#Древна история | Explore Tumblr Posts and Blogs

magdalendia · 4 months

Text

Животът и светлината - произход и история на Коледа

Месец декември е един от най-магичните моменти в годината, а празниците Коледа и Нова година вероятно са най-дългоочакваните и обичани от хората по света. Причината хората толкова много да обичат това време от годината навярно по-древна от самите официално признати празници, а може би е следствие от постоянното романтизиране на коледната атмосфера в медиите и усиленото рекламиране на коледни продукти и подаръци.

Но ако Коледа е празник, в който отблязваме раждането на Исус Христос, тогава защо украсяваме къщата и улиците със светлини, шишарки, цветни топки и искрящи гирлянди? А какво общо имат малкият Исус и един весел брадат старец, нарамил чувал с подаръци в шейна с елени?

Древни обичаи по случай новата година

Пътят на съвремнните празненства по случай Коледа и други празници, отбелязвани в края на годината, тръгва още от езическите времена. Всички важни и повсеместно разпространени обичаи на съвременната епоха са наследени от нашите прадеди, които са ги празнували хиляди години преди нас, макар и по различен начин. Това не е изненада за никого, тъй като много преди големите световни монотеистични религии да се появят, езическите народи от древността са имали добре развита система от ритуали и празненства, свързани с природните цикли и смяната на сезоните. Такива празници са Коледа и Великден, които отбелязват съответно възраждането на плодородието на природата през пролетта и неговото загиване през зимата.

В основата си зимните празници са свързани със зимното слънцестоене, което в северното полукълбо се пада на 21 декември. Тогава е най-дългата нощ в годината и съответно най-краткият ден. След това денят започва да се увеличава, нощта да намалява, с което се свързва и края на зимния сезон и пристигането на пролетта. За древните езически народи това бил дългоочакван момент, тъй като това означава и плодородие и нови реколти. В различни части на света хората базирали календарите си спрямо позициите и движенията на Луната и най-вече на Слънцето.

Римляните и Сатурналия

Римляните безспорно са основатели на една от най-добре развитите империи в Древността, а множество от техните културни традиции и обичаи са достигнали дори наши дни и са просмукани в ежедневието ни по начин, за който дори не си даваме сметка.

По време на Римската република (509–26г. пр. Хр.) и през ранните години на Римската империя (27г. пр. Хр. — IVв. пр. Хр.) римляните празнували фестивала Сатурналия в средата на декември (между 17 и 23) в чест на бог Сатурн и покрай зимното слънцестоене. Всеки празник по същество подобава прекратяване на нормалния ритъм на живота, но римляните наистина излизали извън контрол с щури празненства и преобръщане на всички социални норми и морал. Всички взимали отпуск от служебните си задължения, на робите се давала свобода в дните на фестивала, хората си разменяли подаръци и свещи. Освен това хората можели да критикуват отворено властта и дори да разменят позиции с управниците си. Фестивалът Сатурналия се свързва с още по-древни времена и земеделските ритуали на хората. През това студено и мрачно време на годината, когато природата нищо не ражда и дарява на хората, дълбоковярващите езичници давали дарове и принасяли жертви на боговете, защото смятали, че когато дойде плодородният сезон, те ще им гарантират богата реколта.

По време на управлението си Юлий Цезар въвел нова календарна система — Юлиански календар, според който празничните дни на Сатурналия се падали между 19 и 23 декември. Според този календар 25 декември бил денят на зимното слънцестоене (а в днешно време е 21). През IVв. сл. хр. римляните приемат християнството и с това езическите практики, една от които Сатурналия, постепенно залязват и изчезват. Все пак Сатурналия директно повлиява празнуването на Коледа и Нова година в следващите периоди — украсяването на къщите със зеленина, която символизира живота в едно мразовито време от годината, присъствието на свещички и даването на подаръци на децата и бедните.

Викингите и Юле

Yule е думата за зимния празник на германските и северните народи, който продължавал чак до януари. Той давал лъч светлина и надежда на древните викинги през зимата и поддържал оптимизма им. За да символизират завръщането на слънцето и топлината, мъжете събирали дърва от гората и ги изгаряли у дома. За изгореното дърво се смятало, че носи късмет, а вся��а прехвърчаща искра означавала раждане на ново животно в обора през идната година. Може да се направи интересно сравнение между бъдникът в България, който също символизира Слънцето и раждането на Божия син.

Езическите празници срещат Християнството

Централно място в древните митологии заема божеството, посветено на Слънцето. Това е разбираемо, предвид факта, че то е основен източник на светлина, топлина и поддържа живота на Земята такъв, какъвто го познаваме. В египетската митология се нарича Ра, в гръцката — Хелиос, в римската — Сол, в славянската — Дажбог. В Християнството Исус Христос носи смисъла на “слънчево” божество в християнската традиция, а и навярно самият ореол над главите на светците в иконите символизира именно слънцето. С навлизането на християнството в европейския континент от Близкия изток, се “маскират” множество езически традиции като християнски с цел по-лесното приемане на новата религия от хората. Така очакването и посрещането на Слънцето става раждане на Исус Христос — Божия син.

Дядо Коледа и подаръците

Разбрахме, че още по римско време през декември хората си разменяли подаръци и принасяли дарове на боговете, надявайки се на добри реколти през следващата година. Но има още една история, която дава начало на традицията да се подаряват подаръци покрай Коледа.

През 280г. сл. Хр. в Турция в едно богато семейство се родило момче. То посветило живота си на това да пътува из страната и да помага на бедните и болните. Различни истории се говорят за този човек — някои твърдят, че давал подаръци на децата, други, че тайно давал пари на бедни хора без да иска нищо в замяна, освен това помогнал на моряци в буря. За нещастие по време на гоненията на християни бил пратен в затвора. По-късно, обаче християнството го канонизира за светец и покровител на моряците. Този човек бил Свети Николай и е прототип на най-разпознаваемият и обичан сред децата персонаж — Дядо Коледа. Свети Николай починал на 6 декември. В днешно време в някои страни като Нидерландия подаръци се дават на децата именно на 6 декември, а не в коледните дни. Самите нидерландци, изселили се отвъд океана, внасят традицията покрай Дядо Коледа в американската култура. На техния език Дядо Коледа се нарича “Sinter Klaas” — Синтерклаас, което с времето се превръща в американското Санта Клаус.

Образа на весел старец с червени одежди обаче дължим на художникът Томас Наст, който през 1881г. изобразява Свети Николай с чувал играчки и червени дрехи.

А мен ако питате съвсем не е случайно, че на български наричаме Николай накратко Кольо, което доста звучи като Коледа!

Коледно дръвче като символ на живота през зимата

Централно място през декември заема коледното дръвче, което обикновено е иглолистно дръвче. Вече споменахме, че по това време на годината настава мрак и студ, а хората считали, е Богът на слънцето е болен и се оттегля за почивка. Затова украсявали домовете си с вечнозелени растения, за да им напомнят за живота и зеленината на лятото. А дали не е разумно да предположим, че цветните топки, които закачаме по елхата, не символизират плодовете, висящи от дърветата през лятото?

В заключение...

Предвид многовековната история на Коледа и новогодишните традиции, не е чудно, че всички се чувстват развълнувани и емоционални през това време от годината. Без значение каква е религията и дали изобщо човек е религиозен, едно е сигурно — това е време, в което всички дейности се въртят около темите за живота и светлината. А кое е по-важно от това да сме здрави, да имаме множество дарове от природата на трапезата и светлина и топлина не само през зимните месеци, винаги в ума и в сърцето?

Източници:

The pagan roots of Christmas

Saturnalia — Roman Festival

Saturnalia

History of Christmas

Какво символизира горящото дърво в огнището на Бъдни вечер?

The History of St. Nicholas, Santa Claus & Father Christmas

History of Christmas Trees

#culture

0 notes

naeyomy · 5 years

Text

🇧🇬 БЪЛГАРКА 🇧🇬

Каква те е майка родила, девойко, неземна по хубост - една на света, със име незнайно, усмивка сияйна, коя е рождената твоя земя? В очите ти светят небесни простори, по устните мъдрост легенди мълви, душата ти - стряха за тежки неволи, ръцете - утеха за мъжки сълзи.

Потомка съм, пътнико, горда и силна на древен владетел - хан Аспарух, наследница родна на Левско бесило - по воля, по кръв, по достойнство, по дух. Наричам се БЪЛГАРКА! Нямам си име. Короната царска духа ми крепи, в очите си нося лика Самуилов, в гърдите - сърце на княгиня тупти. С любов съм родена от майка-светиня в от Бога докосната райска земя, приспивана в люлка под нежна закрила, със знаме повивана в ясна зора, откърмена с песни народни, юнашки, покръстена в свята, дълбока река, заклета да следвам завета си бащин, отраснала с птици в хайдушка гора, белязана с кръста на кърви баташки, с история древна възпята в прогрес, на робски синджири и битките страшни аз знака си нося достойно до днес.

Когато се скиташ в посоките сиви надлъж и нашир до безкрай по света, попитай къде са най-житните ниви, къде руйно вино наливат грозда, попитай къде е морето пенливо, развихрило буйни, солени вълни, къде се надбягват потоци игриви по склона на стръмни вековни скали. Къде е Балкана с безброй самодиви, къде върховете целуват звезди, къде е небето най-чисто и синьо, в което най-жаркото слънце трепти…

И точно, когато унесен в забрава, пристъпил по райска пътека една, сред приказен звън на свещена камбана отпиеш на дъхава утрин вкуса, намериш ти роза омайна и дивна, разцъфнала в скута на росна трева, съзреш ли над паметник знаме завидно - открил си рождената моя земя.

Нели Янчева

0 notes

vasetovp · 11 months

Text

Наричат ме БЪЛГАРИЯ

Бях голяма – с кон не можеш ме премина ,

ни сокол да пратиш да ме прелети.

Днес съм малка –педя и половина -

планина, река, небе.

Ала имам синове и щерки,

колкото са мравки по земята.

Носих ги в утробата си с обич,

пъпната им връв сама отрязах.

Сях, ожънах, хляб им месих

и ръце им дадох да си месят хляб.

Станаха орачи, лечители, учители, царе

– имало е смисъл, значи дето им дарих душа.

Свидни са ми всички и не давам

мъх по челото на никой да покара.

Кръв са ми Кера- Тамара, Пагане,

Княгиня Райна!

Дух са ми Бенковски, Ботев,

редом с Караджата!

Свещ съм им и църква,

път съм им и гроб.

И съм горда: вдигнаха мостове,

къщи зидаха по моето сърце.

Гледах ги и им се радвах как

съграждат си света.

А пък аз държах ръцете крехки,

дето пишат а, б, в.

Учих ги да крият Слово в пепел

и от пепелта да сторват СЛОВО.

Учих ги с една чепата пръчка

животворната вода да търсят,

когато дните ни пресъхнат.

Всичкото си знание им дадох,

да си имат вместо факел.

Но дойдоха чужди – да ме грабят,

чужди обичаи да налагат.

Лъгаха ме, мъчиха ме дълго,

пробваха да ме секат от корен.

Не успяха в своя буреносен пристъп,

името ми хвърлиха на огън.

Аз горях, догарях, станах въглен

и от въглена добих душа отколе.

И вървях след еднооки,

дето водят сто слепеца и заклевах

дъщерите си да вплитат

чест в дебели плитки.

Стиснах кремъклийка, знамена развях

и станах топ черешов и баташки кладенец.

Ей я – през коприва, през лютиче

съдбата все тъй криволичи.

Криволичи, докато намери

връх висок и си го кръсти Шипка.

Там е моето Спасение!!!

Там, сред канарите, дочитам

предсмъртното писмо

от сина ми Апостола.

Отне ми го бесилката.

И трижди мръква над главата ми

преди юнашки сън

снегът ми да заспи.

Най-подир настана пролет

и поникна върху костите трева…

Свобода съм днес.

Но никак не забравям как откъсваха

от мене силни мъжки рожби,

да ги правят еничари.

Помня още как крадяха дъщерите ми

да красят хареми

и под други небеса да раждат.

Помня воеводи, писъци и ужас,

и оная осакатена кобилка История.

Остана ми една песен:

„ Даваш ли, даваш..“

и точно смогнах да измия рани

в придошлите Струма и Марица,

и в оная луда, луда Яна,

разполовиха сърцето ми.

Колко съм плакала – питайте очите ми –

езерата Рилски.

Хем бях жива, хем не бях

докато провъзгласиха Съединението.

Станах мъдра.

Пазя се от всички.

Чуждите ме знаят нестинарка.

Знаят ме старица с вършини на гръб

и девойка с кобилица на тънко рамо.

Търновград ме наричат, Плиска,

Преслав и Средец.

Казват, че съм паче перо, дето скърца,

от рози ехо и конник,

препускащ в скалите на Мадара.

