджета, т.е. не поради художествено безсилие или творческа незрелост. За режисьорите с втори филм - Мариус Куркински („Засукан свят“) и Виктор Божинов („Голата истина за група Жигули“), няма какво да говорим: те са категорично утвърдени автори с доказан и защитен талант (единият повече в театъра, другият – в сериалите и прекрасния „Възвишение“).

Но ето какво се вижда при другите, „чистите“ дебюти.

„Уроци по немски“ е успешно излят цялостен филм, който някои коментатори погрешно отнасят към актуалната все още у нас тема за икономическата емиграция. Но в действителност филмът е за друго: горчива болезнена равносметка за един сгрешен и объркан живот. Силен и убедителен разказ, благодарение най-вече на прекрасните актьори Юлиян Вергов и Васил Банов! Наградите на Вергов от фестивала в Кайро и сега във Варна (най-добра мъжка роля) никак не са случайни! Той изнася психологическата парабола на персонажа с добре изведена и точно градирана енергия, която нажежава екрана и завладява зрителите!

„Януари“ със своята художествена цялост създава впечатление, че всеки прочел или гледал на сцена пиесата на Радичков, може да направи своя екранна версия на драматургичния текст. Ала версията на Андрей Паунов (много опитен документалист с великолепни филми като „Георги и пеперудите“, 2004; „Проблемът с комарите и други истории“, 2007; „Да ходиш по вода“, 2018), основателно поражда не просто любопитство, а оправдани очаквания за интересен авторски прочит.

"Януари", режисьор Андрей Паунов

Защото всички добре знаят, че дори в документалните си филми, той по същество построява своего рода игрален наратив, но съобразен с документално достоверните персонажи и събития. А при художествената „достоверност“, предоставена от Радичков, свободата на режисьора и още повече неговият талант да намери адекватен екранен вариант са решаващи. Затова заглавието спокойно може да бъде „Януари на Андрей Паунов“, тъй като са възможни поне още няколко режисьорски варианта. Защото Радичков е многопластов и щедър автор - в текстовете му винаги има свободни валенции и всеки интуитивен читател може да се закачи към тях, а ако е талантлив режисьор – и да ги „допише“ със свой почерк на сцената или екрана. Бинка Желязкова стори точно това с „Привързаният балон“ (1967). Христо Христов също с „Последно лято“ (1973), като там ключовата „молекула“ бе големият Григор Вачков - без него Иван Ефрейторов нямаше как да се роди на екрана и да остане във филмовата ни класика. Но ето, че талант като Крикор Азарян не успя с „Всички и никой“ (1978). Значи Радиков не допуска всеки до магическата си „художествена химия“ в своите текстове, а тя се случва по волята на съдбата и на щастливия хороскоп. Очевидно Андрей, роден под знака Риби се е разбрал някак със Скорпиона Радичков!

Много закъснял е дебютът „Петя на моята Петя“ на Александър Косев (1963), но затова пък е зрял и професионален. Съвсем логично е неговото решение филмът за изключително талантливата поетеса Петя Дубарова (1962-1979) да е силно опоетизиран.

„Петя на моята Петя“, режисьор Александър Косев

Разказът, без да е биографичен, успява да създаде света на неизбежната „самота на таланта“ (Гьоте) и то във възрастта на чувствителното юношеско въодушевление. А добре известната горчива фраза „Поетите не се самоубиват“ е точно вградена в общия контекст на филма.

И дебютът „Смирен“ е на опитен документалист - Светослав Драганов, с респектиращи филми, които май са го подвели, че (не)организираният „поток от житейски събития“ може някак от само себе си да се отлее в игрален филм. Ала това не сработва автоматично, при такъв тип квазидокументален екранен език търсеният игрален наратив се разпада на незначителни, незапомнящи се етюди, които не открояват убедително авторско послание. А това е най-сигурната опасност, че зрителите ще се разминат с филма. И отваря изключително важния разговор за цялостното изграждане на филмовия разказ. Защото структурата на игралния наратив е първостепенна грижа на режисьора и то изградена заради зрителя, който трябва да я приеме неусетно, неуловимо дори, а не да я преглъща като сух залък и да фокусира вниманието си върху нея, все едно го мъчи приседнала хапка.

