#Лошо момиче

[slimarka]

Тя е лошо момиче, ще видиш - цапната е в устата. Казва си всичко и най-вече какво не харесва. Сигурно с дявола поддържат сделка - да я лиши от маски и задръжки за да не се налага да се вписва в кафез за умъртвяване на птици. Не й пука какво мислят другите. Ако й се целува - целува. Ако й се танцува го прави без значение кой е наоколо. Луда, не луда, да му мислят онези нормалните които оперират от чувствителност, каквото ги влече и го погубват. Тя е истински лошо момиче - храни се със страхливи мъже и те никога не се завръщат дори и като скелет в гардероба на роклите които й отиват, защото в ничии крака не падат, а ти все повече се приближаваш. Не й обещавай още срещи, ще ти извади душата с памук, ще докопа всичките ти тайни и ще ги остави чисто голи. Ще изрови всичките ти рани и ще сипе вътре своя сол. Може би те ревнува от тях може би проверява дали си готов да ги напуснеш за да бъдеш с нея. Тя е лошо момиче защото убива призраците които те дъвчат. Бъди така добър да не се влюбиш, че после цял живот ще съжаляваш. Добри момичета колкото искаш, обаче те не стават за обичане.

НИКОЛАЙ ВЛАДИМИРОВ

#бг #бг любов #бг текст #бг мисли #бг мисъл #бг пост #бг поезия

[keeptolking]

Здравей! Аз съм жената, която ще ти вземе мъжа.

"Здрасти, искаш ли да си говорим на “Ти”? Всъщност не ми пука, така и така вече започнах. Позволи ми да се представя. Аз имам много имена и много лица. Мога да бъда Нора, колежката от офиса. Или пък Лили, продавачката на фрешове. А защо не и Антония, онази добра приятелка от детството.

Тук имената, професиите и статусът не са толкова важни. Важното е едно – тук съм, за да ти взема момчето и ще го направя съвсем несъзнателно, без да го искам. Защото аз не съм лошо момиче, не съм кучка, не съм зла жена, която краде съпрузи и гаджета.

Но аз ще направя възможно най-лошото нещо на твоя човек – ще му взема ума. Не, аз няма да спя с него, дори няма да го целуна. Но той ще ме сънува. И ще си мисли за мен, докато целува теб. Ще се чуди какъв е вкусът на устните ми и ще изтръпва всеки път, когато долови аромата на парфюма ми.

Аз може и да не го докосна никога, може дори да не си стиснем ръцете, но ще докосна душата му. Със звънливия смях, с начина, по който небрежно развявам косите си, с непохватната ми същност, с наперената ми походка, с начина, по който сбръчквам нос, когато не съм доволна от нещо.

Той ще започне да забелязва всички тези малки неща у мен. Ще види онази луничка над дясната ми вежда и срамежливата трапчинка, която се появява на бузата ми, само ако нещо е много, много забавно. Ще търси все по-близък контакт с мен, ще ме мисли, ще очаква да ме види с трепета на влюбен седмокласник.

Знаеш ли, аз дори няма да знам, че това се случва. Аз просто ще върша ежедневните си задължения, ще дишам и издишам, в повечето случаи ще минавам покрай него, без дори да го забелязвам. И така неусетно ще ти го взема, мислите му ще бъдат мои, макар и да не сме си разменили повече от 20-30 думи.

И вината ще бъде само и единствено твоя. Мъжете започват да се заглеждат в чуждото по две причини – просто са свине или им липсва нещо в настоящата връзка. Ти си знаеш, че момчето ти не е свиня, така че оставаме с една опция – не му даваш всичко, от което има нужда.

Признай, ти го прие за даденост и не се бориш за любовта му, не се стараеш да го печелиш всеки ден, отново и отново. Често обвиняваме, че мъжете престават да се стараят, когато получат момичето, но дали и ние не сме виновни за същото?

Кога беше последният път, когато направи нещо мило за него? Когато си купи ново секси и супер непрактично бельо? Когато му приготви любимата вечеря? Или просто му направи комплимент?

Имаше време, в което само ти беше в мислите му, само ти му беше интересна. Но сега аз съм на твоето място в главата му и вината за това може би е твоя. Имаш още малко време да го спасиш. 1…2…3…

[moution]

Искаше ми се след време да си кажем

-"Браво след всички трудности ,през които преминахме важното е ,че още сме заедно."

Да си кажеш

-"Браво,след всичко,което ти причиних ти още си до мен и ме обичаш и не си се променила и за ден "

Да си кажеш

-"Това момиче и в добро и в лошо е до мен"

Но ти се отказа. Отказа се от това да си обичан. Отказа се от това да имаш верен човек до себе си. Отказа се от нас и от бъдещето ни. Избра лесното.

[flyarabella]

Džanum

Ova duša nema dom, ova duša nema ton

Crne zore svеće gore, moje morе

Няма те. Отеква в главата ми, докато разхождам кучето. Няма те. Преминава през мозъка ми, когато местя прането от пералнята, в сушилнята. Опитвам се да го проумея, повтарям си го, обличам го в думи, изричам го дори на глас. Няма те, отиде си.

- Госпожо Грънчарова, обаждаме се от 5то Районно. Налага се да Ви съобщя една лоша новини. Брат ви - Васил е починал.

Няма те, мамка му. Как може да те няма. Как може да си отидеш толкова нелепо. Как може да ме оставиш сама, бе брат ми? Нали си по-големият, нали ми обясняваше, че ще спреш, нали уж в Суходол помагали на хората. Яд ме е, иде ми да блъскам, да строша нещо, иде ми да рева, иде ми за пореден път да вдигна телефона и да ти крещя колко безотговорен си, как така не се прави, как може такова нещо. Иде ми, ама... те няма. Отиде си и ме остави сама, а обеща никога да не го правиш. Когато погребахме дядо ми го обеща, когато мама беше припаднала на пода в кухнята, ти се закле, че ще си до мен винаги. На погребението на баба Радка ми каза, че вече сме само двамата. И че ще се вземеш в ръце и ще се грижиш за мен. Предател! Къде си сега, когато най-много имам нужда от теб. Защо, бе брат ми? Защо, бе?

Ти беше по-добър от мен. Във всичко. От дете ти завиждах, за чара, за харизмата, за чувството за хумор, за прекрасните ти обноски. Всички те обожаваха, наричаха те Васко - усмивката. Беше прекрасен, а аз бях твоята тиха сянка. Гледах те, усмихвах се като теб в огледалото. Тайно ти ровех из касетите и слушах това, което слушаше и ти. Възхищавах ти се и се гордеех, че бях сестрата на Соникса. Вървях по стъпките ти, направо тичах по тях, а ти ме връщаше с шамар, и репликата: Това не е за теб. Отивай на Калето при баба и дядо. Опази ме, опази ме от всичко черно и лошо. Спаси мен, но не и себе си.

Ти беше много по-емоционален от мен. Прегръщаше ме, хващаше ме под ръка докато пресичахме улицата, караше ме да се смея с глас. Обичаше ме, казваше ми го с усмивка, ей така от нищото: Обичам те, бе Радо. А аз сумтях и продължавах да каканижа, че не те издържам вече. Ти никога, никога не се отказа от мен. Дори когато ти крещях по телефона, че не искам да те чувам, дори когато те блокирах, отблъсквах, когато не желаех да разговарям с теб. Ти продължаваше да ме търсиш, да пишеш, да споделяш как си, къде си: Здрасти, Радо. Това е новия ми номер. Не ми пиши твоя, знам го наизуст.

Ти беше по-слабият от нас двамата. Така и не успя да пребориш себе си. Така и не успя да спазиш всичките прекрасни обещания, който ми даде. И сега плача за живота, който живя и за онзи, който така и не успя.

Когато загубиш любимия си ставаш вдовица, когато погребеш родител ставаш сирак, но когато брат ти си отиде ти просто се превръщаш в едно самотно момиче. И самотата, онази за която дори не си подозирал, че съществува се появява в живота ти и се настанява удобно на задната седалка. Мъката идва на вълни, някой са леки и тихи, други те заливат като цунами. Задушават те, давиш се. И накрая се научаваш да плуваш. От опит знам.

Ще ми липсваш винаги. Ще те погреба, ще те изрева тихо на пода в банята, ще се появяваш шумно в най-тихите ми дни. В албумите със снимки, които показвам на дъщеря си. Ще преглътна и тая мъка, ще понеса и твоята загуба. Ще продължа напред, знам как. Но ще ми липсваш, винаги. Обичам те, брат ми.

П.с: Благодаря от все сърце на хората, които ме подкрепиха през изминалите няколко дни. Благодаря за пътите, в които чух: "Не си сама". Аз наистина не съм сама.

[wedontliketosleep]

Вървиш бързо. Вършиш толкова бързо, че се изморявам и не мога да те настигна. Затичвам се леко, за да мога да те настигна и оставам без дъх, макар да са минали 5 секунди. Няма я сладостта и тази нетърпеливост, която открих в теб. Каза ми, че съм като наркотик за теб преди, каза ми че харесваш да прекарваш време с мен и искаш толкова много още от това. Тогава избягах. И ето че сега, когато се завърна, не като пришълец в съня ми, по който плача и се моля ,да остане , а като лошо смачкан,твърд лист хартия, който жули кожата ми. И искам да бъдеш мил към мен отново, искам да ми вярваш отново.. Искам да ми разчиташ отново.. Спри и ме изчакай. Не ме карай да седя да те гледам как целеустремено следваш русото момиче по стълбите, по начина по който аз следвам теб. Досущ като пале. Не съм явно вече толкова мила и невероятна за колкото ме сметна. И макар да миришеш лошо, бих искала да вървиш бавно с мен, макар и да трябва да нося високи и неудобни обувки, които жулят краката ми. Поне тогава повървя с мен. Същата вечер намерих лале на земята, но не от теб.

[naeyomy]

начинът по който ме гледаш ме кара да вярвам че вече съм всичко което някога съм мечтала да бъда за някого

Валентина Йоргова

Най-хубавата дума, която ти напомня колко е важно да се грижиш за себе си и да се обичаш, е "достатъчно". Във всичките ѝ форми. Като “Ти си достатъчен” Не трябва да бъдеш различен или да се променяш За да бъдеш обичан “Достатъчно” Не позволявай Да се възползват Да те използват Да те карат да се чувстваш Сякаш все нещо ти липсва Достатъчно Край Дотук Свърши се Стига Една дума А в нея толкова сила

Дияна Никова

ENOUGH колкото повече с теб имам, толкова по-малко друго ми трябва

Валентина Йоргова

Нямаше да бъда АЗ ако беше лесно. Истината е, че... заслужих себе си! Борих се за себе си, за мечтите си, за всичко в което вярвам! Аз съм боец, огън момиче и сърцето ми бие все така силно всеки ден...Под него рожби носех, кърпех го 1000 пъти, а то все по-голямо става. Готово да се жертва за онези важните.. мойте хора.... Онези които ме приемат такава, истинска и знаят колко много ги обичам!!!!

