#братя карамазови

[contra-spem--spero]

“и когато съм те мразел, съм те обичал”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг пост #цитат #литература #бг блог #чувства #любов #живот #руска литература #Достоевски

[lora-bez-qvorov]

Нещо от по-неизвестните произведения на Достоевски чела ли си?

За да не се гадае така, чела съм “Братя Карамазови”, “Престъпление и наказание”, “Записки от подземието” и сега чета “Идиот”.

[vprki]

Мариус Донкин: Не съм станал директор, за да си разпределям роли и спектакли

„Никога не съм говорил нещо, което не съм искал да направя. Има ли смисъл да говоря, че тук ще стане това и това и да не го направя. Тогава какво правя тук, защо съм дошъл тук?“. Споделя Мариус Донкин, директор на Народния театър „Иван Вазов“ за „въпреки.com“.

И продължава: „Човек не бива да се занимава с интриги, с това да отстраня някого и какво да направя, за да бъде моето и тоя да го няма, за да бъда аз изключителен. Човек трябва да се занимава и да върви към мечтата си. Не бива да се занимава с нищо друго, не бива да обръща внимание на съществуващите неща, които създават напрежение. Трябва да вървиш към мечтата си, не се занимавай с ненужни, излишни работи. Хем, ще те боли повече, хем ще си изразходваш силите там. Няма смисъл! Върви към това, което си обещал на хората и към това, което мечтаеш да направиш за този театър“.

Мариус Донкин в кабинета си в театъра - снимка Стефан Джамбазов

Разговаряме с Мариус в кабинета му в театъра, сакрално място за националната ни култура, където продължава да живее духът на ярки български интелектуалци, поети, писатели, артисти, режисьори, художници…Още на първата си пресконференция Мариус Донкин представи програмата си и сега две години и половина след началото на мандата му се вижда последователността, с която я изпълнява. Но и гледа напред: „Ние искаме да направим още много работи. Например вкарвайки младите режисьори и то такива, които много са направили вече в Европа като Галин Стоев и Иван Пантелеев, те привнесоха други чувства, други взаимоотношения, друг начин на мислене, друг начин на дисциплина и организация. Това приповдига и променя интереса на колегите, а и на всички, които обслужват представленията“.

Световноизвестният драматург Израел Хоровиц /л./ е един от големите творци гостували в Народния театър “Иван Вазов” по покана на Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Полу на шега, но и сериозно го питаме как се чувства в ролята си на директор, той актьорът с над 45 годишна театрална и кино биография. Мариус Донкин е завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ 1971 година в класа на знаменития проф. Боян Дановски. „Различно е да играеш роля и всъщност ролята да е реалност.

Не се чувствам кой знае колко по-различно,

защото така или иначе в театъра съм вече 47 – 48 години, а в този театър около 40, даже и малко повече. Стилът, характеристиките, миризмата на театъра, проблематиките, човешки, технически, художествени са ми близки. Не може човек толкова години да е на едно място и да няма познание. Друго е , разбира се, когато натовариш върху себе си отговорността да ръководиш. Особено, когато става дума за Националния театър, където с ред отговорности стои и това, че е Национален, все пак. Трябва да бъде някакъв пример, някаква посока – отговорности за драматургия, за ниво на художествена и техническа работа. А цялото това е обособено от едно единствено нещо, което е изключително важно – истината в човешките взаимоотношения. Това важи навсякъде, но тук в театъра, особено. Не само в художествения състав, но и във всички групи, които обслужват едно представление”.

Преди време имаше известни напрежения в театъра. Как е сега? „Връщайки се назад, този театър има повече от 115 години история, изключвам театър „Основа“, който е предварителна история към този театър, не си спомням да е нямало напрежение. Там, където има амбицията на дарованието, което Бог ти е дал, преминаващо през взаимоотношенията и случките в съдбата или времето, в което се стичат по някакъв неприятен начин ситуации, това не може да не предизвиква напрежения, както е в живота. Напрежения винаги има. Но въпросът е състоянието на човешките взаимоотношения да бъде такова, че егоистичните причини за съществуването на такива настроения да не му влияят. Имало е причини за предишното напрежение, те вече не са в такава степен или дори и да съществуват, имат от време на време проявления, но колегите от театъра усетиха, че е много по-красиво да има човешки отношения, каквито има сега и, че тези взаимоотношения дават плод, дават резултат“, убеден е директорът на Народния театър. Гордее се с оценките на колегите си от театралната гилдия, уважили с множество номинации и награди „Аскеер“ и „Икар“ спектакли и творци от театъра.

Мариус Донкин в  „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

И все пак за него най-важна е оценката на зрителите, театърът е с пълни зали. „Много е приятно да видиш опашки на касата, дори за представления, които аз лично смятам, че не са най. На театъра на открито съм виждал за влизане, че опашката се е извила чак до къщата на Гендович. Много е красиво!“. Ние също сме свидетели за опашките на касата на театъра. И хората купуват билети не само за едно представления, а за няколко. За не малко от спектаклите няма билети месеци напред, между които е и моноспектакълът с участието на Мариус Донкин „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ /Ерик-Еманюел Шмит, реж. Снежина Танковка с премиера от 2001 г./, така е и за българска драматургия – „Наблюдателите“ /автор Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев/, „Когато гръм удари“ на Яворов, реж. Бина Харалампиева, както и за „Лисичета“ на Лилиан Хелмън, режисьор Бина Харалампиева, „Любовникът“ на Харолд Пинтер, режисьор Деян Донков. Сред тях е и, „едно представление като „NeoДачници“ на Иван Пантелеев, което не е много лесно като възприятие на драматургията, защото Иван е сложил вътре много инвенции от различни автори. Самото представление е малко немски тип – точно ясно, по-празна сцена, няма толкоз много декори“, допълва директорът. Според него колегите му са прекрасни, наблюдава ги отстрани, вижда начина им на работа и оценява, че много различно работят в сравнение от предишни години. Смята, че това се дължи на човешките взаимоотношения между тях, което поражда топлина, отговорност, готовност за взаимност - основното в театъра. Театърът е колективно изкуство.

