#говоря на звездите

[icho-chan]

Те двете

Тя е силна. Тя е силна за триста.

(Аз пък още си плача за всичко.)

Получава това, което поиска.

(Аз ревниво си пазя мечтите.)

Дирижира небето и рисува звездите му.

(Аз наум си говоря с Луната.)

Може всяка измислица да превърне във истина.

(Аз се крия в очите на вятъра.)

Тя печели играта. Така е създадена.

(Аз пък губя. И губя редовно.)

Тя е тази, която тръгва първа със знамето.

(Аз събирам парченца от счупени стомни.)

Тя уцелва мига. Знае точното време.

(Аз не мога така, не отричам.)

...

Тези двете отдавна живеят във мене.

И понякога чак ги обичам.

Радосвета Аврамова (caribiana)

#caribiana #бг поезия #бг текст #българска поезия #поезия

[naeyomy]

your name...it has taken my whole heart.

Броя звездите по тавана... Така е празно... Липсва ми гласът ти. Не се научих как се спи без теб. Сънят ми е объркан и безпътен. И пълен до небето с ветрове... Мълчи ли ти се...И на мене също... Не искам да говоря с никой друг. Днес само тишината ме прегръща и трие безпощадно всеки звук. Какво си ми...Любов-безсъние, любов на срички, обич до без дъх... Най-трудното ми утро за разсъмване... Най-неизминатият дълъг път... И ми е празно...много ми е празно... Измислям си, че си говоря с теб. А името ти (как е кратко само) ми е заело цялото сърце.

caribiana

Най - често, човекът от който най - много се нуждаеш, те научава, че нямаш нужда от никого… Most often, the person you need the most teaches you that you don't need anyone… ~Nadezhda Toshkova

Знаеш нечие име, но вече не го произнасяш. Не го крещиш, не го шептиш, не го приемаш за някой друг, от някой друг. Никой. Не трябва да трепти, да раздвижва въздуха, да има свой живот, да обозначава, да разкрива. Не трябва да напомня. Не трябва да напомня! Затова не го чуваш дори наум в дългите си вътрешни разговори. Сега предпочиташ новият му синоним - самота. Но все пак знаеш, знаеш нечие име.

~Надежда Тошкова

Прекрасен нов месец Подарете си нежност... Подарете си любов... Подарете си красота....все дребни неща но истински.... Have a wonderful new month Treat yourself to tenderness... Give yourself love... Give yourself the gift of beauty....all small things but real....

От тебе няма да си взема нищо. Ще си отида без да разбереш. И няма да се питам дали искаш поне да се опиташ да ме спреш.

Това, което мога да ти дам, е обич. Но мисля, че за теб е все едно... Земята е огромна и ти можеш да си намериш купища любов.

А моята �� все така ненужна... Скимтяща, малка, свита на клъбце, разплакана понякога и често тъжна, и с много наранено сърчице...

Не е за теб. Ти искаш по-голяма. А тя е свикнала да я отритват. Така е свикнала да я раняват, че вече и е трудно да опитва да устоява на човешките капризи, да бъде силна, мъдра и добра. Отдавна е раздала двете ризи. И няма неударена страна.

Понякога заспива и сънува как някой ден ще се намери кой да я поиска без да се преструва. Да я превърне в истинска любов. Да излекува всичките и рани. Да я прегърне. И да помълчи. И дълго, дълго да я гали с длани. До скоро мислеше, че ще си ти.

caribiana

Обич на длан Вземи дланта ми в своята ръка и погадай по линиите, дето я пресичат... Дали ще бъда влюбена завинаги? Дали ще бъда някога обичана? Прокарай пръст по малките пътечки, които лъкатушат като ручеи. Предсказвай ми, че ще се влюбя, макар да знам, че вече се е случило. Накрая в шепите си скрий дланта ми. Не казвай нищо... Нека помълчиме. И без гаданията вече знам - прочел си в нея твойто име.

сaribiana

НЕ МЕ РАЗБИРАЙ... Навярно те обичам по-различно. Не точно както си си го представял. Но съм такава и ... така обичам. По-тихо. По-дълбоко. До забрава. И няма да съм тази, дето ще ти сервира някакви дълбоки драми. Аз просто пазя всичко във сърцето си. Това е обич, знаеш ли...не знаме. И някак ми е глупаво да я доказвам с безсмислената показност, която отвън е шарена, а вътре - празна. За мене обичта е ... свята. А другото е вятър и мъгла... Цъфти лудешки, после прецъфтява... И аз не мисля, че това е любовта. Любов е нещото, което продължава дори когато мине пролетта, дори когато пъстрите цветчета полегнат тихо мъртви във пръстта. Но любовта остава. И им свети. И не, не чакам да ме разбереш. Отдавна зная, че не си приличаме - различни хора от различни светове. И все е обич уж...А е различна...

caribiana

"Когато преминеш от една крайност в друга, разбираш къде е точката на равновесие и какво ти трябва, за да го постигнеш. Освобождаващо е това люшкане, изпадат толкова ненужни неща"

"When you go from one extreme to the other, you understand where the balance point is and what you need to achieve it. It's liberating that swing, so much unnecessary stuff falls out"

Не...Не ме превръщай в някаква мечта. Не ме затваряй в сън или фантазии. Аз имам дъх, и пулс, и рамена, и устни ... и за теб съм ги запазила. Аз имам нежност, колкото света, която просто трябва да раздам на някого. И за това не мога да заспя. И за това не спирам да те чакам. И...моля те...не ме превръщай във копнеж! Копнежите умират на разсъмване. Аз имам обич във това сърце, която просто трябва да се сб��дне!

Caribiana

Има дни, в който само ти можеш да ме зарадваш. Има дни, в който само усните ти не горчат. Има дни,в който само с теб ми е топло. Има дни в който страшно ми липсваш, ужасно ми липсваш. Има дни,в който само ти можеш да ме спасиш от плача, от страха, от горчилките, от студа. Има дни,в който аз просто немога без теб. Кои дни? Всички до един

There are days when only you can make me happy. There are days when only your lips are not bitter. There are days when I feel warm only with you. There are days when I miss you terribly, I miss you terribly. There are days when only you can save me from crying, from fear, from bitterness, from the cold. There are days when I just can't do without you. Which days? All but one...

©

Смесени чувства... Диалозите, дето си водя със тебе наум, няма как да се случат реално. Ти си друга вселена, а аз - фонов шум. Ненатрапчив, но все пак досаден. Не ми пречи изобщо. Аз наум си шумя. Имитирам те доста успешно. Даже спорим понякога (пак наум) с твоя глас. И понякога чак ни е смешно. Аз понякога казвам "обичам те", ти мълчиш - пресъздавам те с жив реализъм. И неистински даже, пак ме болиш. Всъщност, май прекалих с драматизма. Диалозите, дето си водя със тебе наум, ме изкарват направо от кожа. ТИ си просто досаден, остатъчен шум от една провалила се обич.

caribiana

Ако мислите ни се чуваха, щяхме ли да живеем в тишина? ...

If our thoughts could be heard, would we live in silence? ...

В живота се влюбваш, до смърт един път, само! Върни се - за края ми е рано! След тебе - сърце за никой нямам! Умирам, не дишам, но пак не те забравям!

In life you fall in love, until death, only once! Come back  - it's too early for my end! After you - I have no heart for anyone! I die, I don't breathe, but I still don't forget you!