Всяко " не " ме научи на сила, но само твоето - на свобода Валентина Йоргова

Искам да те видя гола...без онова, което носиш пред другите...искам да свалиш всичко: страховете, които ревностно пазиш само за себе си, маската на непоколебима безкористност, с която бориш безсмислието на дните, ината, с който се опълчваш срещу демоните си, илюзиите, че търсиш нещо различно, егото, крепящо се на постигнатото...свали всичко! Искам те гола! Покажи ми онова, което не показваш на никой! Искам да видя онази чиста искра живот, която те превръща във вълшебство! Искам те такава -крехка, уязвима, истинска! Искам те само по душа!!!...

Рада Тончева

"Ако мъжът не е крепост, как жената да съблече душата си в него?" Ваян Дечков

Здравей! Научи ли се да виждаш хубавото?! Мечтаеш ли още като малко дете? Гледаш ли небето? Обичаш ли да усещаш слънчевите лъчи по кожата си?! Сънуваш ли? Вярваш ли?! Нали все още си си самият ти? Раздаваш ли късчета от себе си? От душата си? Ядеш ли шоколад? Искаш ли да тичаш по поляната с хвърчило? Рисуваш ли?! Не, не само с молив...С мисли! Усмихваш ли се?! Да...Да! Усмихваш ли се?! Пееш ли? Макар и фалшиво?! Тичаш ли бос под дъжда? Тъпчеш ли се с бонбони докато ти стане лошо?! Ей така просто, защото ти се яде! Ходиш ли на планина?! Слушаш ли песента на птиците? Подаваш ли ръка на нуждаещия се?! Има толкова много неща, които можеш да направиш! Направи ги! Започни от днес! Обичаш ли?!

Аз , ще съм онази мисъл в теб с която ще живееш... Ти , ще си онази мисъл в мен с която ще съм жива... Alexa

Не искам някой, който да е до мен, защото е самотен. Искам някой, който да е до мен, защото не може да си представи да е до някой друг...

Най-силно мълча, когато съм дълбоко наранена. ..Когато се опитвам да преодолея болката отново и да простя... Мълчанието ми дава време да осмисля, а болката да се променя... Всяка болка ми носи огромно страдание и голям,голям урок!!! А после...?!!!! После никога вече не е същото! И аз не съм същата...!!!

Чужди сме си. Седмица. Месец. Три. Преоткриваме се в чуждите очи. В нечии други мисли. В празнотата,която донесе онова “до скоро”. То никога не се случи,както ти и аз никога не сбъднахме нашето “ние”,за което така мечтаехме,но поотделно. Успяхме да се намерим в онази невъзможна точка на света,където не бяхме никога се губили всъщност. Аз те написах. Ти ме измълча. И така до ден днешен. Сега съм тук,където моята любов и твоят инат са ни в повече. Излишни сме си,а толкова нужни.

Силвия Желева

Един ден, вече няма да си чакаща, объркана, несигурна, сама, гадаеща, опция, "почти любима", отложена, когато те поискат, тъжна, ранена, пренебрегвана, заменяна, за ниско качество души. Един ден, някой ще те намери, ще те прегърне с ръце, които никога няма да искат да те пуснат. Ще бъдеш за някой Вселена, сърце, пулс, въздух, благословия, безценната му, ненагледната, всичкото му. Един ден, вече няма да се счупиш, няма да бъдеш на колене от болка, да приемеш сълзите за лечение на глаукома, няма да се съмняваш в стойността си, а ще бъдеш оценена. Един ден, за някой, ще бъдеш слабост, най-красивата глава  живота му, н��й-ценното същество, което диша, спокойствието му, пристан за душата му, съвършенство в рокля. Няма да си грешка, извинение, компромис. Някой ще е остане, няма да си тръгне, никога, дори да се объркат нещата, колкото и да е трудно. Един ден, някой ще разбере,че си принадлежите, и че търсенето му най-накрая е приключило, С ТЕБ! Ще бъдеш отговор на негова молитва, най- желаното случване, чудото, в което ще повярвате , и двамата, че Любовта, все пак, съществува!

М.О.

В душата ми се влиза с ходене и с хващане. С хващане на сърцето с чувства, на тялото с ръце, на ума ми с мисли. В душата ми не се влиза с гръмки думи и с обещания, а с поведение. В душата ми не се ходи тихо на пръсти, а се стъпва шумно по смях и по стонове. А как се излиза все още и аз не зная...

Слагам те в графа несбъднати. Това ще запази завинаги живо желанието да ми се случиш и в същото време, ще ти даде вечен живот, защото няма да позволя рутината на времето да развали вълшебството. А, нима продължаваме да искаме нещо, което вече имаме?!? Затова ще си от несбъднатите мечти. Неизживяна магия. Превръщам те във вечност...

Рада Тончева

Има хора, с които прекараното време все не ти достига. Като наркотик. Искаш още и още...не ти омръзват. Толкова е хубаво, че ти се иска да продължи вечно, но всички сме тук за малко и рядко е завинаги. Влизаме в животите си с определена цел, даваме си уроците, свършваме си работата и после единият си тръгва ненадейно. Изчезва от живота ни и толкова. Харесва ми да пиша за теб. За това как пасваш в празнините ми. Някакси..истинско е.. Имам малко време с теб. Знам, че не харесваш тази мисъл, но времето ни заедно лети толкова бързо, буквално ми изтича през пръстите. Може би, затова често те гледам така и си мисля още колко неща имам да ти кажа, но съм сигурна, че ти знаеш всичко. Интуицията ти е безпогрешна. Всеки път си представям, че може да е последен и всеки път си казвам: дано да се видим поне още веднъж. А как ми се иска да е задълго и завинаги..

Рада Тончева

Сърцето ми поиска.. Ти... Да си му пулс...

Alexa

Той е луд точно, като мен, затова не можем да оцелеем един без друг... Дори и да бяга, неговата душа пак търси моята... Дори и да бягам, моята душа пак търси неговата.. С онази лудост, която ти дава криле и свобода, която твори красота и дарява светлина, за да откриваш себе си, чрез него... Той ще дойде и ще ме отведе, там където небето се слива с морето, там където звездите са ярки, а душите ни слети!.... Там където всеки миг е вечност, а Аз съм Него, а Той-Мен... до безкрай!

Ако човек има следи от рани , значи е живял. Ако има " живи “ рани , означава , че продължава да живее.

Джон Стайнбек

Аз съм ��илен човек. Огъвам се. Не се чупя. Не изсъхвам. Не мразя. Казвам сбогом често. Взривявам мостовете зад мен. Обиквам старата болка. Предизвиквам новата без колебание. Изтривам спомени. Създавам нови с алчно очакване. Оцелявавм. Прощавам. Аз съм нежен човек. Обичам с всичко, което е в мен. Любовта ми винаги е силна. Обичам да галя. Обичам да целувам. Обичам да бъда ласка. Обичам да разтапям. Обичам да е ефирно. Обичам да е уютно. Обичам да е романтично.. Аз не съм жесток човек. Осъждам според моята мярка и страдам с осъдените. Не удрям със злоба. Аз не съм лъжец. Всяка моя лъжа ме убива. Всяка чужда лъжа ме убива. Лъжата не е начин да дишам. Аз... Аз съм много неща и нищо конкретно.. Аз умея.. Аз мисля.. Аз чувствам.. Подреждам живота миг след миг.. и го контролирам.. И тогава идва ред на нещата, които се случват.. случват се шеметно.. изсипват се като лавина.. перфектни.. съвършенни... истински.. безшумни.. немечтани.. чисти... В тях просто живея … Човек няма врагове а сурови приятели.

dobriq_losh

Не знам от кои хора трябва да се пазя повече: от тези, които нямат характер, или от тези, които имат повече от един...

На Игнажден ми е смирено. Суеверия,ритуали и поверия навсякъде... Тревожим се кой ще пристъпи прага на дома ни,какъв късмет ще имаме през другата година и колко ще са пълни джобовете ни. От този ден зависи казват. А днес кой прекрачи пръв прага на сърцето ви? Кой ви усмихна? Грижите ли се за това през цялата година? Подбирате ли хората,които “пристъпват” в сърцето ви? Които влизат в ума ви и присъстват там неочаквано дълго,понякога наптрапчиво. Позволявате ли да окалят душата ви с думи,дела и загубено доверие? Да се грижим повече за сърцето ми се  иска,за света вътре в нас. Тогава със сигурност и годината ни ще бъде доброта,приятелство,любов,грижа,усмивки Все думи равни на сърце... "

Сърцето понякога си дава почивка. Затваря вратата си за много хора. Свива се в един ъгъл самичко и в самотата си вижда различно. На сърцето въпроси не му трябват нито отговори. То всичко си знае, но мълчи. Знае пътищата си и раните си. Знае ги, но се прави, че не ги помни. Спомените са за ума. На сърцето му трябва някой, който да прегърне, на когото да каже обичам те и това му е напълно достатъчно за да продължава да тупти. Не ме търси сред тълпата, аз винаги съм в някой ъгъл сгушена. Обичам да говоря само когато на някой му е интересно да ме слуша. Ако иска да разбере коя съм. Ако погледите ни се засекат и почувстваме искра, последвай ме именно в тишината. Там, където можем наистина да се видим и чуем. Търси ме в самотата. В спокойствието. В бавното темпо. В дълбоките погледи. В любовта. В този ъгъл ме търси сгушена.