Ала съм и друго:

чан на празничното гърло

и жито за помен.

Само скръбта ми не знаят.

Пък аз ѝ слугувам, нося я и я живея.

Тежи ми да гледам ония, от мене родени,

как лесно харизват душата ми.

Кой чеиза ми хвърля, кой ми златото пилее…

И ми иде да питам: свърши ли пръстта,

на какво ще посегнат.

Клето майчино сърце,

орисано е да прощава!

Но вижте: тече шира от ръцете ми

– бъдещо вино, което вярва,

че слънцето е близо.

Прилича на шира, ала е древна кръв!!!

Нека оглупелите да пият, да си спомнят,

че от мене са излезли,

че и те са: Добруджа и Тракия, Странджа,

Македония и Мизия, Сакар и Родопа.

Мъчно ми е.

Моля се да се намери тъпан –

да думне в сърцата със страшна сила,

щото макар да съм педя земя,

всъщност съм Светиня

до последен камък.

Вековете ще минават, мене пак

ще ме зоват БЪЛГАРИЯ!!!

Ивелина Радионова

1 note · View note

vprki · 11 months

Text

Споделените истории на Кирил Чолаков за сега и преди…

„Това, което ме свързва и с България, и с Италия, освен работата и интересите ми в сферата на изкуството, са приятелствата. Това е може би единственият мост във времето. Какво да кажа – да поздравя всички приятели, както казвам – в отсъствие и в присъствие.“ Каза за „въпреки.com” художникът Кирил Чолаков.

Разговорът ни е в близост до неговия дом в Римини в стария Рибарски квартал, който сега е уютно и красиво място за живеене, където италианското усещане за красота си е дало воля. Не е богатски квартал, тук всички се познават и ценят другия.За нула време ни приемат като приятели, защото сме от родината на Кирил…А той живее тук повече от 20 години и е сред интелектуалния елит на града с древна история и култура. До нас в квартала е прословутият мост на Тиберий, бележещ началото на римския път Виа Емилия. Парадокс или не, по време на Втората световна война и командването на германци и американци, всеки по свой път дават разпореждане да се внимава и да не бъде бомбардиран…Но това е друга история. Римини, извън неговата древна история, забележителни църкви, изписани от времето на Ренесанса, а и преди него, е градът на Фредерико Фелини, роден и починал тук, но това също е друга история, която ще ви разкажем след време. Сега си говорим с Кирил Чолаков.

Мостът на Тиберий в Римини

Два дни преди нашия разговор заедно с него, проф. Чавдар Попов и съпругата му Снежана бяхме в Равена, където се намират най-знаменитите византийски мозайки от V до VІІ в., които припомнят за легендарното минало на Равена като последната столица на Западната Римска империя след падането на Рим през V в.Тук е и гробът на Данте, прокуден от своята Флоренция. Пред тези мозайки се вливаш в съвършенството на Вселената и страшно ти се иска да видиш хората, създали тази вечност на красотата, пред която времето е безвластно, пак друга история. Но там, в Равена, се случи нещо неочаквано, дори и за Кирил Чолаков и го върна към една стара история, вече от миналия век. Беше понеделник, мавзолеят на Гала Плачидия, Архиепископската капела и Базиликата Сан Витале с невероятните си божествени мозайки отворени бяха за посетители, но музеят – не. Служителка ни напомня кой ден е, но чува името на Кирил Чолаков и започва неговата история…И той разказва:

Стефано Манкузо /л/, Кирил Чолаков и съпругата му Замира

„Невероятно е това, като чувам, че сега казваш „стара история“, защото все едно беше вчера. Но, наистина, това е моето начало – на одисеята Италия. 1996 година спечелих един конкурс на ЮНЕСКО: да направя скулптура от мозайка за общината на Равена. 1997 година през март месец, преминавайки през всичките перипетии на италианското посолство – визови и т.н., най-накрая се озовах в Равена, в този център, който се казва Алвестайнер и който по тези времена беше изключително актуален. Идваха пре��одаватели от най-различни държави, от Париж, студентите бяха американци, бяха японци, италианци, разбира се. Така започна моята авантюра в Италия с тази скулптура, която аз имах около 3 месеца да направя. В интерес на истината се оказа, че почти през цялото време трябваше да работя доста усилено, но ми останаха няколко дни, в които отидох да видя за пръв път в живота си Венецианското биенале (1997 година). Беше много интересно, защото аз имах само един ден, а това беше денят на preopening, т.е., влиза се само с покани. Никога няма да забравя, стигнах до Биеналето, до Джардини – хората са вътре, виждаш всичко, но не можеш да влезеш, никой не те е поканил. Никога няма да забравя това чувство на яд: казваш си „Как е възможно? Ама това е единственият ми шанс!“ И се обърнах така гневно и питах тези, които минаваха: „Ама вие откъде ги взимате тия покани?!“ Мина един човек, направи 5-6 крачки, после се обърна и вика: „Е, ела с мене“. Влязохме заедно. Той се оказа един от най-големите архитекти във Венеция. Никога няма да забравя жестовете на маестрия – аз това мога да го нарека „маестрия“. Защото един маестро, когато подава ръка на един абсолютно начинаещ, тръгващ млад художник…

От Архиепископската капела

И така, идването в Италия, по всяка вероятност беше един щастлив момент, в който обаче нямах никаква представа, че моята съдба по-нататък ще поеме тази посока. А, говорейки за миналото време и за тази скулптура, която аз направих тогава, тя беше избрана за най-добра сред 3000 участници. Аз знаех, че е в Музея и съвсем случайно сега, преди два дни, като минахме, като прочетох „Национален музей на Равена“, се сетих да попитам една служителка. Беше много интересно, защото като ѝ казах моето име, то е нетипично за Италия, тя подскочи и каза: „Ами, да, тя е там – в третия двор! Толкова е цветна, толкова е хубава!“ Тогава виждаш как се сменя отношението към тебе и към всичко. И ми стана много приятно, изключително приятно. Бях забравил, по-скоро не се и надявах, че тази моя работа е все още в Националния музей на Равена.“

Споделям му колко сме се почувствали щастливи около това негово преживяване, че работата му отпреди толкова години е част от експозицията на Музея в Равена и го питам дали се връща към тези местата в Италия, които е съпреживял и продължава.

Урбино

А Кирил отговаря: „В Италия е концентрирана огромна част от световното културно наследство, би трябвало да се чувствам изключително щастлив, че е около мен. И, естествено когато имам време, се връщам с огромно удоволствие. Огромно е удоволствието, когато съм с приятели от България или от някоя друга държава, гости, да видя тези неща и през техните очи.

Но си мисля от съвременна гледна точка – ето това, което усетих като емоция последния път, гледайки мозайките в Равена, че това наистина културно наследство ти помага да дишаш. Просто влизаш, виждаш. И начинът, по който поемаш въздух, е различен. Толкова е красиво, че е физическо усещане. Иначе си давам сметка, че това са били времена много духовни, много естетски и, някой път си мисля, че са безвъзвратно загубени.“ Може би отговорът му съдържа болката на това, което се случва в света около нас и някак стремежът за съвършенство, за красота е загубен. Достатъчно е да де се огледаме, но и какво от това…

Все пак, му споделям, че в пътуванията и не само сега в Италия, в Римини, в Урбино, града на Рафаело, в Равена и други европейски страни, музеите са пълни деца от различни възрасти, организирани от учители, дори трябваше на моменти да изчакаме групите им. А Кирил Чолаков споделя и личния си опит като родител „Това е изключително важно. Образователните политики в Италия, както и в България, имат много слаби моменти. Но специално това – да заведеш децата в музеите – е изключително важно. Мога да говоря за опита с дъщеря ми Киара, защото тя мина през всичките етапи: беше малка и съм чувал фразата: „Ох, писна ми от вашето изкуство!“ Малко по-голяма ѝ започна интересът. Сега, на 23 години тя абсолютно разбира за какво става дума и е човек, който гледа най-различни видове изкуство – и съвременно, и антично – с разбиране, с удоволствие /независимо, че се отдала на медицината като професия и говори прекрасно български– б.а./. В един момент си даваш сметка, че това е един процес на посяване на семенце, поливане и порастване. Естествено, не всяко дърво дава плод, но, според мен, изключително е важно децата от малки да посещават тези места.“

В Архиепископската капела

Както пише в знаменитата си книга „Граматика на фантазията“ любимият ни детски писател, италианецът Джани Родари за запознаването на децата с изкуството: „Не от всяко дете ще стане художник, писател или музикант, но ще стане свободен човек!“

В този наш разговор с Кирил Чолаков си говорим много и за България и изявите му в България. Изложбата му в „САМСИ“, участието му в проекта „Хербариум“, негови творби са включени във великолепната изложба, организирана от галерия INTRO и музея „Борис Христов“, посветена на рисунката, а за други неща, които му предстоят. И го питам как успява да съчетава България и Италия като художествени занимания и като проекти? Защото е от художниците, които изобщо не са загубвали връзката с художествения живот в страната ни. Художникът е лаконичен: „Винаги го споделям, че тези два свята, в които живеят България и Италия, връзката между тях, те никога не правят една перфектна форма, добре сглобена, точно притъркванията са поводът, при който се раждат моите работи. Естествено, в тези, които са спомен за България –има една нотка на меланхолия, по-скоро един зов SOS, но не за оцеляване, а за достойнство на паметта. Не знам, мисля си, че моите български творби се раждат в Италия, а пък италианските, не знам дали се раждат в България. Сигурен съм, че точно любовта и различието между тези два свята са генератор на моите работи.“

Кирил Чолаков в САМСИ

В момента работи по няколко много интересни проекта, извън усамотението в ателието. Много специален е този в Перуджа, за който Кирил разказва с особено въодушевление. „Паркът в Перуджа е първият частен парк в Италия. Открит е през 1963 година, тази година чества 60-годишнина. Създаден е от една от най-известните фамилии на импредитори, или бизнесмени Луиза Спаньоли и нейния син. Вече преминава през 3-та–4-та генерация на тази фамилия. Той е частен парк. А архитектът, е Бернард Нойерхедер, той е от Болцано – най-северната част на Италия, където говорят немски. С този архитект в момента ние споделяме заедно ателие в Римини. Той е учил в Германия. Тази архитектура, която сега навлезе много, но преди 20 години почти никой не говореше за нея – т.нар. биоархитектура, а в момента са т.нар. независими къщи (може би така се превежда на български). Това са къщите, които чрез соларни панели, акумулаторни батерии, събиране на води и т.н. са независими – няма нужда от свързване с енергото, с централното водоснабдяване, топлоподаване и т.н. Въпросът за проекта е много интересен. Пак бих започнал с възпитанието на децата, защото проектът цели да обясни на децата, а чрез тях – и на родителите им, процеси, които се случват в момента: климат, какво правят дърветата, как комуникират помежду си – под земята, над земята, какво се случва вътре в тях. Каква е разликата между двата типа живот на нашата планета – на тези, които са избрали да живеят вкоренени и не могат да се преместят и, за да оцелеят, изработили са си механизми на посрещане на тези проблеми, комуникиране и разрешаване.

Стефано Манкузо /л/ и Кирил Чолаков /д/

Другият вид живот на нашата Земя – на животните, които, за да избегнат проблемите, те бягат, отиват нанякъде. Затова природата ги е олекотила, дала им е единични органи, най-много двойни. И най-вече къде е нашето място в цялата тази система, кои сме ние. Това е нещо изключително важно във връзка с (разрешаването на) належащите екологични проблеми, които ни съпътстват. Ето и в момента в Римини има наводнение, вчера за около 2 часа се изля дъжд, който би трябвало да падне в рамките на 3 месеца. Това са процеси, които все по-често ще ни спохождат.

За правенето на този проект мога да разказвам с часове, защото той ми отне 3 години. Той е в сътрудничество с един изключителен учен на световно ниво - Стефано Манкузо, с когото наистина е удоволствие да се работи.“ Разказва Кирил Чолаков.

Да поясним: В статията си „Интелигентните растения“ в The New Yorker, 2013, Майкъл Полан, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет в Бъркли, пише: „Ако си растение, да имаш мозък не е предимство“, посочва Стефано Манкузо. Той е може би най-страстният говорител на гледната точка на растенията. Слаб, брадат калабриец в края на четирийсетте / вече на петдесетте – б.а./, той изглежда по-скоро като професор по хуманитарни науки, отколкото като учен. Когато го посетих по-рано тази година в Международната лаборатория по невробиология на растенията към Университета на Флоренция, той ми каза, че убеждението му е, че хората силно подценяват растенията, произхожда от една научно-фантастична история, която той си спомня, че е чел като тийнейджър. Раса от извънземни, живеещи в радикално ускорено измерение на времето, пристигат на Земята и, неспособни да открият движение в хората, стигат до логичното заключение, че ние сме „инертен материал“, с който те могат да правят каквото си искат. Извънземните продължават безмилостно да ни експлоатират. (Манкузо впоследствие пише, че историята, която той разказва, всъщност е зле предаден спомен за ранен епизод от „Стар Трек“, наречен „Wink of an Eye.“)

От изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Според Манкузо нашето „фетишизиране“ на невроните, както и склонността ни да приравняваме поведението с мобилността, ни пречат да оценим какво могат да направят растенията. Например, тъй като растенията не могат да избягат и често се изяждат, добре им служи да нямат незаменими органи. „Растението има модулен дизайн, така че може да загуби до деветдесет процента от тялото си, без да бъде убито“, каза той. „Няма нищо подобно в света на животните. Създава устойчивост.“ Това е в скоба за пояснение на личността на световния учен.