"Смирен", режисьор Светослав Драганов

На подобна етюдна структура разчита и „Рибена кост“ на реж. Драгомир Шолев. Но в неговия общо взето умен филм, в художествения пласт се натрапва определена декларативност чрез обособените по-едри етюди (по-точно дялове) със свои вътрешни сюжетно-нравствени подзаглавия, които „бодат“ като авторски тезиси. Впрочем, това също е проблем на структурата, съзнателно изградена като рибена кост (по думите на режисьора): нещо като основна сюжетна линия (намирането на мъртвия делфин на концесионния плаж) и прикачени към тази „основна кост“ други събитийни етюди. Да оставим настрана, че делфинът не е риба (а бозайник) и няма такава костна структура, но това не е важно, защото не сме в час по ихтиология. Ала едва ли има зрител, който да не се е давил от забита в гърлото рибена кост и неприятната мъка да преглътне иначе вкусната хапка.

Наистина в практиката съществуват прекрасни филми сетюдна структура, но тя работи успешно, когато успее да прерасне във верижна по определена линия (сюжетна, времева, локална и т.н.). Който е гледал чешкия филм „Копчета“ (реж. Петер Зеленка, 1997) сигурно го помни с добро или не забравя още по-хубавия „Денят на пълнолунието“ (реж. Карен Шахназаров, Русия, 1998). А и във Варна филмът на откриването „Просто хора“ е построен с подобна структура: започва като елегантна, закачлива бурлеска и с неусетна артистична парабола през междинните епизоди, достига до чиста емоционална драма на финала.

Сред най-очакваните и нашумели заглавия във Варна безспорно бе „Жените наистина плачат“ след селекциите в Кан, Сараево, Карлови Вари – все елитни кинофестивали. Вторият режисьорски опит на Мина Милева и Весела Казакова е с актуален медиен тренд, плюс актриса – звезда с номинация „Оскар“ и съдържание като „меню в ресторант“ (Лесинг). Има домашно насилие, брутални мъже, женска искреност, дискретно коварство, бурни страсти в различни посоки, социален разнобой на институциите, публични протести от разнороден характер, и т.н. Но въпреки това всичко, което филмът не успява да каже за 107 минути екранно време, го казва скромно, деликатно и ненатрапчиво най-краткият късометражен филм „Мона Лиза�� (10 минути) на женския екип Мария Станкова (сценарист), Веселка Кунчева (сценарист и режисьор) и актрисата Милица Гладнишка!

"Мона Лиза", режисьор Веселка Кунчева

Три жени, които без излишен патос, а с точна художествена мярка, с вярна женска интуиция и щипка джендър (само)ирония се доверяват на своя чувствителен зрител. Без да бъркат натрапчиво в окото му! А така май е по-добре!

Впрочем, късометражните филми тази година оставиха общо впечатление за по-слаба подборка в сравнение с предишни издания на „Златна роза“. Например, един от най-амбициозните - „Глад“ (реж. Петър Крумов) залага на много добро изображение на оператора Георги Георгиев (референциите са към гравюрите на Албрехт Дюрер или копията – гравюри по Йеронимус Бош) и то напълно основателно, защото сюжетът е нравоучителна притча за средновековен деспот. Но когато в един филм се откроява изображението, декорът, костюмите и т.н. второстепенни детайли, не е добре – значи се губят съществените елементи (тема, сюжет, идея). Затова уви, „Глад“ остава без активно авторско послание и далече от предишния успех на режисьора „Срам“ (2017) .

„Божоле“ пък (реж. Ирена Даскалова) е амбициозно направен, с овладян киноразказ в класически жанр - сантиментална мелодрама. Само че старомодна мелодрама, на която би се зарадвала може би Вики Баум с нейните романи отпреди Втората световна война.

По-общо казано, жанровото кино присъстваше във Варна и бе защитено най-точно от две комедии, безспорно обречени на зрителски успех. „Голата истина за група Жигули“ (реж. Виктор Божинов) вече го доказа при масовото разпространение през изминалите месеци. За „Чичо Коледа“ (реж. Ивайло Пенчев) това предстои при планираното предколедно програмиране, ако черен вирус и епидемични мерки не му минат път.

"Чичо Коледа", режисьор Ивайло Пенчев

Дано филмът да има късмет, а зрителите да останат доволни. И двата филма са станали, тъкмо защото не използват компромисно жанра, а с точна аритметика комбинират развлекателен сюжет с лесно четливи нравствени послания. Но не тегави и дидактични, а поднесени с добронамерена честна усмивка и закачливо намигане от добрите актьори.

Или да обобщим: жанрът не е спасителен пояс за автора или смокинов лист за слабостите на филма. Жанрът, когато е добре построен по утвърдени правила и канони, е само ключ, който авторите подават на зрителя, за да влезе във филма. Но само, за да влезе! После филмът и режисьорът трябва да оправдаят зрителското доверие и да не злоупотребяват с него.