Не си избирай просто мъж. Избери си мъжкар. До когото ще вървиш с гордо изправена глава. Мъжкар, който не е получил всичко наготово в този живот. Мъжкар, който се е борил със зъби и нокти, за да постигне целите и мечтите си. Такъв, който говори малко, но действа много. Такъв, който не се хвали, дори да има защо. С него ще разбереш какво е да се чувстваш като жена. Чиста, нежна, крехка, чуплива, а в същото време силна. Но моля те, не бъркай мъжете с мъжкарите. Те са различни породи. Да си мъжкар не е даденост, а избор. И точно мъжкарите са онези, преданите на жената до себе си. Онези, които я бранят, защитават, "бият" се за нея, завиват я с одеяло, целуват я по челото, виждат я като майка на децата си. Мъжкарите лъхат на хубав парфюм и уважение. На чест. Те не обиждат, а премълчават. Не крещят, а галят с думи. И не, защото са слаби. А защото са олицетворение на достойнство. И заслужават да ги обичаш повече от всичко. Но, за да срещнеш такъв мъжкар, не забравяй, че трябва да си го заслужиш. Просто бъди жена. Не перфектна, обаче истинска.

Полина К.

Това, което имаш да ми казваш, прошепни ми го на ухо. Искам гласът ти да отекне единствено в мен, не наоколо.

Надежда Тошкова

Ами ако .... ... всичко, през което преминаваш, те подготвя за онова, което искаш?

Мислите ми туптят от докосванията на думите ти по кожата ми...

Любовта не е нещо особено.. Просто копнеж ... Копнеж за нечие време...

Alexa

В този свят, в който всеки се стреми да бъде забелязван, харесван, дори обожаван, да бъде специален, различен и неповторим, аз избирам да остана обикновена - такава, каквато винаги съм била - с всичките си страхове, слабости и несъвършенства. С огромната си любов към пътешествията, котките, горчивото кафе, хубавата бира, честните хора и шоколада. Понякога твърде нехайна към външността си, за да си сложа червило и твърде нетолерантна към фалша, за да крия истинското си лице. Аз избрах да си остана едно най-обикновено момиче, което мечтаеше един ден да има до себе си човек с добро сърце, който да я приема и вижда красива, дори когато е несресана, ядосана, тъжна, недоспала и слаба. Сега имам една мечта по-малко...

Станислава Димитрова

Името ти е молитвата на душата ми, любов, а възможността да се сблъскаме - отговорът и обещанието на Бог, че живота си струва

Валентина Йоргова

Винаги ще бъдеш " да "- то на сърцето ми, дори животът твърдо да ни казва " не "

Валентина Йоргова

Не е нужно да си магьосник, за да направиш невероятни неща. Обичащият човек може всичко

Страх ме е, че ми казваш, че ме обичаш, защото един ден може да попиташ " а ти мен " и да не замълча

Валентина Йоргова

Не можеш да избягаш от онзи, който искаш. От теб го знам.

Любомира Димов

Търся баланс между трите си крайности Да съм съвсем своя Да съм чужда Да съм ничия....

Да поискаме прошка от тези, които сме наранили (волно или не) и да простим на тези, които са ни наранили! Голямо сърце е нужно, обич и вяра! Защото няма нищо по важно от вътрешния мир!

Ден за прошка.. Днес за всички си откри душата и грешките им, всякакви, прости.. На себе си ще можеш ли прости  вината за болките, които ти сама си причини ???

Липсва ми всичко, което имахме, но е убийствено колко много ми липсва най-вече онова, което нямахме

Валентина Йоргова

Винаги си бил любовта на живота ми но никога не стана любовта в него... Why? Валентина Йоргова

Винаги съм била "прекалена". Прекалено емоционална, прекалено шумна, прекалено мълчалива, прекалено несподеляща, прекалено говореща, прекалено разхвърляна, прекалено хаотична, прекалено отдалечена, прекалено публична, прекалено отдърпната, прекалено луда, прекалено рязка, прекалено честна, прекалено грижовна, прекалено тъжна, прекалено весела... Дори не искам да продължавам. Все за някой нещо съм "прекалено". А най-лошото е, че много време съм го вярвала. Вярата в мнението на другите, създава душевни болки и душевни рани, които мъчат дълго. Сега аз вярвам, че съм "прекалена". Аз съм прекалено много себе си. Отне ми време да разбера колко красиво е това мое "прекалено" и колко си го обичам. Сега около мен остават само моите "прекалени" хора, при които моето Прекалено се чувства разбрано, при които се чувства вкъщи. Толкова. Най-сетне с гордост заявявам - аз съм Прекалена.

Ellesandra

Търся частица от мен,в която не живееш. Безуспешно.

Силвия Желева

Вземи душата ми.. Нали счупеното носи щастие!? Надежда Тошкова

Бягството от думите е лесно, а как ще се спасим от онова, което премълчаваме. .. Георги Господинов

Обичам нестабилния си баланс, между мъдрост и лудост, спкойствие и гняв, защото това ме прави дяволски истинска...

Нужно е малко, за да задоволиш тялото ... Не можеш обаче да излъжеш сърцето...то иска много,много повече

Тишината ми помага да чуя... шепота на сърцето си...

Ако мечтите идват в сънищата ни, ти къде беше докато спях?

Искра Дичева

Любовта е просто дума, докато някой, не й придаде смисъл... Щастие е ако този някой е до вас ..

Аз съм малка светулка , която той е хванал в буркана си . И когато ме погледне , не мога да правя друго , освен да блестя .... Кели Елмор

В светлината ми....сама съм. Добре, че си ти, тъмният, да светиш заедно с мен в тъмата, за да крачим заедно....

Яница Илиева

Нахлува ми се. В неделя следобяд. В онази част на сърцето ти, с която ме обичаш....

Irina Gabrovska

Най-хубави са простите неща, казани без думи, докоснали душата... Можеш да ги побереш в една ръка и да държиш светът в дланта си... Irina Gabrovska

Имаш ли човек? Който влияе на дишането ти. Който променя пулса ти. Който тече в кръвта ти. Имаш ли... Сродна душа. Болна, колкото твоята. Свободна, колкото твоята. Същата като Твоята. Израз клише. Но до болка истина. Едно човешко тяло. А цяла Вселена.

Мия

Често чувам, че съм трудна за обичане. Така е, предполагам. Аз също обичам трудно. Но заобичам ли веднъж, отнема ми цяла вечност да го преживея. Сега просто чакам твоята вечност да отмине. Все някога и това ще стане. Все някога...

Няма безоблачно щастие... Има бури в които не си сам

Николай Владимиров

Толкова ми трябва, дълга прегръдка и разговор с чистата душа на някой, в който мога да вярвам. Толкова ми трябва, за да обичам.

Любомира Димов

Накратко... От живота си искам само едно - да те има в него

Валентина Йоргова

"Не можеш да изтриеш човек от мислите си, когато сърцето ти не го пуска..."

Задушавам се. От недоизказаност. От недоизразеност. От недостатъчност - на смелост, на вяра, на упование. Дъждовните капки са добро оправдание за липсата на грим, от който вече нямам нужда, но късно го осъзнах. Вдигам маската. И пак се задушавам. Поне, засега, никой не може да ми отнеме спомените "... fade to black but the memory remains..."

Гласът ти разбива всяка подредба в живота ми и го обръща с главата надолу - в посока която съществува само в мен....

Искам да помниш...че имаш място в сърцето ми от онези специалните, където пънолунията чертаят златни пътеки в морето, а тишината издиша признания... Искам да помниш,че разказвам мечтите си на чайките и си представям как вълните правят любов всеки път, когато мисля за теб... Искам да помниш , че свободата, с която те обичам е по-силна от желанието да те притежавам... Искам да се усмихваш само при мисълта, че някой, някъде сънува теб,усеща ударите на сърцето ти , гали душата ти, споделя мълчанието ти,следва настроенията ти и пази онази част от същността ти, която кара слънцето да свети, и земята да се върти.. Искам да помниш колко важно за мене е да не изчезваш... да бъдеш до мен ...въпреки всичко!

„Кълна се, че не мога да те обичам повече, отколкото сега и все пак знам, че ще го направя утре.“ Лео Кристофър

Луда съм! Луда!!! И винаги ми е харесвало! Луда съм.. да живея, да чувствам, да се влюбвам в непознати места, хора и думи .. и да ги превръщам в части от себе си. Луда съм по това да се разпилявам, да се усмихвам, да бушувам през дните си, да съм  забравяна, запомняна, обичана и обичаща!

Луда съм и не съжалявам за това.

Гладна съм за бурен смях, за паднали прегради, за танци, които ме поглъщат цялата, за парещ пясък под босите ми ходила, за свободен дъжд по лицето и косите, за звездни нощи, по-запомнящи се от дни, за спомени, които карат пулса ми да ускорява, за височини, от които всички ни е страх... и за пропадания в себе си, които са още по-страшни. Гладна съм за ръбове и пропасти, за нежности и страсти, за грехове и опрощения, за себе си и за другите. Луда съм! И съм влюбена в това, че във всичко се влюбвам.. и че въпреки и заради - обичам. И в бъдеще време. И в минало. Най-вече в настояще. Все.

Луда съм!!! И съм жадна за лудостта си! Страх ме е от затворите, в които я запокитвам от страх... да не счупя някого отново. Знаеш ли? Малко хора преживяват счупванията. Бъркат ги с одраскванията, с пробожданията, със сбогуванията... но малко от тях познават счупванията. Няма да говоря. Ония, които знаят - разбират.

Страх ме е за меките легла, върху които я оставям да спи тая моя лудост, за думите без острота, с които я храня, за самозаблудите, с които я приспивам, за спокойствието, с което я лекувам, за амбицията, с която я замествам ... И ме е страх, така ме е страх, че ще ме погълне без контрол, и така ме е страх, че ще я убия от недоверие... Че сама ще се убия накрая. И няма да се позная после.

Луда съм, така да съм луда... че така си липсвам, и така се спомням, и така се обичам... луда съм! Луда съм за лудостта си да живея ...! Луда...

Валентина Йоргова

Отдавна си въздуха около мен!.. Вдишвам те.. ..и ме изпълваш целия!. Така, във всяка моя клетка съществуваш! Трябваш ми! ..Иначе ще спра да дишам.. И по навик само, сърцето ми ще продължи да бие!

Стивън Хилс

Покажи ми как се правят спомени Аз ще ти покажа как се помни... Дари Гинева

Казват, че месеците, които имат "р" в името си, са студени. Питам се дали същото важи и за хората?

Не се страхувай. Ще те стопля с дъха на произнесеното мое "р".