В сътрудничество с проф. Манкузо Кирил Чолаков вече е реализирал проекта за „говорещите дървета“ в част от парка в Перуджа. „Правенето на тези проекти е доста комплексно, защото аз там имам нужда от сътрудници, които са писатели, архитекти, електротехници, звукови оператори. Ние направихме в една гора пътека, да не казвам един маршрут, където 9 дървета – персонализирани, снабдени със съответната технология – ти разказват истории. Започва се от първото, което разказва една история, детето я чува; трябва да мине през серия от из��итания, за да стигне до един далекоглед, през който вижда второто дърво. Отива при него, то му разказва друга част – те са 9 истории, взаимно свързани – и така го води до края, където вече детето разбира, че е изпълнило една важна мисия, чувства се участник. Дават му и документ, че е станал „Вестоносец на дърветата“.

Ние искаме този парк да бъде едно зелено знаме. Ако успеем да реализираме големия проект, който в момента е в ход, наистина за Централна Италия ще бъде абсолютно уникален.“

В галерия "Дзамани" пред картина на Кирил Чолаков заедно с проф. Чавдар Попов, съпругата му Снежана и галериста Лука Дзамани /д/

Кирил Чолаков реализира м��ого проекти, не малко от тях със съпругата си Замира, която е архитект, но работи и върху и своите си неща, в усамотението на ателието. Не е много лесно, но той има и галерист Лука Дзамани, който го представя в много красивата и просторна галерия „Дзамани“. Независимо, че Римини не е много голям град, но с изключително много култура в него. “Може би, моята зодия Близнаци го обяснява най-добре. Не мога никога да бъда само един и да правя само едно. И понякога до мазохистичност, защото правенето на един проект обикновено те откъсна от самотата в ателието. Освен това е и друга вълна на мисловна енергия. Така че не мога да прескоча от правенето на проект и на другия ден да съм ателието и да рисувам моите си картини. Това са два различни свята, но аз не смятам, че художникът трябва да рисува 20-30 години едно и също. Ние трябва да бъдем различни, опитваме се да бъдем различни. Поне за мен, това е изключително важно. Колкото за нещата, които правя за галерията в Римини, да, Римини наистина е малък град, но галеристът Дзамани, който е тук, прави и много панаири. На практика присъствието му от национална гледна точка е доста силно. Освен това работя в България също с чудесни куратори, чудесни хора, които ме представят. Ирина Баткова, с която наистина се чувствам щастлив да работя от много години.“

Ирина Баткова

С нея се познават още преди времето на великолепната галерия „Витоша“, създадена от забележителния изкуствовед Максимилиян Киров (1930-2003), която отдавна вече я няма. Ирина работеше там. С нея се познават още от студентски години, купонясвали заедно, а тогава тя е изявена млада поетеса…

Припомняме, че изложбата (15.12.2022 – 29.01.2023) FRA/МЕЖДУ в САМСИ ни срещна с богатото творчеството на забележителния български творец Кирил Чолаков, който от години живее и работи в Римини, Италия.

От Изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Неговото име не е непознато на българската публика: през 2015 година художникът участва в годишните Есенни изложби, курирани от проф. Галина Лардева / темата на експозициите, тогава, беше озаглавена „Ан пасан” популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом - б.р,/ а през 2017 година представи серия от произведения /“Дисекция на спомена“/, курирани от Ирина Баткова, в софийската галерия „Стубел“.

Кирил Чолаков и галеристката Росица Доганджиева на изложбата му в галерия "Стубел", 2017

Неговата работа „Дезориентация“ (2021 г.) е част и от колекцията Herbarium, чиято идея е да бъде запечатана креативната енергия на различни поколения творци от целия свят в кутии с определени размери (40х40х10, 40х20х10 или 20х40х10 см). Колекцията се курира отново от Ирина Баткова и част от нея беше представена в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство през април и май 2021 година. В момента Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, представя изложбата (20 май – 7 юни) “Избрани художници от колекцията „Хербариум“ с куратор Ирина Баткова, едно от водещите български имена в създаването на артистични проекти в съвременното изкуство. Проектът „Хербариум“ изследва работната среда в съвременната култура, а в неговия център е колекция, запечатала в кутии 40х40х10 см или 20х40х10 см творческата енергия на различни поколения творци по целия свят. Отново във Варна в дните от 24 до 28 май Кирил участва във форума за съвременно визуално изкуство БУНА.

От изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Кирил Чолаков не може да се включи в прекрасните събития във Варна, да се види с колеги и приятели в България заради ангажиментите си. Но си говорим за бъдещето. „Не мога да си позволя да коментирам накъде ще отиват нещата в бъдещето. Но съм сигурен, че по някакъв начин ще отразяват това, което се случва в бъдещето. Ето сега се говори за изкуствения интелект, за работи, правени от изкуствен интелект. Мисля, че няма нищо страшно, художникът ще започне да работи и с тези неща.

Творби на Кирил Чолаков на Есенните изложби в Пловдив, 2015

За мене е изключително важно и това, което сега гледахме заедно – как, примерно, тези, които са правили мозайките в Равена, са отразили тяхното време. Как Моцарт е отразил своето време. Тоест, ако говорим за някакви по-базови начала, си мисля, че художественото произведение е образувано от 2 компонента: едното е много силен персонален знак; второто е езикът за времето си, който добре изразява този знак. Чуваш музика на Моцарт, и веднага казваш „Да, това е Моцарт!“ След това чуваш музика на „Бийтълс“, казваш: „А, това са „Бийтълс“ – неща коренно различни като знак, като време, но с много силен персонален знак. И се надявам, че и в бъдещето ще бъде така –изкуството ще бъде отражение и коментар на нещата, които се случват в реалния живот.“ Прогнозира оптимистично Кирил Чолаков.

Кирил Чолаков

В този контекст го питам кой е неговият персонален знак. А той отговаря с присъщата си деликатност и чувствителност: „От една страна, чувствам се част от нашето време. От друга - се чувствам част от носталгията по едно време, което беше моето детство. Две неща са! Надявам се да го има в картините ми!“ Има го и толкова талантливо изобразено и разказано. Всяка негова творба е споделена история и вълнува зрителя, разговаряйки с художника и със себе си едновременно…

От изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Предстоят му хубави неща – проектът в Перуджа трябва да тръгне догодина, изложба през есента във Флоренция, от ноември до януари е в ателиетата на Сите де-з-ар в Париж. „Освен това много ми се иска да направим 1-2 книги. Искам веднага да се извиня на потесата Аксиния Михайлова, защото аз не съм забравил изобщо за нейната книга. Мечтата ми е да направя една книга с рисунки по нейните текстове, не казвам илюстрации, а рисунки. Благодаря ѝ, че тя ми дава спокойно времето да осмисля кога и как да го направя. По същия начин имаме планове с Ирина Баткова да направим книга за изложбата, която направих в „САМСИ“. Неща за правене има страшно много и би било чудесно, ако тръгнат…“. ≈

София - Римини - Равена

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Кирил Чолаков, Стефан Джамбазов, Стефан Марков и личен архив на художника

#Кирил Чолаков #Зелма Алмалех #Чавдар Попов #Италия

0 notes

stoyanpetrov · 2 years

Text

ИСТОРИЯ НА ДЕПРЕСИЯТА ОТ АНТИЧНОСТТА ДО ДНЕС

Депресията е сред най-старите заболявания, описани още в древната медицина. Твърди се, че е стара колкото човечеството.

В Древна Гърция е наричана меланхолия и е тълкувана като нарушаване на равновесието в човешката душа, причинено от преобладаването на вещество, произведено от жлъчката, което чрез кръвта се разпространява в организма. Описана е като вид човешко настроение - неточно определен вид депресия. Открояваща се с ниски нива на ентусиазъм и желание за активност. Както и че е вследствие от скръб и страх, продължили дълго във времето.

Според теорията на Хипократ за човешкия темперамент, тялото съдържа четири течности: кръв, лимфа, жълта и черна жлъчка. Ако преобладава кръвта - темпераментът бива сангвиничен, ако това е лимфата – флегматичен, ако жълтата жлъчка е в повече – темпераментът е холеричен, ако това е черната жлъчка – меланхоличен.

Хипократ описва меланхолията като болестно състояние, за което са характерни: „липса на апетит, униние, безсъние, раздразнителност, безпокойство“.

Меланхолията през вековете:

През 12 век в куртоазната поезия, с меланхолия се свързват различни състояния на душата – от дълбока тъга до лудост;

През 14 век в поезията на Гийом дьо Машо: това е чувството на ревнивия влюбен, който търси усамотение;

През 17 век значението се свежда до тиха и неопределена, безпричинна тъга;

През 19 век меланхолията означава две неща: унилост поради някаква дълбока липса, която страдащият не може да определи и в клиничния смисъл психическа болест, свързана с дълбоко отчаяние и отпадналост. Меланхолията става синоним на депресия.

През 20 век (средата) е белязан значителен пик в откриването на медикаменти, повлияващи различни психични състояния. В продължение на десетилетия употребата на антидепресанти се е повишила.

Античност

Преди новата ера, меланхолията е свързвана със загуба на близък човек. Свидетелство за това са античните надгробни плочи от 4 век, изобразени с ликове на тъгуващи за починали.

През 6 век Пенелопа е изобразена в меланхолично очакване на своя съпруг пред стана, на който денем тъче.

Аристотел е разсъждавал върху хипотезата, че всички изключителни хора, било то философи, политици, поети или хора на изкуството са меланхолични и страдат от черна жлъчка.

Средновековие

През средновековието, депресията е свързвана с обладаване от зли духове и черни демони. Смятана е за магьосничество. Прилагани са екзорсистки ритуали.

Това е периодът, в който хората са затваряни в обособени места, наричани „лудници“.

Хората са приемали, че страданията, причинени от депресия, са вследствие от натрупани грехове.

През 17 век във Великобритания, меланхолията е свързвана с религиозната несигурност, вследствие от английската реформа, интереса към греха, грехопадението и спасението на душата.

В тази епоха, от медицинска гледна точка, най-точна картина за меланхолията дава Роберт Бъртън. През 1621 г. той публикува книгата „Анатомия на меланхолията“. В нея той анализира причините, проявите и начините на лечение на меланхолията. Счита се, че това съчинение е важен сбор от съществувалите дотогава теории. Информира, че меланхолията е била популярна.

Според Бъртън, меланхолията е свързана със загубата на близък човек и с последвалия от нея траур. Самият той е считал себе си за меланхолик.

Ренесанс

През Ренесанса се наблюдава нов поглед към меланхолията.Търсят се по-задълбочено причините за възникването й, както и начините на лечение.

Меланхолиците са приемани като мислители на по-високо ниво. Определяни са като хора, търсещи отговори на въпроси, които знаят, че няма да намерят.

Това е периодът, в който са прилагани естествени лечения на меланхолията чрез физически упражнения, диети, лечение чрез музика, пътувания и билки.

Просвещение

През Просвещението е прието, че човешкото тяло работи като машина. А за страдащите от меланхолия се е считало, че нещо вътре в тях не работи в синхрон.

Прието е, че депресията произтича от по-лесния начин на живот в градовете.

Според някои лекари, агресията е предизвестие на депресията. Други лекари, я определят като резултат от вътрешни конфликти между това което хората искат и това, което могат.

Приложения са намерили следните лечения на депресия:

През 18 век в Германия симптомите на депресия са описани като "оловна тежест в ръцете и краката" и "огромен товар на плещите". Болният от депресия е завързван за въртящ се стол на колела, след което е завъртан силно. Смятало се е, че центробежната сила при въртенето ще изхвърли тежестта от тялото. А ефектът от въртенето, изразен в завиване на свят, е начин да се коригират проблемите в мозъка.

Процедури, наречени хидротерапия. Болният от депресия е потапян в студена вода, задържан е под нея до първи признаци на удавяне. Неразделна част от процедурата е рецитиране на псалми от Свещената книга.

Депресията е лекувана чрез полагане на тялото във вана, след което е заливано с 10 до 50 ведра (дървен съд с цилиндрична форма) студена вода.

Промени в диетата, клизми, конна езда, повръщане.

