#душичка | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

Критичен поглед: Пътешествия с Олга Токарчук във време на изолация

Досега във „въпреки.com” някак си се бяхме разминавали с книгите на Олга Токарчук. Знаехме, че е лауреат на Нобеловата награда за литература за 2018 година, но вниманието ни беше като че ли по-скоро насочено към другия нобелист обявен заедно с нея, макар и за 2019 година – Петер Хандке.

Което беше малко несправедливо, защото прозата на Токарчук е космополитна, но и по-близка да нашето славянско светоусещане. Но може би и скандалите около наградата на Хандке отместиха нашето внимание. А и той има перфектен преводач – проф. Владко Мурдаров, който сподели пред „въпреки.com” преди време защо превежда Хандке /прочетете тук/. Впрочем, и Токарчук има прекрасен и отдаден преводач като Силвия Борисова. Но в крайна сметка всяка истинска среща се получава, когато сме узрели за нея. Така стана и с нашето запоз��анство с книгите на Токарчук. По време на изолацията, когато книжарниците бяха затворили, а издателствата не печатаха книги, ровейки в домашната библиотека, за да намерим нещо непрочетено, попаднахме на „Правек и други времена” от Олга Токарчук. Книгата е издадена през 1996 година у нас от издателство „Алтера” в превод на Георги Кръстев. И така започна нашата среща с нейните романи. И когато издателствата започнаха да печатат отново се появи „Карай плуга си през костите на мъртвите” /издателство ICU в превод на Силвия Борисова/.

Бяхме пропуснали срещата с полската писателка при посещението й в България, но сега в изолация имахме възможност да се докоснем до нейния свят. А той е изключително богат – на интелект, ерудиция, наблюдения, позиции, оценки, случки. При това, тя не пише псевдоинтелектуално, неразбираемо и маниерно, както има доста случаи в съвременната литература, включително и в българската. Стилът й е четивен, но същевременно не за сметка на разкриването в дълбочина философията на човешкото битие. А на Панаира на книгата пред НДК тази година открихме и „Бегуни” /изд. ICU в превод на Силвия Борисова/ от Токарчук – роман за движението и пътешествията, които точно в този момент ни бяха отнети. И така, този роман, както и другите й, за които споменахме, попаднаха на точното място в точното време за нас. Книгите на Олга Токарчук са наистина полифонични произведения и разказват за пътешествията на духа. Това не са романи в класическото им разбиране, особено „Бегуни”, а модерна проза, в която няма и не е нужна чистота на жанровете.

Даже някои отричат определението за роман на „Бегуни”, въпреки че това е един истински постомодерен роман. А писателят Георги Господинов го определя така: „Книга лична и световна едновременно. Роман отвъд конвенциите на романа, отвъд уседналостта на света и литературата, който не се страхува да събира истории, да наблюдава, да спира и тръгва пак. Роман за пътуващия през света и времето човек. За бягащия, за неуседналия и тревожния. За неспокойството да си жив и любопитен. Една от най-добрите европейски писателки днес с един от най-хубавите романи на новия век”. Заглавието препраща към руската старообрядческа секта на бегуните, които вярват, че съприкосновението със злото може да бъде избегнато чрез непрестанно движение в пространството. Останеш ли на място, си уязвим; движиш ли се, душата ти може да бъде спасена. Токарчук извайва множество истории с различни герои и различна дължина – от няколко изречения до цели страници. Читателят следва пътешествениците от век във век, от пристанище на пристанище и от летище до летище. Това физическо пътуване е предпоставка за едно друго, по-дълбоко и напълно непредсказуемо пътешествие – навътре към глъбините на собствената ти душа. Общото между всички истории е копнежът по свободата и търсещият дух.

Олга Токарчук и Георги Господинов - снимка архив

Художествено и реално се преплитат, а до тях се нареждат разсъжденията на Токарчук по най-разнообразни теми: козметика за път; структура на летищата и тяхното въздействие върху човешката психика, маорите, Уикипедия, и още, и още… Съвършено преплетени разкази, предназначени за пътуване, както и размисли на тема човешкото, животът и смъртта. Олга Токарчук повежда читателя отвъд повърхностния пласт на модерността, все по-дълбоко и по-дълбоко, до сърцевината на човешкото. А самата тя казва в лекцията си при получаването на Нобеловата награда: „Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост”.