Надежда Тошкова

ЯВНО ТЕ ОБИЧА... ти и отваряш очите че не си за нея тя се затваря в тях за да е твоя

Николай Владимиров

[vprki]

Критичен поглед: Нереалните фигуралности на Веселин Начев

Четвъртата изложба на Веселин Начев в галерия „Стубел“ не е просто продължение на предишните му. Тя дори не непременно е естествената следваща стъпка в неговата творческа хронология. Като придихание, като ауфтакт между обичайния ритъм, тази някак сънлива колекция от голи тела вероятно се опитва да спре времето за своя автор и за неговите реални или въображаеми модели. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

В тази експозиция има нещо недоразкриващо се, нещо мистично, дори готическо. Младостта и красотата са първите божествени дарове, с които всеки се лишава; те бързо отлитат, потъват в здрачните усои на спомените, превърнати в стоп-кадри на нещата от живота. Веселин Начев си играе с категорията неизбежност, превръща я в автономен елемент на естетиката си и на своята пластическа метафористика. Освен това, той я вплита в деконструктивния метод на живописта си, който остава и най-разпознаваемият етикет на неговата живопис от последните две десетилетия. Фигуралността на телесната физика в тях е условна, присъствието е по-скоро въображаемо, те са много повече видение, отколкото даденост. Субектите в тези произведения не питат и не отговарят, не обясняват и не поучават. Те просто са. Остават същите. За разлика от всичко останало.

Филип Зидаров

Налага се убеждението, че пластическият метод на Веселин Начев основно работи с категорията „време“. И по-конкретно с негови варианти: спрялото време, застиналото време, с „хоризонта на времето“ според Стивън Хокинг, времето, което едновременно е безкраен миг и потънал в кладенеца на миналото спомен. Контрапунктът на усещането, че времето – четвъртото измерение, е неизменно са непрестанните доказателства, че то, в потвърждение на Айнщайновата теория, наистина се оказва относително. Доказателства, съдържащи се в релативността на феномена „лични спомени“. Някои се оказват напълно изтрити като унищожени файлове; други са палимпсести, чието съдържание е заменено от по-актуално такова, но все още разчитаеми в ултравиолетовия сектор на съзнанието. Трети остават здраво зацепени в личното време и продължават да премигват като улични светлини по трасето на настоящето. Както някои ярки случки, свързани с моята собствена професионална и приятелска практика с автора на настоящата изложба. Например, подробности от неговите предишни три експозиции тук, в галерия „Стубел“, всяка / може да прочетете във „въпреки.com” тук и тук/ от тях ставала повод за потъване в състояния, разсъждения и прозрения, като композицията на нагазилото във вълните момче, припомнила ми притчата, разказваната от покойния Йордан Ватев на лекциите си по философия в Софийския университет за куклата от сол, която искала да познае морето, но го постигнала едва след като напълно се разтворила в него. Или още по-рано, когато в качеството куратор на варненския фестивал „Август в изкуството“, където поканен от мен участваше Веско, на официалното откриване в сектора на друг именит участник – Вихрони Попнеделев, бяхме съблекли живо момиче, което лениво се изтягаше на диван без дрешки между платната с голи тела - за ужас на част от публиката и за радост за останалата.

От изложбата

Разбира се, сега едва ли мога да очаквам от галерия „Стубел“ подобна смелост, но горната история положително прави връзка във времето с обстоятелството, че във всяка картина от настоящата изложба, наименована от автора си „Фигурално“, присъстват голи жени. Съзнателно не ги обличам в изкуствоведския термин „голо тяло“, защото те  реално не кореспондират с него. В превърналото се в класика тълкуване на Кенет Кларк в „Голото тяло – студия за идеалната форма“, то не е просто повод или средство за създаване на произведение на изящното изкуство, защото самото то като даденост е произведение на изящното изкуство. И още: че ако една творба, изобразяваща голо тяло не е в състояние да събуди някакво, поне, еротично чувство от визуалното общуване с нея, това означава, че или става дума за лошо изкуство, или за фалшив морал. Днес това звучи малко помпозно, но действително изобразените персонажи на неприкрита женска телестност не изповядват автономната комуникативност, която жанрът „голо тяло“ обичайно осъществява със зрителя. Художникът е избрал това име за поредната си самостоятелна изложба, вероятно, защото тълкува вплетените в нея образи като „фигури“ участващи в одушевената сценография на всяка отделна картина. Но те съвсем не реализират поведение на    персонажи, но по-скоро, като куклата от сол, без да губят формите си се разтварят в двете символични, митологични и мистични дадености, сюжетно или по-скоро „географски“ определящи произведенията от изложбата – гората и морето, по-точно морския бряг.

От изложбата

Връзката между тези два условни и идентични в стилистически аспект цикъла е, че и двата природни амбиента, в които са потопени съблечените женски персонажи са еднакво гранични, тайнствени, мамещи, опасни. Представата за тях винаги е била като за предел, отвъд който започва света на неизвестното, на приказното, на фантастичното, на вълнуващото и опасното. Гората може да е древна,  омагьосана, в нея се загубват Хензел и Гретел; тя е шепнеща, по Джералд Дарел и в нея живее екзотична фауна; тя е и Амазонската джунгла, в която през 1925 г. в търсене на митичния златен град „Z“ изчезва Пърси Фосет или селвата на „изгубения свят“ на Конан Дойл. Голите жени, населяващи горите в творбите на Веско Начев, неслучайно са там, те са пазители и жрици на тайнствата на тази граница, която е едновременно и храм. Антични нимфи, феи от тъмното средновековие, хиндуистки якши и хурити от Мюсюлманския рай.

От изложбата

В реален план, непроходимите екваториални гори съхраняват последния остатък от популацията на ловците-събирачи от Средния палеолит – потайните пигмеи.  В началото на 1990-те двама французи – Мишел Санчес и Ерик Муке създават музикалния проект „Deep Forest” като ню-ейдж етно-електроника с елементи на чил-аут, миксираща  автентични  записи на UNESCO, документиращи аудио-фолкора на заплашени от изчезване населения по света – от Соломоновите острови, от Берунди, от Тибести и други. В “Night Bird” -     мой любим трак от първия студиен албум на групата, е използвана любовна, еротична песен, изпълнена на езика бака на пигмеи от племенната група мбенга, обитаваща в горите в западната част на басейна на река Конго. Магичното въздействие на звуците на този глас изкушават заблудата, че може би става дума за нелексикална, невербализирана форма на вокална полифонична хармония. Но преводът на песента демонстрира колко назад във времето, стотици хиляди години, се е развил емоционалният генезис на вида homo, непроменен от време, история, култура или ниво на цивилизация.

Дълбоко в нощта звездите са над нас

Луната осветявя любовното ни ложе

Нощния вятър е спрял да духа

Две влюбени очи искрят като тлеещи въглени

Ела в прегръдките ми скъпи, любими 

Обещай, че ще обичаш само мен завинаги

Дълбоко в нощта дървета шепнат над нас

Добрата нощ, в която идваш все по-близо и ставаш все по-любим

Дълбоко в нощта, дълбоко в обятията ми 

От изложбата

Втората, в определен смисъл някак трансцедентна гранична територия, в която дискретно пребивават съблечените героини на Веселин Начев, е брегът. Тук той отново осъществява своята игра с относителното време и още по-флуидно пространство: Приличащи на небрежно плажуващи девойки те избледняват,  сякаш стари фотографски изображения, чертите им се размиват като неясен спомен, превръщат се в полу-видими сирени, тайнствени, мамещи и многозначни, досущ като онези, заради които хитроумният Одисей, накарал другарите си да го вържат за мачтата на кораба, за да чуе неземните им песни и да оцелее при това. Морската шир винаги е служила на отправна и крайна точка, а царят на Итака е първият, чиято съдба превръща пътешествието и завръщането в образ на пътуването, наречено живот. Един големите поети на нашето време, роденият и живял в египетската Александрия грък Констатин Кавафис, превръща през 1911 г. метафората в едно от най-известните поетични произведения на 20-ти век.  В ушите ми звучи в английският му вариант баритонът на актьора, за когото казваха, че дори сметка от супермаркет, прочетена от него, е завладяваща рецитация – Шон Конъри. Българският превод на Стефан Гечев от началото на 60-те, е не по-малко въздействащ и близък до оригинала. Известна е историята, как друг преведен от него гръцки поет, Георгиос Сеферис, го помолил да му прочете стиховете, въпреки че не разбирал български. След като послушал, казал: „Прекрасно сте ги превели“.

Веселин Начев

А ето и прочутата „Итака“ на Кавафис:

Когато тръгнеш нявга за Итака,

моли се пътят ти да е далечен,

изпълнен с перипетии и знания.

От лестригоните и от циклопите,

от Посейдон сърдития не бой се -

такива в пътя нивга не ще срещнеш,

ако възвишена остава мисълта ти,

ако отбрано чувство

душата и тялото ти докосва.

Ни лестригоните, нито циклопите,

ни Посейдона разгневен ще срещнеш,

ако ги сам в душата си не носиш,

ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен.

И много да са пролетните сутрини,

когато с толкоз радост и любов

ще влизаш във невиждани пристанища.

Да спреш край финикийски градове

и много пъстри стоки да закупиш -

седеф, корали, кехлибар и абанос,

и всевъзможни тънки аромати,

колкото можеш повече прекрасни аромати.

В египетските градове да спреш,

да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.

Да стигнеш там - това е твойта цел,

ала по пътя никак да не бързаш,

че по-добре - години да пътуваш

и остарял на острова да спреш,

богат, с каквото в пътя си спечелил,

без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.

Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.

Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:

тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,

навярно вече си разбрал Итаките що значат.

От изложбата

Не съм сигурен дали е необичайно, но във всеки случай е вълнуващо вълшебство, когато живопис се оказва в състояние да предизвика такова потъване в океана на асоциациите, образни, звукови, смислови. Осъзнато или подсъзнателно, при все заглавието, наистина тема на тази изложба не е фигуративността, а времето, без начало и безкрайно, движещо се в различни направления, съдбовно или относително. Ако трябва да се опитам да опиша методологията на Веселин Начев за постигане на такова въздействие, бих го нарекъл деконструкция на сюжетите. 

Към изложбата от входа на галерия "Стубел"

А колкото до метафората за морето като отправяне в последното пътешествие на живота, пътуването към смъртта и вечността, не познавам по-красива творба от публикуваната през 1889 г. елегия Crossing the Bar на друг велик поет – Алфред лорд Тенисън, написана когато той е вече 80 годишен. Но изключително много уважавам този автор, затова не бих се осмелил да мисля за тази поема по друг начин, освен в нейния оригинал.

Sunset and evening star,

And one clear call for me!

And may there be no moaning of the bar,

When I put out to sea,

But such a tide as moving seems asleep,

Too full for sound and foam,

When that which drew from out the boundless deep

Turns again home.