Сцена от “NeoДачници” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Най-важното за Мариус Донкин като директор в политиката му е многообразието и възможността театърът да покаже потенциала си. „Този театър работеше само в една посока, а това не е добре. Споменах „NeoДачници“, другото представление е „Братя Карамазови“ – изключително различни като стилистика, като актьорска работа, като режисьорска работа, като техническа реализация, във всяко едно отношение. Много са различни представленията и това е много радостно за мен и работим в тази посока, защото показваме и възможностите на артистите. Те са много доволни, чувстват себе си част от творческия процес и от това, което се постига. Артистът е готов винаги да защити във всеки един момент ролите си. Не пристъпва никога дежурно към представлението си и това, което прави. Другото важно е българската драматургия, която е не само е заложена като отговорност на българския театър, а е като неписано

задължение на Националния театър – да се грижи за българския език

и за българската драматургия. Ние доста сме направили, а и за следващата години готвим около 3-4 български текста, нови. Неправени, които искам да пусна повече чрез млади хора на двете камерни сцени“.

“Братя Карамазови” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Тези негови думи са и повод да го попитаме какво е мнението му за съвременната българска драматургия. Според него тя става по-истинска, по-плътна, по-имаща я. По този начин истинността и човешката съдба в драматургията я прави по-сериозна. „Това е едно от нещата, които съм намерил в тези текстове, разбира се, заедно с нашите драматурзи и изключителната им помощ. Това прави тази драматургия добра. Разбира се, получаваш 50 текста и като ги прочетеш от тях стават 2-3. Това е, но важното е, че ги има. Процесът към истината в драматургията, силата да се откриеш откровено е все по-голям и по-голям“. Отбелязва оптимистично Мариус Донкин с цялата си добронамереност и желание да търси доброто.

С този оптимизъм и желание за сближаване успя заедно с колегите си от нашия регион да създаде и Балканската асоциация на националните театри. Първият съвместен проект на сцената на Народния театър е постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония Деян Пройковски, възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. А наесен идва и един от най-интересните режисьори не само на Балканите, но и в Европа Йерней Лоренци от Словения. Той е добре познат на българската публика от участията си на МТФ „Варненско лято” (през 2013 с „Буря” на Островски  през 2014 с „Бесният локомотив” на Виткаци и „Илиада”, 2016). Наложи се през последните години като международно име с дръзкото си насочване в днешната епоха на образите. „Той започва работа между 10 и 15 октомври и премиерата е някъде между 15 и 20 декември  със спектакъла „Орфей“. Лоренци чете Овидий и каза, че сега започва като пробно със словенски, италиански и албански актьори и започва да прави представление за любовта. Прави поредния експеримент.

“Илиада” на Лоренци - снимка архив МТФ “Варненско лято”

Той не работи по готова драматургия.

Текстът се създава по време на репетициите между него, драматурга му, с когото работи постоянно и артистите. Той въвлича артистите, които мечтаят да бъдат творци с режисьора и да си изиграят свои представи. Едно от първите неща, които ще направи с моите колеги е да им зададе една тема и иска на следващия ден да види техни етюди. Вижда на всеки фантазията, посоката, начина на мислене, начин на изразни средства. Подобно нещо направи и световноизвестният Роберт /Боб/ Уилсън. Това е следващият режисьор, който ще дойде 2020 година и ще направи „Бурята“ на Шекспир. Той направи кастинг, като беше тук юли миналата година. Ще дойде февруари и март за по една седмица и ще продължи работата си края на септември. Уточнили сме с него, че на 3, 4, 5 и 6 ноември следващата година ще има премиера. Понеже се заговорихме за режисьори – Иван Пантелеев ще направи представление след Лоренци. След Иван Диана Добрева ще прави представление, което е по повод 170 години от рождението на Иван Вазов заедно с Александър Секулов“. В театъра планират и представление по повод 100 години от смъртта на патрона си през 2021 година. Това ще бъде спектакъл по последния му роман „Нова земя“, малко подценяван и не достатъчно оценен. Юри Дачев работи по драматургичния текст.

Дни преди срещата ни Мариус Донкин беше в Санкт Петербург на среща с режисьора Валерий Фокин, директор на знаменития Държавния академичен театър „Пушкин“, по-известен като Александринския театър, най-старият в Русия, създаден с указ на 30 август 1756 година от императрица Елисавета като първия държавен театър. „Присъствах на последното му представление „Генезисът. Сталин“. След това дълго време си говорихме около 3-4 часа за идването му да прави постановка, която ще бъде в края на 2021 година и заедно с това подготвяме и паралелна работа между двата театъра. Предстои му сега нова постановка, ще снима и филм и тогава ще дойде да поставя тук, но сме се уговорили да дойде януари - февруари в София да се види с колегите. Споразуменията ще ги подпишем още юни месец, когато е неговият прословут олимпийски фестивал на националните театри, който той прави в Александринския театър. Може би тогава ще подпишем документите си за съвместна работа. А догодина юни месец нашият театър е поканен да участва в този олимпийски театрален форум. Когато дойде януари, съвместно ще решим с кой спектакъл да гостуваме“.