Иска ни се да направим и един паралел на нейния стил и творби с български автор – Георги Господинов. При него по подобен начин във „Физика на тъгата”/изд. „Жанет 45”/, а и във „Времеубежище” /изд. „Жанет 45”/се преплитат случки, истории, времена без да са извън времето и пространството. Впрочем, голямата литература е точно такава – без да е външно актуална, да попада в тъканта и епицентъра на събитията и времето. Така, както се случва във „Времеубежище” на Георги Господинов и в „Бегуни” на Олга Токарчук. Защото в романа на Токарчук има теми, които станаха актуални не само заради изолацията. Да споменем реакцията на света срещу расовата дискриминация и възмутените писма в романа на Йозефина Солиман до Франц I, император на Австрия по повод на неговата Стая на чудесата, където е поставено посмъртно чучело на баща й, чернокожия Анжело Солиман, дворянин при чичо му император Йозеф. При това гостите на монарха могли да разглеждат екземпляра, облечен само с препаска от трева. И друга актуална тема, която е в „Карай плуга си през костите на мъртвите” – за природата, животните и нашето място в техния свят. А не за тяхното място в нашия жесток свят на ловци и мошеници.

Олга Токарчук по време на нейната реч при получаването на Нобеловата награда - снимка архив

Или пък за отговорността на полската държава към своите евреи, за която някои националисти в нейната страна искат едва ли не изгонването й. Но както казва Токарчук: „Няма полска култура без еврейска култура“. Токарчук оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, написал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша.

И за още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук ни се иска да отбележим. Както във „Физика на тъгата”, така и в „Бегуни” липсва класическата фабула и действието се изгражда от фрагменти на истории, които тръгват, после изчезват и по-късно се появяват пак дори без финал, спомени, случки, притчи, преживявания. Те заедно създават енергията и движението на сюжета, потопен в минало, настояще и бъдеще. Това определено е в съзвучие и с фрагментираното светоусещане на съвременния човек. Подобно повествование обаче не винаги се възприема добре от публиката. Една българска читателка /Ина/ беше написала във форума под „Бегуни”: „Трудно разбираема. Накъсани истории без връзка помежду им. Неясно послание. Не успях да я прочета до края. За мен загубено време”. На което пък преводачката Силвия Борисова беше отговорила: „Колко жалко. Разминали сте се с една уникална по форма и съдържание хубава смислена книга, Ина”. А друга читателка Р. Я. беше категорична: „Не ми хареса. Стилът е кичозно - интелектуален, мисълта - хаотична, но не в романтичния смисъл, като цяло не открих нищо, което да си заслужава в книгата”…

Впрочем, тези мнения са разбираеми. Защото българският читател не е много приучен да възприема по – сложната извънфабулна литература. Въпреки, че много читатели пък харесват книгите на Георги Господинов. И има, разбира се, и други мнения по повод на „Бегуни”. Читател Узунов в свой текст беше написал: „Писането, от което имам нужда - на пръв поглед хаотично, разказва множество истории, в които можеш да се изгубиш, истории, в които привидно няма единна фабула, няма стиковка, но писане, което преживяваш. Може би преди време не бях дозрял за тази книга, затова и я оставих”. И още: „Искало ли ви се е да пътувате, да не седите на едно място, да не сте потънали в делника - с една дума да бъдете БЕГУН? Копнея да бягам без посока, да изследвам света в неизследваните му кътчета; да се губя из летищата, да се сблъсквам с множество хора, които никога повече няма да видя. В известен смисъл да живея като номад, защото животът е движение, той не харесва уседналостта. Спреш ли, значи вече си мъртъв - това е посланието на „Бегуни". И завършва: „Не може да я преразказваш, не може да я опишеш по някакъв друг начин, но трябва да препускаш с нея, с историите й, за да осъзнаеш, че посланието, което животът винаги ти е давал, е изразено с думите на авторката: „Мърдай, върви, не спирай. Благословени вървящите”!

Токарчук пише в книгата: Какво говореше онази жена, бегунката

– Клати се, движи се, върви. Само така ще му се изплъзнеш. Този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято, само тогава му бягаш, когато се движиш. Той властва над всичко неподвижно и мъртвешко, над всичко безволно и безсилно.

Значи движи се, клати се, люшкай се, върви, тичай, бягай, à си забравила и си спряла, à са те сграбчили ръчищата му, ще те превърнат в кукла, ще те задуши дъхът му, вонящ на дим и изгорели газове, и на големите извънградски сметища. Той ще превърне твоята пъстра душа в малка плоска душичка, изрязана от хартия, от вестник и ще те заплашва с огън, болести и война, ще те преследва, докато не изгубиш покой и не те замъчи безсъние. Ще те дамгоса и ще те впише в списъците си, ще ти даде документи за падението. Ще наблъска мислите ти с маловажни неща, какво да купиш и какво да продадеш, къде е по-евтинко, къде скъпо. И ще почнеш да се вълнуваш само от незначителни въпроси – цената на бензина и влиянието й върху изплащането на кредитните вноски. Ще се мъчиш всеки ден, сякаш живееш за наказание, но никога няма да узнаеш кой и кога е извършил престъплението и какво е то /…/

/…/ Който спре – ще се вкамени, който се задържи, ще бъде закарфичен като пеперуда, сърцето му ще бъде прободено от дървена игла, ръцете и краката му – продупчени и приковани към прага и пода.

