За Константин Илиев и…
Преди години разговаряхме с именития ни виолончелист проф. Венцеслав Николов по повод поредните концерти в Сити Марк Арт Център на камерен ансамбъл „Силуети”, който е под негово ръководство. Той живее в бившия апартамент на големия наш диригент и композитор Константин Илиев (1924 – 1988). Връщаме се към тази наша среща с проф. Николов, защото той единствен, посвети паметна вечер за Константин Илиев в деня на неговата сто годишнина 9 март 2024…
За нея – малко по-долу в публикацията. Тогава в цитирания текст във „въпреки.com” проф. Венцеслав Николов сподели: „Това е домът на Константин Илиев, в който аз съм идвал много пъти и сме си говорили дълго. Той сядаше на това канапе, аз сядах тук /посочва едно кресло/ и си говорихме. Първите десетина години като се нанесохме тук, имах чувството, че съм на гости на Константин Илиев. И понеже непрекъснато пътувах и се връщах тук за по няколко дни и не успявах да свикна. Наскоро си дадох сметка, че от десетина години, аз живея тук от 25 години /станаха повече –б.а/, вече се чувствам у дома си. Доста дълго време мина в този период. Моите студенти като идват – аз правя рождени дни на Константин Илиев тук – и си говорим за него се чувствам на гости и се оглеждам къде е той”.
проф. Венцеслав Николов
Бил е близък със семейството на Константин Илиев. Баща му го запознава с диригента и композитор, когато е бил пет-шест годишен в Русе. Водили го на „Травиата” на Верди, която дирижирал маестро Илиев, вероятно нямало на кого да го оставят. Бил на първия ред, зад диригентския пулт. Заспивал по време на второто действие, но се събуждал на последното. Венцеслав Николов дори ни изтананиква точно в кои моменти на спектакъла се случвало това. Вече много по-късно, когато разбрал, че Мария (Принц) след смъртта на именития си баща категорично отказвала да се върне в България от Виена, а синът /малкият му Димитър, за когото също ще стане дума в текста – б.а./ му също починал. Челистът след дълги перипетии успял да купи апартамента от нея. „Моето мнение тогава беше, че е хубаво да се направи музей на Константин Илиев. А тя каза: „Кой ще се занимава с това?” В някакъв смисъл аз сега съм част от този музей.
Почти всичко е така, както беше. Имам и негови ноти, много съм свързан с него. Свирил съм и доста негови неща”. / Константин Илиев му посвещава и произведение "Solo per VenziCello" - пиеса за соло виолончело, 1987 – б.а.. /. Независимо от разликата в годините, почти 20, ги е свързвала взаимна симпатия, малко неочаквана, защото Константин Илиев бил с доста сложен характер, но никога не се чувствал потиснат от него. „Винаги съм се чувствал много свободно с него. Той умееше да разговори хората. Предполагам, че е имало някаква хармония в характерите. Освен това аз го търсех, обаждах му се от време на време. Странна беше връзката. После започнах да свиря негови неща. Бях в кръга му, когато той не беше вече диригент на Софийска филхармония, беше в изгнание, а аз бях в неговия кръг. Константин Илиев беше много чаровен и беше голяма личност. И, за съжаление, от тази си възраст мога да кажа, че аз съм по-възрастен от него сега. Той почина по-млад (на 63 години) , тогава, когато трябваше да тропне по масата и да каже нещо, той не го правеше, дърпаше се. Имаше случаи сега като мисля ретроспективно, той можеше да тропне по масата и да овладее положението у нас, защото всички го уважаваха и имаха страх от него, а той се дърпаше, плашеше се. ”
В апартамента много неща напомнят за Константин Илиев – запазената библиотека, част от мебелите и не само…
Верен на личната си традиция проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ на 9 март 2024 г. почетоха със специална вечер100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик Константин Илиев в Сити Марк Арт център /бившето кино "Левски"/ в София. Всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на големия наш музикант през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев "Слово и дело". 27 години след първото си издание тя отново тръгва към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав Илиев. Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“ е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев.
проф. Венцеслав Николов и ансамбъл "Силуети"
Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изявява и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света.
При представянето арх. Венцислав Илиев сподели: „Благодаря на Венцеслав Николов, актрисата Мара Чапанова /съпруга на композитора Георги Тутев (1924-1994) и близък приятел на Константин Илиев – б.а./, вдъхновителка на това издание. Тя ми се обади миналата година с идеята да направя второ издание на книгата. Моментално реших да свърша това. Заех със задача, която никак не беше лесна, защото никога не съм се занимавал с подобна дейност – да направиш книга, да я издадеш е сериозна работа, да намериш издател, да намериш хора, които помагат и най-вече да намериш начин да оформиш корицата. Вие видяхте първото издание, което никак не ме задоволяваше като оформление. Реших да използвам тази снимка на Юскеселиев /Христо –б.а./, известния фотограф. На фона на диригента и оркестъра и публиката. И тогава реших да направя точно този образ и неговите характерни моменти, чело, лице, палка и ръка – да бъдат извадени като картина на Караваджо, да се покаже истинската същност на този човек.