Twilight and evening bell,

And after that the dark!

And may there be no sadness of farewell,

When I embark;

For tho' from out our bourne of Time and Place

The flood may bear me far,

I hope to see my Pilot face to face

When I have crost the bar.

Текст: Филип Зидаров

Веселин Начев и Росица Доганджиева

От редактора: Изложбата „Фигурално“ на Веселин Начев в столичната галерия „Стубел“ продължава до 17 юни. С нея, както каза при откриването на изложбата на 29 май галеристката Росица Доганджиева закриват сезона. Галерията отбелязва своята осем годишнина с прекрасни изложби, приятели, съмишленици. Много е тъжно, че съдбата пожела някои от тях да напуснат нашия свят. А това винаги е без време…Но галерия „Стубел“  по неведомите пътища на любовта и почитта съхранява тяхната любов в духовната енергия на всяка една изложба…≈

Снимки: Ани Петрова

#Веселин Начев #Филип Зидаров #Критичен поглед

[radiotoradz]

Кратки истории от 2022 [i]

Наричането на такова нещо Житейски етюди ме кара да се чувствам застаряващо. Това беше първата ми идея. Трябва да се засрамя. Не беше позитивна година. Само лятото, общо взето.

........................................................................................

Ако нещата бяха различни...

Обичам влакове! Колко е колоритно да стоиш на гарата с вестник в ръка. Сам да си чакаш и чакаш, докато не дочакаш голямата машина да издаде своя грохот. Би било неразумно да не разкажа и на вас. Щеше да е самотно без моите читатели и без седналият до мен мъж. В ръката му беше отворена книга - поезия. Текстът в нея имаше стил, приличен на Шарл Бодлер, когото аз обожавам да чета. Но не беше от особено значение сега, когато вестникът ме привличаше с жълтите си статии. Една от статиите беше за дошлата пролет на промяната и според зодиака - на любовта. Естествено чрез тази хартия, която можеше и да е пи-полезна за други неща ме грабна здраво, за да я прочета изцяло. Липсваше ми само една лула в момента. И тогава се случи нещо странно, сякаш някаква песен от детството ми се въртеше в главата.  Тотално забравих за човека до мен и върху пейката дрънчах с ритъма, който помнех докато си я припявях тихо. Беше април все пак, птичките пеят, а земята се възраждаше. Повтарях само двата реда, които помнех. Исках да спре, но човекът до мен го направи вместо това. "Пролет, а?", - каза той, затваряйки си книгата. - "Не можеш ли да я изпееш цялата?" - Той не ме изплаши, но ме изненада. Помислих си, че тихо ще се измести когато чуе някой да си пее сам на себе си. - "Това беше преди шест или седем години, буквално помня само припева. Беше някаква песен от учебник по музика. Дори не се сещам кой я пееше." - Казах бързо, исках да го избегна. Знаех какви неща би казал. Но в погледа му не можех да прочета нито съжаление или гняв, а чисто любопитство. "Разбирам те, дете. На твойте години и аз знаех имена на песни, певци, автори и композитори. Като всяко дете…да."

Аз погледнах със симпатия и се пошегувах: "И нека позная, има някаква мрачна история зад песента, като приспивните песни на британците." - казах саркастично, защото ми обръща твърде много внимание. "За съжаление е така. В кой клас си?" "В десети клас съм." Това сякаш го удовлетвори, защото отвори книгата си на някоя страница и изкара снкмка на момиче, което изглеждаше на мойте години. Имаше много изразително лице, но не беше усмихната. Очите й бяха тъмни, но мъртви и можеше да потънеш в тях. "Вярваш или не, с нея се изгубихме заедно в университета. Беше толкова бързо, но никога не забравих онзи тъп семинар." Ако бях учен човек щях добре да знам кое е момичето на снимката и дали мъжът лъже. Заинтригува ме, защото винаги исках да уча в университет. Щеше да разкаже още за нея докато не го прекъснах за маловажен и незрял въпрос. "Какво е чувството да сте завършили университет… и то с такова момиче?" "Тя не доживя да го види." "Какво?" - не очаквах такъв отговор. Но той предвиди объркването ми. Не искаше да се усмихва за такова нещо, но аз винаги разсмивам хората...

23.03.2022, недовършено

........................................................................................

Мълчание

Защо все мълчиш? Така ли се мъчиш? Знай, че и мен измъчваш така. Това е по-тежко от онзи камшик, с който те срещнах преди 12 години. Беше млад и яздеше кон в полетата около селцето ми. Не приличаше на типичния рицар от кралския двор. С камшика си гонеше децата, които с камъчета замеряха лебедите и гъските. Като някаква змия се суркаше по земята голямото въже. Представях си най-грозните картини на измъчени грешници, с кървави голи гърбове от камшици. Или онези клетници, които биват влачени в гротеската кал. Няма да забравя тези крясъци, така както и червената ти пелерина, непознати човеко. Приближих се, исках да те спра, защото децата не мислят лошо никому. Те са само глупави, малки, чисти създания, които попиват като парцал цялата ни мъдрост. Вече стоях висока като планина пред теб, гледах те право в очите. Дотогава не бях виждала толкова тъмносини ириси. Потъвах в тях. Не можех да кажа и дума, давех се, усещах товар на раменете си, не престана. По-тежък е и от доспехите ти. Моля те само да ме чуеш сега, когато знам, че си уплашен. Войната не е шега работа, мили мой. Ще плача ако не те видя повече, но тръгвай...и знай, че всичко ти е простено.

13.05.2022

........................................................................................

Карикатура // Олицетворение (i.e Лятна омраза и сънища граничещи с лудост, нищо лично тук, наистина нищо.)

„Искам да ми обясниш какъв е проблемът?“ – казаха ми да започна да говоря. Лицето ми показваше истинска тревожност, сърцето ми биеше толкова бързо, сякаш щеше да се изкопчи от мен! В стомаха ми се връзваха възли, които след този час няма да мога да развържа. „...сънувам, странни неща. Различни животни, песни, аз ги пея, а те идват...и ме слушат докато си правят земната работа...“ „Разкажи нещо“ – каза човекът и застана удобно да ме слуша. А какво му казах ли? Всичко казах, всичко за себе си, всичкото си казах! Съжалявам се! По дяволите! Обсебват ме тези животинки!! Ако разкажа, това ще е лудост! Ако не, пак ще е лудост, защото ще покажа липса на възпитание и смирение със себе си.  Върви си човек, за света е глух, но все със слушалки стои. Напук прави, такъв си е. Наперен, замислен, с усмивка на лице, създава си сюжет чрез музиката. Иска да е някъде другаде. И познайте кой е този човек? Това съм аз. Пак съм аз. Не се променям. Затварям очите си и виждам съвсем друг свят, където всичко е различно. Времето върви по-бавно, а всички тези хора, които познавам стават животни.     До мен гордо ще върви змия, която ще се качи и застане кротко на рамото ми. Ще ми шепне как черното е най-красивият цвят. Ще съска и врещи, когато някой друг иска моето внимание, особено сестрата на тази змия. Защото тя има повече да ми казва, отколкото другите, като някоя клюкарка. И винаги ще почне с една и съща реплика – „Вреш сссси носссса навсссякъде, проклетницо!“ , после продължава с приятните – „И как сссса отношенията ви?“, „Хайде, ссссъберете сссе вече!“, „Нека любовта въззтържессствува!“ – и само това ще повтаря, още само една минута. Миг спокойствие, търпение и...нека мине по-бързо вече. Ходът на времето за младите е бавен, нали? Камбаните на църквата наблизо бият силно вече, както и първият звънец, до който има още 5 минути. 3...2...1! Затворих си очите и очаквам да ги отворя в друг свят – близък до моя, далечен от змийския. Мирише на прясно окосена трева, на пръст и...лисица! Вие не можете да си представите колко ясно без очилата си я видях! Колко е млада и пъргава! Изглежда все невинна, но нещо в онзи миг я изплаши. И вече не изглеждаше красива, тревожеше се като човек. Бягаше толкова бързо от мен и от тези часовници. „Явно искаш време, което нямаш.“ Пред мен тя рови в земята, иска нещо там. Безмълвно. „Какво търсиш? Книга? Химикалка? Най-вероятно е нещо училищно, щом бягаш от звънеца.“По-добре да я оставя да си търси сама, затова ще се обърна на 180 градуса и тръгвам към входа на даскалото. А зад мен вече няма лисица, там стои вълк и вие през деня. Това няма логика, въобще няма. Той видя някакъв телефон и го зарови в земята. От това цвете няма да поникне. „Науката ли те заслепява? Претендент е за уважението ти, не се предавай де! Не разбираш ли промяната? Бягай в природата!" Ех, нямам причина да се намесвам. Какво дори видя това животно в телефона! По-добре да бягам и аз. Продължавам напред, а там листата падат, пък сме април все още. И сега птиците летят далеч, но не една или две, а поне 600. Похриха небето и го направиха тъмно. Готови са за зимата, да мигрират, да търсят храна. Но не си избивам от главата въпроса как става това. Летят в кръг, събират се в едно. Пекна слънце, да си бъдат спокойни и те. Поне като мен не хвърчат безцелно в облаците сега. Стига с тази музика за днес! Сякаш едно и също слушам! Война, насилие, безсилие, бедност, погром, мутация, а къде е щастието? Любовта гори, доверието е жар, а миналото е духана от вятъра пепел. – това какво пък ще значи. И пак си съчиняваш глупости, учи си уроците! – Ами ако не искам? – Няма такива неща. Учи, учи здраво! – Учех, и нищо не се случваше! Все едно и също!!Това ти е наказанието! Учи иначе ще ти пишат двойки една след друга! Престани да си пилееш времето! Целият ви клас е изтъкан от досада! Дяволите да ви вземат! Чуваш ли какво ти казват?

?????

........................................................................................

И праведните отиват в Ада.

Цял живот не съм убивал, удрял или тормозил никому. Унижението си е тяхно, не мое. И къде въобще съм? Някаква си малка стая, черни стени, червена лампа, само една маса. Имаше всякакви хора на нея. Такива, които съм срещнал през живота си. Гад сред умове, грешник сред светци. Всичките им глави надолу, и моята също. Нещо ще се случи ли? Хайде де...бавите ме...!

Някой се изправи, застана смело и заговори само добри неща за мен. Не ме познаваше въобще, нито пък аз нея. Късаше ми сърцето всяка година...защото имах емоции. Добре де, не беше само тя. Всички искаха да ме видят да страдам.