Лекарите са препоръчвали на страдащите от депресия лечение чрез повече физическа работа и упражнения.

Викторианска ера

През Викторианската ера е прието, че причините за депресията се коренят в съвременния начин на живот. Хората са делени на „бели якички“ и „сини якички“. Считано е, че представителите на първите са в пъти по-податливи към депресия, за сметка на вторите, за които е смятано, че не са застрашени от нея поради ангажираност към тежък физически труд.

Създадени са специализирани звена (санаториуми), в които страдащите от депресия са лекувани чрез излагане на чист въздух, здравословно хранене, спорт.

През 19 век Алфред дьо Мюсе определя депресията като болест на века. А френският писател Шатобриан смята, че човекът придобива своето съществуване чрез „вечната меланхолия на мисълта“.

Според Сьорен Киркегор, човекът е съставен от три същности: крайно, безкрайно и връзката между тях. Крайните (сетива, тяло, познание) и безкрайните (парадокс и умението за вяра) съществуват в състояние на противоречие. Според него, това противоречие, осъзнало своето съществувание, е индивидуалността. Когато индивидуалността е погубена, нечувствителна или в свръхизобилие, човешката личност е в състояние на отчаяние. Отчаянието, вместо да е агония, е изгубване на индивидуалността.

Други изявени личности са твърдели, че меланхолията е енергия, чийто потенциал не е канализиран правилно. И поради тази причина се е превръщала в черна отрова за човека.

През 19 век Емил Крапелин (немски психиатър) настоява меланхолията да се лекува чрез медицинска намеса. Интересът му към психиатрията се оформя още когато е изучавал медицина. За известно време е свързан с Вилхелм Вунд в Лайпцигския университет. По това време Вунд се интересува от „новата“ психология и експериментира със сетивните функции и анализа на състоянията на съзнанието. На този фон на научните изследвания, Крепелин подхожда към проблема за психичните разстройства. Той вярва, че към тях трябва да се подходи научно, след като са предопределени. Смята, че психично разстроеният човек може да се възстанови или да не се възстанови по естествен път.

През 19 век за първи път свързват меланхолията с емоциите. Така лекарите се фокусират над човешките емоции, както и върху начина им на действие върху тялото.

Следва да се изтъкне заслугата на Зигмунд Фройд, Мелани Клайн и Адолф Майер за откритията им по отношение на депресията, както и за лечението й. Тези учени са изследвали депресията, възникнала от скръб, генетика и преживявания в ранна детска възраст. А заслуга за разграничаването на меланхолията от депресията е на Адолф Майер.

Как стоят нещата в наши дни

В наши дни науката е достигнала до сериозни открития. Вече се знае много повече за човешкия мозък, за мисловните процеси, както и за човешките емоции. Знае се, че различни части на мозъка контролират определени дейности. Направени са значителни проучвания на биохимията на мозъка и ефектите й върху човешкото поведение.

През 1952 г. е създаден Американският диагностичен и статистически наръчник за психични разстройства (DSM). Въведени са уеднаквени стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Използва се в САЩ и в различна степен по целия свят, в т.ч. и България, от клиницисти, изследователи, агенции за регулация на психиатричните лекарства, компании за здравно застраховане, фармацевтични компании и др.

Претърпява пет актуализации от създаването му през 1952 г. Открити са различни видове депресии, като за всеки вид е налична придружаваща характеристика и описание на симптомите. Разграничена е тревожността от депресията.

Благодарение на задълбочени изследвания в сферата на психиатрията и психологията, са открити и нови форми на терапия на депресията. Пример за това е когнитивно-поведенческа терапия, която цели да помогне на пациентите да се научат да заменят негативните мисли с положителни.

Голяма част от специалистите в сферата на психичното здраве твърдят, че прилагането на мултифункционален подход при лечение на депресия, дава най-добри резултати. Той включва: медикаментозна терапия, психотерапия, подходящо хранене и физическа активност.

Нека бъдем признателни към науката и откритията, които безспорно са подобрили човешкото физиологично и психично здраве.

Отдавна са отминали времената, в които е приемано, че хората, страдащи от депресия, са обсебени от демони. А ролята на екзорсиста от средновековието, е заета от психиатъра в съвременното общество.

Призовавам всеки, който се чувства емоционално потиснат, да потърси специалист по психично здраве (психолог, психотерапевт, психиатър). Това ще ви помогне да се справите и преминете по-безболезнено през трудностите, пред които сте изправени.

Автор: Стоян Петров, психолог

Източници: graphistik.com, wikipedia

Снимка: unsplash

7 notes · View notes

idontneednofuckinhug · 3 years

Text

November-April Writing/Lyrics

Аз съм аз

Заклещен между Ада и Рая, откога опитващ се път да си прoправя Някога виждам ли му края или с нежни думи се опитвам да омая Объркан аз увъртам, никога мисълта си изцяло не довършвам От страх да се побъркам, или от устата ми нещо грешно да изхвърлям Всички притеснявам, на демони се давам и на всеки му прощавам Истории разказвам и на себе си показвам - от войната се отказвам Успокоение, тя знае, че искам успокоение За да го получа трябва от нейното отношение да получа одобрение за изкупление Импулсивен и първичен, прекалено циничен и излишно лиричен С рогата напред и винаги изричен, на всеки ясно колко хаотичен С въпроси към себе дали съм ироничен или просто неприличен В главата ми е положение критичен Глас, с който младите се свързват, нашите думи не трябва да пропускат Дори ако грешните нападнати се почувстват, в себе си те допускат Все пак сме съседи, аз съм Луци ти си Рая, между нас се атакуват Разказвам история за безкрая с Бог да те противопоставя ... Г-н Исус ще ми спасиш ли живота?

-----

Гоненица

Често имам проблеми, които за решение не са лесни С нови спомени искам да лекувам белези винаги пресни Като ходя само се спъвам, сам се вдигам, другите придържам Май не съм добра опора, щом натиск не издържам Като детски филми си напомням за едно време За стари грешки се чудим, бягам от носталгия – от нея ревеме В себе си всеки носи бреме, моето като разтоваря дере ме Когато паднеш кой ще те поеме? Съдбата ни дебне Колко пъти трябва да повтарям, стига толко Никога не искам да е просто, имам мисли в главата прекалено много Мислех, че само леопардът спи сам, вече виждам, сам си писвам Срам, ме е, че не се вписвам, на кого ли липсвам Не ти ли писна да играем на Том и Джери, не съм котка Не си плъх, няма да те гоня, всичко винаги завършва с болка Самотата надали е толкова лоша, щом и сам намирам разкоша На живота, в който искам да се успокоя и затопля

-----

Въпроси за живота на 3 коняка

Сипвам и отпивам, мислите си заливам С коняк и лайм прикривам собствения си драматизъм Карам я напред, сипи ми го малко и с лед Ако изчезна някой ден знам, че всичко ще е наред Телефона в ръцете докато треперят, Паркинсън Фреди Крюгър, дали пък кошмарът не е просто сън Що за проблеми има един real G Не знам, не мога да кажа, не отговарям на тези термини Загубен в ума си, мисловен процес, мозъчен вортекс Дали всичко пък не е просто комплекс Експлоатация на собствените ми мисли Дали пък не съм аз виновен, че никога не са чисти

-----

Нрав

Да, бодеш ме като трън от роза Нямам вече от счупване болка Каквото и да си казвала, аз мога За думите ти не искам прошка Не ме питай на какво принадлежим Не съм тук за да се чудим Чрез безгрижие всички ще се спасим В излишни мисли често се губим Можеш да се луташ в гората и да се радваш на живота Докато не се убодеш на тръна от онази роза, хм, мотив Сещам се наново, толкова отровно, сякаш е повторно Но прекалено ми харесва тук и сега Не знам за какво става дума Прекалено много ми изскача на ума (Няма връзка) Логиката губя, ще ви кажа, ако представа просъществува Да, знам, че Трябва да си гледам нрава, затова и Не залагам, че ще сме двама, но аз Намирам начин често да сияе Мостът е дълъг, дано за мене здрав е Еми, Свиря, докато не ми се изтърка перцето Поливам, докато не изникне дръвчето Давам, докато не ми е празно сърцето Не знам какво е нормално за момчето Затова готвя на око, няма рецепта наоколо Сам измервам, дано е здравословно Сипвам по колкото преценя (По-малко) Няма кой да ми каже как да се справя И Дяволът е бил човек От малък намирам начин да ми е наред Прочиствам мисли с всеки куплет Кой иска да направим дует Не ме изпускай от погледа си Знаеш, че нещо голямо предстои Никога не предавам себе си Дано не падна в твоите очи Защото

В себе си често губя вяра, затова и Не залагам, че ще сме двама, но аз Намирам начин често да сияе Мостът е дълъг, дано за мене здрав е

-----

Без име

Прекарвам си нощите в това да къркам, защото съм объркан Дано не съм побъркан, че путката ме нарече сбъркан Ако почна да шмъркам, то това е доказателство Че в този град няма как да не си направиш посегателство Само без нахалство на тези счупени улици Не се занимавам с дребни душици за да няма убити Разбираш ли без субтитри, че ще ти направя рана Май не схвана, явно ще ти обясня чрез промяна С тупаници и ритници, влизам ти в очите обождайки ги с вилици Аз съм от племе столетни хищници, имащи изблици на агресия За никой не е трагедия, че след тази случка ще имаш амнезия Без резки движения, защото иначе смъртта ти за всички ще е мистерия Дано разбра тази концепция, не те заплашвам Казвам ти истината, какво ще стане загатвам Мрачните мисли затапвам, прекалено дълго Млад Хънтър Томпсън, ще ме запомните като е късно Пич без име, yeah Пич без име Пич без име Аз съм пич без име

-----

Вече не знам

Тя винаги прави каквото си иска И никога не спира да ми липсва Дразни всеки подрееед Всеки с нея иска рееед С нея никога не съм черноглед Защото на деня ми е акцент Винаги открадвам момент Кара ми се с онзи неин поглед “Спри да пиеш, не си ти” Казвам “винаги до мен бъди Знаеш ли, за мене вечна си Докрая с теб ще имам спомени” Старая се устните ти да са до уши Искам да се чувствам както ти Защо да го правим сложно? Защо да го правим сложно? Докато, докато има завинаги Няма да е просто аз и ти И да те дразнят глупости Моето присъствие ще те успокои Бях заспал, когато ми писа Обади се - да не би да ми писва Когато спиш сама ти липсвам Само в твоите ръце се вписвам Когато спя виждам как тичаш Не те ли боли от токовете с които скиташ Ще закъснея, недей да викаш Нито пък без мен да влизаш Когато се правим на луди можем просто да сменим Защо да губим време, когато ни остава само аз и ти С теб ценя всички секунди Моля се всичко да ми се получи Заедно всичко е възможно Защо да го правиме сложно? Докато, докато има завинаги Няма да е просто аз и ти И да те дразнят глупости Моето присъствие ще те успокои

-----

Грижа

Прескачам поредната стена Плащам си поредната цена Помня да, помня всяка дума Губя си, губя си, губя си ума Безсъните нощи много, да, като есенно слънце залязвам Приказките грозни много са, боря се да не се наказвам Достатъчно топло да се разтопя Прекалено студено да те нараня Дори на себе си няма да се доверя Трябва първо място да сe намеря Това чуство, че никъде не принадлежа, да Колко години още в бъчва трябва да отлежа, да Заобиколен отвсякъде, но винаги извън кръга Някой с чук да счупи тази моя обвивка твърда Да, да счупи тази обвивка твърда Да ме спаси от мен сега

-----

Авокадо

Тази визуална симетрия Красива, с нея взимам решения Пиша всичко с претенция Зареждам с магическа енергия Казвам всичко в калиграфия С думи пращам я в мания Между всичко казано има отстояния От живота нямам си понятие Скромен с моето призвание Май всъщност съм създание Божествено, с моето знание Исусе, може ли признание С това естетическо възприятие И приятно ухание Виждам с красиво съзнание Като Дали имам влияние И кур за Инста, от скролване ми излезна пришка Всичко е социална нишка, тя я развърза и получи пишка На един език ли говорим, май не те разбирам Като Бил Мъри загубен в превода ли съм И Луци беше ангел преди отвисоко да падне Затова и Кико го е страх да се спъне и размаже Искам малко повече пари, по-малко лактоза Безопасно е, спокойна бъди, мръдни в по-удобна поза Кришчън Бейл минаващ през метаморфоза Ще си купя малка Хонда Не ми пука дали е на мода Кучко, мръдни от моята почва