В кабинета на Донкин в театъра могат да се наблюдават и репетициите на сцените - снимка Стефан Джамбазов

Докато разговаряме с Мариус Донкин, на екран в кабинета му върви с картина и звук какво се случва на Голямата сцена и в камерните зали на театъра. Колегите му репетират, уточняват се детайли по декора, по мизансцена. На голямата сцена е репетицията на „Актрисата“ на Питър Куилтър, постановка на Стефан Данаилов, в която участва той и негови студенти. В главната роля е Аня Пенчева. На камерна сцена репетират  пиесата на Петър Зеленка /световноизвестен чешки драматург и режисьор/ „Теремин“ реж. Валентин Ганев, който също участва в спектакъла. Теремин е музикален инструмент, малко познат, изобретен от Лев Теремин, личност с много драматична история в Съветска Русия. По стечение на обстоятелствата, докато следва в  в ГИТИС Вальо Ганев се запознава с него. Зеленка спира снимки, за да дойде на премиерата на 20 май.

Валентин Ганев и Петър Зеленка - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

В този контекст питаме Мариус защо не е изкушен като директор да играе или поставя в театъра, както наблюдаваме негови колеги в други театри. А той е категоричен: „Аз не искам така да бъде. Не искам никой, нито обществото, нито колегите ми да остават с впечатление, че аз съм станал директор, за да мога да си разпределям и да играя. Фокин ми зададе същия въпрос: „Играеш ли?“. Отговорих му: „Играя.“. „Колко играеш?“. И аз му отговарям за „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ от 2001 година. Вальо Ганев играе една година повече от мен в „Контрабасът“ /Патрик Зюскинд, реж. Пламен Марков/ от 2000 година.

Начало на репетициите на “Теремин” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Не броя годините, нито представленията.

Сега като директор играя по един път в месеца, но са някъде около 180, Вальо сериозно си играе и вече направи 300 представления. Това едва ли повече от един или два пъти може да се случи в живота на артиста и то в моноспектакъл. Доста колеги, доста режисьори не мислят така, но аз съм убеден в това. Не, че нямам желание, не че не мечтая да поставя нещо, което не знам как да стане – Господ ще реши. В „Ибрахим“ аз не играя, аз определено преживявам за пореден път, говорейки с хората. Текста, който имам желание да поставя преди време имах желание да го играя, но вече годините ми не отговарят на героите. Без да искам заговорих за това, защото правим това интервю в момента, точно сега, днес на Велики четвъртък – времето, в което Той отива на тайната вечеря в Гетсиманската градина заедно с учениците си и им казва да останат там, да го чакат и да не заспиват. А Той отива да разкаже живота си и да пита дали е възможно тази горчива чаша да го отмине.Текста, който искам да направя като театър е точно в тази вечер. Авторът е пак на Ерик - Еманюел Шмит „Нощта на маслинената горичка“ и Исус Христос разказва за своя живот. 

Аудио на откъс от разговора с Мариус Донкин можете да чуете тук

Невероятен текст, невероятен текст! Този текст граничи с посланието на християнския празник Възкресение. Реално доказано пред човека е, че животът е вечен. Животът на духа е вечен. Човешкото същество въплътено в тази плът за мен има параметри, които наричам право на познание. Какво е преди, какво е след това – аз нямам право на познание поради все още своето развитие като морал, като интелект. Това, което се случва Четвъртък, Петък и Събота е послание за познание. И наистина, в тези дни човек трябва да бъде смирен. Този спектакъл показва това. Той дори показва причината, когато едно човешко същество, наречено Божие създание може да стигне до Създателя си. Тогава, когато то усъвършенства себе си, т.е. изпълни основната си задача, за която е тук на тази Земя – да се усъвършенства. А усъвършенстването са изпитанията. Това е любов от страна на Бога, който ти ги изпраща, за да можеш да ги преодолееш, да се научиш на нещо и по този начин да се усъвършенстваш. За да имаш право след това да отидеш на друго място. Този текст разказва това и минаването през пустинята и всичко, всичко, предателството дали е подготвено, неподготвено… Неща, които земният човек иска да си обясни.

Иконата в кабинета на Мариус Донкин в театъра - снимка Стефан Джамбазов

И другият текст, който трябва да бъде част от тази театрална вечер е също моноспектакъл на Шмит за Пилат и за същите събития. Мен ми се иска тези два моноспектакъла да се играят в една вечер с един антракт. Няма да може да бъде един актьор, трябва да има изключителни физически сили. Пилат е един, Исус е друг. Пилат, който говори за същите събития и, който накрая тръгва след съпругата си, която става ученичка на Исус. Има документални неща в този текст, когато Тиберий извиква Пилат да му докладва. А той му казва „аз видях тези очи и нищо друго. Това е друг човек.“. Това са различни пиеси, но искам да се изиграят в една вечер. Това са двама души, които говорят за едни и същи неща от различни посоки, вървят към истината от различни посоки. Само ще го поставя, не мога да играя – това са 33-35 годишни хора и пак да кажа, че изисква изключителни физически сили. Този текст го работя от 10 години и го мисля. Не се вълнувам, че сега, на всяка цена…Знам, че ще стане тогава, когато трябва.“ /тези пиеси, както и други на този автор, са публикувани на български език от издателство "lege artis" - б.а./. И добавя цитат от любимия си герой Ибрахим – „да не бързаш“. Тайната на щастието. Ако претупваш нещата, те изчезват като смисъл и значение покрай тебе“.