Но защо? Защо, мамо? Защо, тате?

Сетне друг ще стане, ще каже нещо и ще седне. И така следващия, това ли е Страшният съд, за който толкова ме плашеха приживе? 30.07.2022 03.01.2023

........................................................................................

Цвят в бетоненото безцветие. (вдъхновено от J, Wolfenstein: The New Order, горкият...и той е на 17)

Поредната бомба падна. Невинни души пак бяха взети напразно. Мъже с оръжия, крещят и бягат напред. А ние, децата, жените и старците? Ние седим назад. Чакаме. Друго не остана.    С моите малки и незначителни години, не можех да проумея колко лесно им беше да се бият като пламък във вятъра.  Но защо да мисля за това? Това не ме ли прави по-мрачен от обикновено. Не трябваше ли аз да съм опората на самотната ми майка, отгледала пет деца? Колко щеше да се радва, че всички искахме да ѝ помагаме с реколтата. Та аз съм най-големият, хайде да се стегна! Kолкото и отвътре...да ме мъчи всичко. Стяга ми се душата да слушам всяка секунда писъците и куршумите. Крием се поне сега. Сложили са ни подкрепление, някаква си резервна рота. Чудя му се на един, преди да дойдем тук, за поредната битка, двамата говорихме. Той и аз си приличаме, влече ни нещо друго, да създаваме изкуство. Той пише поезия, аз свиря. Веднъж измислих песен от негови любовни стихове, имаше рожден ден тогава. Истински ми се усмихна, въпреки ситуацията. Липсва ми онази усмивка. Липсва ми четенето на стихове вечер, моето свирене докато той мисли какво да напише, питането за рими и дали ми харесват написаните едва-едва прочувствени думи. А сега какво? Той е капитан на нашата рота. Но от всички, в неговите очи има най-много тъга. Клепачите му тежат, а ръката му, сочеща към врага трепери. По лицето му се лееше по-студена и от фронта пот.

— Братко... — Ще умра тук. — каза той. — Как така знаеш? — Усещам го. Ние...аз де...поетите...сме така. Каза ми го един друг поет преди години. — Не, ти няма да умреш! Ти си този, който не мисли дрънкането на китарата за грозно и безсмислено! И ти искаш да избягаш духом от тук. Дръж се! — Да, но имаме задачата да умрем за държавата си. Колкото и да искам да се върна вкъщи, не мога. Трябва да свършим това. — Какъв е планът, капитане? — До смърт! Изглеждат леко уморени, но ние сме здрави и силни. Ще ги победим! Напред!

И вече не исках да се бия. Усетих как сърцето ми биеше още по-бързо около него, но беше различно. Преди той ми даваше сили, а сега? Той е капитанът, той ще ни води към вечността. Няма да бъдем забравени един ден. Няма!

12.09.2022

........................................................................................

Всеки е главен герой в своята история.

Всеки...

Изведнъж някой изкрещя: "Влакът е такова хубаво място, нали така, мили хора?! Повярвайте на този чийто глас се надигна над хорските ви глави. На всевиждащия! Толкова гордо и смело, като...“ Не продължи мисълта си. На хората не им пука. За какво ще слушат? Де да беше дете, щяха да му се усмихнат, да се смеят, даже и да запишат този миг. Уви не беше дете, а голям човек. Някаква си жена, средно висока, оранжева коса, боядисана допреди няколко дена със сигурност. От това разстояние трудно ще се видят нейните очи, а и беше със слънчеви очила. Срамежливо си излезе между вагоните да мисли и даже навън още стоеше с този „макиаж“, както каза един от коментиращите. Крие си лицето явно. Всеки във вагона ни бе от различен по-различен....

Всеки...

В единия ъгъл имаше много деца, млади, хубави, облечени прилежно в училищните си униформи. Но си говореха на висок глас. Подиграваха се на жената. А от другата страна възрастни хора. Пътниците са различни все пак. И всеки си прави нещо, с което се отличава. Едни четат книги и вестници, а други си говорят си тихо. Няма защо да ги слушаме. За разлика от тази жена, която всеки ден ходи на работа именно с този влак. Но днес за нея беше различен?

Всеки...

Децата по едно време спряха да говорят и се загледаха в екраните на чудовищата наречени „телефони“. Изяждаше ги бавно. Де да бяха само видео игри, де да бяха и учебни видеа. За нещастие не бяха такива неща. Изведнъж изчезна и блясъкът в очите им, няма го това детско и невинно въображение. Където бяха те – всичко избледня. Въображението се изниза с куфар и бе заменено с току що пристигналият градски пример, в който всеки ще се намери поне малко. Чуди се как да си пропилее съзнателните дни и нощи в празни надежди за промяна. Всеки ли си намери другарче в чудовището вече? 

Всеки...

Дори тези, малките, не като мен, които искаха модел за подражание, а не глистяви модели, които не ядат почти нищо и излизат на сцената без да знаят къде се намират. Затова и уважавам младите – мислят различно! Тези модели, които не уважаваме нямат лице, а е само колективен образ в главите ни вече. Събират някаква задна мисъл в мрачната действителност. Далеч от очите, далеч от ума и неговата слава, която вече не ми трябва. Но да мисля за такива не бива, всеки иска да бъда щастлив човек. Да не бъда като Серафим или Албена. Ако някой не знае кои са – ще се учудя. Навярно всеки ги знае.

Всеки...

И до един мъж, облечен в хубав черен костюм с червена вратовръзка, стоеше младо момиче. Нейните очи изглеждаха уморени и можеха лесно да се видят сенките под тях, а русата ѝ коса бе небрежно вързана набързо. Учебниците на девойката бяха сложени до нея, прилежно подвързани, и с етикет, на който пишеше името и фамилията ѝ. Ясно беше, че е капнала от толкова учене в гимназията или университета. Падна ѝ главата като круша на рамото на този мъж. Той не се ядоса. Направи ми добро впечатление как се държеше като баща с нея, но ясно си личеше, че не беше такъв. Всъщност това бяха само идеите ми. А какво реално ставаше? – Нейното поведение показваше, че тя просто бе недоспала, а човекът до нея продължаваше да си чете най-спокойно. Сякаш не я забелязваше, а просто се примиряваше с младежта днес. Книгата беше на чужд за мен език, а той четеше с някакво удовлетворение. Замислих се, дали е от книгата или от момичето до него, чиято глава не помръдна. Пак потънах в мисли заради един негов жест. Той искаше да я погали, като животинче, но се отказа. Единствено се усмихна и я остави да стои така. Даже се оглеждаше по едно време, сякаш спирката му е сега, но се чудеше как да я остави да спи на твърдите седалки. Затова и остана с нея. Добри хора има, добри. Чудя се за какво ли става въпрос в книгата? Беше черна, а сякаш щастлива, заради танцуващите около огън хора на корицата. Момичето се събуди изведнъж и изкрещя колко ужасно съжалява. Никога не ѝ се е случвало да заспи във влака преди. Мъжът пак се усмихна и си стиснаха ръцете в някакво ненужно премирие. Но мнозина не го видяха, защото не бяха като мен за последна спирка. Тогава и те слязоха и вече влака беше празен. Всеки си беше по домовете.

Всеки...

Освен мен. Влакът си трака по релсите и спира някъде далеч, в мъглата, в неизвестното. В тунела на моите мисли се виждаха само светлините на влака и тъжното му свистене. А влакът продължаваше бавно и внимателно да пъпли, точно като картините в съзнанието ми. Там откъдето никой не се е върнал, за да разкаже какво се крие там. Аз ще видя днес. А вие? Вие утре, вдругиден, след много време, не знам. За вас не знам, но с увереност казвам, че всеки ще го види.

Всеки...

16.09.2022

........................................................................................

Комедия (почти действителен случай)

Филип: Че каква комедия ще ми правиш ти? Даниел: Каква ли? Червена, оранжева, жълта...зелена... Филип: Дани...какво по- Даниел: Замълчи! Синя, лилава, бяла, черна, мога и шарена комедия да ти направя, Филко! Само кажи какви съставки да има в чорбата без греховете на отеца. Филип: Абе, Дани, ние не готвим, ние трябва да учим! Имаме домашно, а ти се шегуваш с мен! Даниел: Ох, Филко. Ме-та-фо-ра. Метафора, повтаряй след мен. Метафора.  15.12.2022, недовършено, отново.

........................................................................................

Това е краят. Благодаря за прочитанията!

[ethereum-sss]

Мразя неделите.

От малка ми се случват гадни неща в Неделя.

Майка ми ме оставяше на село, винаги в Неделя. Живеех там, защото когато баща ми ни остави, й беше трудно да се справи сама с мен и да ходи на работа. Взимаше ме в Петък- хубав ден и ме оставяше обратно в Неделя.

Помня и една много гореща, лятна Неделя, в която чаках баща ми на пейката в двора. Беше обещал да дойде. Стоях на пейката готова и чаках. Вуйна ми излизаше от време на време, да ми каже да влезна, защото беше много горещо, а пейката и аз пържехме като асфалтирана улица през Август. Чаках, звънях, чаках.. и в един момент тя ми ме завлече вътре, защото ми стана лошо. Така и не дойде, нещо важно явно е имал.

Тази година 30.05, също беше Неделя и отново чаках без никой да дойде. Не баща ми, разбира се. Голямо момиче съм вече.... но нещата не бяха много по-различни. Пак детски наивна наистина смятах, че ще дойде. Вътре в гърдите си бях съхранила надежда, която би стигнала за целия свят. Не, не дойде.

Казват, че всеки човек има някаква съдба, но защо моята винаги е била такава? Чакане. Аз съм професионален Чакач. Искате някой да почака за вас? Обадете се.

Чувствам се като най-самотното създание на този свят. Скот. Все едно целия свят е направен по чифт и само моят липсва. И не, не се заблуждавайте, хора с желание за компанията ми, се намират. Просто.. не тези, които чакам. Това е най-тъжната чакалня в света, в която хора има, но всеки там чака нещичко и е сам в собствената си самота.

Такава ми е участта- навярно така и ще приключа. И си мисля как хората биха се вайкали- А беше толкова усмихната, защо?

Неделя е Божи ден. Винаги се питам защо се чувствам така безбожно счупена в неговия ден. Урок? Хайде, стига вече. Изпитание? Все по-малко вярвам. В хората, в Бог, в Любовта, в това, че някой ще дойде.

И днес е неделя.

И днес не дойде.

