#Серийни убийци | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 5 years

Text

Критичен поглед: Комунистите лъжеха патологично

„Най-много ме ядосваше и гневеше тази постоянна, перманентна лъжа от сутрин до вечер. И когато става дума за дете, когато човек е все още малък възприема тези неща много интензивно, усеща лъжата много ясно. Става дума за една система на патологична лъжа и то дори когато с тази лъжа не се преследват някакви определени цели”. Това каза историкът, публицист и дисидент Петър Плацак на среща в Чешкия център в София в рамките на проекта „Velvet November – Нежната революция 30 години по-късно”, цитиран от Ориета Антова в текст за „въпреки.com”.

И продължи: „Просто комунистите лъжеха патологично, дори за неща, за които биха казали истината и това би било в тяхна полза. А пък ние се защитавахме срещу тази лъжа като обръщахме с краката нагоре всичко – това, което казваха комунистите го възприемахме наобратно. И когато комунистите казваха, че земята е кръгла, ние твърдяхме, че е плоска. Те имаха една такава представа за историческия процес като прогрес - в началото, на който стои първобитно-общинният строй, след това е феодализмът, капитализмът и накрая е Чехословакия, обкръжена от бодлива тел. А пък ние твърдяхме, че най-хубавата епоха за човечеството е било Средновековието и това, което го предшества. Това може би на пръв поглед да изглежда като смешка, но с него придобивахме друга гледна точка, различен поглед за живота.Тя беше добра школа не само как да живееш в комунизма, но и по принцип изобщо“, каза Плацак.

Директорът на Чешкия център в София Дагмар Остранска и Петър Плацак

От 11 до 29 ноември в Чешкия център в София и в посолството на Словашката република има ред събития /можете да прочетете за тях тук, тук и т��к/, които припомнят онези дни преди 30 години променили страните от Централна и Източна Европа, включително и в България. И за това е важно не само да се припомни онова време, но и да се оцени от днешна гледна точка. Дискусията с Петър Плацак беше озаглавена „Падането на Комунизма в Чехословакия”. В нея Плацак, носител на наградата на името на JiříOrten и на наградата „Магнезия литера”, сподели своите спомени. Той говори от позицията си на непосредствен участник в събитията, представи социално-обществената ситуация преди и след така наречената „Нежна революция“ през 1989 г. В разговора се включи и почетният гост Здравко Попов, основател и ръководител на института за публична политика и посланик на България в Чешката република.

Модераторът на срещата Ондржей Чижек, стажант по програма „Еразъм+” в Чешки център София, завършил специалност „Политология” в Западночешкия университет в Пилзен постави акцента на разговора върху няколко основни теми - нормализацията в Чехословакия, падането на комунизма, спомените на гостите за прехода към демократична, плуралистична система, ролята на дисидентите и ъндърграунда, репресивни практики на режима, съвременните реалности. Отправна точка за дискусията бе цитатът от книга на Вацлав Хавел: „Късно тоталитарната система се основава на толкова рафинирани и сложни мощни инструменти за манипулация , че не се нуждае от убийци и убивани. Още по-малко има нужда от ентусиазирани строители на утопии, които да обезпокояват с мечтите си за светло бъдеще. Понятието реален социализъм, която тази епоха измисли за себе си намеква за кого няма място в нея – за мечтателите“.

В Чешкия център са подредени 20 знакови плаката от ноември 1989 г. Плакатите предлагат уникален поглед върху периода след промените, в който основните визии са ненасилието, човешките права, свободата и демокрацията

Оттук разговорът се насочи към проблема за легитимността на режима, в който не вярват дори неговите привърженици. Режим, който по думите на самия Петър Плацак е толкова абсурден, че ни кара да се смеем и като че ли забравяме, че той прекършваше хората и се отнасяше към несъгласните като психопати. Според него по време на тоталитарния режим нещата са били, както бяха в казармата: „В началото има репресии след това системата, като че ли се движи самостоятелно - тези затворници или да ги наречем поданици, те се следят един друг. И всъщност няма толкова много репресия, колкото

има живот в един шизофренен свят,

когато хората са принудени да живеят двойствен живот и да не казват публично това което си мислят.“

Здравко Попов, съветник на президента д-р Желю Желев, бивш посланик на България в Прага /2006 - 2010/ допълва картината от позицията на свои собствени, лични впечатления от българския тоталитаризъм: „Погледнато формално комунизмът е една система, в която всичките описани характеристики важат за всички страни, но всяка страна имаше особен вид комунизъм, който ни различаваше помежду ни. При вас имаше съветски войски, вие бяхте почти окупирана, при нас нямаше съветски войски. При вас имаше истински колективен опит на съпротива срещу комунизма, при нас съпротивата беше на индивидуално равнище, отделни хора. Колективната съпротива беше някак си пасивна - по скоро неучастие, да не участваш активно в това, което се дефинира като реалност или обществен ред. Моята представа е, че чешкият и българският опит са много различни, както по отношение на тоталитаризма, така и по отношение на съпротивата срещу него. Аз не зная дали тази дума тарикат може да бъде преведена на чешки, но