И ето, че тъкмо един 100 % жанров филм поднесе най-голямата изненада на фестивала. „В сърцето на машината“ е четвърти за режисьора Мартин Макариев. Филмът е чист затворнически трилър-екшън за бунта на сурови мъже с тежки присъди срещу надзирателите или казано по-общо – срещу наказателната система. Референциите в жанра са стотици от цялото световно кино: класика със затворнически бунт са например „Могилата“ (1965, реж. Сидни Лъмет), „Папийон“ (1973, реж. Франклин Шафнер), „Зад решетките“ (1989, реж. Джон Флин) и още много други. „В сърцето на машината“ е професионално добре направен, с точно сглобен сценарий, стандартна типология на характерите, добри актьори, адекватна камера, верен интериор, декори, костюми, грим и всички подобни елементи от жанровата матрица. И същевременно с всеки кадър, епизод, сюжетен обрат, актьорска реакция, монтажен преход, реплика и т.н. „в сърцето на филма“ натрапчиво покълва и неотстъпно се изгражда клишето на 100 % подражателен мейнстрийм! Както се казва, няма лошо и носи радост за зрителите.

"В сърцето на машината", режисьор Мартин Макариев, Златна роза за пълнометражен филм

Но тук сработва един мой стар фестивален афоризъм: „Няма фестивал без изненади, няма жури без гафове“! Затворниците от филма на Мартин Макариев към края на трилъра все пак успяват да освободят бялото гълъбче от сърцето на машината, изчистват крилата му от полепнала грес и машинно масло, то отлита свободно в небосвода на кремиковския цех и неочаквано за мнозина каца със Златна роза в човката на върха на пирамидата „Българско игрално кино 2021“. Ти да видиш!

Само журито не бе изненадано от този финал в последната фестивална вечер…

P.S. Безспорно, състезателната „писта“ на фестивала трябва да открои професионални постижения (в драматургията, режисурата, операторската работа, актьорите и други). Но главната награда „Златна роза“ е на върха на пирамидата, за да отбележи, освен това важни тенденции за киното ни, да поощри перспективни търсения, да окуражи нови творчески идеи, да отвори врата за нови таланти, ако наистина има такива. А ако няма в текущата годишна продукция, да изчака следващия творчески сезон с грижа за бъдещия „розобер“.

"Магаре", режисьор Мартин Негрев, Златна роза за късометражен филм

Защото така се гради и пази символното значение на най-високата национална награда! Иначе доброволно влизаме в спиралата на художествената инфлация. Впрочем, да си припомним, че преди 3 години журито (също с международно участие) не присъди награда за най-добър сценарий – ясен знак за недоимък в общия драматургичен фундамент. Подобни сигнали не са за пренебрегване, защото очевидно не са злонамерени, а напротив – показват загриженост и могат да бъдат полезни.

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив на НФЦ

Награди на 39-ия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“:

Награда на публиката „Чичо Коледа“ – сц.Божан Петрова, Ивайло Пенчев и Весел Цанков, режисьор Ивайло Пенчев, оп. Георги Челебиев

Наградата на гилдия критика към СБФД за късометражен филм – „Мона Лиза“ – режисьор Веселка Кунчева, оп. Веселин Христов

Наградата на гилдия критика към СБФД за пълнометражен филм – „Януари“ – режисьор Андрей Паунов сц. Алекс Барет, Андрей Паунов, оп. Вашко Виана

Наградата на СБФД – „Рибена кост“ – режисьор Драго Шолев, сц.Драгомир Шолев, Емануела Димитрова и Георги Мерджанов

На 39-ия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ журито присъди следните официални награди:

Два диплома за конкретни постижения в късометражното кино: „Хлад“ – сц. и реж. Девина Василева, оп. Златан Деков, Борис Деков „за модерно съвременно виждане, което ползва похвати от различни медии“; „Мона Лиза“ – реж. Веселка Кунчева, сц. Веселка Кунчева, Мария Станкова, оп. Веселин Христов „за добра находка с минималистични средства, представяща от сатирична гледна точка отношенията между мъжа и жената“.