Книгата е много интересна, защото тя не е само за музиканти, а за всеки един културен човек, а би трябвало да бъде за всеки един българин, който се интересува от история и, който се интересува от това какво представляваме ние. Повечето от събитията, които са описани в книгата, като че ли не засягат пряко него. По-скоро неговото творчество, това, което той пише за своите произведения е на фона на една много широка картина на историята, за мен много близка, за повечето млади хора – далечна. Най-странното е, че този творец, който дълбоко в себе си винаги е смятал, че е композитор, поне той ми го е казвал или би искал да остане в историята като композитор, но без диригентската му практика, това би било невъзможно. Само, благодарение на това, че той е бил и диригент и то не какъв да е публиката и хората са могли да чуят не само изключителни произведения, които по това време не са били, въобще, допустими 1947 до 1950 година, но и неговите съвременници, композитори, които творят в съвсем нова светлина и работят в една естетика, която дълбоко е била неприемана първо от неговите колеги, по-възрастни композитори по това време, защото така са били устроени. Такова е било времето. Те не са ги отхвърляли, но са ги критикували много жестоко. Говоря за един период до към 60-те 1962 – 1964 година.
От ляво на дясно: Васил Казанджиев, Лазар Николов, Катя Вълева и Константин Илиев
Даже на едно място той казва, че са жертвинягите, но както са жертвинягите, все пак тяхната музика е достигала до публиката, достигала е до хората. На много места той казва, че задачата му е да възпитава публиката в слушането на музика и то на съвременна музика. Това е изключително ценно в неговата биография. Той беше човек с мисия и неговата мисия беше да създава музика, която да е модерна, която да е българска. Той никога не е мислил, че български творци могат да бъдат втора цигулка на това, което се твори оттатък, отвъд Желязната завеса и, която по онова време е била отхвърлена от официалната култура тук.
Най-интересното е, че в трите сегмента, както маестро Веселин Байчев (диригент, ученик на Константин Илиев –б.а/ пише в предговора на книгата, става въпрос за едни и същи лица, едни и същи творци по различен начин. Константин Илиев беше и такъв човек – в един момент за него някой е гений, в друг момент, той е долу в земята. При него нямаше сиви тонове, нямаше полу тонове. Имаше цветни и възвеличаващи неща или точно обратното – заклеймяващи характеристики. Това един недостатък, но той беше такъв.човек на резките контрасти и на бурните емоции.
арх. Венцислав Илиев
За щастие, аз разполагам с доста писма, поради обстоятелството, че не съм живял с него непрекъснато. Те са се развели с майка ми, когато аз съм бил на две години, но след това цял живот съм имал с него непрекъснати контакти. След като запазих уводната част на Валя Илиева, която е съставителят на изданието, третата съпруга на баща ми, и за словото на Константин Илиев от Киприана Беливанова, също от първото издание, помолих маестро Байчев да напише няколко думи и той написа :“За Константин и неговите три живота“. Накрая има и няколко думи от мен.
Ще завърша с нещо, което е изключително ценно и винаги ми е правило много голямо впечатление и показва, че той е човек с мисия. Той ми пише в писмо, годината е 1970, когато за първи път напуска Софийска филхармония по едни или други причини. Тогава е на 46 години. „Не ме напуска мисълта, че не мога да дам на нашата култура това, което ѝ дължа. Лошо е, когато човек се роди по-късно от времето си, но още по-лошо е, когато се роди по-рано.“ “
Константин Илиев
По повод на тази незабравима вечер още на другия ден музикалният критик Екатерина Дочева написа в блога си Decresendo много личен текст, озаглавен „Константин Илиев – едно тъй дълго отсъствие“. Нашите читатели знаят, че ние след уговорка и съгласие от нейна страна публикуваме във „въпреки.com” нейни текстове и винаги се аргументираме защо. Този неин текст не бихме могли да публикуваме, просто така, защото е забележителен и важен. Той е личен, преживян дълбоко. Затова само ще цитираме част, като пускаме и линк към него. Той, според нас, трябва в цялост да се прочете от блога ѝ, а не като публикуван от друг.