Където и да е... Пак си търся път между звездите. Пак избирам със затворени очи. Знаеш ли, така ми се отлита... Точно колкото ми се мълчи. Искам да изгубя всичко. Всичко! И да си направя свобода. Всички спомени със боцкащи иглички, всички думи, всички имена, всички обичи, които ме раниха, всички обичи, които не разбрах, всички чувства с маски като стихове, всички мои тъжни чудеса... Искам някой някъде да ме извика. Да приеме моята ранимост. И да ме обича. Тихо. Тихо. Някой, който иска да ме има.

caribiana

Ти в същност ме мечтаеше, нали? Но някак не можах да ти се случа. Студено ми е пак. И пак вали в душата ми. Защо не се получи? Ти всъщност ме обичаше, нали? А капките се стичат без пощада. И думите ти сякаш са стрели. Сърцето ми за тебе още страда. Отивам си .. в последния вагон се качвам. За къде, сама не зная. Ще чуеш ли последния ми стон. Обичам те. Сама си го признавам.

~©️

Как се пише НИЕ ???... С надежда или без...?

How do you spell WE???... With hope or without...?

Искам да бъда въздуха, който дишаш... вълшебството,което вълнува сърцето ти и светлината,чрез която виждаш света по-красив,по-добър...

I want to be the air you breathe... the magic that stirs your heart and the light by which you see the world more beautiful, better...

Не говори, когато очите имат какво да си кажат, ръцете сами могат да погалят белезите машинално, когато ти се излива стара рана, и ти се плаче отвътре, защото си позволил да я усетиш и да я сбогуваш, позволи ми да я отпратя, да погаля и твоите белези, ще помълчим, за да се почувстваме, ще поговорят душите ни. Не ми говори с думи, казани безброй пъти... с клишета. Докосни ме с усещане. Кажи ми с чувства.

Любомира Димов

Във рамката на твоето мълчание аз вграждам себе си. И мал��о цветове. Но ти не знаеш... Няма как да знаеш. Понеже сме в различни светове. Не знаеш с колко много обич запълвам фугите във твоята душа. Усещаш, може би... Или не можеш. Но все едно. Да бъде тишина. Да бъде тишина, в която само да чуваш пулса ми. Но като свой. Опрял чело на топлото ми рамо. И само мой. И само мой.

сaribiana

Докосване, като от огън... А после остава жарава! Мислиш, че е само пепел, и разравяш ... Усещането се завръща и изгаря...

A touch like fire... And then it stays hot! You think it's just ashes and you dig... The feeling comes back and burns...

И ти ли търсиш някого, който отдавна си намерил?

Are you also looking for someone you found a long time ago? ~Lubomira Dimov

#Youtube

[filteredpoison]

колко заблуден трябва да си, за да обвиняваш звездите за сексуалния си живот 😭

#filteredpoison #и аз не знам #но нещо не е наред #говоря на звездите #бг текст #бг блог #бг пост #бг #астрология

[vasetovp]

„Сексът започва, когато жената хване мъжа за ръката“

Тия умни думи не са мои, на Зигмунд Фройд са. Той доста повече ги е разбирал нещата от мен, спор няма. Харесва ми обаче смисълът, вложен в тях. Жената – за кой ли път посочена като инициатор на сътворението. Защото сексът, освен всеобща и всецяла наслада, е и път, по който през целия си живот вървим. С един или друг партньор, в търсене на синхрон и хармония.

Понякога се получава. Друг път е пълна трагедия. Едно е напълно сигурно – тялото никога не лъже.

Топлината му не може да сгреши. Студенината му от своя страна е сигурен знак, че нещо не е наред. Човекът срещу вас може да ви каже буквално всичко, да ви обещае небосвода, вкупом със звездите, може да използва какви ли не думи – все едно е, ако го няма изначалният пламък.

Тук не говоря само за самия акт. Говоря за искрата в очите. Говоря за тихата възбуда в жестовете. Много двойки се опитват да се напаснат и правят какви ли не компромиси със себе си, само и само да се уверят едва ли не на инат, че това е техният партньор. Така минават години. Губи се ценно време. Спойката или я има, или не. Ако щете ми се сърдете.

Големият пожар между двама пламва в душите. Телата са проводниците, които първи ни подсказват, че нещо се е случило. Там вътре, където токът е спрял и дълго време сме били сами и не сме допускали никого.

Навярно това е смисълът на хващането за ръка, за което говори Фройд. То е далеч по-интимно от всеки физически допир.

Всеки допир отминава, въпросът е какво остава след него. Има ли изобщо някакъв спомен от разговорите между нашите сенки в тъмнината? Какво си казват те, докато ние правим любов? Всъщност – любов ли правим, или секс? Преминали ли сме оная тънка червена линия, която ги разграничава? Кога се е случило? Помним ли?

Сред море от лица търсим онова лице, което, дори и да искаме, не бихме могли да забравим. Ръка хваща ръка. Ръка пуска ръка. Момче гони рейс. Момиче изпуска влак. Това е любовта и тя идва. Тъй както и си отива, когато престанем да я поливаме. Любовта е именно това – червена роза в градина от бели рози. Любовта – със своето неизбежно начало. Краят е наша работа. На всеки един от нас.

[proekt-prosper]

екзистенциалната криза според теб преодолима ли е, или просто трябва да се залъжиш по някакъв начин, че съществуването ти има смисъл, за да не полудееш?

Здравей!

Според мен всичко е преодолимо. Не е нужно да се "залъгваш", че съществуването ти има смисъл, защото това е неуспорим факт.

Всеки жив организъм в света е свързан с другите и това много ясно се вижда в природата, където изчезването или преселването на един, дори на пръв поглед нищожен вид, прави промени по цялата верига.

Вярвам, че и с нас, хората, всичко е взаимносвързано и нищо не е случайно. Помисли за ефектът на пеперудата. Забележи някой път в живота си проявленията на това, как една малка промяна в действието на някой, би изменила цялата верига.

Погледни някоя вечер към звездите; виж снимки на планетите. Мислиш ли, че всичко това е случайно така подредено и измислено? Да се върнем към Земята - ти си една прашинка от всичко това, и въпреки това толкова значима за цялото!

Вярвам, че всеки е тук с дадена цел и мисия. И както казва Веселин Орешков: "Смяташ ли, че Всемирът си е нямал друга работа, ами се е занимавал да ни създава? Сто на сто е заложил във всеки нещо, което трябва да свърши; Блазе на оня, който го намери!"

А сега малко по-прагматично мнение:

- Дай си време. Всичко отминава.

- Намери нещо, което да ти дава вяра и смисъл. Дали ще е дадена общност, религия, спорт, изкуство, да помагаш на хора или друго - намери го.

- Прави нещата, които ти носят радост и те карат да се чувстваш жив/а. Ако не се сещаш за такива, пробвай новости, за да ги откриеш.

- Осъзнай, че Живота е просто една игра и умовете ни понякога обичат да създават ненужни проблеми. Възпитай ума си чрез полезни навици (като медитация) и ще се освободиш от този капан.

- Действай, прави неща, създай си цели, движи се напред - бавно и плавно, но всеки ден. Не позволявай да те обхванат мързелът и самосъжалението. Ти си по силен/а от тях! И имаш свободата да решаваш какво да правиш с живота си.

И виж - аз не съм психотерапевт или научно-компетентен по този вид проблеми, но съм бил там и ти говоря от опит. Все пак, ако приложиш нещо от тук и не виждаш промени, най-добре е да се консултираш с професионалист. Психичното здраве е приоритет.

Иначе, това което ме спаси от такова положение беше книгата "Силата на Настоящето".

Живей.

#p🦅p #въпроси

[pylnigluposti]

Така си го представям

Последното кафе изпих. Иска ми се още едно, но май по-добре да оставя за после. Късно става в лятната вечер.

Пак си мисля за мен и вечността. Млад съм, но чувството е сякаш съм в края на нещо голямо. Остатък от минал живот или просто

ми идва в повече самотата?