Два диплома за конкретни постижения в пълнометражното кино: на Албена Павлова за „Петя на моята Петя“, сц. Нели Димитрова, Валентина Ангелова, реж. Александър Косев, оп. Иван Вацов „за много силно присъствие, представящо учител със съвест и достойнство“; на „Жените наистина плачат“, сц. Биляна Казакова, Мина Милева, Весела Казакова, реж. Мина Милева и Весела Казакова, оп. Димитър Костов „за екипна актьорска работа“.

Награда за дебютен пълнометражен филм на “Петя на моята Петя“ сц. Нели Димитрова, Валентина Ангелова, реж. Александър Косев, оп. Иван Вацов „за вечния проблем – конфликта между младия човек, почти дете, и системата, която се опитва да му счупи крилата“.

Награда за най-добра мъжка роля на Юлиан Вергов – „Уроци по немски“, сц. и реж. Павел Г. Веснаков, оп. Орлин Руевски и за участията му в другите филми на фестивала.

Награда за най-добра женска роля на Александра Костова – „Петя на моята Петя“, сц. Нели Димитрова, Валентина Ангелова, реж. Александър Косев, оп. Иван Вацов „за чудесно представяне на млад човек, борещ се с конформизма, авторитаризма и несправедливостта“.

Награда за операторска работа на Ненад Бороевич – „Рибена кост“, сц. Драгомир Шолев, Емануела Димитрова, Георги Мерджанов, реж. Драгомир Шолев „за успешно използване на медията чрез камера и лещи, за оригиналните кадри и светлинните нюанси, предоставящи един интересен, субективен и стилен подход“.

Награда за сценарий на Борислав Захариев – „В сърцето на машината“, реж. Мартин Макариев, оп. Андрей Андреев „за много добре разработена тема, засягаща достойнството и избора на човек в екстремална ситуация“.

Награда за режисура на Павел Веснаков – „Уроци по немски“, сц. Павел Г. Веснаков, оп. Орлин Руевски „за успешно представяне на много болезнен проблем от нашето съвремие“.

Награда на град Варна на „Голата истина за група „Жигули“, сц. Ваня Николова, Нели Димитрова, реж. Виктор Божинов, оп. Антон Бакарски „за много добре представен разказ за музикална група, която успява да преодолее различията и да се пребори за правото отново да свири“.

Специална награда на журито на „Януари“, сц. Алекс Барет, Андрей М. Паунов, реж. Андрей М. Паунов, оп. Вашко Виана „за силно визуалната, изпълнена с мистицизъм и дълбочина дебютна работа, която е вдъхновена от миналото и гледа към бъдещето“.

Голямата награда „Златна роза“ за най-добър късометражен филм „Магаре“, в лицето на продуцента „ИОН Продъкшън“ – Мартин Негрев, сц. Ивелина Алексиева, Мартин Негрев, реж. Мартин Негрев, оп. Ребека Найденова „за хуманистична история за самотата на един възрастен човек и неговия единствен безгласен приятел от един изчезващ свят“.

Голямата награда „Златна роза“ за най-добър пълнометражен филм „В сърцето на машината“ в лицето на продуцента „Форуърд пикчърс ентъртейнмънт“ – Александър Пенев, сц. Борислав Захариев, реж. Мартин Макариев, оп. Андрей Андреев „за много добре разказана история на затворници, поставени в невъзможна ситуация, които запазват своя човешки облик и достойнство“.

Жури на 39-ия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“: Председател проф. д-р Иво Драганов, кинокритик и медиен експерт, членове актрисата Ирмена Чичикова, Пламена Димитрова-Рачева, изкуствовед и художник, Диомидес Никита, режисьор и продуцент от Кипър и Андрий Калпакчи, директорът на фестивала „Молодист“ в Киев, Украйна.

#Рефлексии #Златна роза #Божидар Манов

0 notes

nevidimite · 6 years

Text

Търновски етюди II – градският пришълец от село Дечковци

- Тука осъзнах, че не трябва да имам часовник. И че най-хубавата музика е тишината. Че може с малко градинка всички зеленчуци да си ги произвеждаме екологично и без химии и така нататък.

След нелеката ни среща с Кина в село Гащевци поемаме по стръмен асфалтов път към село Дечковци, разположено на хълмово възвишение с чудна гледка към зелените околности. Там ни очаква нашият нов герой – сякаш по поръчка пред вратата на дома си стои Димитър – 75-годишен човек с интелигентно и будно излъчване, който с готовност и ентусиазъм се отзовава на молбата ни да сподели и разкаже за живота си в поредното селце в района с едноцифрен брой жители.