-----

Кръг

Мислех, че вече ще съм го разбрал Живота в такси ще съм прибрал С аверите всичко завладял И да се смеем, че пари не съм имал Но живота е кучка, шибана кучка Затова и още я ловя с шапка и кука Стресиран, няма да взема отпуска Преглъщам, отказвам да съм путка Всички си мислят, че не съм наред, защото винаги сляпо тичам напред Че ще се блъсна и някой ще каже на майка ми, че дойде и моят ред Че ще съм жертва на кръгли чаши с лед и затова в лицето ще съм блед Никой не иска да е този, който й предава тъжната вест И за всички безсънни нощи, в които се будя и само искам още Мога само да ви искам прошка и да обещая, че няма да се случи повече Време е да се осъзная и чашата да пусна, гордостта да си изключа Отказвам да рухна, колкото и грешки да правя, това не ме бута Трябва да направя признания Колко още мога да си правя оправдания Прекалено обладан съм, че велик съм и имам висши стандарти Но и Бог ще го забравят, ако прекалено много се забави Трябва да спра да съм дете И тук вече Ванката почва да реве За всички мои братя, грижа се да ви е добре Аз съм вашето момче И един ден да загубя своето зрение Винаги на вас ще имам доверие Не спирам да търся вашето одобрение За вас любов е моето мнение И някъде там има земя със завет Че всички мои хора ще са наред Кажете на майка, че я обичам И за глупости в нея не се вричам Не всеки дявол му растат рога и не всеки ангел притежава крила Затова отвярям си очите тук и сега, няма да падна от студа, добро утро

-----

Комплекси

Никой не слуша като казвам, че е фарс Трябва да се гръмна за да чуят моя глас Щом най-висшата човешка цел е Марс Защо въобще се боря за признание от вас Ако Исус не може да ме спаси кой тогава Някой да ме качи и закара до моята права Може да ме прибере и да ми сготви риба Само без да ми събаря скъпара бира Оцветявям всичко в изцяло бежова гама Естетическа красота насочена за двама Черпя с вино и любов моята дама За да е за моята интимност жадна И ако Господ е толкова лош да налаже Луци Откъде да знам, че няма да ми се случи Да бъда сред осъдени за някое зло И жена да направят и от мое ребро

-----

Рибар на мисли

Млад Кико рибаря, разбиращ нещата и гонещ си мечтата Държание на ангел, очите на Сатаната Прекалено изискан за твоя вкус, малък мислистел свикнал на лукс На живо обясняващ ти за Ада, как е минал през него и как търси само правда Един вид изкривен от изящност, прекалено интересен, излъчващ нехайност Мислител от Древна Гърция, пил си е виното със Сократ Излива мисли, все едно сипва мерло за аристократ Като гениален сирак играещ шах Божий чирак, мисля със седем хода напред, не изпитвам страх Каквото и да се случваше все прав бях, може би и затова рано в живота изтрезнях Поставих висока летва и положих клетва Че следваща стъпка е да яздя метафорична мечка и да нямам шефка Искаш ли с мен по моята пътечка?

-----

Финал

И ако случайно се намирам на финала Погребение в Орландовци майка е избрала Той е най-мразен, изкривен без разум Вечно обречен, миришещ на балатум Редящ криво, лъжливо чувство, че е живо Предприемчиво с пиво, да се убода на жило Каращ жена ти да се замисли Дали не е сгрешила Дали пък не е похотлива На Кристал полято, загубено пак лято Алкохол във вените, хапчето вече смляно Нямам богати приятели, само познати лица отпреди Често виждам Денди Нямам корона, не съм Симеон, аз съм наркоман Дай ми още грам Лекувам рани със субстанции Оттам ли тръгнаха алкохолните навици Вече нямам хобита и не чета страници Епизодите ми, нямам граници Нека имам си финала Не е гадно да ме няма Глупак с усмивка на лице С филми ще ви радва добре Готови ли сте за Орландовци? Ще видите фойерверки Нямам страх от нищо на тази пътека от мрачни мисли Господ живее ми в главата, Дявола в решенията излишни Всички започваме като ангели, сами избираме дали паднали Бог не разбира, направил ги демони без нищо да са направили Не иска никой от нас да живее вечно Така умираме на трийсет, после не е честно И да сме живи, вътрешно всичко ни е грешно Затова и ще бъда забравен лесно Понякога се чудя какво ли мисли Дора Дали се радва, че не видя всичката умора И излишна болка, която внукът й има И всички чаши, които пие за да ги убива Може би е изненадана, че всеки ден не ме вижда Как ли душата ми е жива Дали ще стигна възраст Христосова Защото още отсега не ми стига кислородът Дори да съм само на двайсет и три Живея вече през халюцинации и фантазии Нека имам си финала Не е гадно да ме няма Глупак с усмивка на лице С филми ще ви радва добре Готови ли сте за Орландовци? Ще ви посрещнат фойерверки

-----

Извисение

Всички се надяват, че това не е поредната песен за депресия Нито поредната нова абсурдна поезия на кретен за регресия Затова скъпа, нека се погрижим да няма повторна ексцесия Сипи ми виното, начупи хляба и нека започна моята асцесия Бързам, защото във Валхала се свири Мингъс и Дейвис Искам на фестивала, на две текили, дано нямам катарзис Чувствам, че съм на финала, с представи бедни за генезис Дано не се окаже халюцинация, не ми се прави компромис Скъпи близки (близки), губя си разсъдъка (разсъдъка) в момента За какво да трупам пари, ако само лъжа себе си с всяка получена монета Като се замисля, запознах се със създателя ни, когато все още ме водиха на детска, Честно, тя изглеждаше като нас, с широка усмивка, май оттам започна проблемът Тогава ми взе всички джобни и не спомена, коя религия трябва да последвам Дали пък още тогава е взела решение, че с разума ми не заслужаваме спасение С очи червени от безсъние, всеки ден все по-трудно ми е да поглеждам майка (Премислям прекалено) Вече искам напъствие да разбера каква ми е съдбата И с всички тия разговори за Ада и Рая И нашите колебания Писна ми от Земята, искам да живея в Безкрая Извисение, Защо продължавам да имам съмнение? Няма ли да ми писне да нямам търпение? Какво има между Каин и Ноа? Моето извисение Оооо, моето извисение Ндаааа, моето извинение Ммммм, моето извисение

Ако съм научил едно нещо от нашите Винаги се грижи за това, което обичаш, от мечтите си никога не се отричаш И никога в мастии недей да се вричаш Какво става, когато си на 40 с деца, недоволен от живота? „Дай ми тва, дай ми онова“ Децата ти мрънкат, само се караш „стига толкова“ Мдам (Моето извисение) Сладка мацка с къдрици, ще я заговоря Книги и вино, дали с това ще я отворя Заеби, само с идеята ще се задоволя София, моята малка дупка В която хората се бутат и лутат и чудят „Как стигнах до тука?“ Познаваш всички, но никой не те познава И да флексваш, чувството на самота не отшумява Толкова хора съм им в устата, че трябва да ми викат тати Май вече е време да спрем да се правим на познати Всеки град си има царя, Затова Господи, ще ми подадеш ли да си отпия от бокала

5 notes · View notes

phanagoria · 4 years

Text

@cuirassier Най-различни! А разполагам само с едно, вече препълнено рафтче!! 😭

Етнография: Народна вяра, Религиозни народни обичаи (Димитър Маринов), Българска народна митология (Иваничка Георгиева), Български празници и обичаи (Лилия Старева), Маска и було (Георг Краев), Огънят в обредите на българите (Славка Гребенарова), Българските майстори на народни музикални инструменти (Биляна Попова).

История: Старобългарското изкуство, Куполните гробници при Мезек (Богдан Филов), Средновековният български владетел (Георги Бакалов), Български царски грамоти (Венцислав Начев), Древна Тракия – История и култура (Димитър Цанев), Западните покрайнини (Венцислав Велев) Българският петнадесети век, Освободителни борби на българското население в Македония и Одринска Тракия след Берлинския конгрес и др. Имам и няколко летописа на отделни селища.

Държа да отбележа, че далеч не всички книги са действително купени – някои са ми подарени, а значителна част съм си изтеглила от интернет или от библиотеката на СУ, така че ги нямам в хартиен формат. Но все пак е нещо :)

#за съжаление възможностите ми са ограничени #и въпреки това продължавам да трупам книги #чета ги... но бавно #мое #bg

2 notes · View notes

alt3rn8-knowl3dg3 · 2 years

Photo

ПЪРВОТО ЧОВЕШКО ПРИСЪСТВИЕ ОТ ПРЕДИ 1.5 МИЛИОН ГОДИНИ В БЪЛГАРИЯ По темата има твърде много информация - снимки,документални филми, доклади на наши и чужди археолози и т.н. https://www.researchgate.net/…/49136996_An_ancient… https://www.academia.edu/…/The_Retouchers_from_the… https://www.researchgate.net/…/Bovid-bone-fragment-bearing… Конска кост отпреди 1.5 милиона години, намерена в пещерата "Козарника". Резките по костта са смятани за първата символична изява на хората в Европа. Вероятно това е част от някакво разумно отбелязване. Снимки архив:БАН Изследователи-археолози доказаха, че Балканите са били първата врата към заселването на европейския континент. Според откритията на френски и български учени от Асоциираната европейска лаборатория “BINEK” първите европейци са живели по нашите земи. Данните от дългогодишните изследвания в пещерата “Козарника” край Белоградчик показват, че в България са най-старите следи от човешка дейност в Европа.Те са на около 1.5 милиона години и са почти два пъти по-стари от смятаните доскоро за най-древни останки от испанската пещера Атапуерка. Откритията в “Козарника” променят напълно досегашните хипотези за появата и развитието на първите хора в Европа. Следите в нашата пещера говорят за по-ранен етап на развитието на човека и променят цялостните представи за човешките преселения извън Африка - е мнението на доц. Николай Сираков от БАН и д-р Жан-Люк Гуадели от Университета в Бордо за най-старата човешка символична изява в Европа.Сред най-древните находки там е конска кост с нарези, направени най-вероятно от хомо ергастер преди 1.5 милиона години. Смята се, че тези нарези са най-ранната символична изява в света, известна на науката досега. В земния пласт, в който е намерена костта, са открити и човешки останки – зъб, който най-вероятно е на хомо ергастер отпреди 1.4 до 1.5 милиона години. В същата пещера са намерени и първите останки от съвременни хора в Европа, което говори, че хомо сапиенс е извървял същия път като своите предшественици и при навлизането в Европа се е отбил в пещерите “Козарника" и Мгурата. Находките и рисунките от неговото присъствие там са отпреди 40-43 000 години и също са по-стари от всички други следи в Европа. Конски ребра с нарези – календар или друг вид броене на първите съвременни хора в Европа отпреди 42-43 000 години. И тази находка е намерена в пещерата "Козарника". Сензационните открития остават в сянка.Въпреки огромните успехи в тази историческа сфера палеолитната археология все още остава в сянка, но носи много ценна информация за българската и за световната наука. Причината тези открития да стават ясни чак сега е: изследването на палеолита в България започва сравнително късно, чак през последните години. По същия проект се водят палеолитни разкопки и в известната пещера “Темната дупка”. Има и интересни находки на открито в Родопите, които доказват, че хората от палеолита са умеели да живеят и в планински условия – на височина 1600 метра. Ст.н.с. Свобода Сиракова пък е открила у нас най-голямата в Европа работилница за върхове на копия.. Досегашните теории.Преди да бъдат разучени по-подробно палеолитните останки в България, учените нямаха друг избор освен да подкрепят хипотезите, че входът към Европа е бил Гибралтарския проток или че първите хора са минали през предполагаемата суша между Италия и Северна Африка. Макар че така пътят им значително се удължава и макар че маршрутът през Балканите изглежда доста по-логичен, в науката липсата на доказателства води до там, една теория въобще да не бъде разглеждана. А у нас доказателства доскоро наистина нямаше. Благодарение на екипа на Николай Сираков и Жан-Люк Гуадели обаче балканската хипотеза се разглежда сериозно в научния обмен през последните 7 години.Това, което се знае със сигурност за първите хора, е, че са били в Африка преди около 2.5 милиона години. Става въпрос за човешки общности, които са разполагали с лагери, артефакти и оръжие. По още неизяснени причини те започват да напускат Африка и да поемат на изток към райони с приблизително същите тропични климатични условия. Европейското заселване става доста по-късно поради по-студения климат и в началото хората заселват само южна Европа. От животинските останки от този период може да се съди, че по това време Балканите са имали същия климат като Северна Африка. У нас са намерени следи от лъвове, хиени и дори хистрикс – африканското бодливо свинче.До неотдавна за най-старите европейски следи от човек се считаха в пещерата Атапуерка в Испания и в Исерния ла Пинета в централна Италия. Там те са от преди около 800 000 години и са от по-развита култура, отколкото намерените в “Козарника” от преди 1 500 000 години. Името на човешкия вид, който пръв населява Европа, най-вероятно е хомо ергастер – работливият човек.Проектът е подкрепен от Европейския съюзДоц. Николай Сираков от БАН, д-р на ист. науки, сподели: "Проектът, който доказа, че Балканите са вратата на Европа, е част от Асоциираната европейска лаборатория “BINEK”, която бе създадена една година преди влизането на България в ЕС и е първата форма на сътрудничество в България. Идеята на лабораторията, която е на територията на България, е шест месеца в годината заедно с българите да работят европейски учени, които да получават заплатите си тук"..Източници: Димитър Николов - Вестник Новинар и Доказателства.БГ Учените разкриха, че древните хора, които са обитавали пещерата са били суетни- правили са си бижута. За това говори находката, на която се натъкнали археолозите- останки от работилница за бижута: "Откриваме черупки от малки охлювчета с размер окол 5-6 мм. или малко по-големи. Те са фосилни, били са използвани за изработка на украшения- огърлици, гривнички, амулети. Тази работилница е една от най-ранните в Европа и е на най-ранните представители на модерния човек. Тези украшения са служили и за самоидентификация, а това са наченките на етно-лингвистичните общности на етносите. Тези охлювчета са ги събирали от място близо до Лом, в льосовете. Има следи от шнурчето, което е свързвало черупките в бижуто, най-вероятно огърлица. Датирана е на около 38 000 години, подобни дати има само на една пещера на границата между Турция и Сирия." В "Козарника" са открити фосилизирани човешки останки, останки от охлюви, но има и от древните предци на по-едри животни като коне, елени и говеда, които са били плячка на древните ловци. Находките са от над 140 вида животни, има и доказателства за огнища, където са приготвяли храната си, и от работилници, където са правели оръжията си, каза още доц. Николай Сираков:"Пещерата е била обитавана от ловци, които са носели парчета от плячката си. Убивали са коне, диви говеда, елени. В момента се разкрива кост от елен, затисната от варовиков блок, паднал от тавана. Има и по-дребни животни, подобни на антилопа, и много хищници- пещерни хиени, лъвове, вълци, лисици. Намираме и риби, уловени в Дунава, упражнявали са и риболов. Древните хора са похапвали и охлюви, жаби, костенурки и змии. Останките са от над 90 вида едри животни, с по-дребните са около 140 вида. Разкрихме 3 вида огнища- за отопление, за приготвяне на храна, за работилница, където са изработвали сечивата и оръжията си." Поредната интересна находка в "Козарника" е открита преди време непосредствено пред входа на пещерата- останки на мъж от 16 век, прободен със стрела. Кога за последно е била обитавана пещерата археолозите не могат да кажат, тъй като за известно време мястото е било противоатомно убежище, и е отнет повече от метър от последния слой. Последва използване на пещерата за гъбарник, като отново е унищожен още метър полезен слой с останки, допълни археологът. Находките показват, че са настъпвали периодично големи катаклизми, затова промените които се случват в климата като засушавания или поройни дъждове, предизвикващи наводнения, са нещо напълно нормално. И в онези времена животните са мигрирали заради катаклизмите, а след тях и групи от човешки общности.