Не знам. Усмихвам се на залеза.

Време е за разходка, да си прочистя главата. Телефонът ми не се свързва. То не остана и кой да ми се обажда.

Улиците празни, часовникът не показва. Но ми е приятно. За пръв път отдавна.

И се сещам за някоя вечер, когато лежахме двамата с нея, за малко обичан, все още обичам. Ех, от години не съм я виждал.

И вървя надолу към реката. Тръгва вече да се свечерява. Някак си не се чувствам сякаш после трябва да се прибера.

Хубави дни бяха те, и добрите, и лошите. Уж ми е рано така да говоря, но ето чувството пак -

май съм в края на нещо голямо.

Вървя до водата и си спомням. Тихо е в празния град. Усмихвам се на себе си, глупак, какви ли ги свърших тогава.

Става тъмно, звездите проблясват на изток в мастилено небе. Чашата с кафето, засъхнала, няма повече кой да я докосне.

Остава до нея затворен, забравен сивия тефтер. Просто избледнява поредния спомен за живот залязващо червен.

- Вечерен пътник

#българска поезия #бг тъмблр

[ethereum-sss]

Те двете

Тя е силна. Тя е силна за триста.

(Аз пък още си плача за всичко.)

Получава това, което поиска.

(Аз ревниво си пазя мечтите.)

Дирижира небето и рисува звездите му.

(Аз наум си говоря с Луната.)

Може всяка измислица да превърне във истина.

(Аз се крия в очите на вятъра.)

Тя печели играта. Така е създадена.

(Аз пък губя. И губя редовно.)

Тя е тази, която тръгва първа със знамето.

(Аз събирам парченца от счупени стомни.)

Тя уцелва мига. Знае точното време.

(Аз не мога така, не отричам.)

…

Тези двете отдавна живеят във мене.

И понякога чак ги обичам.

Caribiana

#бг мисли #бг пост #бг блог #бг #бг автор #caribiana

[myheartxzv]

До първата любов в живота ми

Днес пиша отново за теб, но всъщност за себе си. Така изливам чувства и ми е добре. Отговори не търся, защото сама ги откривам. И въпроси не търся, но те сами ме намират. И така стигам до тук понеже знам, че в края на тези редове ще завърша с точка, удивителна или въпросителна. И толкова. Не, че нямам друг избор освен този, напротив, имам! Обаче избера ли комуникацията с теб, не знам какъв ще се окаже краят.

И не, че залагам на сигурното, но дълбоко в себе си мисля, че дори не искам да има край този дълъг път. Изминахме доста от него, разделихме го накрая, вървим сега по отделно. Но не сме далече, виждам те докато вървиш, не си сам... Не виждам добре лицето ти. Не знам смееш ли се, страдаш ли?! Но щом не се обръщаш да ме викаш, значи си добре. Надявам се да е така. Надявам се и да ти е светло, да ти е леко с другата жена. Защото знам колко бури понесе с мене. Ама такъв е животът - бурите ни правят хора. Исках да знаеш, че не изпитвам яд. Вярно е, че не винаги ми става приятно, като чуя нещо за теб и нея, но това е защото още има теб в мен. И в този момент стигам до становището, което ме накара да пиша сега. Винаги ще има теб в мен и винаги ще има мен в теб. Може да не се имаме, може да не се виждаме, може никога повече да не си говорим отново, но винаги ще сме “там’. В сърцето, в ума, спомените, дори в бъдещите ни моменти с другите хора. Защото си оставаме всяко “за първи път” в живота на другия. Като напомняне за опитите, които сме направили. За първи път с теб изпитах чувства, за чието съществуване не подозирах, за първи път се сблъсках с нови частици от характера си, за първи път забърках собствена буря в живота си. За първи път пораснах. 

Затова повярвай ми, не ме е яд! Спокойна съм! Защото знам, че имах честта да изпълня една от главните роли в живота ти, която допринесе за това, което си днес за другите. Надявам се и ти да не изпитваш яд, когато преминавам през мислите ти. Защото последното нещо, което ми се иска е да бъда най-добрият ти пример за лош белег. Иска ми се и ти като мен да уважаваш, и да благодариш за пътят ни заедно от самото начало до самият така наречен край. Защото каквото сторихме - двама бяхме. И се надявам с другата жена до себе си да бъдеш по-добър! Не, че с мене си бил лош, напротив... Но нека бъдем честни и да признаем, че допуснахме грешки. Надявам се с другата жена до себе си да изградите щастието, на което с теб положихме основите. Да сбъднете заедно мечтите, които с теб не сбъднахме.

Не ме вини, че исках да си тръгна от теб тогава. Аз не се чувствам виновна, точната дума е, че се чувствам отговорна. Отговорна съм пред теб. Защото съм взела частица от теб, която по закон не можеш да си върнеш обратно. И сега имам задачата да я пазя така както пазя себе си. Надявам се и ти да пазиш моята частица. Не знам как, сигурно в някоя кутия в гардероба, но моля те, пази я!

Надявам се покрай нашата любов да си се научил вече как да пазиш своето и се надявам да пазиш другата жена до теб.

Знам, че си добро момче и че можеш да дадеш всичко най-добро от себе си. Сигурна съм, че вече си разбрал как трябва да се прави! Направи го ... за нея!

И нали знаеш, ако ти трябва да си припомниш един урок по порастване само погледни нагоре към звездите и помълчи. И това не би могло да бъде среща, нали?

Аз пиша това с дни, защото започвам с някаква мисъл и не знам как да я завърша. Спирам. Прочитам докъдето съм стигнала и казвам: “стоп”. Мълча си. После обикновено си казвам: “Защо искам да го изпратя като знам, че ще остане някъде в кибер пространството може би непрочетено.” Излизам от блога си и забравям тези мисли. После се връщам след ден. Прочитам отново написаното дотук и ��ълча. Заливат ме чувства и мисли и от��ово продължавам да пиша. И после затихват. Питам се сега дали ще го изпратя някога. Прости ми за това, ако някога го прочетеш ... не съм искала да бъркам в рани, а просто да затворя своята. Защото имам нужда да говоря, а звездите ми мълчат. За това прости ми ... знам, че четеш.

-ДТ

#любов #една любов #писмо #прости #чувства #мисли #друга жена #мълча #говоря #обичам #урок #спомени #моменти #изливам чувства #край или начало #повярвай ми #буря #много бури #рана #много рани #тогава и сега #надежда #сън #бг думи #бг мисъл #бг текст #лека нощ #не плачи #до мен

[simonsmilee]

ШЕЙСЕТ РАЗКАЗА

Дино Будзати

превод от италиански: Нева Мичева

ИК Колибри

НАПРАЗНИ ПОКАНИ

Бих искал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до друг да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели заедно, без да знаем. Ами да – по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, заедно сме преброждали пълните с вълци гори и едни и същи духове са ни наблюдавали иззад снопчетата мъх, увиснали по кулите, сред плясък на гарванови криле. Заедно, но без да го знаем, може би и двамата сме надничали оттам към загадъчния живот, който ни очаква. И отново там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни стремежи. "Спомняш ли си?", ще си казваме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти ще ми се усмихваш с доверие, докато навън зловещо дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти – сега се сещам – не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в захлас под чудодейни дървеса, които говорят с човешки глас, нито си тропала на портите на изостав��ни чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз – залутан в мъртвите си приказки, ти – в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: "Спомняш ли си?", няма да си спомниш.