Продължаваме разговора с Мариус Донкин не толкова като с директора на Народния театър, а за по-съкровени неща. Самият ден на срещата влияе сякаш и на трима ни. Така се връщаме малко и във времето от първите му стъпки в театъра, от началото. Оттогава от съвсем младежки години е и познанството ни. А той споделя:

„Човек трябва малко да смали амбициите си

и да остави живота, т.е. Онзи отгоре сам да подреди живота. Ако ние се намесваме в подредбата на съдбата ни на базата на нашите амбиции, работата много ще се изкриви. Никога не съм бил в способностите си да подредя живота си така, че да попадна на Любен Гройс и на Пантелей Пантелеев в този изключително важен първоначален период на работа. Този период, който те структурира като отношение, като дисциплина, като интензивност, като разбиране за театър, като негова отдаденост, в която ти трябва да забравиш егото си. Много е важно! Няма начин човек да не запомни случаи, които са знаменателни. Когато човек си отива от този свят, животът му минава на картина. При всички положения в този момент през мен ще преминат много сериозни неща от този период в Пловдивския театър, времето все някога ще стане – който е дошъл тука, трябва да отиде и другаде. Къде, нямаме право да знаем. .. Този период ме научи на много прости неща. Научи ме, освен на мислене за театъра, научи ме и на занаят, това, което в Академията не се прави, а то е изключително важно, генезисна работа. Безрезервно да попиеш, да се отдадеш, да се разтвориш в тази вода, наречена театър и за да има смисъл и ти себе си да изграждаш. Винаги съм го давал за пример едно представление на „Ромео и Жулиета“, в което аз вече бях разбрал емоции и какво ли не /като Ромео/ и си мислех Любо /Гройс/ ще разбере колко съм страхотен. Той само мина, дойде, погледна ме и снизходително се усмихна и си отиде. Аз отивам и викам: „Сега какво?“. А той: „Не можеш да чукаш, да блъскаш, да чупиш по сцената не знам какво и да играеш театър. Не може да се блъска и да се говори, моето момче, на сцената. Можеш да удариш и да говориш, можеш да говориш и да удариш. Двете неща значат различно нещо. Хората не чуват какво говориш. Какво демонстрираш, чувства, емоции. Няма такова нещо. Артистът може да се отдава докрай на сцената, но трябва да се контролира. Трябва да има една тънка слаба светлина на рационалното – възможността да се чуваш и да се контролираш и да чуеш и публиката“. Това е и въпрос на опит, това е въпрос и на възпитание. Затова съм казвал винаги, че талантът се състои от невъзпитаемо и възпитаемо. Невъзпитаемото е талантът, който Бог ти е дал. Всичко друго е възпитаемо – дисциплина, организация, дикция, глас, килограми, физическо състояние – всичко е въпрос на възпитаемост от твоя страна. Колкото повече го правиш, толкова повече реализираш отговорността, която имаш. Дадено ти е нещо – твоята основна задача е да го дадеш. Но, за да го дадеш, трябва да се усъвършенстваш, неща, в които можеш да се възпиташ сам. В това е отговорността“. Припомня си Мариус важни моменти от изграждането си в театъра. Разказва, че никога няма да забрави съветите на един от възрастните сценични работници, дори си спомня на кое място на сцената били двамата тогава. „Тя, завесата, като се дръпне, той каза пердето –

пердето като се дръпне, всеки личи кой какъв е“.

Другото нещо, което му казал тогава и му направило много силно впечатление: „ Ако сценичните работници си стоят отстрани и гледат спектакъла – няма страшно!“. А сега, когато го забележи, е спокоен за съответното представление.

Проф. д-р Ив. Д. Шишманов - Дар за Народния театър “Иван Вазов” от скулптора Георги Чапкънов

Говорихме за много неща с Мариус – за любовта и предаността на публиката, за отговорността на интелигенцията в днешния ни ден, за усещането, че все пак хората въп��еки всичко стават по-добронамерени, за важната връзка между стари и млади, за опита, който трябва да се предава и да се учим от него. Убеден е категорично, че най-великото, което сме направили като народ е Съединението /затова иска и да поставят в театъра драматизация на романа Вазов „Нова земя“/ и спасението на българските евреи от нацистките лагери на смъртта. В кабинета му на видно място е стара прекрасна икона със запазени следи на времето. Намерили я в едно хале сложена вместо прозорец да пази от дъждовете. Взели я за едно представление навремето, а сега я изнасят на 1 септември, когато се прави традиционният водосвет пред началото на сезона. В специална ниша отстрани на старото бюро има скулптурен бюст на проф. Иван Шишманов. Мариус Донкин го цитира: Когато 3 януари 1907 година професорът открива новата прекрасна сграда на Народния театър казва, че „смисъл на театъра, на изкуството не е в безспорно много красивата сграда, а творците в нея да станат социални възпитатели. Театърът не бива да обслужва вкус, а да възпитава вкус, да налага вкус!“. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#Мариус Донкин #Народен театър Иван Вазов #Господин Ибрахим и цветята на Корана #NeoДачници #Братя Карамазови #Теремин #Валентин Ганев #Петър Зеленка #Йерней Лоренци

[ohohhohoohoh]

Братя, любовта е учителка, но трябва човек да умее да я придобие, защото тя мъчно се придобива, скъпо се купува, с дълъг труд и след много време, защото трябва да обичаме не само за случаен миг, а завинаги.

Братя Карамазови

[dasarchiv]

Иска ми се да живея и живея дори въпреки логиката.