#history #ancient history #Cradle of life #Ancient artefacts #History of Bulgaria #Archeology #ancient archeology #History of Europe #History of World #Ancient Caves #История на България #Древна история #История на Европа #История на света #Люлката на света #Древна археология

2 notes · View notes

magdalendia · 1 year

Text

Екскурзия в Тоскана - Ден 2: Сан Джиминяно - Манхатън от Средновековието

Едно малко, но очарователно градче се изпъчва на върха на хълм насред тосканските ливади. От там гордо наблюдава пристигащите с автобуси и автомобили посетители, жадни за автентични италиански приключения. Има защо да е самоуверено - то е в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, намира се на 35 км от Флоренция и е известно сред туристите като "Манхатън на Средновековието" заради своите добре запазени кули, наредени една до друга както небостъргачите в Ню Йорк, но достойни представители на средновековна архитектура.

Представям ви Сан Джиминяно!

География на Сан Джиминяно

Както вече споменах, Сан Джиминяно се намира на 35 км от Флорениця и с това си разположение се намира почти в самия център на областта Тоскана. Да, всички познаваме Тоскана от туристичеките брошури, романтичните европейски филми, уолпейпърите на телефоните или пък от някой италиански сапунен сериал. Свързваме я със стройните кипариси край уютните каменни вили, кацнали върху някое смарагдовозелено възвишение, а зад него се простират надлъж и на шир в различни нюанси на зеленото - тъмни, бледи, ярки - безкрайни поля и хълмове. Градчето Сан Джиминяно се извисява точно насред такова място. То се простира на площ от 138 кв. км и е дом на малко по-малко от 8 000 хил души.

История на Сан Джиминяно

За историята на Сан Джиминяно можем много да си говорим, най-вече защото се намира в една изключително интересна област на Италия. Тук може би е добре да спомена, че самата дума Тоскана произлиза от името на древния народ, живял по тези земи още преди да е съществувал Рим, т.е. преди 8 в. пр. Хр., наречени етруски. Всичко, което знаем за този мистичен древен народ се дължи на древногръцките и древноримските историци и може да е, а може и да не е вярно. Именно те са им дали името етруски, защото регионът, който са обитавали се е наричал Етрурия. Този регион днес наричаме Тоскана, както вече сте се досетили. Така че е сигурно, че Сан Джиминяно се намира на място с древна история. Той самият през 3 в. пр Хр. е бил малко селище на етурските.

Според италиански хронисти градът се разраства заради двама братя патриции, участници в заговор срещу древноримския политик Катилина, който опитвал да завземе властта в Римската република около 63г. пр Хр. Те напуснали Рим и се отправили към долината на река Елза в така наречената днешно време Тоскана. Те се казвали Мудзио и Силвио и построили два замъка. Името Силва било променено на Сан Джиминяно през 450г. сл. Хр. по името на Епископ Джеминианус, светият пазител на Модена, който успял да спаси замъка на Силва от похитители, последователи на Атила. В чест на този епископ била построена църква и с времето малко градче се заформило около нея.

А сега и моите впечатления...

Посетих Сан Джиминяно през есента на 2017г., докато бях на Еразъм в Италия. Беше организирана екскурзия с голяма група студенти на обмен като мен и разходката не беше дълга, нито релаксираща. Все пак успях да се потопя в атмосферата на градчето, тъй като прекарахме доста време в приказки на централния площад на градчето - Piazza della Cisterna. Чухме, че в една джелатерия (gelateria - сладоледаджийница на итал. език) на площада се продава автентичен италиански сладолед и се наредихме на дългата опаша от нетърпеливи туристи. Бях зашеметена от разнообразието и аранджировките на цветните, плодови и декорирани сладоледи, но в крайна сметка си избрах някаъв ексцентричен, но божествено вкусен сладолед с горгонзола! За тези, които не са запознати, горгонзолата е е меко италианско сирене, тип синьо, с плесен Penicillium glaucum и Penicillium roqueforti.

Посещението на Сан Джиминяно беше в един от трите дни, през които трая нашето пътешествие из Тоскана. Не навлязохме в "дебрите" на Тоскана покрай вилите, винарните и низовете от кипариси, така че единствената ми възможност за типичната тосканска гледка беше панорамната площадка на Via Degli Innocenti, една улица по-надолу от централния площад.

Тръгнахме си от там, заредени с изследователски дух към следващата дестинация - Сиена!

#italy

0 notes

acornerofmymind · 3 years

Text

❝ Когда к костру преступницы поднесли огонь, и её охватило пламя, принялась она осыпать оскорблениями собравшихся на плацу рыцарей, баронов, чародеев и господ советников словами столь мерзостными, что всех объял ужас. И хоть костёр тот мокрыми поленьями обложили, дабы дьяволица не сгорела быстро и крепче огнём терзания познала, теперь же чем быстрее велено было сухого древна подбросить и казнь докончить. Но воистину демон сидел в оной ведьме проклятущей, ибо хоть она уже и шипела зело, однако ж крику боли не издала, а ещё более ужаснейшие ругательства выкрикивать почала. «Возродится Мститель из крови моей! — возвестила она во весь глас. — Возродится из осквернённой Старшей Крови Истребитель народов и миров. Отмстит он за муки мои! Смерть, смерть и мщение всем вам и всем коленам вашим!» Одно токмо это успела она выкрикнуть, прежде чем спалилась. Так сгинула Фалька, такову кару понесла за пролитую кровь невинную. ❞

— Родерик де Новембр. «История мира», том II

#история

0 notes

swubg · 4 years

Photo

Преподаватели от ЮЗУ „Неофит Рилски“ участваха в престижна международна конференция

http://www.swu.bg/news/27-05-2020-international-conference.aspx

Преподаватели от катедра "Културология" към Факултета по изкуствата и катедра "История" към Правно-историческия факултет участваха в престижна международна конференция в Турция. Сложната епидемиологична обстановка не попречи да се реализира предвидената научна програма. Благодарение на съвременните технологии, конференцията се състоя онлайн и учени от целия свят имаха възможност да представят и обсъдят най-новите си изследвания върху историята и културата на Древна Анатолия.

Научният форум бе организиран от "Изследователския център за археология на Западна Анатолия" (The Research Center for the Archaeology of Western Anatolia - EKVAM) към Dokuz Eylül University - DEU -Измир, Турция. Събитието премина под наслов "Кападокия и кападокийците от Елинистическия, Римския и Рановизантийския период".

Научният колегиум от Югозападния университет "Неофит Рилски" - проф. д.н.к. Васил Марков, гл. ас. д-р. Александър Порталски, гл. ас. д-р Димитрия Спасова и гл. ас. д-р Антон Генов представи доклад , посветен на паралелите между мегалитните култови паметници от Западна Анатолия и Балканите. Изследването е резултат от проучванията на екипа, финансирани по Национална научна програма КИННПОР.

Докладът беше представен от д-р Генов и предизвика голям интерес и дискусии. Д-р Спасова визуализира допълнително текста, чрез онлайн препратки към сайта на Университетския научно-изследователски център за древни европейски и източно-средиземноморски култури към ЮЗУ "Неофит Рилски". http://satrae.swu.bg/

#international #cultural studies #history #history of bulgaria #anatolian #turkey #research #international conference #Conference

0 notes

krug-movement · 4 years

Text

КАКВО Е ДА СИ МЛАД ТАЛАНТ И ДА ИМАШ КАУЗА, 14 май 2020 & What is it to be a young talent and to have a cause? May,14,2020

При спазване на изискванията за социална дистанция, както и на всички противоепидемични мерки, на 14 май (четвъртък) в Арт галерия Кръг ще бъде отворено за посещения новото издание на инициативата „Млади таланти от Кърджали и областта’2020”. По нестандартен начин в пространството са експонирани визуални материали от лични истории и интервюта с тримата нови участници, премиерно нотирано парче за арфа от 16-годишния му композитор му с разказ за дългия път на арфата в нашата цивилизация, авторски фотоизследвания и текстове за свободата на вероизповеданията, описание на каузи, за които си струва да се живее, и произведения, посветени на тях.

„Здравейте! Аз съм КАЛОЯН ГЕОРГИЕВ, на 16 години съм, всички познават майка ми и баща ми – Екатерина и Иво Георгиеви, много талантливи личности. И двамата са пишещи хора. Баща ми свири на китара и на акордеон, освен че пише. Моята специалност e арфата. За мен арфата е истински мост между културите в историята на човечеството и за мен е предизвикателство да стъпя и да извървя моя собствен път по този невероятен Мост. Наскоро направих своята първа собствена композиция специално за арфа. Вече я нотирах. Така, че вие ще сте първите, които ще я видите на бял свят – като картина в Арт галерията.”

Музикалното си образование Калоян започва в Кърджали, където е учил акордеон и виолончело, а в момента вече е ученик в 8 клас в Националното музикално училище „Любомир Пипков” в София. В галерията може да се види и неговото изследване „МОИТЕ ИСТОРИИ ЗА АРФА с колекция от снимки”. От това изследване научаваме много документални подробности за пътя на арфата от първите дървени екземпляри от 3000 г. пр Хр., използвани в Средния Изток, Египет, Месопотамия, през африканските лири, за арфите в Древна Гърция и Рим, за лирите в Египет, Йордания и Йемен, онаследени от бедуините, за келтската европейска арфа, както и за турската арфа, популярна като „ченг”, като „голям инструмент с форма на слонски хобот” (по думите на Евлия Челеби), който понякога достига 40 струни.

„Здравейте! Аз съм ИМАН АХМЕД, от 5-членно семейство, което винаги ми е подкрепяло щурите идеи и което ме научи да гледам реално на нещата, но винаги с щипка позитивизъм. Изповядвам религията Ислям. От 2017 г. ме приеха в ДУ в Момчилград и съм отлична ученичка. Любимият ми предмет е географията – една от най-старите науки, интересувам се от устройството на континентите, вулканичните области, регионалното развитие и съответстващите политики, вкл. от аеро-космическите изследвания и ГИС – географските информационни системи и разработването на цифрови платформи с геодезически точки, координати на урегулирани поземлени имоти, технически нивелети и т.н.”