Тъкмо се каним да пристъпим в градината, откликвайки на поканата на стопанина, когато до нас дотичва Ясна. Както при Кина в Гащевци, така и тук, в Дечковци, малкият човек отваря с лекота всички врати, често непреодолими за нас възрастните:

- Това е Ясна.

- Браво! Много се радвам като видя малчуган!

- Да, този път решихме да я вземем.

- Аз имам 5 момчета внуци. 5 момчета, обаче никой още…те са големи. Имам на 31, на 30, на 28. Най-малкият е на 17. Обаче не спазват нещо, което…как да кажа…Младите хора сега бързат да печелят пари. Много са заети. Искат да се развиват, което е много хубаво. Ама – сега да направят кариера, да се устроят... И така минават 30-35 и нагоре. Чак тогава почват да мислят за семейство. Аз се радвам такива мушмороци да бягат из вкъщи, да правят бели, да има глъчка, с обелени колена, омазани.

Отношението на Димитър към децата е първото най-сигурно доказателство за нас, че сме попаднали на добър и чист човек. Следва да видим отблизо и двора, който той и жена му поддържат с много грижи и труд на това пусто, но красиво и пленително място.

- Ето тук можете да видите как си гледам градинката. Ако ви представлява интерес.

- Твое ли е мястото, помниш ли селото като малък?

- Не, това място е било празно, а аз съм присаден тук. Не съм виждал селото като дете. Аз съм си от Търново и с извинение викам на жената – „Аз съм присаден салкъм на слива“. Мястото беше празно, докато не решихме, че в града е прекалено шумно и мръсно. А тук е друго. Ей сега, ако не беше вашата кола, никой нямаше да дойде през деня. Само птичките пеят. Въздухът е…виждате, няма замърсяване, няма нищо. Нищо тук не се изхвърля, всичко се прибира и се слага където му е мястото.

Докато ни разказва, Димитър ни развежда из големия просторен двор, раждащ разнообразни земеделски култури:

- Боб, краставички, доматки, малко пиперки, лук, моркови, целина, бабина душица. А така - тука имам и девесил, всички видове подправки ги имам. Направил съм си капково напояване - мъничко, само за домашна употреба.

- Хубава ли е водата тук?

- Изворна е. Няма хлор, няма нищо. Много е хубава.

Очевидно Димитър е впрегнал всичките си сили, енергия и набор от знания и умения, за да изгради този оазис далеч от града, където намира нужните мир и спокойствие. Инженерно-техническата му мисъл и образование са му помогнали да направи всичко със завидна точност, така че всяко кътче от градината му да получава точно толкова, колкото му е необходимо, за да процъфтява.

- Знаеш ли случайно колко души са живяли тук навремето?

- Да, да. Преди да започне това преселение на народите...тъй го наричам аз...от селото към града. Това са 60-те години най-вече, защото почват да правят в градовете заводи и хората казват така – тука много трудно ще си изкарваме прехраната. И въпреки всичко само тази махалa е била 120 човека. Само тази.

- Това Дечковци ли е или е част от Дечковци?

- Самата махала се казва Дечковци. Тук децата са били между 7 и 12 на семейство. И е било обработваемо. Горе там, оттатък, всичко е било ниви. Сега всичко е обрасло, защото няма кой да го гледа. Но тук всяко семейство е имало волове, с които орат земята, сеят жито. Просто не е имало хляб да се купува. Всеки, който има, трябва да си произведе житото, да си го смели, да има брашно. Да си меси хляба, всичко – на местна основа.

Макар и не родом от селото, нашият нов познайник явно силно се е интересувал от миналото и историята на Дечковци и околността. През цялото време той разказва с интерес и ерудиция, присъщи на добре запознатите с темата.

- Хората са били много трудолюбиви тогава и нивата ги е карала да се трудят...но след като излизат в осемчасов работен ден във фабриката и получават и доходи, с които да си задоволяват нуждите, става така, че половината от селото се изселва в Казанлък, другата половина - в Търново.

Продължаваме да говорим с Димитър за селото - разпитваме за традиции, предания, събори и обичаи, останали от миналото до днес. Оказва се, че родовата среща, за която Кина от Гащевци ни е разказала, важи и за Дечковци.

- Тук се събират един път в годината на родова среща. Сега беше на 16-ти. Бяха се събрали хора, които не са се виждали дълги години, които са пръснати из цялата страна, из чужбина. Идват и почват с музика, с туй-онуй. Тая година бяха малко - 60 човека. Миналата година бяха 120.

- А колко жители живеят в момента в Дечковци?