Достоевски, "Братя Карамазови"

#достоевски #братя карамазови #иван карамазов

[contra-spem--spero]

“обичайте човека и в греха му”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг блог #бг пост #цитат #литература #философия #религия #бог #руска литература #Достоевски

[contra-spem--spero]

“Някои е по-добре да са ти врагове, отколкото приятели.”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг пост #бг цитат #цитат #литература #бг блог #чувства #живот #достоевски #руска литература

[contra-spem--spero]

“Отци и учители, мисля си: „Що е ад?“ Разсъждавам така: „Страданието, че вече не можеш да обичаш.”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг пост #цитат #литература #чувства #любов #бг блог #живот #книга #руска литература #Достоевски

[contra-spem--spero]

“ако не сме нещастни и неудовлетворени, нашето съществуване е непълно”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг пост #бг цитат #цитат #литература #бг блог #бг текст #чувства

[contra-spem--spero]

“Не се обиждам, че ме ревнува, каквато съм, ами щях да се обидя, ако изобщо не ме ревнуваше. Такава съм.”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг пост #бг цитат #цитат #литература #бг блог #любов #чувства #живот #руска литература #Достоевски

[contra-spem--spero]

“Защото сега всеки се стреми да изпъкне най-много, иска да изпита в себе си пълнотата на живота, а междувременно от всичките му усилия вместо пълнота на живота излиза само пълно самоубийство, защото вместо пълно самоопределение на собственото си същество изпадат в пълно уединение. Защото всички в нашия век са се разделили на единици, всеки се уединява в дупката си, всеки се отдалечава от другия, крие се и крие ��сичко свое и свършва с това, че сам се отблъсква от хората и сам отблъсква хората от себе си. Трупа в уединение богатство и мисли: колко съм силен сега и колко съм осигурен, а не знае, безумецът, че колкото повече трупа, толкова повече затъва в самоубийствено безсилие. Защото е свикнал да се надява само на себе си и се е отделил като единица от цялото, научил е душата си да не вярва в хорската помощ, в хората и в човечеството и само трепери, че ще загуби парите си и придобитите права. Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не разбира, че истинското осигуряване на човека не е в личното му уединено усилие, а в общата човешка цялост.”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

#бг блог #бг пост #цитат #руска литература #достоевски

[lora-bez-qvorov]

"Но и мъченикът обича понякога да се забавлява със своето отчаяние, сякаш пак от отчаяние. Засега и вие от отчаяние се забавлявате - и със статии от списания, и със светски спорове, без сам да вярвате на своята диалектика и надсмивайки й се в себе си с болка на сърцето."

Чувствам се нападната.

#достоевски #братя карамазови #бг #бг пост

[lora-bez-qvorov]

Аз обичам човечеството, но се чудя на самия себе си: колкото повече обичам човечеството изобщо, толкова по-малко обичам хората в частност, тоест поотделно, като отделни лица. В мечтите си често дохождам до страстни помисли за служене на човечеството и може би наистина бих отишъл на кръста за хората, ако това изведнъж рекат да ми поискат, а между туй аз не съм в състояние нито два дни да прекарам с някого в една стая и знам това от опит.

Достоевски

#Достоевски #братя Карамазови #това аз ли съм

[lora-bez-qvorov]

В повечето случаи хората, дори злодеите, са много по-наивни и простодушни, отколкото ние изобщо мислим за тях. Пък и ние самите.

Фьодор Достоевски

#бг пост #бг #достоевски #братя карамазови

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Публиката ще определи най-добрия спектакъл за наградата Икар 2020

За първи път публиката ще се включи в определянето на най-добър спектакъл на 46-то издание на наградите „Икар“ на Съюза на артистите, които традиционно ще се връчат на официална церемония на 27 март – Международния ден на театъра.

На страницата https://uba.bg/ikar-poll-2020/ може да се гласува само по веднъж от един IP адрес до 23.59 часа на 26 март 2020 година за категориите „Драматичен спектакъл“ и „Куклен спектакъл“. Тази категория не е включена в номинациите на журитата. Това е една от приятните изненади на организаторите, които представиха номинациите в различни категории. По традиция членовете на журито в няколко изречения споделиха впечатленията си от стотиците изгледани представления в цялата страна, доста тежка и отговорна задача.

Снежина Танковска и Пламен Манасиев - снимка Стефан Джамбазов

Председателката на журито проф. Снежина Танковска, режисьорка и преподавателка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ каза за работата с колегите си по номинациите за наградите, които включват спектакли, появили се на българска сцена в периода 1 януари – 31 декември 2019 година: „За мен беше много интересен този процес, защото ми дава възможност да изляза извън пределите на Академията. Ние сме там по цял ден и по цяла вечер, до късно. Успях да гледам много представления, някои от тях, разбира се, на запис, но това не променя отговорността. Ние единодушно, което е приятно, единодушно сме се ориентирали и към колеги, и към постижения в областта на театралното изкуство като цяло, които, все пак бележат, макар и някои от тях не толкова осезаемо, но съдържат в себе си възможностите за развитие напред и принадлежността към едно по-цялостно естетическо направление, което се ориентира към грижата, безпокойството и необходимостта от това човешкото същество да бъде поощрено в трудните му усилия да запази достойнството си и да продължава напред. И от тази гледна точка, особено ценни за мен са номинациите, които бележат и индивидуалния принос не само на актьорите, но на всички останали различни професии като част от цялостния облик на спектакъла, които дават своя уникален, макар и да е силна думата, но е така – уникален принос към тази цялостност на спектакъла и в същото време съумяват да го движат напред и да му дадат по-особено измерение. Затова си заслужава внимателно да се чуят номинациите и след това отново да се гледат представленията с колегите ни, които са номинирани. Желая успех!“.