„С напредването на годините все по-често си мисля за „неправилните“ хора, които срещнах в живота си. За бунтарите. За тези, които имаха неимоверната енергия да отстояват себе си в изкуството, с което се занимават. Които имаха смелостта да грешат. Да рушат и да строят. Хора взривни, в движение, което не можеше да се следва, камо ли да се повтори. Хора с клокочещ, вулканичен талант. С характер. С необикновена мисъл. С непреклонен дух, способен да доведе до катаклизми…
Константин Илиев дирижира, фотоколаж Василка Балевска
И тук мисълта ми изправя образа на композитора, диригента, педагога, писателя Константин Илиев (9.03.1924- 6.03.1988) – с всичките ми осъществени и неосъществени срещи с него, с възторзите и разочарованията, с конфликтните моменти, последвани от протегнатата ръка на по-мъдрия – за голяма моя изненада. Той беше човек, който влияеше страхотно, самото му присъствие бе коректив – не по отношение на поведение, благост и други от този род. Бе естетически коректив, мощен естетически коректив, бих казала. Дори и тези, които открито го ненавиждаха, някак внимаваха – нямаше как да не съзнават, че ги превъзхожда и като музикант, и като култура, и като човек, който можеше да бъде светкавично безцеремонен в определена ситуация. Можеше също да е много ларж, да е отзивчив покровител, без каквато и да е демонстративност. Бе по-свободният човек.“
В предговора към първото издание на книгата, който е публикуван и във второто Валя Илиева завършва с думите: „Нямам думи да изразя благодарността си към фондация „Отворено общество, без чиято безценна финансова помощ , изданието на тази книга не би било възможно. Към тези мисли прибавям възхищението и благодарността си към композитора Иван Спасов – двигател на това издание.“
Иван Спасов /л/, Константин Илиев /ц/ и Лазар Николов /д/
Иван Спасов (1934-1996) е приятел на Константин Илиев и човекът, който издава единствената книга със симфониите на Константин Илиев. В едно много съкровено изказване той завършва с думите: „...Питам се: къде са книгите /именно книгите/ за Илиев, за неговите опери и симфонии, за камерната му музика? Как и откъде студентите, музикантите и любителите, историците ще се запознаят с тази толкова богата творческа биография? Нима не трябва всеки да върне поне малка част от това, което е взел, което е научил от Константин Илиев?..." (Иван Спасов, "Небесносиньо утро, пладне и път след пладне", издателство „Музика“, 1989)
И нещо в скоби или не съвсем. Тази година се навършиха 90 години от рождението на Иван Спасов на 17 януари. По този повод в цитирания от нас блог Екатерина Дочева написа: „Фестивалът “Зимни музикални вечери “Проф. Иван Спасов” в Пазарджик тази година се провежда от 1 до 4 февруари. В програмата, публикувана много късно впрочем, е отбелязано, че тази година фестивалът чества 90-годишнината на проф. Иван Спасов – композитора, който го създаде и благодарение на когото фестивалът имаше своите славни страници в миналото – и в репертоарно, и в артистично отношение. Освен композитор с произведения, които чакат като спящата красавица да дойде принцът, за да разбуди застиналото около тях пространство и да ги съживи, така да се каже, Иван беше много мощен в талантите и културата си човек, отправил мисълта си не само към личния си интерес, но и към перспективите на българското модерно звукотворчество.
Иван Спасов
По негово време на този фестивал съм слушала много премиери и съм присъствала на великолепни изпълнения на музика от композитори, чиито имена днес се произнасят много, много рядко – като Константин Илиев, Георги Тутев, Симеон Пиронков, Димитър Тъпков, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Лазар Николов (Лазар има шанса, наречен Драгомир Йосифов, който се бори самоотвержено музиката му да се чува понякога), като способни композитори от поколението след тях. Музиката им е почти в същата ситуация като музиката на Иван Спасов. Единствено Васил Казанджиев, понеже е жив и продължава да пише (да е жив и здрав!) има един кръг от изпълнители, които припомнят името му и музиката му с всяка световна премиера. Поне веднъж годишно! От години вече много, много рядко някой диригент решава да поеме риска и да влезе в ролята на принца от прочутата приказка, за да изпълнява техни творби. “Софийските солисти” с Пламен Джуров правеха изключение, също ансамбълът “Музика нова” с ръководител Драгомир Йосифов на спорадичните си концерти, понякога филхармонията. Сега Радиооркестърът през своя нов диригент заявява родолюбива позиция, което предстои да видим…в какво точно ще се изрази. Този сезон започнаха с автори от т. нар. второ поколение.“ /Целият текст на Екатерина Дочева може да прочетете тук/. Публикацията ѝ е озаглавена „Отмъщение, подигравка или престъпно нехайство?“
С право тя визира настоящия директор (началник) на Фестивала Григор Паликаров. Слушах му интервюта по повод събитието и ги оставам без коментар, освен с една дума – Срам! Толкова по темата.