Бих искал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът подхвърля ланшната шума тук и там из крайните квартали. Да е неделя. В такива места често възникват меланхолични, величави мисли, а в определени часове наоколо блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат надежди, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от движението на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще ходим с лека крачка, и ще си казваме безсмислени неща, глупави и мили. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлязат зловещите легенди на града, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, все още хванати за ръце, защото душите ще си говорят без думи. Само че ти – сега се сещам – никога не си ми казвала безсмислени, глупави и мили неща. Значи няма как да обичаш тези недели, за които говоря, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подходящия час нито очарованието на градовете, нито надеждите, които долитат от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те оглеждат, улиците, където разправят, че на човек можело да му излезе късметът. Ти си различна и ако дойдеш в такъв ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.

Бих искал двамата да вървим през някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия край на света и кой знае къде изобщо отива. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: "Колко е хубаво!" И няма нищо повече да добавиш, защото ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти – сега като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш "Колко е хубаво!", а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

Бих искал също – чакай и това да кажа, – бих искал с теб под ръка да прекося големите булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато миражите на живота се надпреварват по куполите и при преминаването си докосват черните хора в дъното на ямата, където са улиците, вече преливащи от безпокойства. Когато спомени от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят диря от нещо като музика. С наивната надменност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци текат край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно сияние и всички ще са принудени да ни забележат, не със завист и злонамереност, а с лека усмивка, с добро чувство, заради падащия здрач, който лекува слабостите на човека. Само че ти – много ясно, – вместо да погледнеш кристалното небе и въздушните колонади, озарени от залязващото слънце, ще предпочетеш да се спреш и да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки неща. И затова няма и да забележиш миражите, нито прелитащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, отредена за славна съдба. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще разбереш защо хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утрешен ден и напразно над теб златните статуи по покривите ще вдигат саби под последните лъчи. Аз ще съм сам.

Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, като не изискваш чак толкова от живота. Може би ти си правата и би било глупаво дори да опитвам. Но поне, ето това вече със сигурност, поне бих искал да те видя отново. Каквото и да става, ще сме заедно по някакъв начин и ще намерим радостта. Няма значение дали денем или нощем, през лятото или през есента, в някой непознат град, в непретенциозен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е достатъчно да си наблизо. Няма да започна да се вслушвам – обещавам ти – в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, въпреки че ги обичам. Ще проявявам търпение, ако не разбираш какво ти казвам, ако говориш за странни за мен неща, ако се вайкаш за овехтелите си дрехи и за пари. Няма да ги има така наречената поезия, споделените блянове, тъгите, с които тъй добре си дружи любовта. Но ти поне ще си наблизо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем достатъчно щастливи, по най-простичкия начин, просто мъж и жена, както обикновено се случва навсякъде по света.

Само че ти – сега ми хрумва – си твърде далече: стотици километри, трудни за преодоляване. Ти си в живот, който ми е непознат, и сигурно се усмихваш на други мъже наоколо, както на мен в отминалите времена. Надали и дълго си ме помнила. Може би вече си забравила дори името ми. Излязъл съм от личността ти, смесен с безбройните сенки. И все пак мисля единствено за теб, и ми харесва да ти казвам тези неща.

[tsvetelinas-blog]

Случайности?

Обичам тази дума. Красива илюзия. Но представи си го така. Това, което търсиш, търси теб. То върви през времето и пространството и всеки ден е все по-близо и по-близо до големия ви сблъсък. За сродната ти душа говоря. Не си я открил ли? А защо? Причини безброй, колкото звездите по небето, но главната причина е, че не си готов.

Замислял ли си се, че ако днес беше завил наляво, вместо надясно, щеше да я срещнеш?

Ако на главната улица не гледаше в шикозните витрини, а само направо?

Ако беше излязъл 5 минути по-рано, но се сети, че си забравил нещо?

Еми, любовта беше там. Сякаш те чакаше. За жалост, тя също не е готова да ти се покаже.

Въпреки че вие винаги сте били заедно, без да го осъзнавате и без дори да сте се срещали очи в очи. Още с първото ви проплакване и до последната глътка въздух.

И нека позная. И двамата страдате. За други хора, в които сте се припознали.

За токсична връзка.

За лош ден.

За двулични приятелства.

Или че не ви върви на работното място.

За празнотата, която изпитвате и нетърпението да се видите за първи път в този живот и да разберете смисъла му.

Ала всички знаем - от себе си не можеш да избягаш, нито от съдбата. Защото има предсказано място, час и година, в които сблъсъкът ще се случи.

Тогава ще разбереш защо е трябвало да си търпелив, колко сляп си бил, колко наивно си плакал за други души, колко хубаво е било да седиш до някого в пълна тишина, а всичко за него да ти е ясно като бял ден.

Уют, топлина, еуфория.

Експлозия, вселена, чисто като утринна капка роса щастие.

Това е сродност.

Можеш ли да чакаш още?

Заслужава си!

Сега спри да живееш в миналото.

Любовта не те чака там.

[pocumo]

Усмихвам се на Вселената.

Далеч си.

Благодаря ѝ.

Погрижи се за мен.

Говоря си с нея.

Не споменавам само теб вече.

И тя ми се усмихва.

Мисля, че ѝ харесва да ме вижда спокойна.

Намига ми с по някоя звездичка.

Всичко свършва така, както го е замислила.

Не ми говори.

Но я чувам ясно.

Всичките неща, които направи, ме водят към безпрецедентната,

неотменима, константна истина,

че всичко, което е писано за мен,

е писано със златно мастило.

Всички пътища, по които ме праща, ме навеждат на мисълта,

че Тя ми мисли доброто.

Всичките усмивки със сълзи си ги откупих.

Всичкото щастие сама си го заслужих.

А Тя, Тя беше там,

на рамото ми,

късно вечер.

Завиваше ме нощем, като се отвия.

Целуваше ме, ако тъжа.

Милваше ме, когато от гняв виках.

Шепнеше ми, когато от неизбежното се страхувах.

А сега, в тази февруарска вечер,

гледам звездите през един стъклен таван,

от кола на човек, който едвам познавам,

и с песента на зимната буря;

с мелодията на жестокия вятър,

който ми свири чувствена фонова музика,

се усмихвам тайно,

на себе си.

Даже леко се кикотя.

Ах, как всичко си идва по местата!

Ах, как всичко ми нарежда Тя!

Късмет ли е или съдба,

това ще си остане тайна,

само знам, че там една звезда

си пожела да се оправя,

когато падах.

#рми #2020 #авторско #поезия #Вселена #звезди #раздяла #българско #февруари #усмивки #спокойствие #позитивизъм #съдба

[dramawriter13]

Yamy разкрива, че е тормозена от шефа си, звездите изразяват подкрепата си към нея

Днес Yamy, бивш член на Rocket Girls, пусна дълго изявление в Weibo с твърдения, че е жертва на вербален тормоз от страна на шефа си Xu Ming Chao от известно време.

Твърденията й бяха подкрепени с аудио записи като доказателство за жестоките думи, използвани срещу нея, по време на работни срещи.

Ето какво гласи изявлението:

”Какво съм аз?

Още от Produce 101 винаги в мрежата са използвани думи като грозна, по-възрастна и така нататък, за да ме опишат. Като изпълнител, няма как да не бъдеш съден от другите. Някои ще те хвалят, докато други ще те критикуват. Щях да излея чувствата си в песен и се надявах да се защитя чрез работата ми и да се утвърдя там. Но самоувереността, която дълго изграждах и с много трудности, беше разбита напълно преди три месеца. Шефът, на който някога вярвах и се уповавах най-много, г-н Xu Mingchao, беше извикал всички, за да ме унижат на срещата, казвайки, че съм толкова грозна, че не може да го понесе, че съм безполезна, принуждавайки участниците да се съгласят с гледната му точка…когато чух, че колегите са поели риска да запишат това, се почувствах толкова объркана. През изминалите две години си носел маска, само за да се разбираш с мен? Съжалявам, сериозна съм.