Иман е 17-годишна, пише стихове и е автор на фотографски проекти, „защото в снимките си запечатвам всичко красиво и необикновено”. Красивото и необикновеното я сближава с хората. „Пълна съм с любов – казва тя, – която искам да раздам на хората около мен, а и на тези, които още не познавам”. Готви се да учи софтуерни технологии, за да може да работи в изолация, „ако хората не ме приемат заради религията ми”.

Третият участник в новото издание на инициативата „Млади таланти” е 13-годишната МОНИКА МАНОЛОВА от Кърджали. „Освен да ги спасявам, също обожавам да рисувам котки. В качеството ми на млад художник аз се опитвам да говоря на хората от името на котките – защото само заедно можем да успеем да намалим броя на бездомните и страдащи животни…” – казва тя. Баща й Манол Манолов е бивш спортист по кану каяк с международни и национални награди, а майка й Петя Петрова преподава български, английски и история. Семейството й се грижи за множество улични животни – обезпаразитяват ги, кастрират и ги хранят, вкл. в своя дом. „Твърде много котки са изоставени или изхвърлени заради човешка жестокост – казва момичето. – Да не говорим за наранените или убити животни. Освен кастрирането, което е начин да бъде стабилизиран огромният брой на бездомните котки във всеки район на всеки град, това да станеш „приемно семейство” e много разпространен начин за защита на животните в Европа. Там самите приюти за бездомни животни или спасителните групи имат сайтове, на които можеш да се регистрираш, че си готов да бъдеш „приемно семейство” за изоставени домашни любимци.”

Изложба с портрети на котки на 13-годишната Моника може да се разгледа в изложбеното пространство.

1 note · View note

vprki · 4 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Теодор Херцел или сбъднатата мечта за Еврейска държава

„През цялата си история евреите не са преставали да мечтаят за родината си: „Следващата година - в Йерусалим!“. Сега е моментът да покажем, че една идея, ясна като ден, може да израсне от тази мечта“. Пише в дневниците си Теодор Херцел, основателят на световното ционистко движение, чиято идея и цел е възраждането и създаването на нова съвременна държава Израел. На 2 май се навършват 160 години от рождението на Херцел.

С „Догодина в Йерусалим!“ се поздравяват евреите на празника Песах, на който се отбелязва бягството от робството в Египет и 40 годишния тежък преход към Обетованата земя, предвождани от Мойсей. В края на 19-ти и началото на 20-ти век идеята за създаване на еврейска държава в Палестина изглежда утопична за мнозина. Половин век по-късно, през 1948 година, е провъзгласена Държавата Израел с одобрението и признаването на ООН. Мечтата, на която отдава 10 години от живота си Теодор Херцел (1860-1904) - журналист, писател, драматург, положил основите на политическото движение на ционизма, се сбъдва. А той е вярвал, бил е убеден и е работил тази идея да се реализира. Неговата политическа дейност довежда до началото на създаването на Държавата Израел.

Президентът Шимон Перес в израелския парламент Кнесета пред огромен гоблен на Марк Шагал на тема Стария Завет - снимка: Getty Images/Guliver Photos

Херцел е роден в Будапеща, тогава в рамките Австро - Унгарската империя на 2 май 1860 г. в заможно семейство. Баща му натрупва богатство чрез търговия, после загубва голяма част от него. Това кара Теодор да спре заниманията си с търговия и насочва интересите си към литературата. Майка му оформя голяма част от бъдещите му възгледи и оказва голямо влияние върху него. 19-годишната сестра на Херцел умира от коремен тиф и родителите му се местят във Виена. По тяхно настояване той следва право в университета. Недалеч от семейство Херцел живеят Артур Шницлер – писател и драматург, един от най-значимите представители на художествения стил Виенски сецесион (Wiener Moderne) и Густав Малер, който скоро ще стане водещ диригент и един от най-значимите композитори от края на 19 век.

Артур Шницлер - снимка архив

През 1884 г. Херцел получава докторска степен по право и известно време работи в съдилищата на Виена и Залцбург. В автобиографичните си бележки (1898 г.) той пише: „Като евреин никога няма да мога да заема длъжността съдия. Следователно, аз се разделих със Залцбург и съдебната практика едновременно ”. От 1885 г. той се посвещава изцяло на литературна дейност. Пише редица пиеси, фейлетони и философски истории. Някои от пиесите му са много популярни на сцените на австрийските театри, дори за онова време е смятан за един от водещите австрийски драматурзи. Негови пиеси са част от репертоара на театралните сцени във Виена, Берлин, Прага и други столици на Европа. Като млад и талантлив интелектуалец Херцел е прогермански настроен, запленен от културата и изкуството на страната. Дори споделя, че любимият му композитор е Рихард Вагнер. Общуването с антисемити в университетските клубове и с евреи, презиращи потеклото си, искащи да се скрият в немската култура, променят възгледите му в разбирането и осъзнаването и като личен опит на сложността да си евреин в тази среда и обществените й и политически нагласи.

Рихард Вагнер - снимка архив

Един от най-авторитетните виенски вестници „Нойе Фрайе Пресе“ наема Херцел като сътрудник. Отначало работи за изданието като независим журналист, но после е изпратен като кореспондент в чужбина. През 1891 година е назначен да работи в Париж. Това е периодът на Бел епок и френската столица очарова младия журналист. Но скоро е дълбоко разочарован и това предопределя бъдещия му път като жизнен и обществен избор. Рязък обрат в възгледите и в живота на Херцел настъпва през 1894 година под влияние на аферата Драйфус. Виковете „Смърт на евреите!“, които изпълват улиците на Париж, го убеждават, че единственото решение на еврейския въпрос е създаването на независима еврейска държава. През юни 1895 Херцел се обръща към барон Морис фон Хирш за подкрепа. Срещата обаче не дава резултати. Хирш разглежда ционистката идея като пресилена фантазия, но съдейства на гонените руски евреи да се заселят в селскостопански колонии извън Русия. Дарява крупни суми на еврейската колонизационна организация, която закупува големи обработваеми земи в Аржентина, Канада и Палестина.

Алфред Драйфус - архив

В онези дни Херцел започва да пише дневник и да прави първите бележки за книгата си „Еврейската държава“. „Идеите в душата ми се гонеха една след друга. Цял човешки живот не е достатъчен, за да осъзнае всичко това“. Той очертава програмата си в книгата „Еврейската държава. Опитът на съвременното решение на еврейския въпрос ”(Der Judenstaat), публикуван във Виена на 14 февруари 1896 г. През същата година са публикувани нейните преводи от немски на иврит, английски, френски, руски и румънски. В своята книга той подчертава, че еврейският въпрос не трябва да се решава чрез емиграция от една държава в друга диаспора или асимилация, а чрез създаване на независима еврейска държава.

Политическото решение на еврейския въпрос, според него трябва да бъде координирано с великите сили. Масовото преселване на евреи в еврейската държава ще се извършва в съответствие с Хартата, открито признаваща правото им на заселване, и международните гаранции. Той е убеден, че формирането на такава държава трябва да се извърши според предварително обмислен план. Еврейската държава трябва да бъде пропита с духа на социалния прогрес (например, установяването на седем часов работен ден), свободата (всеки може да упражнява вярата си или да остане невярваща) и равенството (другите националности да имат равни права с евреите). За осъществяването на този план Херцел смята за необходимо да се създадат два органа - политически и икономически. Необходимите средства, според него трябва да бъдат осигурени със съдействието на еврейски банкери и призив към широките еврейски маси да последват и подкрепят идеята.

Херцел на първия ционистки конгрес - архив

Заедно с Оскар Марморек/ 1863-1909, архитект/ и Макс Нордау /1849-1924 лекар и писател/ Херцел организира Световния ционистки конгрес (26-29 август 1897 г.) в Базел, Швейцария и е избран за президент на Световната ционистка организация. Базелската програма, приета там, е основата за многобройни преговори с различни европейски и не само владетели (с германския и��ператор Вилхелм II и Турски султан Абдул-Хамид II, Херцел включително е идвал в България и е имал среща с цар Фердинанд), за да създаде „дом за еврейския народ“ в Палестина. Историята в последните 10 години от живота на Херцел е свързана преди всичко да убеди света, че трябва да се възроди Еврейската държава и дълбоко изстрадалият еврейски народ отново да има своя дом. Дори за кратко приема идеята предложена от Лондон това да се случи в Източна Африка, но в крайна сметка с изслушването на всички от Диаспората мястото е това, наследено от дедите, пръснати по света след окончателното падане на Ерец Израел под Римско владичество.

Теодор Херцл на ционисткия конгрес в Швейцария през 1901 г. - снимка Централен ционистки архив / Център на Симон Визентал

А вече е написал: „Вярвам, че от земята ще израсне поколение красиви евреи. Макабеите (петима братя от Модин начело с Юда Макавей, които оглавяват въстанието (167 г. пр. Христа – 160 пр.Христа срещу управляващата Сирийска династия на Селевкидите, която прокарва политика на елинизация на Юдея б.а) отново ще възкръснат! … Евреите искат и ще създадат своя държава. В крайна сметка трябва да живеем свободни хора в родината си… И това, което ще правим там за просперитета си, ще направи щастливи и ще обогати всички хора по света.". Той дава на евреите, пръснати по света мечта и цел, която мнозина са смятали за утопична. Херцел каза и: „Моето желание и вашето желание ще станат реалност, а няма да останат само приказка“. И може би най-важното и основно, написано от него в края на 19-ти век, и днес четем като пророчески слова: „Идеята е много древна, а именно: идеята за създаване на еврейска държава. И каква е движещата сила? Страданието на евреите. Кой смее да отрече, че наистина съществува? И затова казвам, че тази сила, когато се използва правилно, е достатъчна, за да се придвижи, за да пленява хората. В сърцето си съм убеден, че справедливостта е на моя страна - не знам дали справедливостта ми ще стане очевидна още през живота ми. Първите хора, започнали това движение, едва ли ще видят великолепното му завършване. Но дори в самото начало животът им е изпълнен с усещане за възвишена гордост, щастие и вътрешна свобода. Вярвам във възможността за осъществяване. Еврейската държава е необходимост и затова тя ще бъде създадена“.

Теодор Херцел - снимка архив

Въпреки че усилията на Херцел тогава не са успешни, неговото дело създава предпоставките за създаването на Държавата Израел през 1948 година. Но за това малко по-късно. През 1902 година той публикува утопичния си роман „Старата нова земя”, в който излага идеите си за бъдещата еврейска държава. Според него тя ще приложи най-доброто от политическите и социалните системи на държавите, в които сега живеят евреи. Няма да има конфликт с местните араби, които ще са с равни права. Те дори ще са доволни от идването на евреите, които ще издигнат и тяхното културно, социално и житейско ниво. Един от героите в книгата, арабският инженер Рашид Бей, казва: „Евреите ни направиха проспериращи, защо да се ядосваме на тях? Ние живеем с тях като братя, защо да не ги обичаме?” Херцел държи на тази своя наивност, дори когато получава реалистични доклади, че местните араби едва ли ще са доволни от еврейско преселение. В идеите му се коментира и бъдещият език в еврейската държава, който той коментира, че трябва да е универсален и разбираем за всички евреи, които ще дойдат от различни страни. Не е знаел, че почти по същото време, когато той полага невероятни усилия за създаване на нова еврейска държава сред малцината евреи в Палестина получава тласък и възраждането на иврита като език.

Елиезер Бен - Йехуда - снимка архив

Тогава в края на 19-ти век роденият в Русия евреин – Елиезер Бен - Йехуда заедно с единомишленици сформират група с цел „да разпространяват иврит като език и говор сред хората от всички сфери на дейност“. Избран е и комитет, който се заема с установяване на термини на иврит за всекидневно употребяваните съвременни думи и със създаването на единна система на произношение. Това не е лека задача, но успяват да придадат на староеврейските корени нови форми. Езикът „оживява“ и се развива и до днес. Това е изключително постижение не само от езиковедска гледна точка, за което пише в книгата си „Израел. Историята“ забележителният историк и изследовател проф. Мартин Гилбърт. Това са постиженията в тогавашната Палестина на еврейското население. Те са верни на призивите на равините след окончателното падане под Римско владичество след героичната съпротива на крепостта Масада над Мъртво море и се оттеглят в малкото селище Цват над Тиберийското езеро, те повтарят кое е най-важното „Пазете книгите!“. И те се пазят и сред малкото останали на тази територия и сред тези, които поемат по различните пътища на света, най-вече в Европа. Но за това малко се знае сред евреите в Европа по онова време.