Пресконференцията за представянето на номинациите за наградите Икар 2020 - снимка Стефан Джамбазов

Само припомняме част от разговора ни преди време с проф. Танковска за „въпреки.com”, макар и в друг, по-академичен контекст, но свързан с времето и живота ни тук и сега. „Прекалено сме изолирани един от друг, ние сме много малка общност и малка по численост нация и знам, че театърът е такъв и културата е такава и особено сега с тази агресия, безперспективност и изолираност – ние колкото сме подвластни на това и консумираме този ефект, толкова го и създаваме. Това е така, защото много често си казваме „Е, какво зависи от мен!”. Сигурно не зависи всичко от нас, но обаче човек трябва да знае, че трябва да следва линията си. Да работи в това, в което вярва и да отстоява едни принципи. Ако това може да отстоява, аз съм убедена, че ще намери съмишленици. Може да не са много, но да започне да създава една по-благоприятна среда, защото ние никога не можем да създадем тази среда, от която само ние да се ползваме. По-скоро можем да тръгнем в този процес и нататък да поемат следващите и да работим за това. А не просто за това, че ние тук си вършим работата, всичко е прекрасно или може да бъде и по-добре, но навън ситуацията е неблагоприятна, какво да направим. До тук. Не мога да се примиря с това, не казвам, че то ме дразни. По-скоро не го приемам и доколкото нещата зависят от мен и със собственото си поведение се опитвам, без да го постигам абсолютно, следвам този път”.

“Слава” - снимка Георги Вачев, архив на Пловдивския драматичен театър

Останалите членове на комисията за определяне на номинациите в категориите за драматичен театър са доц. Мария Диманова (сценограф и педагог), д-р Ина Божидарова (театровед), д-р Албена Тагарева (театровед), Пламен Манасиев (актьор), Мария Касимова - Моасе (журналист), Славчо Николов (композитор), Спас Спасов (консултант). С най-много номинации е постановката „Слава“ – автор Питър Куилтър, реж. Стайко Мурджев на Пловдивския драматичен театър „Н. О. Масалитинов“. Всички номинации можете да видите тук. Иначе за режисура номинациите са за Маргарита Младенова за „За светлото, което бе“ поетичен спектакъл по български автори, Драматично-куклен театър – Враца, Стайко Мурджев за „Слава“ от Питър Куилтър, Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив и Стилиян Петров за „За едно явление от електричеството“ по Антон Чехов, Театър „Възраждане“.

Маргарита Младенова - снимка Стефан Джамбазов

Тук ни се иска да направим едно малко отклонение с припомняне за срещите ни с тримата режисьори по различни поводи, свързани с техни постановки във „въпреки.com”. Маргарита Младенова, режисьор и преподавател в НАТФИЗ: „Много силно ме тревожи, че умът работи напразно.Умът, трескавият ум, тревожният ум, който много често на много западни езици ум и дух са думи сродни, от един и същи корен, който е и тревожен дух, работи, анализира, вижда, но някак си, освен да констатира истините, той като че ли се блъска в стена. Не може да предложи изход, да сведе целия хаос, цялата деструкция, всички аномалии, превърнати в правило до някаква квинтесенция, до идея за друг живот. Това страшно ме занимава и тревожи. Ние сме безсилни, не защото не мислим и не виждаме, а какво като мислим и виждаме. Първо няма кой да ни чуе, второ, ние самите в това говорене по-скоро отпускаме ръце и свикваме в един момент и циклим в едни констатации, отколкото въпреки констатациите да допуснем какво трябва да правим или поне да опитаме. Големият въпрос „какво да се прави” стои някак си чисто теоретично, практически той не стои, защото не опитваме, каквото и да бъде правено. И оттам се пораждат импулсите за тези наши програми в последните години. Ние се опитваме през това, което можем през сцената, през срещите с човека в залата да търсим изходи поне през изкуството какво би могло да се прави. Това е едното нещо, което силно ме тревожи и другото е какво се случва с човека. Нещо се случва с човека, нещо недобро се случва и с честните хора, и с хората с потенциал. Те или свикват, или почват да резигнират, или се повреждат и започват с някаква сажда в окото да гледат на другото, на другия. И това вече не е скепсис, а някакво мрачно отчуждение от опита да опитваш да се присъединиш към някакъв смисъл. И тогава, пък, като че ли всяка акция, всяко изявление става поле и пространство по-скоро да освободиш бесовете в себе си, да освободиш личните си неприязни, комплексите си, което също е голяма аномалия. Ние започваме да се повреждаме – това е другата голяма тревога“.

Стайко Мурджев - снимка Стефан Джамбазов

Стайко Мурджев: „Защо аз правя театър? Предполагам и мисля, че правя театър, защото е здравословно за мен, защото през театъра по-добре преработвам фактите на реалността, които в обикновения живот не бих могъл да преработвам и биха ме вкарали в някаква лудост._ _Моето правене на театър е бягство от лудостта и защото театърът е реалност, която малко или много можеш да управляваш, която ��ависи от твоята воля, от твоя контрол. Защото театърът е изкуство, което все още се осланя на моралните ценности, за разлика от живота и реалността, в които живеем. Да произвеждаш изкуство, да генерираш изкуство е голяма отговорност, за която не бива да забравяш никога. За мен живеенето в България е карма и то много сериозна карма, сякаш изплащаш някакъв дълг за нещо, което си сторил неясно къде някъде назад. Защото ти трябва да оцелееш и да се справиш абсолютно сам. Никой не може да ти помогне в България за нищо, каквото и да е било. Абсолютна липса на емпатия, абсолютно липса на свързаност, абсолютно липса на толерантност, абсолютно липса на разбиране. Това не е патетично словоблудстване, това не е евтин плач, а нещо, което усещам винаги. Тук трябва да си готов всекидневно, всеки час, всяка секунда да се бориш и да знаеш, че тази борба е обречена на неуспех“.