Защо?

Не съм била инатлива и ме беше страх дори да спомена за основна необходимост. Свикнах да не се крия вкъщи и да плача до зори без причина, свикнах да не чета текста си с треперещи ръце, свикнах да не искам да избягам, когато чуя гласове…Сега разбирам, оказва се, че тези ”симптоми” са от доста време, повече от тези три месеца.

От доста време насам това, което изпитвах, ми изглеждаше като безкраен кръговрат. Поведението на г-н Xu към мен винаги се люшкаше в двете крайности:

”Имаш състезателен дух и трябва да си уверена в себе си.”

”Не си заслужаваш, наистина не си заслужаваш.”

”Определено ще станеш известна чрез работата си, абсолютно те подкрепям!”

”Първо трябва да ме направиш щастлив, преди да споменаваш някоя от нуждите си.”

Изминаха се две години на такива кръговрати - потискането и тези обвинения ме депресираха изключително много, а обещанията ми даваха надежда отново. Мислех си, че ако наистина има проблем, тогава вината е моя и не се справям достатъчно добре. Сега като се замисля, страхът и ниската самооценка ми позволиха да избегна избирателно отдавна съществуващата вреда, на която бях подложена, и също ме накара да живея в самосъмнение постоянно. Родителите ми също са тъжни, приятелите ми са разтревожени, а феновете ми са разочаровани. Мразя това, че изглеждам като страхливка. Казах достатъчно, вредата ще спре тук.

Така че изпратих писмо, за да терминирам договора си. Но ти ми отговори с тези осем думи: ”Разбирам ситуацията, не отивай да си търсиш смъртта.” Все пак ти също си баща на младо момиче. Как може да използваш думата смърт толкова небрежно, за да заплашваш нечия друга дъщеря?

Ти си шефът, аз съм служител. Може би няма да спечеля и една десета от твоите хиляди в живота си, но това не значи, че работата ми е по-евтина от твоята. Може би външният ми вид не пасва на естетиката ти, но не значи, че можеш да рушиш достойнството ми. Може да си ме подкрепял в миналото, но не значи, че можеш постоянно да ме обиждаш и да ме караш да гния. Не съм нито зрител на изпълнението ти тип ”командорещ изпълнителен директор”, нито марионетка по твоя милост. Любовта и куражът ми никога няма да бъдат твои, за да можеш постоянно да ги унищожаваш, ще ги защитавам!

От сега нататък съм отговорна за себе си докрай.

Не съм неважна. Аз съм най-важната.”

А ето и записа, който служи като доказателство за вербалния тормоз, преведен на английски:

https://www.youtube.com/watch?v=AucqqtiOFbQ&feature=emb_title

По-късно изпълнителният директор на JCU Entertainment изтри всичките си постове в профила си в Weibo, без да коментира случилото се.

Междувременно много звезди изразиха подкрепата си към YAMY, някои от които:

Другите членове на Rocket Girls:

Rocket Girls

Meng Meiqi: ”Пазя ти гърба.”

Wu Xuanyi: ”Класиката си е класика. Невъзможно е да се копира.”

Yang Chaoyue: ”Ти си най-красивата. Всеки, който те обижда вербално, е мой враг. Не се притеснявай, сестрите ти винаги ще бъдат тук. Ако не знаете как да я оцените, я пуснете. Не използвайте шаблонни стандарти, за да съдите красотата на уверено момиче.”

Duan Aojuan: ”За да предадеш бъдещето си в ръцете на партньор, трябва да има доверие, да си изпълнена с очакване, да има желание да се развивате заедно. Но ако партньорът ти не те оценява, забрави. На практика мечтите са безмилостно потъпкани! И психическото ти здраве е изтормозено! Сериозно, толкова съм ядосана, че ръцете ми треперят! Предупреждавам те да не тормозиш лидера ни! Yami, не се страхувай, ще те държа! Заслужаваш повече!!!”

Lai Meiyun: ”Ти си най-уникалната Yami във вселената.”

Zining: ”Красотата не може да бъде оценена от този човек. Има много хора, които те обичат. Винаги ще те защитаваме.”

Sunnee: ”Yami, ние определяме красотата си. Ти си най-добрия лидер на Rocket Girls. На всички не ни е било лесно. Надявам се да сме в добро здраве и да сме щастливи всеки ден. Пазя ти гърба. Правенето на музика винаги е било нещо, което съм обсъждала с теб. Ще те чакам. Няма да коментирам останалото. Добрите хора биват възнаградени с добро, а лошите хора получават лоши награди.”

Li Ziting: ”Ya, ти си уникалният ни лидер! Завинаги, скъпа моя Ya!”

Fu Jing: ”Ти си най-добрата, Yaya, най-красивото момиче, най-умното. Ще те подкрепям докрай!”

Xu Mengjie: ”От сега нататък бъди щастлива само за хората, които те обичат и ценят. Не свеждай глава пред зли хора. Ти си скъпоценността на всички. Перфектният партньор. Няма да позволя на други да те наранят. Ако другите не те ценят, сестрите ти ще те оценят.”

Zhang Jiani: ”Да коментираш външния вид на хората и как се обличат. Всеки на тази земя е уникален, ако женската красота все още се оценява според праволинейните ти разбирания, тогава ти трябва да размишляваш. Мисля, че си много красива. Наистина красива.”

Huang Zitao: ”Да критикуваш хората зад гърба им и дори да бъдеш записан – това само показва колко отвратителен човек в компанията си. Да основеш компания? Да бъдеш шеф? Да печелиш пари? Заслужаваш ли го? Само това?????? Тогава защо си подписал въобще договор с нея? Тези компании и хората, които изпращат хората в състезания, разчитайки само на късмета си и чакайки парите да дойдат и дори тези, които подписват договори, само след като са избрани. Тези, които държат договорите в ръцете си и съсипват младините на хората, чакайки само да получат неустойките от терминирането на договора – ако видите това, говоря за вас. Има много отвратителни неща, които не знаете за тази индустрия, но възмездието ще дойде.”

Източници: Daily C-pop, Weibo

[naeyomy]

Тя е силна. Тя е силна за триста. (Аз пък още си плача за всичко). Получава това, което поиска. (Аз ревниво си пазя мечтите). Дирижира небето и рисува звездите му. (Аз наум си говоря с Луната). Може всяка измислица да превърне във истина. (Аз се крия в очите на вятъра). Тя печели играта. Така е създадена. (Аз пък губя. И губя редовно). Тя е тази, която тръгва първа със знамето. (Аз събирам парченца от счупени стомни). Тя уцелва мига. Знае точното време. (Аз не мога така, не отричам). Тези, двете, отдавна живеят във мене. И понякога чак ги обичам.

Caribiana

[panda-k1ller]

Понякога излизам и говоря на звездите...защото горе има хора..и само най-добрите...