#бг #бг пост #бг блог #бг мисли #бг тъмблр #за мене си го пиша #не за вас #пак пиша някви глупости #не обръщайте внинание #просто ако не го напиша #ще пръсна

[purple-little-fairy]

В една гореща нощ на лятото на 1970 година, се обърнах настрани, погледнах лежащото до мен момиче и го попитах дали иска да се омъжи за мен.

- Ще поговорим за това утре - каза тя - Сега трябва да поспя.

На сутринта тя каза, че женитбата не е добра идея, дори напротив, даже е много лоша, но въпреки това тя е съгласна. Да, тя беше права, това беше лоша идея. Младата жена се казваше Табита Спрюс и още не беше завършила образованието си, а аз бях току-що завършил, но не можех да си намеря работа дори и като учител. Работех в една пералня и получавах толкова, колкото да не умра от глад. И двамата имахме ��тудентски заеми и нямахме никакви спестявания. Имах два чифта бельо, два чифта дънки, два чифта обувки и проблеми с пиенето. Определихме дата за сватбата: 2 януари 1971 година.

През есента с Таби се качихме на автобуса и отидохме до един известен бижутерски магазин в центъра на града. Помолихме да ни покажат най-евтината двойка венчални халки, които имат в магазина. С прекрасна професионална усмивка, в която нямаше и капка милост към нас, продавачът ни показа един чифт тънки златни халки, струващи 15 долара. Извадих портфейла си, който тогава държах завързан с велосипедна верига за колана на дънките и ги платих. Две венчални халки за 15 долара общо. В автобуса на път за вкъщи намеквайки за качеството на златото на халките казах:

- Сигурен съм, че тези халки няколко дни след сватбата ще започнат да оставят зелени следи по пръстите ни.

Таби, която винаги имаше какво да каже, отговори:

- Надявам се, да ги носим достатъчно дълго, за да разберем това.

След два месеца и половина дойде времето да сложим един на друг тези брачни халки, които бяхме прибрали в едно чекмедже. Костюмът, който бях облякъл ми беше голям, беше на брата на Таби. А бъдещата ми жена беше облечена в рокля, която беше сватбената рокля на една нейна приятелка. Беше прекрасна и уплашена до смърт. След церемонията отидохме с наши приятели на сватбен прием (сандвичи с риба тон и сода), с моята кола, стар очукан "Буик", на който едвам се превключваха скоростите. Карах и през цялото време с палеца си докосвах венчалната си халка на безименния ми пръст.

Няколко години след това - четири или пет - когато Таби миеше чиниите, нейната халка се измъкна от пръста ѝ и изчезна в канала. Разглобих сифона на мивката, но от пръстена нямаше и следа. Беше безвъзвратно загубен. Тогава вече можех да ѝ купя нова, много по-красива и скъпа халка, но тя се обливаше в сълзи заради загубата на първия си истински пръстен. Халката не струваше и осем долара, но за нея беше безценна.

Животът се отнесе добре към мен и моята кариера. Написах много бестселъри и спечелих милиони долари. Но през годините нито веднъж не съм свалил от ръката си тази евтина халка, от деня, в който моята жена с треперещи от вълнение устни и пръсти, и блестящи очи я сложи на пръста ми. Знам, че това прилича на сладникава любовна история, но в живота това често се случва. Халката ми напомня за това, как живеехме тогава, за миниатюрната ни квартира, лошо работещата печка, шумният хладилник, скърцащите дъски на пода, студът през зимата и уличният шум през нощта...

Халката ме кара да се замисля за бъдещето, да помня какво имахме и какво нямахме тогава, да си спомням какви прекрасни хлапета бяхме някога. Халката не ми позволява да забравя, че цената на една вещ и нейната стойност не са непременно едно и също нещо.

Оттогава минаха 50 години, но зелена следа все още няма.

~ Стивън Кинг

*********

* Табита Спрюс или Таби е съпругата на Стивън Кинг, с която те вече 50 години са заедно. Тя също е писателка и пише под името Табита Кинг.

[keeptolking]

Тя е лошо момиче- ще видиш цапната е в устата казва си всичко и най-вече какво не харесва сигурно с дявола поддържат сделка- да я лиши от маски и задръжки за да не се налага да се вписва в кафез за умъртвяване на птици не й пука какво мислят другите ако й се целува-целува ако й се танцува-го прави без значение кой е наоколо луда не луда да му мислят онези нормалните които оперират от чувствителност каквото ги влече и го погубват тя е истински лошо момиче- храни се със страхливи мъже и те никога не се завръщат дори и като скелет в гардероба на роклите които й отиват защото в ничии крака не падат а ти все повече се приближаваш не й обещавай още срещи- ще ти извади душата с памук ще докопа всичките ти тайни и ще ги остави чисто голи ще изрови всичките ти рани и ще сипе вътре своя сол може би те ревнува от тях може би проверява дали си готов да ги напуснеш за да бъдеш с нея тя е лошо момиче защото убива призраците които те дъвчат бъди така добър да не се влюбиш и после цял живот ще съжаляваш добри момичета колкото искаш обаче те не стават за обичане

НИКОЛАЙ ВЛАДИМИРОВ

#цитати #цитат #бг цитат #бг пост #бг

[po-erotichen]

“МЯУ” - първа част

Валеше като из ведро, когато слязохме от таксито.Мокрият асфалт отразяваше неоновите надписи на клуба, на който с големи букви пишеше “7 смъртни гряха” в червено. Разбира се, че в червено, все пак това е цветът на дявола, а всеки, който се осмелеше да влезе тук, придобиваше абонамент за ада.

София ме водеше навътре. Дългите й крака елегантно очертаваха пътя ни напред.Така и не разбрах откъде е, може би нещо на юг, защото не спираше да псува дъжда.

- “Хайде, красавице!” -дръпна леко каишката, закачена за кожената ми яка - “Не искаме да си развалиш грима и прическата преди същинската част.”

Изглеждаше студена, но красива. Дългата й руса коса беше вдигната на висока конска опашка. Големите й устни бяха приктити с размазано червило в телесен цвят, сякаш не са й необходими да говори, а от всеки се очакваше да чете мислите й.Не беше нужно да казва имената ни на собствениците, веднага я познаха и отбелязаха в списъка. Свикнали са да гледат какви ли не фетишистки и откачени костюми, но все пак се загледаха в черните ми котешки уши и оскъдното бельо.

- “Мърр” - измяуках закачливо на единия. Не си падам по типа мъже “гардероб”, но отдавна не бях получавала пенис в устата си.

София дръпна каишката отново, този път по-силно, докато не ме задави.

- “Ще те накажа за това вътре.”

- “Лошо коте” - измърмори единият собственик, което ме накара да го искам още повече.

Влязохме. Червеното ми дантелено бельо не оставяше много на въображението и повечето посетители впериха поглед в гърдите ми. Всички познаваха София, но тя не ме представяше пред тях, аз й бях нещо като аксесоар, който взимаше със себе си. Някои биха го сметнали за унизително, но на мен ми харесваше.

Темата на вечерта беше “латекс”. Нямаше храна, но за сметка на това имаше невероятно шампанско. Беше толкова студено и газирано, че всяка глътка пронизваше гърлото ми.Не можех да спра да пия, докато София разговаряше с някакъв мъж над средната възраст, който ни покани да седнем на неговата маса.

-“На нея ще й е трудно да седне”- изкикоти се София, като показа котешката ми опашка, която беше закачена за задника ми с buttplug.

-“Харесва ми”- мъжът ме погледна с перверзна усмивка.

-“Седни!” - заповяда ми София, не ми беше най-удобната поза, но бях свикнала с нея.

-“Добро момиче” - погледна ме в очите и вкара два пръста в устата ми за награда, които облизах бавно.

-“Искам още!” - последва силен шамар.

-“Не бъди алчна, ще трябва да се постараеш повече.”

Знаех какво значи това.Тя обожаваше да има публика. Леко разскъсах черния й мрежест чорапогащник, докато мъжът забиваше главата ми между краката й с ръка. Още преди да съм вкарала езика си във влажната й вагина, тя ме дръпна за косата.

-“Искам да ти дам коледния подарък по-рано.Днес ще си сменим ролите, но само за 24 часа. Можеш да правиш каквото си искаш с мен, стига да имаш достатъчно добро въображение.” - София ми се усмихна и стисна челюстта ми с ръка. Не можех да повярвам, чаках това от толкова време....

[amartinasparuhov93]

Малките неща...

Тази статия я пиша за втори път, защото първият я изтрих, докато тествах новата версия на Tumbler. Много тъжно нали? Лятото е почти в средата си горещо омайно и знойно. Някой са на  море други ще бъдат, трети вече няколко пъти са го виждали и пак отиват. Все тези няколко топли месеца са ни недостатъчни и искаме още и още без да можем да им се наситим. 

Искам да ви попитам нещо, както казва едно много специално момиче за мен. Имам питане. Искате ли месечно издание на електронно списание за танци, книги, пътувания и списание в което ще има и разказите на млади автори, които още по някаква причина не са публикувани. Оставете в кометарите отговора.

Да се върнем към увода и нашата тема. Лятото е прекрасно най- вече когато си с приятели или с любимият човек. Също понякога докато си лежиш  до човека, който те кара да имаш обриви от него. Приятно да се сгушите един в друг и да си вземете по една книжка и да почетете. Двете книги за които ще ви разкажа ми събудиха любопитството и даже леко ме скандализираха.  

Икигай

“ Малка книга за Икигай - Кен Моги “ 

Както пише на предната корица на книгата Икигай е 

“Японска мъдрост за здраве и щастие.” 

 Икигай след като, прочетох книгата и се замислих за мен е в много неща, не само в едно. Сигурно сте чели предишните няколко неща в блога ми, ако не сте това е голяма грешка и ви давам време да се попр��вите....

 ... Добре върнахте се предполагам, че сте видели че, съм влюбен в едно магично, невероятно красиво, сексапилно, но на моменти много несигурно в себе си и в решенията си момиче. Но това не е темата ни, нали?

Случвало ли ви се е, да се спрете и да се насладите на изгрева или залеза, а на вятъра в листата или когато нежно гали лицето ви... Да и аз приемам за даденост това, но от скоро почнах да им обръщам по специално внимание. За това ми е приятно да карам това магично създание да се усмихва и да помагам денят й да е по лек от вчерашният. Е поне когато ми позволи. Икигай за мен е в танците, в които напредвам бавно, поне се надявам да напредвам, защото след всяка тренировка или след всяко парти виждам колко малко, даже нищо бих казал не знам. Което ми напомня за примера в книгата със Сумо борците, които си отдават живота на нещо, което не се знае дали може това нещо да им се отплати подобаващо, но дори и да не им се отплати те пак са щастливи, защото правят нещо, което обичат. Понякога щастието е в малките неща, които приемаме за даденост.