Стилиян Петров - снимка Стефан Джамбазов

Стилиян Петров: „Мисля, че съм един изключително щастлив театрален режисьор. Работил съм върху проекти, които съм избирал, предлагал съм екипи и съм работил с тях. Нямам недоволство”. Отново подчертаваме, че разговорите ни с тях са били преди време и може би сега мислят по-различно. Номинациите за майсторско техническо осъществяване са за „Братя Карамазови“ по Фьодор Достоевски, реж. Деян Пройковски, Народен театър „Иван Вазов“; „Одисей“ по Омир от Александър Секулов, реж. Диана Добрева, Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив и „Последният човек“ по романа на Джордж Оруел „1984“, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора.

Извън номинациите, ще чакаме кои ще са победителите, има награди, които са известни предварително и те, както повелява традицията, винаги са за заслужили хора не само към театъра, но и към цялото ни общество. Това е философията и на Съюза на българските артисти, когато ги присъжда в този важен ден – Международния ден на театъра, подчерта председателят на Съюза на артистите актьорът Христо Мутафчиев. Присъжда се специална награда на актрисата Снежина Петрова за значимостта и постиженията на проекта „Медея“. Той тръгна като проект в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Снежина, освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната ни. 

Снежина Петрова, тя и като Медея - снимка Стефан Джамбазов

В подготовката на проекта си тя каза за „въпреки.com”: „Иска ми се театърът да не се страхува да прави радикални опити и в тях да има публика, която да го следва, за да го подкрепя. Това е една идеалистична представа, радикалните опити в началото винаги са били без публика. Но за театъра е нужно. В музиката, в литературата, дори и да останеш неразбран във времето си, не е толкова фатално. Може би по-късно ще те разберат. Докато в театъра,  ако не се случи тук и сега… Какво е успехът? Успехът е да достигнеш до публиката си. Да откриеш тази публика и тя да те открие. Трудно е на театъра сега, заради тези медии, които задоволяват апетита за зрелища и формират един вкус, който ако театърът следва е загубен. Театърът в момента много се колебае дали да го прави или не. Или ако продължи да го прави, според мен, няма да оцелее. Хората ще си останат да си гледат зрелищата в телевизорите и телефоните. Театърът трябва да предложи нещо друго, но заради това нещо друго е хубаво още от училище някой да подскаже на децата – има и нещо друго“. И тя го направи по блестящ начин заедно с режисьорката Десислава Шпатова, свои колеги и приятели и най-вече с прекрасни деца от различните етнически общности последователно в Пловдив и София.

Наградата Икар 2020 за чест и достойнство се присъжда на режисьора Никола Петков. Наградата за изключителен принос към музиката, излъчена на Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Кирил Маричков. Междувременно любимият „Щурец“ бе удостоен с Орден "Стара планина", първа степен. Предложението бе направено от НДК и Фондация Аполония като част от инициативите, с които големият музикант отбеляза своята 75-годишнина, включително концерта в зала 1 на НДК на 30 октомври миналата година. А Икар за изключителен принос към Българския театър се присъжда на актьора Марин Янев.

Кирил Дончев и Марин Янев - снимка Стефан Джамбазов

От 1 март до 26 март в Софийския театрален сезон  могат да се гледат всички спектакли, в които има номинации, независимо в коя категория. Този форум на българския театър заедно с церемонията по връчване на наградите Икар на 27 март е част от културния календар на София. Датата 27 март е избрана през 1961 г. на IХ конгрес на Международния театрален институт към ЮНЕСКО и е свързана с откриването на сезона на Театъра на нациите в Париж през 1962 година. Автор на първото послание за Деня на театъра през 1962  е големият френски творец Жан Кокто - поет, писател, дизайнер, художник, скулптор, сценарист, актьор и режисьор. Оттогава всяка година на Международния ден на театъра световноизвестна личност поднася на всички почитатели на изкуството размислите си за театъра и живота на сцената и извън нея. Разпространено е във всички култури на света и има свой универсален език – езика на едно от най-древните изкуства Театъра с неговата муза Мелпомена. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Пловдивския театър

#РЕФЛЕКСИИ #Награди Икар #Съюз на артистите в България #театър #Икар #Снежина Танковска

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Орфей” на Лоренци и „Нова земя” на Вазов в Народния театър

Над 600 представления и повече от 150 000 зрители е имал Народният театър „Иван Вазов” за изминалия театрален сезон 2018-2019. Това съобщи неотдавна директорът на театъра Мариус Донкин. За сравнение, в предходната година на трите сцени на театъра са изиграни 586 представления, а броят на зрителите е бил 123 000. 12 премиери, 26 номинации за театралните награди „Икар“ и „Аскеер“ и 11 статуетки – това е цифровата равносметка за Сезон 2018-2019. И още: 57 заглавия в репертоара, от които 12 с по над 100 и 300 представления.

Билетите за новия сезон, който ще започне на 1 септември с водосвет и на 13 септември със спектакли на трите сцени, вече са в продажба. Те ще могат да се купуват онлайн през цялото лято, а касите ще бъдат отворени на 1 септември. Мариус Донкин съобщи и за някои от основните проекти, които ще бъдат реализирани след септември. Сезонът ще започне с турне на спектакъла „Моята скъпа лейди“ от Израел Хоровиц във Франция и гостуване на Националния театър на Хърватска. Веднага след това репетиции на Голяма сцена започва световноизвестният словенски режисьор Йерней Лоренци, който ще постави спектакъла „Орфей“. Най-вероятно с него Народният театър „Иван Вазов” ще гостува в Хърватска на 24 май, по време на председателството на страната на ЕС. „Орфей“ е спектакъл за любовта и красотата, които се раждат и живеят на този барутен погреб – Балканите. И начин да покажа огромните възможности на трупата на Народния театър в различни жанрове“, коментира Мариус Донкин.