[witheringflowerofdreams]

Обичам джентълмените на по 60-70

в любимата ми кръчма

мъже с дар-слово

мъже с професии

достолепни

мъже със стил

дори сега разменям поглед с единия

и знам че и двамата си мислим едно и също

вие ще кажете

айдееее

вие ще кажете

опаааа

не

не

аз сериозно говоря

и двамата си мислим

още от мига в който влязох

в роклята си на цветя

с розата в косите си

с лекия си пролетен парфюм

и настъпи тишина

каквато може да настъпи

при поява на жена

само в компания от мъже

които не са расли с порно

и с масово

предлагане

та от този миг

преди 20-30 минути

досега и завинаги

ние си мислим

защо ни дeлят тия 40 години

дето ни делят

или както менторът ми

ме попита веднъж

за да се изразя по-ясно

КАКВИ ��А ТИЯ СКОПЦИ

около тебе

погледни се

как да му обясня

колко чекиджийска е тая епоха

и как всеки те третира

като част от екстериора

и ако веднъж ти направи комплимент

два пъти

и не изтичаш да му духаш

ако не следва отмъщение

то поне отстъпване следва

от всякаква занимавка

как да преведа това време

в което живеем

на тия мъже

макар и те помежду си

с 20-30 години разлика

как да им обясня

не мога да им обясня

в какво време се събудихме

и ето че джентълмените стават

от масата

моят остава сам

още малко

поглежда към мен

става след това

върви бавно

и трудно

милият

искам да отида да го прегърна

да му кажа

надявам се си получил цялата любов

която заслужаваш

надявам се си живял добре

и жените които си обичал

са обичали теб

но едва разменяме погледи

през масата с хора с бръснати глави

и диагоналки

киборгите от паралелната действителност

дали ги е имало и преди

се чудя

и си отговарям

винаги ги е имало

винаги ги е имало

знам

сбогом джентълмен

ще се срещнем в някой друг спектакъл

и ще танцуваме до припадък

на големия дансинг

там

насред звездите

обещавам

#tbсекс

Вайръл стихове за секс и драма

#вайръл #стихове #секс #драма #бг #поезия #български

[vprki]

Критичен поглед: Игри по време на пандемия – I част

Видеоигрите са още една възможност да се преодолее изолацията в днешното пандемично време. Интересът към тях нараства, а за това какви са темите и посоките в тях разговарят пред „въпреки.com“ двама сериозни изследователи – проф. Миглена Николчина, преподавателка в Катедра по теория на литературата и в програмата „Дигитални медии и видеоигри“ към СУ „Св. Кл. Охридски“ и Николай Генов, докторант по теория на литературата в Софийския университет. Защото сериозните видеоигри са не само забавление /него трябва да го има/, но и предлагат възможност за образование в емоционален и етичен контекст, което ги сродява с изкуствата, както отбелязват дискутиращите в този задълбочен и любопитен диалог.

Миглена Николчина: Въпросът, с който често се обръщат към мене хора, които не играят, но се занимават с култура и с изкуство и вече са забелязали, че игрите са културен феномен, е дали по време на пандемията още повече се играе. Очевидно за това се говори и те са попадали на подобни анализи, а и не е трудно да си представим, че това би се случило при наложена изолация.

Николай Генов: Да, съвсем възможно е след време, когато изследователите разполагат с необходимата дистанция, да сме в състояние да потвърдим и една моя интуиция – че игрите всъщност са били онази медия, която най-добре е успяла да улови спецификите на изминалата година. В чисто социален план те поеха голяма тежест върху себе си – осигуриха ни пространство, в което да изразим себе си адекватно; дигитален терен, на който да проектираме пресилената си самодостатъчност, от една страна, и копнежът да бъдем сред другите, от друга; да живеем постарому и да правим неща заедно, докато сме сами. Дори си мисля, че това очевидно противоречие, което със сигурност не е ново, отдавна е дало своите жанрови плодове – под формата на соловите и мрежовите игри, предлагащи ни различаващи се инструменти за общуване.  

Миглена Николчина: Сигурен ли си, че не си бил винаги изкушен от този вид общуване за сметка на непосредственото? За мене мрежовото общуване – когато се превърне в задължителен вид – е проблематично. Благодарение на изследване на Нина Николова, което излезе миналата година – Excrementum. Сетива на близостта – дори ме осени много ясна диагноза на проблема. Изолацията, която се изисква под знака на пандемията, заместителите, които трябва да я направят уж по-поносима, употребата на „Зуум“ или други подобни платформи в образованието и в онези професии, които могат добре или зле да се упражняват онлайн, игрите в мрежа като форма на общуване – всичко това ни свежда до две сетива. Ние имаме пет. 

Николай Генов: Говориш за редукция на сетивата?

Миглена Николчина: Да, брутална редукция на нашата сетивност. Така че игрите предлагат заедност, но от особен вид. Разбира се, в художествената видеоигра има един момент, който е по принцип съществен за изкуството, и той се нарича превъплъщение. За разлика от срещите в „Зуум“, където сме само редуцирани, защото, да речем, сме в класна стая от черни квадратчета върху монитора (дори видеото и звукът на всички участници да са включени, сетивата са пак две), то в играта артистичният момент, игровият елемент в смисъл на изкуство, художественият елемент, позволява превъплъщаване, което реконструира и пресъздава липсващите сетива. Както прави литературата.

Николай Генов: Напълно съм съгласен с това. И си мисля за онези обществени събития от 2020 година, които се проведоха в „Майнкрафт“ – някои университети и гимназии всъщност мигрираха към сървърите на играта, реконструираха своите аудитории там и позволиха на учениците да встъпят в една виртуална среда и да получат дипломите си в нея; да хвърлят пикселизираните си шапки във въздуха и общо взето, да преживеят някаква по-пълноценна имитация на онова, което на практика им бе отказано във външния свят. Игровият елемент, този естетически пласт, който споменаваш, е много сложен и сякаш работи с контекстуални различия в зависимост от това, за какъв точно тип игри говорим, но въпреки всичко превъплъщението, което сякаш е обща точка на повечето от тях, позволи 2020 година да бъде възприета не толкова като нещо ужасно, колкото като нещо различно.

“Майнкрафт”

Миглена Николчина: При мен имаше парадоксална реакция: през тези 10 месеца играех много по-малко, отколкото през всички предишни години. Играя от 30 години. За мен игрите – имам предвид художествените игри, не телефонното цъкане – са продължение на литературата с други средства, с множество средства, със средствата на всички изкуства – те са технически възможното осъществяване (подчертавам – възможно, това не значи, че е непременно постигнато) на синтеза на всички изкуства, на Херман - Хесевата игра на стъклени перли. Ще отворя една скоба, без да се впускам в дефиниции. В категорията видеоигри попада какво ли не. Игрите, за които аз говоря, са сплав от литература, театър и кино, в тях по съществен начин са включени музиката и визуалните изкуства, те практически могат да инкорпорират философски и научни дискурси, те въвличат играча в решаването на артистични, морални и интелектуални дилеми и във всичко това не забравят, че са удоволствени и че удоволствието им, по Кант, предполага непрагматичното – т.е. свободно от практически цели и користни интереси – взаимодействие на всички наши способности. През тези 10 месеца обаче, когато трябваше и работата си да върша пред екран, както и голяма част от общуването ми да минава през екрана, аз играех по-малко. За мене играенето, както въобще изкуството, е свобода; през изминалата година имаше натиск то да се превърне в част от тъмничния интериор.

Николай Генов: Това е любопитно, тъй като сякаш не потвърждава общите впечатления. Статистиката все пак ни показва, че тази медия е нараснала значително откъм продажби и потребление; виждаме повишения, рекордни печалби, едно завръщане на стари играчи и дори „посвещаване“ на нови такива, но подобни спадове и девиации, такова отдръпване би било по-трудно доловимо. Фокусът за пореден път пада върху пазара.