Точно така умря този, който се разбунтува. Хванаха го, приковаха тялото му към кръста, да не мърда като насекомо, на показ пред човешките и нечовешките очи, особено обаче пред нечовешките, щото те най-много обичат всякакво театро; не е чудно, че го пресъздават всяка година и се молят тържествено пред едно мъртво тяло.

Тъкмо затова всички тирани, слуги адови носят в кръвта си омраза към номадите – затова преследва�� циганите и евреите, затова насила изселват и разместват по земята свободните люде, дамгосват ни с адрес, който е присъда за нас /…/

В крайна сметка романите, за които стана дума – на Олга Токарчук и на Георги Господинов, ни карат да преосмислим пътуването – дали да бъде просто мъкнене насам – натам, без особен смисъл и просто да се преместваме в пространството, за да избягаме от себе си. Или да намерим себе си и свободата в тишината на дома, но да пътуваме с книгата и духа като интелектуално предизвикателство. И още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук – тяхната кинематографичност. Но не от гледна точка на тяхната възможност за визуализиране, въпреки че и такава има, както доказа Тео Ушев с филма по „Физика на тъгата”. А от структурирането и композирането на фрагментите, чрез който се изгражда цялостното повествование по нелинеен път.

Не говорихме подробно в този текст за другите два романа, които споменахме – „Правек и други времена” и „Карай плуга си през костите на мъртвите”. За „Карай плуга си през костите на мъртвите”, който представи у нас преди време, Токарчук сподели, че е нещо като предизвикателство да пробва възможностите си да напише криминален роман. Резултатът е наречен от критиците „еко трилър” и става по-скоро многопосочна творба, надхвърляща границите на жанра. Макар да има всички негови белези, книгата поставя важните теми на съвремието за отношението към природата и животните, за равновесието, което е нарушено, но също говори и за проблемите на посттоталитарното общество. А в „Правек и други времена” Токарчук умело преплита усещането за времето и успоредното протичане на човешкия живот в селището Правек, колкото реално, толкова и сякаш откъснато от света, но не и от хода на историята място. Един микрокосмос на съдби и истории — истории за природата, ангелите и човека. „Метафизическа приказка”, както самата Олга Токарчук го нарича.

Олга Токарчук с романа си “Книгите на Яков” - снимка архив

А ние се надяваме, че ще можем скоро да прочетем един друг много нашумял неин роман – „Книгите на Яков”. Основната фабула в него се върти около живота на историческата личност Яков (Якуб) Лейбович Франк – евреин по произход, живял във втората половина на 18 век. Човекът, дал началото на религиозното движение – сектата на франкистите. Сменил три религии – юдаизъм, ислям и католицизъм и създал своя собствена. Пребивавал 13 години в католическия затвор в Ясна гура – Ченстохова – едно от най-светите места за поляците. Книгата проследява историята на неговите последователи, преминавайки между другото и през богомилите. Част от действието се развива във Влашко, където Франк пребивава като дете. Почти 1000 страници, на които авторката търси отговор на въпроса за облика на днешна Европа и разказва за един изключително неудобен за католическа Полша образ и историческа личност.

Когато Токарчук за първи път прочита за Франк, тя разбира, че много хора имат силни мотиви да забравят историята му: полските католици, смутени от начина, по който Франк се отнася към църквата (той е бил затворен в манастир за тринадесет години); ортодоксалните евреи, които смятат Франк за предател; и дори полските потомци на Франкистите, неговите последователи, които може би не искат да им се припомнят еврейските корени. Така че очакваме и на български език този нашумял роман на Токарчук, в който както и до сега авторката върви смело, компетентно и майсторски през времето и историята. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S. Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша. Едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. Сред престижните призове, на които е носителка, е Man Booker International 2018 за английския превод на „Бегуни” (Flights), дело на Дженифър Крофт, наградата Нике (четирикратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски и др. През 2004 г. е финалист за международната награда IMPAC, през 2012 г. е номинирана за Нобеловата награда за литература, а през 2019-а я получава. Тогава е и финалист за Man Booker International. Психолог по образование, Токарчук е последователка на Карл Юнг, чиито произведения сочи за свое вдъхновениe. Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

#Критичен поглед #Олга Токарчук #Георги Господинов #Нобелова награда #Петер Хандке

0 notes