Първият съвместен балкански проект на сцената на Народния театър беше постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония Деян Пройковски - снимка архив на театъра

Да припомним, че Донкин с оптимизъм и желание за сближаване успя заедно с колегите си от нашия регион да създаде Балканска асоциация на националните театри. Първият съвместен проект на сцената на Народния театър беше постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония Деян Пройковски, възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. А както стана дума наесен идва и един от най-интересните режисьори не само на Балканите, но и в Европа - Йерней Лоренци от Словения. Той е добре познат на българската публика от участията си на МТФ „Варненско лято” (през 2013 с „Буря” на Островски  през 2014 с „Бесният локомотив” на Виткаци и „Илиада”, 2016). Наложи се през последните години като международно име с дръзкото си насочване в днешната епоха на образите.

След „Илиада” очакваме от Лоренци неговата интерпретация на „Орфей” - снимка архив на МТФ “Варненско лято”

Преди време в разговор за „въпреки.com” Мариус Донкин сподели: „Лоренци чете Овидий и каза, че започва пробно със словенски, италиански и албански актьори да прави представление за любовта. Прави поредния експеримент. Той не работи по готова драматургия. Текстът се създава по време на репетициите между него, драматурга му, с когото работи постоянно и артистите. Той въвлича артистите, които мечтаят да бъдат творци с режисьора да си изиграят свои представи. Едно от първите неща, които ще направи с моите колеги е да им зададе една тема и иска на следващия ден да види техни етюди. Вижда на всеки фантазията, посоката, начина на мислене, начин на изразни средства. Подобно нещо направи и световноизвестният Роберт /Боб/ Уилсън. Това е следващият режисьор, който ще дойде през 2020 година и ще направи „Бурята“ на Шекспир”. Понеже се заговорихме за режисьори – Иван Пантелеев ще направи представление след Лоренци”. 

Мирела Иванова и Юрий Дачев

Един от големите проекти на Народния театър през новия сезон, както и цялата му втора половина, ще бъде посветен на 170 години от рождението на неговия патрон Иван Вазов. Това е драматизация на един от емблематичните, но някак недооценени романи на Патриарха на българската литература – „Нова земя“. По него вече работят драматурзите на театъра Юрий Дачев и Мирела Иванова. „Нова земя“ е роман с драматична история, който остава някак в сянката и поставя Вазов „на нож“ със съвременниците му. Това е текст, който все още не сме допрочели, въпреки че живеем в него“, коментира Мирела Иванова. А Мариус Донкин допълни: „Емблематичен роман, който ни кара да се запитаме, хора като Вазов ли са гениални, провиждайки нещата, или ние не сме направили и крачка напред?“

Някои от отличията на театъра са на бюрото на Мариус Донкин

На честването на годишнината ще бъдат посветени и редица други събития, инициирани от театъра – две големи изложби във фоайето на Първи балкон и в градинката пред театъра, четения на Вазови творби на Сцена „Апостол Карамитев“, заснемане на документален филм и учредяване на национална награда за духовен принос, която ще се присъжда всяка година от Народния театър. Всички инициативи ще бъдат обединени под мотото „Необозримостта Вазов“. Предстоят и други важни събития, свързани с годишнините от рождението на режисьорите Кръстьо Мирски, Н. О. Масалитинов, Крикор Азарян и други. В проект е и идеята за създаване на четвърта сцена в сградата на ателиетата на ул. „Кирил и Методий“, която ще бъде пространство за алтернативен театър. Тя ще разполага с около 50 места.

С тази икона ще бъде отслужен традиционният вече водосвет на 1 септември в началото на новия сезон

Мариус Донкин обяви премиерните спектакли, които зрителите ще видят на трите сцени до края на годината. Началото ще е на 26, 27 и 28 септември с „Колкото – толкова“ от Недялко Йорданов на Камерна сцена. На 28 септември и 2 октомври на Голяма сцена е „Хубава риба“ от Марк Рейланс и Луис Дженкинс. Следват „Приятна жена в лоша компания“ от Андре Русен през ноември на Камерна сцена, „Плач на ангел“ от Стефан Цанев през декември на Сцена „Апостол Карамитев“ и „Орфей“ на Йерней Лоренци през декември на Голяма сцена. А ние припомняме, че преди време Мариус Донкин беше в Санкт Петербург на среща с режисьора Валерий Фокин, директор на знаменития Държавния академичен театър „Пушкин“, по-известен като Александринския театър, най-старият в Русия, създаден с указ на 30 август 1756 година от императрица Елисавета като първия държавен театър.

Портретът на Иван Вазов е на централно място в кабинета на директора на Народния театър Мариус Донкин

И Мариус Донкин сподели пред „въпреки.com”: „Присъствах на последното му представление „Генезисът. Сталин“. След това дълго време си говорихме около 3-4 часа за идването му да прави постановка, която ще бъде в края на 2021 година и заедно с това подготвяме и паралелна работа между двата театъра. Предстои му сега нова постановка, ще снима и филм и тогава ще дойде да поставя тук. Но сме се уговорили да дойде през януари - февруари в София да се види с колегите. А догодина юни месец нашият театър е поканен да участва в този олимпийски театрален форум. Когато дойде януари, съвместно ще решим с кой спектакъл да гостуваме“. Така че предстоят интересни театрални предизвикателства в Народния театър. Така ще бъде и в другите театри в София, които вероятно също ще споделят плановете си. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НТ „Иван Вазов”

#РЕФЛЕКСИИ #Мариус Донкин #Народен театър Иван Вазов #театър #Йерней Лоренци #Мирела Иванова #Юрий Дачев