Миглена Николчина: И аз купувах много! Но играех по-малко, получих нещо като отвращение от екрана …

Николай Генов: Мога да те разбера, макар и моят личен опит да е по-различен – аз не играх нито пове��е, нито по-малко, а запазих добрите традиции, така да се каже. Впрочем намирам уточнението за игрите, което направи, за особено ползотворно с оглед на текстовете, които двамата с Еньо Стоянов публикувахте в „Литературен вестник“, „Пирон“ и „Медиалог“. Игрите несъмнено са продължение на литературата със средствата на всички изкуства, но някои типове – от тях и заглавия, които мимоходом вече закачих – не се подчиняват на фундаментални деления; визирам, разбира се, Аристотеловото схващане за цялост; за нещо, което има начало, среда и край. В този ред на мисли мрежовите продукти са сякаш непълни, сякаш не могат да послужат като пример за добри творби – и това би имало своите теоретични основания. Аз обаче възнамерявам да говоря и за тях, да ги включа и тук, дори ми се струва необходимо да го направя, защото те са значима част от геймърската култура. В изследователски план намирам мрежовите игри за преходна форма, една особена мутация, с която всяка теория на фантоматичното, или теория на виртуалното, трябва да се съобрази; те не бива да се смесват с мобилните алтернативи, които също утилизират някаква мрежовост, и не бива да се поставят в една лодка с колосални епически заглавия като „Вещерът“, понеже функционират по различен начин. И така – една осцилация между типовете, между мрежовите и соловите игри, би очертала и съществената подялба по време на пандемията; би обхванала нещо отвъд думите.  

Миглена Николчина:  Ще прескоча това с началото, средата и края, тъй като би ни въвлякло в тежка дискусия: очевидно това определение не се отнася до изкуствата, които работят с пространството, но и онези, които работят с времето имат начин да го разколебават – например кръговата композиция в романа или канонът в музиката. Ще задам въпроса си по-просто: какво ти харесва в мрежовите игри и какво очакваш от прерастването им във фантоматика? Лем въвежда теоретично фантоматиката в средата на 1960-те години в „Сума на технологията“, но още преди това в романа си „Завръщане от звездите“ (1961) говори за неща, които е нарекъл „реал“ и „мут“ и които с днешни термини можем да опишем като виртуален ерзац на секса и други приключения за едно човечество, което е „бетризирано“ – агресията е генетически отстранена в името на безопасността – и живеенето е сведено до кротки безтелесни наслади. Тази тема за технологична подмяна на реалността е във въздуха тогава – през 1964 г. излиза „Симулакра“ на Филип Дик, където границите между реално и виртуално са станали практически невъзстановими – най-вече в политически смисъл, в едно общество, оказало се изцяло под хипнозата на медийни манипулации. Там проблемът е по-скоро социален, макар и достатъчно зловещ; в други работи на Дик обаче той добива и онтологичен смисъл: като в прочутата зенска притча, където не е ясно дали монахът сънува пеперудата, или пеперудата сънува монаха.

“Зов за завръщане” (1990) с Арнолд Шварценегер

За да дам пример с филм по разказ на Дик, „Зов за завръщане“ (странно е преведено това заглавие) – героят тъкмо е вързан на нещо като зъболекарски стол, за да получи имплант със спомен, че е бил на Марс, когато силово е въвлечен в събития, които го отвеждат на Марс… и вече е невъзможно да се разбере дали това е имплантът, или реално се случва. В „Сума на технологиите“ Лем говори за  нива на фантоматиката – на някакво ниво всякаква представа за съществуването на външен свят изчезва; матрицата остава без месия. Философията отдавна обсъжда този проблем – пещерата на Платон, демонът на Декарт и пр.; новото тук е, че той се оказва технологичен проблем. Въпросът ми към тебе е следният: ако игрите в мрежа те привличат като преход към фантоматика, това  ли е идеята? Светът, в който живеем, да изчезне? А значи и играта да изчезне? Котето например играе, че кълбото, което търкаля, е мишка. Ти свят, в който всички кълбета са мишки, ли искаш?

Николай Генов: Един такъв свят би бил особено интересен, но и опасен – както за нашата рефлексивност, така и за самата теория, която Лем изгражда. Въпреки че той полага нейните основи още в началото на 60-те години и периодично – веднъж на всяко десетилетие – се връща, за да свери идеите си с реалния технологичен напредък, някои неща в статиите му остават недоразвити. Нещо повече – смятам, че неговото разбиране, колкото и новаторско да е, страда от един сериозен недостатък – то е упражнение по това, което Атанас Славов нарича приложен солипсизъм, понеже концепцията на полския фантаст почива върху спорната представа, че изкуството е представление с ясни демаркационни линии; спектакъл, на който не може да се влияе „отвън“. Именно от това проблемно „вън“ започва и борбата на Лем с невидимите граници на неговата фантоматизирана фикция – борба, която се разгръща в поредица от мисловни експерименти, опитващи се да я прекрачат. Мрежовостта обаче е камъчето, което обръща колата; кой може да отрече ролята на интернет в това, което се случи с нашия свят през последните трийсетина години?

“Зов за завръщане” (2012) римейк с Колин Фарел

Научнофантастичните сюжети не са изключение от формулата; те не бяха пощадени от деформиращата и/или реформиращата игра на трите W. Затова и виртуалната реалност вече не е изолационна по подразбиране, макар и, както вече ти каза, да става въпрос за заедност от друг порядък. За да отговоря на въпроса ти съвсем пряко – бих искал да зърна такъв свят дотолкова, доколкото любопитството ме тегли към него, но не виждам в мрежовите игри преход към една такава самотна абсолютност, за каквато говори Лем. Точно обратното – в тях откривам наченки на нейното осъществяване, но и на нещо повече, на нещо ново, което не е влязло в сметките му. Според мен те ще се разгърнат в друга посока и ще си имат свое собствено бъдеще, дори и за момент да не изглеждаше така. Все пак моите лични наблюдения са, че преди пандемията мрежовите игри ставаха все по-асоциални, заприличваха все повече на недоносени солови заглавия с все по-голямо изобилие от репетативност. Това обаче сякаш започна да се променя; жаждата за общуване отново взе превес и аватарите се обособиха като същински инструмент за комуникация. От позицията на човек, който сякаш беше отвикнал от тези работи, признавам, че ситуацията понякога ми изглежда смайващо. Така че не, нашият свят няма да изчезне, а ще се препотвърди; игрите няма да доведат до края му, а напротив – ще му спестят една по-тежка участ. И сами ще опровергаят „Сума на технологията“. Някои от тях вече го правят.

Миглена Николчина: Ти много с лека ръка отсвирваш Лем и Дик и техните перспективи към изкуството, обществото, психическото и физическото пространство. Ние имаме непосредствен пример, илюстриращ техните фантоматски тревоги, след като от една година живеем във война на реалности. Едната е на „заключистите“, според които сме нападнати от безпрецедентна зараза, поради която трябва да стоим затворени и да упражняваме единствено дейностите, които могат да се случват онлайн. Другата е, че една редова зараза е манипулирана от обединяването на мощни политически и финансови интереси, които, откакто разбраха, че с обикновено внушение няма да им мине номерът (това е познато от предишни идеологически битки за „душите“ на вярващите), преминаха директно към цензура. Това са наистина две реалности или по-точно две виртуалности, които правят говоренето за истината като такава на практика невъзможно, а при това към нея непрестанно се апелира и в нейно име на някакви хора им се забранява да говорят. Така че твоето щастие от завръщането на общуването в игрите на този фон ми изглежда – как до го кажа – слаба утеха.