нашият комунизъм беше тарикатски

някакъв тип и нашата демокрация в момента е тарикатска, т.е някакъв опит да варираш и да се опитваш да оцеляваш както на нивото на власт, така и на нивото на гражданското съществуване. Тоест в някакъв смисъл за нас чешкият опит беше модел, спрямо който можехме да се съизмерваме. Първо събитията 1968 г.- те бяха особени в нашата част на Европа. Това, което се случи в Чехословакия е особен модел, особено събитие И от тази гледна точка не можем да намерим такъв аналог в България. Бих казал, че и полският опит със Солидарност също по някакъв начин беше особен опит, спрямо който българските интелектуалци и хора с по-будно съзнание и съвест се съизмерваха и се опитваха да разберат къде сме ние, къде се намираме в тази историческа събитийностна Източна Европа. Вашата революция се осъществи по различен начин от нашата така наречена революция. Тоталитаризмът си е тоталитаризъм навсякъде - той носи всички тези характеристики на репресивност, на несвобода, на лъжа. Но заедно с това този тоталитаризъм има някакви свои специфични характеристики в различните страни, които позволяват да се говори за различен вид съпротива срещу него. Колкото по - репресивен е бил един тоталитаризъм, толкова по- силна е била съпротивата срещу него. Има много особености, които правят трудно да се сравняват двата типа. А герои има навсякъде.“

Здравко Попов

Според Петър Плацак в Чехословакия моделът за сравнение е била Полша с десетките, хиляди членове на опозиционния съюз Солидарност. Той изрази съгласие с тезата, че всяка страна има своите специфични особености, дори в рамките на една държава. Например

в Чехословакия съществували разлики

между това, което е било в Чехия и това, което е било в Словакия. И докато в Чехия комунистите са били много силно идеологически подковани, в Словакия те са имали особени социално-патриархални характеристики. И като пример посочва, че словашките комунисти са ходели на църква, за разлика от комунистите в Чехия - за Чехия това е било нещо почти невероятно. В Чехия хората, които не са били харесвани от режима са нямали шанс да работят по своята специалност – философи са работели като огняри, интелектуалци като миячи на прозорци, докато в Словакия несъгласните с режима не са могли да заемат ръководни позиции, но са имали възможност да работят по специалността си. В Словакия са излизали книги, включително и преводни, които на чешки би било немислимо да се появят.

Гостът даде и конкретни примери за времето на режима споделяйки своя личен досег със системата. Първият му истински сблъсък със системата бил в първи курс в техникума, когато бил 16 годишен. През 1944 г. баща му е бил в Моравия, успял да хване по радиото излъчванията на въстаниците и се включил в Словашкото национално въстание. Като трофей си запазил два пистолета, които не можели да произвеждат изстрели. Взел ги тайно от дома си – искал да ги поправи. Станал обир на близка бензиностанция съпроводен с убийство. А някой очевидно бил подал сведения за Плацак в милицията. Дошли в училище да го приберат и въпреки, че се установила неговата невинност по случая, намерили в шкафчето му негови текстове. Следователите предали случая на Държавна сигурност и така се озовал на първия си разпит. И продължавали да го призовават чак до падането на режима. Дори го търсили заради някакви серийни убийства на момичета през 1985 година по време на Спартакиадата и се налагало да доказва своята невинност. Освен това е обвиняван в незаконна търговия с картини и какво ли още не…

„Ще ви разкажа още нещо – споделя Петър Плацак. - Подадох заявление за Техническия университет в Прага за специалността ядрени машини и устройства, и това беше специалност, в която вземаха кого ли не. Не че толкова исках да уча, но ми трябваше документ, че правя нещо, за да не бъда обвинен в безделничество. Не зная в България дали е било така, но при нас трябваше или да учите, или да работите. Това всъщност беше робска система - и се надявах , че след една година ще ме изхвърлят, защото аз просто не посещавах занятия. От Държавна сигурност след 4 месеца разбраха, че съм там и ме изхвърлиха. И после бях извикан на разпит и постоянно ми задаваха някакви въпроси свързани с физиката, а аз не можех да разбера какво става и си мислех - нещо те са мръднали. По-късно установих, че те с въпросите си са целели да разберат

дали случайно не искам да направя атомна бомба

и затова посещавам тази специалност. А аз не че не исках, но просто нямах средства за това. Така се забавлявахме с тях от време на време.“