Членове на Съвета по еврейски език, 1912 г. Вдясно е Елиезер Бен - Йехуда (1858-1922), баща на съвременния иврит - снимка Jewish Chronicle/Heritage Images/Getty Images

Благодарение на Херцел, еврейският народ беше признат за равен сред другите нации. Пред него се откри нова ера. Херцел превърна ционисткото движение в глобално, а Ционисткият съюз получи признание като политическа организация, представляваща целия еврейски народ. Пътят, който той проправя, доведе до декларацията на Балфур (1917 г., официално писмо от британския министър на външните работи Артър Балфур до еврейския ционистки лидер тогава лорд Уолтър Ротшилд с дата от 2 ноември 1917 година), в която се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. Тя подкрепя идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от Британския мандат в Палестина след Първата световна война. Декларацията е публикувана в печата на 9 ноември 1917 г. , а по-късно спомага и до провъзгласяването на Държавата Израел.

Декларацията на Балфур - снимка архив

В своята книга Altnoiland (1902„Старата нова земя”) Херцел предвижда последващи събития в живота на еврейския народ в родината му. Той призова за развитието на страната чрез наука и технологии, както и за търпение и толерантност във всички области, особено в отношенията между еврейското и арабското население. Мотото на книгата - „Ако искате - това не е приказка“, става лозунгът на цялото ционистко движение. Теодор Херцел умира от инфаркт на 3 юли 1904 на 44 години, близо до Виена. Малко преди да почине споделя пред приятели: „Защо се заблуждаваме? .. Камбаната звъни за мен. Не съм страхливец и лесно мога да посрещна смъртта, особено след като не съм загубил напразно последните години от живота си“. На погребението на Херцел присъстват хиляди евреи, дошли от всички краища на Европа. Постепенно стари равини и млади хора започват да усещат и разбират важността и значението на Херцеловото послание.

Хаим Вайцман - илюстрация в The Daily Beast

Сред дошлите да го почетат в последния му път са и двама млади евреи Хаим Вайцман /1874-1952/ и Давид Бен - Гурион /1886-1973/, родени в Царска Русия и изстрадали антисемитизма, сред който са израснали. Те ще вземат важно участие за формирането на Държавата Израел и ще станат нейните първи президент и министър-председател. Още през 1906 година Бен - Гурион се премества и заживява в Палестина. На 14 май 1948 г. Бен - Гурион прочита в Тел Авив „Декларацията за независимост” на Израел. Определен е за глава на Временното правителство на новата държава. В изборите за конгреса на 1-вия Кнесет, нито една от партиите не получава абсолютно мнозинство в гласовете. Партията „Мапай“ озглавявана от Бен - Гурион, има 46 делегати от общо 120, и президентът Хаим Вайцман възлага на лидера ѝ сформирането на коалиционен кабинет. В това първо официално правителство на Израел, Бен - Гурион заема постовете министър-председател и министър на отбраната.

Алберт Айнщайн и Давид Бен - Гурион - снимка архив

Хаим Вайцман се установява в Манчестър, след като завършва химия в Швейцария и се присъединява към ционисткото движение. Той убеждава своя приятел лорд Балфур, бъдещия външен министър на Обединеното Кралство, че е необходимо да се създаде еврейски национален дом в Израел. По време на Втората световна войната Вайцман работи върху производството на високооктаново гориво за Британската армия. Той насърчава евреите да служат в британските сили срещу нацистка Германия и се набират около двадесет и седем хиляди доброволци, включително сина му, който загива през 1942 година като летец от ВВС на Великобритания. Едно от първите му начинания като президент на Израел е създаването на Изследователския институт в Реховот, близо до Тел Авив, който носи неговото име и става един от световните научни институти в света. А съпругата му Вера Хатсман, която е педиатър създава най-голямата детска болница в Израел.

Давид Бен - Гурион се оттегля в Sde Boker, кибуц в Негев - снимка архив

Но да се върнем към Херцел и сбъднатите му и не мечти и послания. През 1900 г. той публикува Философски приказки. В своя утопичен роман на немски „Altneuland” („Стара нова земя” ) 1902 г. Херцел създава идеалистична картина на бъдещата еврейска държава. Тук той формулира скица за политическата и социалната система на еврейската държава в Палестина. Той не е предвиждал арабско-еврейските конфликти и е държал гледната точка, според която арабите, живеещи в Палестина, с радост биха посрещнали новите еврейски заселници. Преведен на иврит, романът се е наричал Тел Авив ( „пролетен хълм“, името на библейското селище); името на бъдещия град Тел Авив е вдъхновено от романа на Херцел. Преди дни в Израел дори в обстановка на карантина заради Корона вируса отбелязаха 111-та годишнина на града.

Децата на Теодор Херцел - снимка архив

Съдбата на децата на Херцел е трагична. Най-голямата му дъщеря Паулина (1890-1930 г.) се самоубива, както и синът му Ханс (1891-1930 г.), който през 1906 г. преминава в християнството и се застрелва на гроба на сестра си в Бордо (Франция). Най-малката дъщеря Маргарет (1893-1943) умира в нацисткия концентрационен лагер Терезин. Държавата Израел е провъзгласена през май 1948 г., само година по-късно от датата, която Херцел предвижда след Първия ционистки конгрес. 45 години след смъртта му година и малко след създаването на Държавата Израел, първият Кнесет решава да изпълни волята на Херцел от завещанието му той, баща му и родствениците му да бъдат погребани в Йерусалим.

Гробът на Херцел в Йерусалим - снимка архив

На 15 август 5709 г. от месец Талмуз (10 август 1949 г.) председателят на израелския Кнесет Ишар Харари прави предложение за изпълнение на завещанието. Предложението получава почти пълна подкрепа от членовете на Кнесета и в същия ден премина през всички етапи на законодателния процес. Законът определя и датата, на която решението и завещанието ще бъдат изпълнени: „Волята на възродителя на еврейската държава Теодор Херцел благослови паметта му да пренесе пепелта му в земята на Израел - ще бъде изпълнена на 22 август 5709 г. (17 август 1949 г.) в Йерусалим, вечната столица на народа на Израел и неговия свят град“. С голямо забавяне в изпълнението на завещанието и едва през месец Елул 5766 (септември 2006 г.) останките на Паулина и Ханс са погребани в Йерусалим на планината Херцел, до баща им. Държавата Израел изпълни искането на Херцел всички членове на неговото семейство да бъдат погребани в Израел.

Музеят Яд Вашем – Мемориалът в памет на Холокоста - снимка архив

Наблизо са разположени Военната гробница на падналите жертви през войните на Израел и музеят Яд Вашем – Мемориалът в памет на Холокоста. През 1897 година Теодор Херцел казва, че вече е основал еврейската държава. Неговото пророчество се сбъдва и сега Израел е една от най-проспериращите и модерни държави в света с високи технологии, изключително развити медицина, образование, култура. А какво е ционизмът, формулиран от Теодор Херцел – идеята за възраждането на Израелската държава. А тя стана още по-силна след трагедията на Холокоста, в който бяха унищожени 6 милиона евреи само, защото са евреи, от тях 1 милион бяха децата. Историята на съвременен Израел, роден с много, понякога нечовешки усилия и преданост е едно от чудесата на отминалия 20-ти век. Това е истинско Възраждане от пепелта, оставена от римските легиони и вековни гонения. Как се случва това, възможно ли е? Може би думата е любов към Отечеството и усещане за принадлежност и общност. Прозрял го е така Теодор Херцел, чиято 130 годишнина отбелязваме на 2 май – Ден, посветен на неговата памет за Израел.

Теодор Херцел - снимка архив

Тук е мястото да отворим една скоба, по скоро за по-младите читатели. По времето на соца ционизъм беше мръсна дума, с която се заклеймяваше Израел, а и евреите, живеещи в САЩ и други западни страни, не без участието и с подкрепата на арабските страни. А какво е ционизмът – идеята за възраждането на Израелската държава. В своята 72 годишна история след признаването й от ООН държавата продължава да отстоява себе като единствената демократична държава в Близкия Изток. Държави като Ислямска република Иран искат да я „изтрият“ от лицето на Земята и субсидират не една терористична организация в региона. В този контекст идеята на Теодор Херцел за разбирателство след създаването й остава и с днешна дата утопична, но все пак, вдъхновяваща в името на един по-добър и толерантен свят. И сегашната пандемия на COVID - 19 показва красноречиво, че заразата е опасна и не рядко страховита за цялото човечество. Дали ще промени закостенелите стереотипи на омраза и нетърпимост, ще покаже времето…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Теодор Херцел #Израел #иврит #Давид Бен - Гурион

0 notes

mihaylovblog · 4 years

Photo

"АКО БЯХ БЕЗСМЪРТЕН"

Когато си на 11 г., дните, седмиците и месеците ти се струват като сапунени мехурчета, които безгрижно надуваш едно след друго без да ги броиш. А вятърът на живота ги отнася в различни посоки, накъдето му скимне. Най-големият ти страх все още е тъмното. Надеждите ти стоически чакат да пораснеш, за да успяваш да се повдигаш на пръсти и да ги докосваш. А думи като "лицемерие", "злоба" и "завист" за теб все още са просто буквички, съединени в редици, които вече си чувал някъде, но не можеш да ги обясниш.

Измерваш времето с ваканциите между училищните срокове, а пространството - с пътя от вас до дома на баба си. Мястото на учителката ти от началното училище вече е заето от лелички и чичковци, всеки от които се опитва да те убеди, че неговият учебен предмет е най-важният на света, а ти дори все още им бъркаш имената. Тези хора така и не си дават сметка, колко важно да минеш една мисия на Fortnite и колко много забавни клипчета има в Tik Tok.

- Госпожине, да влизаме ли? - чувам изведнъж гласовете на няколко нетърпеливи петокласници, които ми напомнят, че след малко трябва да започнем заедно своето пътешествие с Машината на времето, която държа на гараж в 306. кабинет - домът на г-жа Историята в моето училище. Още в началото сме се разбрали - аз съм "госпожин" - нещо като педагогическа топка сняг, в която се преплитат в едно "госпожа" и "господин", и която децата да подържат в ръце, докато свикнат с мен.

- Днес ще пътуваме из Древна Месопотамия и ще се запознаем с религиозните вярвания на хората, живели през Античността в Двуречието. - запалвам аз внимателно двигателя на нашата Машина на времето. Няколко десетки чифта изразителни детски очи ме следят с очакване. Е, един-двама млади мъже гледат врабчетата в сивия зимен ден навън през прозореца, но и на най-интересните пътешествия понякога има скучни места. Нормално е. Като стар екскурзовод в света на миналото, знам това от личен опит.

После се запознаваме с религиозните вярвания в Шумер и Акад и с героя Гилгамеш. Той разгневил боговете, защото искал да стане безсмъртен, но разбрал, че човек може да живее в��чно единствено в мислите и в сърцата на хората, които са го обичали и познавали приживе.

Решавам да спра за момент нашето пътуване и да хвърля насред класната стая малката си провокация към моите спътници в нашата Машина на времето.

- А какво бихте направили вие, ако бяхте безсмъртни?

Отговорите са спонтанни, честни и истински - също като тези прекрасни деца на чиновете срещу мен.

- Не искам да съм безсмъртна! Това означава, че трябва да остана сама на света. Страх ме да съм сама. Дори вкъщи. - споделя своята позиция една от младите дами и после важно примигва с красивите си мигли като на кукла.

- Ако бях безсмъртен, щях да се опитам да направя така, че да помогна и на другите хора около мен също да станат такива. - заявява смело един млад мъж с издайническа следа от лютеница или кетчуп по устните - красив спомен от парчето пица, с което е закусил през Голямото междучасие.

Третият отговор ме улучва някъде отляво като куршум:

- Ако бях безсмъртен, щях да открия лекарство против най-страшната болест и да направя така, че никой повече да не се разболява от рак.

Очите ми се наливат със сълзи, а една невидима ръка ме хваща за гърлото. Чувствам се като къщичка от карти, която всеки момент ще се срути. Трябва да се овладея някак. Поглеждам уж случайно към часовника над вратата. Имаме още десетина минути.

- Хайде да си отворите тетрадките за упражнения! - успявам някак да кажа, стремейки се да хвана под ръка треперещия си глас. Не съм предполагал колко би могла да е полезна една тетрадка за упражнения по история и цивилизации за пети клас, за да отклониш нечие внимание от себе си.

Неговото величество звънецът оповестява края на нашето пътуване, а малчуганите се отправят към следващия кабинет.

Часове по-късно вече съм в студения автобус за Пловдив. Прибирам се. Един нисичък едър човек, омотан с шапка и шал, си купува билет пред мен, а шофьорът възкликва приятелски:

- Оооо, ти жив ли бил? Забравихме се!

Човекът бавно размотава шала си. Усмихва се и отвръща:

- Нали знаеш, живи сме, докато някой ни помни или има нужда от нас.

Отпускам се на седалката и изваждам киндъла си.

"Още двама петокласници. - мисля си уморен. - само че от порасналите"

0 notes