За да се върна към игрите обаче, ако съм те разбрала правилно, отговорът на въпроса ми какво ти харесва в игрите в мрежа е общуването. Ти се радваш, че ограничаването на живото общуване поради мерките е довело до завръщането му в мрежовите игри. На никой друг от въпросите ми обаче не виждам да си ми отговорил. Ето, аз казвам – привличат ме игрите, които са художествени, които са ново изкуство. Почти никога не играя в мрежа, но това не означава, че принципно изключвам мрежовите игри от тази категория. Ако тебе обаче в игрите те привлича тъкмо общуването, за какво точно общуване става дума? Защо те привлича общуването през и чрез мрежови игри в интернет? Защо не на живо, защо не в „Скайп“ или „Зуум“? Моят отговор веднага би бил: защото в игрите ти се превъплъщаваш в друг, т.е. актьор си; защото срещите ти с другите произвеждат диалози и разкази, т.е. писател и драматург си; защото визуалната среда, нейната атмосферност, нейното богатство играят роля – пак изкуство; защото музиката ти допада и пр. … т.е. кълбото е мишка, без да престава да бъде кълбо; има битка и агоналност, има сигурно и множество други неща, но всичко това е наужким, както казват децата, и неговата действителност е от друг порядък.

Николай Генов: Да, това е общуване, което действително противоречи на първия фантомат, без обаче да го отхвърля напълно. Затова и мисля, че Лем и Дик са особено добра отправна точка по тези въпроси. Но нека на този етап се върнем към конкретните примери. Стана ясно, че мрежовите продукти са се „ободрили“, така да се каже, в условията на пандемия; какви са твоите впечатления от соловите заглавия през 2020 година? Какво се случи там?

“Копнежът” (The Longing)

Миглена Николчина: Може би не съм внимавала достатъчно през 2020 по причините, които ти посочих. Северина Станкева, моя студентка от магистърската програма по Дигитални медии и видеоигри към Журналистическия факултет на Софийския университет, на практика потвърди това ми подозрение, като ми посочи една забележителна игра от миналата година, “Копнежът” (The Longing). Тя заслужава отделен разговор. Все пак за мене забележително силната година със залози за парадигматични промени е 2019. Ще се върна на нея след малко, но първо да те попитам защо и какво, както вече си ми казвал, не ти харесва в Скайрим, една игра от 2011, която в жанра на отворения свят си остава според мен ненадмината. В нея има огромна разгърната карта, обхващаща планини, долини, реки, езера, подземни кухини – както естествени, така и изкуствени, в които продължават да действат технологични руини на изчезнала цивилизация – а също така „отвъдни“ селения със собствена призрачна специфика, като всичко това е изпълнено с поразително внимание към детайла, към цветенцето, пеперудата, водораслите, сенките на птиците, които ни стряскат, защото може да се окажат хвърлени от дракон, и пр.

Огромен диапазон от живи същества – свръхестествени и естествени, познати и фантастични, диви и питомни, включително множество разумни раси с различен тип цивилизации. Всяко от тези същества със собствена „машина“, която им придава значителна автономност в действията (например магазинерите отварят магазините в определен час, после ги затварят, прибират се вкъщи, където можем да проникнем, за да видим какво правят и пр.). Да споменем и не съвсем живите същества, зловещите и комични неспокойни мъртъвци, обитаващи древни гробници и подземия. Огромна разгърната материална култура, градове, градчета, селца, мини, фабрики, обработваеми полета, включително възможността не само нашият аватар да купува къщи (с игрови пари, не истински, редно е да се уточни), но и да ги строи, обзавежда, засели с управител/ка, певец или певица, съпруг(а), осиновени деца; да произвежда в имотите си билки, храни, артефакти. Този свят разполага с цяла разгърната литература и литературна история, стотици книги, които сами по себе си заслужават да се четат и могат да бъдат събирани и подреждани в библиотеки.

“Скайрим”

Най-сетне всичко това е гъсто изписано със сюжети, които можем да следваме, пренебрегваме и комбинираме свободно  – от съвсем дребни, в които трябва да донесем това-онова или да дадем съвет за брак или кариера, през множество сюжетни „вериги“, които да ни включат в различни симпатични или не толкова симпатични гилдии, до двата основни: един политически, в който трябва да изберем дали да подкрепим нацията (и национализма) на Скайрим, или да застанем на страната на (репресивността на) империята; и един метафизически, който ни кара да се замислим дали не би било по-добре да оставим драконите да сложат край на този прекрасен, но и в много отношения ужасен свят. Най-сетне да не забравяме звука и мощната музика…

Николай Генов: „Скайрим“ е чудесна и обикновено, когато казвам, че не ми допада, имам предвид не играта сама по себе си, а играта в сравнение със своите предшественици. Аз отраснах със сагата на Bethesda, но моето приключение започна в „Мороуинд“ – третото заглавие от поредицата за „Древните скрижали“ (The Elder Scrolls). Когато случих на нея през 2002, бях поразен от дълбочината на света; от континента, по който можех да се разхождам свободно, от цивилизациите, които опознавах, от духа, музиката и атмосферата на целия този проект. Веднага мога да изброя някои неща, които отличават „Мороуинд“ и я правят исторически значима за жанра си – нейната визия и механиката ѝ бяха иновативни и спомогнаха за това, Bethesda да бъдат възприети като новатори; техният продукт разшири хоризонта на очакване, поради което и студиото доби огромна популярност. Смелият и авангарден дух на тяхната поредица, струва ми се, се позагуби във времето и оригиналният полет на въображението, което се беше изляло в съвсем неконвенционални художествени форми, сякаш отстъпи място на достъпността и удобството.

“Мороуинд”

Други неща – като говоренето по сериозни политически теми например – обаче се запазиха; в „Мороуинд“ конфликтът е поднесен съвсем деликатно и засяга расизма, ксенофобията, религиозния фанатизъм и правото на различния да обитава чужда земя. Светът е враждебен, неприветлив, дори груб и това е отразено в самия интерфейс на играта – в неговата недостъпност, в липсата на куестови маркери, които да те ориентират, в непроницаемия на моменти текст, а объркващата вариативност е дори ненужно голяма – сложна точкова система, която разчупва стандартните класови роли (воин, магьосник, крадец, стрелец) и ги хибридизира по леко ръбат начин. Играчът е в състояние да създава свои собствени магии – на комбинаторен принцип, който позволява минималните гъвкави единици на играта да се съчетават по иновативен начин. Но и тук – по отношение на сюжета – е запазена традиционната формула на поредицата – да започнеш като затворник и да станеш велик приключенец, без да достигнеш до лесни решения на сложни проблеми. Смятам, че на последното се дължи голяма част от чара ѝ.

“Вещер”

Впрочем в някои отношения мрежовите игри са доста подобни на нещата, които и двамата описахме. Основната разлика при тях е, че те се играят едновременно от милиони души, които споделят един свят, срещат се по неговите виртуални пътища, говорят помежду си, борят се или се съюзяват срещу общите си врагове. Както ми ги бяха описали мои приятели от детството: „Това е като онова, но можем да сме заедно“. В наративен план обаче нещата стоят по особено интересен начин. Нека само скицирам казуса с отворен въпрос – какво се случва, когато всички са една и съща фигура в един и същи момент? Когато има само един избран, но всички са него? Мрежовостта налага определен повествователен модел, който е доста дефектен. Тези дефекти обаче са нови възможности, тъй като изкуството отдавна е показало специфичното си отношение към „грешката“. Някои заглавия от сектора експериментират, търсят, опитват се да възпроизведат добрите практики на серийната литература. Тук само ще спомена Final Fantasy 14, чийто кинематографски подход напомня на третия „Вещер“, а историите, които биват разказани в процеса на игра, са със завидно високо качество. Нейният последен засега експанжън излезе през 2019 година, което за мен я приобщава към парадигмалните примери, към които предлагам да се върнем, макар и да знам, че твоите предложения ще дойдат по друга линия. ≈

Снимки: архив

Продължението на разговора между проф. Миглена Николчина и Николай Генов СЛЕДВА

#Критичен поглед #Миглена Николчина #Николай Генов #видеоигри