- В момента постоянно живее един човек. Това е нейният брат – на съпругата ми - мой шурей. Ей там, вие сте минали една неизмазана висока вила. И той има животинки. Гледа там крави. Аз съм тук от март до декември. А бил съм и зимата, когато правиха път тук, асфалтиран. Бяха ме пазарили да бъда охрана на техниката вечерно време. И тогава ми се наложи три зими да сме тук. Падна един сняг... Не мога да отида до работата, да се върна. Но изкарахме.

- Знаеш ли откъде идва името на мястото?

- Ами, да. От някой-си Дечко, който се е заселил тук. А пък долното - Гащевци - там е имало шивач, който е шиел гащи. Всичко е свързано с името на човек, който е живял там. Или с името на занаят. Много от имената тук са свързани с историята, която е била преди 100-200 години, че и повече.

Заговаряме и за нашумялото напоследък дело за преименуване на над 800 местности с турски имена в Старозагорско. Любопитно ми е какво има да сподели този начетен и кадърен човек относно решението на местните власти в града на липите, поетите и правите улици.

- Сега, не знам колко е правилно или не. Не съм нито противник, нито привърженик. Едните казват - да са български имена. Да, обаче “Леге” защо така е кръстено? А “Позитано”? Това са френски, италиански посланици, които са заслужили. По таз логика трябва всичко, което не е българско, да се прекръсти.

Отговорът на Димитър и тук е балансиран и обоснован. Противно на властващите по други места мракобесие и омраза, в лицето на нашия герой в село Дечковци говори разумът.

- Докато се подготвяхме за това пътуване научихме, че около Търново и Габрово има най-много села с по-малко от 10 жители. Защо според теб е така?

- Аз си го обяснявам по следния начин и съм разговарял с други хора. Значи, тая миграция от селата към градовете започва, защото поминъкът се измества. А има и градове близо – ето оттук Търново е на 30 километра. Създава се промишленост. Габрово става след 9 септември българският Манчестър. Създава се кожарска промишленост, металообработваща промишленост, тъкачество. И голяма част от работниците ги вземат от такива махали. Градовете се разрастват. Изчезват първо училищата. Тук училище така или иначе не е имало, защото е било малко. Моята съпруга е учила в Гащевци до 3-то отделение. След туй до 7-ми клас във Въглевци и след туй икономика в Търново.

Димитър продължава с анализа на причините за обезлюдяването на района, стигайки до теза, споделяна ни вече и от други невидими хора, съхраняващи до последно искрицата живот в българското село:

- За мен най-голямата грешка е одържавяването на всичко, което е било частно. ТКЗС-то...Тука е било ДЗС - държавно земеделско стопанство - защото е високо. Всичко е национализирано и на дървото, което е било, са му отсекли корените и то си търси нови…

Тази гледна точка не ни оставя нищо друго освен за пореден път да се замислим сериозно върху всички трайни последици, които действията на тогавашното българско ръководство в посока урбанизация предизвикват върху всеки един аспект от съвременния ни живот - от пейзажа на панелните градски квартали до обезлюдените села в иначе така красивата и пълна с потенциал Централна България. Остава неотговорен въпросът колко ли хора щяха да ни чакат в Дечковци, ако България не се беше сдобила със свой Манчестър.

И все пак, макар и сам, Димитър далеч не се е предал и не се е оставил на безделие и унилост. За времето, което е прекарал в Дечковци, той е успял да премине една от най-трайните и непреодолими граници в българското общество - тази между гражданина и селянина.

- Докато се оженя, аз не знаех от коя страна се държи мотиката, абсолютно нищо, разбираш ли? Ожених се тук и попаднах на нейния баща. Той обаче всичко умееше. И започна да ме учи. Въпросът е дали аз искам или не искам. Аз исках да се науча. Питай аз какво мога да правя сега. Всичко, каквото - жънал съм...със сърпа, с паламарката. Гега имам, паламарка, сърп. Косата - да кося, да жъна. Снопи да вържа. Да вършея. Всякаква селска работа, която се е работила тука, съм я научил.

За съжаление от всички 5-тима внуци на Димитър само един изявява желание да получи уменията и знанията, с които дядо му разполага. И това обаче е нещо. Защото докато има приемственост, корените няма да са напълно отсечени, дървото няма да е напълно умряло. Пък и кой знае? Може би такива градски бежанци от шумния към по-спокоен и хармоничен селски живот ще стават все повече занапред. Да му се не види!

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

#bulgaria #veliko tarnovo #nevidimite #dechkovtsi

1 note · View note