Също и в графичният дизайн ( няма да уточнявам в коя сфера на дизайна) От години се занимавам с различни неща свързани дизайна и се уча на нови и нови неща непрестанно, което ми напомня за Шинтоисткият храм Сие , който го разрушават на всеки двайсет години и бива построен на ново на друго място във вида, в който е построен първият път.  За мен икигай се изразява в хиляди неща: Алпинизъм, рисуване, фотография, четене, пътуване, къмпингуване на палатки, писане на разкази,стихотворения и статии и още много други неща, които на пръв поглед са коренно различни, но имат много общо. Преди да мина на така искам да кажа две неща. 

Обичам те!

 ( то си зае за кого е) и да ви напиша петте стълба на Икигай, може да са ви полезни преди да прочетете книгата:

Стълб: Започни от нещо малко 

Стълб: Освободи се от себе си

Стълб: Хармония и устойчивост

Стълб: Радостта от малките неща

Стълб: Бъди тук и сега

Сега е момента в който всичко под 18 или поне под 15 е хубаво да си намерят работа и да затворят тази  статия...

... ее редовете на долу са на ваша отговорност.

Връщаме се в Европа и по точно Франция; Париж, но не да се насладим на любовни моменти пред Айфеловата кула, която е инжинерно чудо, добре де не точно такава любов. Също не и в наши дни, а някъде в края на френската революция и по точно по времето на процесите срещу буржоазията. Най - вече се спираме на “ процеса” срещу един философ, развратник, драматург, човек който говорил за секса по начин, по който до ден днешен общестово е настръхнало . 

Не се ли сетихте ..? 

Ааа ...се тихте се, но ви е  срам да кажете името на глас и че сте съгласни с него. Добре аз ще го направя. 

Маркиз дьо Сад повече за неговата личност можете да видите в уикипедия или ако смеете да прочетете в книгата, която сега ще ви представя.  Преди да ви притесня с думите си искам да изясня една дума, която не се ползва често и по младите може да не знаят.

Будоар - ( Будоар е малка стая в жилището, най-често между трапезарията и спалнята, предназначена за преобличане и правене на тоалета на жената. Маркиз дьо Сад спомага изключително много за развитието и увеличаването на популярността на тази малка стая като символ на интимните преживявания в личния живот на жената.)

“Философия на Будоара - Маркиз дьо Сад”

Маркиз дьо Сад го обвиняват за развратник, неморалист и още много други неща. Което ме кара да ви запитам, 

Какво е разврат? Какво  е морал? Нравите, които трябва да спазваме, кой ги е измислил? Ние, нашите родители, Баби и дядовци, кой? Актуални ли са, за която и да е епоха? 

Най - вероятно повечето от вас са се сетили за хипитата и за безразборният секс по време на ултсток или за проституките и компаньоните. Но колкото и да ви обеждава обществото знаете, че вие не  сте моносексуални създания и искате да се изчукате с колкото може повече същества от същият биологичен вид, или просто да мастурбирате на спокойствие, защото сте имали гаден ден и поне краят му да е приятен. Едно уточнение сексът трябва да е отговорен, да много е забавен и разпускащ, но води със себе си и много отговорности, та колкото и да сте в леглото всички трябва да мислите за своето и за здравето на останалите. Както и самият Маркиз дьо Сад казва че, всеки може да разпътен, но трябва да внимава да не се разболее от нещо. Тогава е имало по малко болести, но все пак. Също така ако не искате деца ползвайте контрацептиви или не се празнете в путката й.   Да се върнем на същността на разговора ни. Ще ви дам пример, който в днешното общество, а и в миналите се смята за нещо, крайно лошо или поне странно и трябва да бъде усъдено. Шибари ( също и BDSM)

Идеята на Шибари е да се свържат двама човека. и всичко става доброволно и без насилие също след подобна игра секса може да отсъства, освен ако не е желан и от двамата. Друго табу, което знам че всички го правим е аналният секс или да плеснеш дупето на човека, с който си. ( тук се сетих за едно дупе, но по друг повод.) Много от нещата, които човек прави в леглото или където иска. Са част от разврата и са осъдени от обществото без причина  и сега искам да ви попита.  

Имам питане ?(Както казва едно много важно за мен момиче). 

Телата ни си принадлежат на нас и само на нас, съответно може с тях да правим каквото поискаме, нали? 

Знам че тук сте отговорили без да дочетете въпроса, а моралистите са започнали да се напрягат. Но всъщност ако разсъждаваш с главата на раменете си можеш да правиш секс, с когото си пожелаеш пазейки себе си и него или да мастурбираш, което няма да доведе до слепота, оглупяване или това да ти изчезнат топките, спокойно дишай. Просто ще ти стане добре ..

... оставих ви малко време да се позабавлявате . Друга от темите, които са засегнати в “ Философия на Будоара” е тази за религията, както и в предходната книга също се говори за това . Според двете религията е нещо което не е необходимо за щастието на един човек . Примерно в шинтоизма има вярване за осем милиона богове, което е много по демократично, имайки се предвид религиозните войни. Също че, божественото в един предмет не е това, че Бог се е вселил в него по даден, мистериозен начин, а в това, че даденият предмет съществува и е уникален , а и ти служи без да се “ оплаква” от това.  Оставям на вас да прочетете и двете книги защото са добри и защото си струва да пречупите стереотипите си за света. Все пак отдавна мисионерите нямат такова влияние над света, като преди, ако разбирате намека ми.

Заключение

От лятото остават още два месеца и малко. Не ги губете пред компютъра или във офиса . Сега ще ми кажете, че трябва да се работи, за да има какво да се яде. И сте прави, но какво ви пречи да избягате в петък вечер към морето или да си приготвите раницата за  поход и нощувка в планината, и да я сложите на удобно място, та на тръгване от работа да я сложите на гръб и да изчезнете за почивка под звездите. Друг вариант е да направите изненада на, човека, който обичате, ей така, само за да се усмихне това инатливо магаре, а докато се усмихва да го/я заведете някъде където да сте си само двамата на спокойствие и без досадни погледи и мисли. 

Нямате мечти, а имайте цели. 

#love #books and libraries #ikigai #philosophy

[simonsmilee]

Смисълът на плача е да спреш, преди да стане сълзливо-сантиментален. Смисълът на мъката е да сложиш край, докато все още е искрена, докато все още означава нещо.

Никой не забравя истината. Хората просто стават по-добри в лъжите.

Какви възможности за добро самочувствие, какви залежи от душевен покой открива тази придобита способност да се разделят проблемите на свои и чужди?!

Ако искаш да направиш нещо истински правилно и честно, направи го в самота.

Аз имам едно такова странно наблюдение: хората повече преуспяват в делата, които им се нравят.

Професионалист е човек, който във всяка работа - във всяка работа, подчертавам, може да направи сложните неща прости.

Наистина ли "нравствено" и "общоприето" не са едно и също нещо?

Позволете да го кажа така: няма нищо толкова определено веднъж и завинаги, че да не може да се промени.

Ако се опитваш да продадеш идея - не е важно, сложна или проста - няма по-ефективен инструмент за убеждение, от живия човешки глас.

Целта на образованието се състои не в това да тренираш мозъка на нещо, а в това да го освободиш.

Силата и свободата съществуват тогава, когато знаеш какво искаш.

На този свят нищо не се случва и нищо не се появява без търговска сделка.

Хората никога не разбират онези, които търсят нещо повече от пари в живота.

Парите винаги са добър повод, но... рядко са истинската причина.

Желанието да умреш за нечия любов може да предизвика съжаление, но защо да е по-лошо от всяка друга форма на смърт?

Да не обичаш има повече причини, отколкото да обичаш.

Половината прелест на любовният роман е в това, че той прилича на брак.

Срамежливостта в едно момиче, разбира се, е добра, ако тя не преминава границата.

Способността за измерване и отброяване на времето е почти неизчерпаем източник на спокойствие.

Епизодичното ембарго за разговори все още не е навредило на никой брак.

Приятелството е най-естественото нещо на света.

Цивилизованият човек не бива да пада духом по два пъти на ден.

Свободата да правиш какво? Защо е задължително "да правиш"? Свободата да бъдеш.

Думата "честност" твърде често се използва, за да се оправдае прекомерна жестокост.

Всеки мъж - да, напълно всеки знае, кога жената до него е нещастна.

Хората искат да четат истината, но само когато тя идва от някой известен.

Вероятно е нужна известно смелост, за да се види пустотата, но за да се разбере нейната безнадеждност, е необходима несравнимо по-голяма.

Може би, освен да страдате, това, което трябва да направите, е да изчакате.

В старостта така ти се иска всичките тези, които обичаш, да бъдат щастливи.

Аз разбирам само това, което чувствам, и знам, че трябва да постъпвам така, както ми подсказват чувствата.

Хората се променят и тази промяна може да бъде или цъфтеж или увяхване, нали така?

[naeyomy]

Защо не спиш?Не ти ли се сънува? И на звездите горе май им се приспа. Виж как във пухкавите облаци потъват, като в огромни теменужени легла. Да ти разкажа приказка тогава? За гъбката с червената качулка и паячето, дето е нещастно, защото влюби се в една светулка. А ако искаш, песен ще изпея. Онази, дето много я обичаш, за вятъра, разнесъл над полето усмивката на снежното момиче. Ще те погаля с длани,с думи и с очи. Със устни всичките тревоги ще изтрия. Ще мине болката. Съвсем ще отшуми. От всичко лошо обещавам да те скрия. Сега заспивай. Аз ще те обичам. И няма да съм само във съня. Щом се събудиш, пак ще те целуна със първите лъчи на утринта.

caribiana

[book-worm-1399]

Потънах във възглавницата и втренчих поглед в тавана, припомняйки се как се бяха объркали нещата между Джеб и мен. Как бях престанала да бъда неговото момиче. Знаех очевидния отговор (лошо, болезнено, не искаш да се впускаш в това), но не можех да престана натрапчиво да анализирам какво ни докара до това положение, защото дори преди празненството в дома на Чарли нещата между нас далеч не бяха страхотни. Не че не ме обичаше, защото знаех, че ме обича. Колкото до мен, обичах го толкова много, че чак болеше.

- Сняг вали, Джон Грийн