Ондржей Чижек и Петър Плацак

Модераторът Ондржей Чижек припомня, че на едно място гостът казва, че във всекидневния си личен живот е правил абсолютно всичко, което си е поискал и че ДС не е могла по никакъв начин да му попречи. Това насочва разговора към въпроса за личната свобода и интегритет в условията на натиск от страна на властта. „Това беше много лесно - рецептата е много проста – просто не трябваше да искате нищо – когато не искате нищо, нямате нищо, а когато нямате нищо – нищо не могат да ви го отнемат. И всъщност ние не учехме в университет, не можеха да ни изхвърлят от университета, имахме едни такива чудесни професии като например огняр - седите си някъде там на топло в котелното няма шефове наоколо, мяркат се един път седмично и вие може да правите каквото си искате. Да си четете, да си пишете там на топличко. Ние бяхме едно щастливо поколение, защото не преживяхме събитията от 60-те години, както хората от по-възрастните поколения. Всъщност високата цена платиха нашите по-големи приятели, които през 70-те бяха преследвани и изпращани в затвора. Да, ние през 80-те изяждахме по някой пердах, но за разлика от тях не сме били дълго време в затвора. Наистина,

моето поколение мина през комунизма сравнително лесно

като нож през масло - ние бяхме относително млади. Живяхме през този режим, но все пак имахме съзнанието, че високата цена на съпротива към режима е платена от поколенията преди, от хората през 50-те години, когато са най-жестоките репресии”, казва Плацак.

Той основава монархо - анархистично движение, макар че това до известна степен е оксиморон / несъчетаеми, противоположни понятия – б. р./, подобен оксиморон има и в издавания от него вестник, който има подзаглавие „Студентски вестник за хора от третата възраст”. И в рамките на неговото движение той издава манифест, в който се обявява за възстановяване на трона на чешкия крал. Също така прокламира превръщането на социалистическата републиката в парламентарна монархия. „В България, разяснява Плацак, нещата може би не се възприемат по същия начин, защото вашият монарх беше в изгнание, ние в Чехословакия като се чудехме какво може да е най-далечно и противно на комунистите – решихме, че това всъщност е възстановяването на Чешкото кралство. Това беше шега, донякъде сериозна, но сега за мен това е напълно сериозно“. На въпроса, дали комунистите разбират сатирата, гостът сподели: „Аз мисля че комунистите не разбираха изобщо за какво става дума. И на един разпит ме попитаха - как си го представяте това чешко кралство, а аз отговорих - в кралството има кралски заплати. В един момент радикалното крило в Държавна сигурност взе нашия манифест и го отпечата в комунистическия орган „Руде право“. Беше странно, защото се озова на втора страница на вестника, някъде между рапортите на някакви знатни доячки и сред тях манифеста на „Чешките деца“, името на сдружението, за обновяване на чешкото кралство. Странно беше.

И това е най-успешният текст, който съм писал през живота си.

И този успех няма да бъде надминат, защото „Руде право“ имаше тираж от над милион и петстотин хиляди броя. Целта беше да бъде унизена опозицията и да се покаже, че инакомислещите хора са едни идиоти. Но ефектът беше обратен - изведнъж към нас започнаха да се присъединяват десетки, стотици нови членове. „Руде право“ беше полезният идиот. Кръвта на първата чешка династия е в няколко европейски кралски дома. Но в старата Чешка конституция е посочено, че когато кралският род няма наследник и се прекъсне, Земският сейм има право да избере нов крал. Днес може да бъде избран всеки свободен човек. А защо да не изберем принц Чарлс?“, пита с усмивка Плацак.

Още от изложбата на плакатите

В хода на разговора се очерта и картината довела до ноемврийските събития - организирането на серия от демонстрации срещу режима през 1988 – 89 -а. „Тези демонстрации бяха важни, защото те взривиха стената, с която режимът искаше да изолира дисидентите в някакво гето от останалата част на общество. Когато полицаите започнаха да бият майки с колички и слепци, властта се дискредитира сама. Биеха не само хора от ъндърграунда, но и представителите на „сивата зона“. И се получаваше така, че за да всее страх властта затваряше в затвора обикновените хора за неща, за които вече не затваряше дисидентите. Тези демонстрации събраха обикновените, нормални граждани, с дисидентите.

Преодоляха разломите в обществото“,

свидетелства Петър Плацак. И добавя: „Аз си дадох сметка едва на края, мислех, че ще си изживея живота във времето на комунизма. Сега когато се връщам назад, гледам знаците на разпада и се питам как не съм ги забелязал тогава? Може би защото не сме политолози. Смяташе се, че режимът е в добра форма, имаше и по-зле от нас. Първият път, когато си казах, че идва краят на режима беше, когато разбрах, че студентската демонстрация за 17 ноември е разрешена – помислих си това е краят на режима. Ще излязат толкова много хора и той няма да издържи. Не дойдоха, колкото очаквах, но дойдоха достатъчно, за да се случи това,което се случи - да започне Нежната революция”. ≈

Текст: Ориета Антова

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Ориета Антова #Дагмар Остранска #Петър Плацак #Чешки център #velvet november #Нежна революция

0 notes