Ансамбъл "Силуети"
Защо го вмъквам към текста за Константин Илиев? Не е необходимо да обяснявам. Не съм музиколог или критик. Но като меломан с отношение към съвременната, авангардната музика ми се искаше да присъствам концерт на водещите ни оркестри с музика на Константин Илиев, Иван Спасов и всички техни приятели и съмишленици. Те са едно от талантливите лица на европейската музика на ХХ век…
Да, на концерта на Симфоничния оркестър на БНР на 5 април с надслов „Поглед към Вселената“ в обещаните творби на български композитори в концертите им ще изсвирят„Очите на нощта” от Константин Илиев, един от най-значимите ни съвременни композитори, творили в сферата на така наречения „български музикален авангард“. Последното си симфонично произведение композиторът създава през 1987 г. и го посвещава на своя приятел - диригента Алипи Найденов. Така са го обявили в програмата си. А от Националната опера и балет плануват през новия сезон 2024-2025 г., на 6 декември в Софийската опера ще бъде изпълнена ораторията „Коледа” за женски и мъжки хор, тенор, бас, говорещ глас, 2 рояла и ударни композирана през 1984 и „Фрагменти“ от 1968 г.от Константин Илиев.
Да припомним, че на 3 октомври 1962 г. в Софийската опера е премиерата на операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев с либрето на Михаил Хаджимишев. За основа на либретото е използвана повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов и нейната драматизация „Ръка Илиева“. Постановъчен екип: Васил Казанджиев, Михаил Хаджимишев и Ана Хаджимишева. Участват: Йордан Знаменов, Георги Генов, Асен Селимски, Павел Герджиков, Димитър Кожухаров, Лили Йорданова, Бойка Косева, Иван Михайлов, Ана Алексиева, Надя Шаркова. Константин Илиев посвещава операта на Любомир Пипков.
Засега това е обявено официално...
Константин Илиев
И нещо лично – благодарение на родителите ми и най-вече на майка, която ме водеше на концертите на Софийска филхармония още преди да тръгна на училище. По-голяма си ходих и без нея - сама или с приятели. И винаги се знаеше, че концерт под диригентството на Константин Илиев не бива да се пропуска. Последният му концерт, на който присъствах в зала 1 на НДК бе 1984, когато дирижира Осма симфония на Густав Малер, известна също като “Симфония на хилядата”. След него тя е изпълнявана в България само още два пъти под диригентството на Емил Табаков 1991 и 2019.
До скоро не знаех, че Константин Илиев има първороден син от краткия си първи брак във времето, когато е бил в Русе като създател на симфоничния оркестър в града и основател на Русенската опера. Второто издание на книгата му „Слово и дело“ ме срещна с арх. Венцислав Илиев и той ми помогна да снабдя приятели с нея, които нямаха възможност да присъстват на премиерата ѝ в София. Уви, тя не може да се намери по книжарниците и по големите вериги за продажба на книги… Второто ѝ представяне бе в съпътстващата програма на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ на 21 март 2024 в Русе.
арх. Венцислав Илиев
Всички знаем за дъщерята на Константин Илиев пианистката Мария Принц, присъствали сме на концертите ѝ, колкото и рядко да идва в България или избягва да идва. Живее във Виена. За малкия му син Димитър Илиев (1959-1992) само отбелязват, че е починал…А той е изключително талантлив художник, твърде рано напуснал нашия свят. Миналата година, точно по това време в Столичната галерия „Стубел“ негови приятели организираха изложба с творбите му от фондовете на Националната галерия, СГХГ и лични колекции.
В текста си като въведение към изложбата Силвия Чолева пише: “Човешката памет е крехка, изменчива, избирателна, а забравата е постоянната спътница на информацията, с която сме затрупани. Как отсяваме, кое помним и защо, кое се скрива, изтласкано навътре в съзнанието и чака да се появи или да изчезне завинаги? В опита си (може би отчаян) да запазим части от един отминал свят, който пластовете време неумолимо затрупват, се надяваме, че той може да бъде съхранен и разпознат от тези след нас през изкуството, през неговото съпреживяване.
Димитър Илиев Автопортрет, 1983
Възможност да осъществим този опит е „Нощта“ – изложбата живопис на Димитър Илиев. Бихме могли да я разчетем като една от частите на голямата картина на протичащото време. Също картина на отминалото, без което настоящето не би било цялостно. Тя е и опит разговорът, общуването с творбите да продължи през времето, а защо не и задочният диалог с техния автор. Димитър Илиев е част от артистите, които преработват енергията и драматизма на 80-те и началото на 90-те години на 20 век в творчество, изпълнено с мрачни предчувствия, но и с очакване, с надежда.“
Като за миг изключим за каква сфера на изкуството става дума, написаното сякаш като усещане се отнася и за музиката, създадена от Константин Илиев.
Вероятно там Горе са заедно баща и син. Единият сътворява музика, другият рисува с тъмните си краски.
А ние ще завършим с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков, изписани на заключаващата четвърта корица на книгата.“…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив
0 notes