“Ще целуна устните ти и ще ти кажа ,че всичко ще бъде наред .
След това ще целуна вратът ти и ще ти кажа ,че един ден ще бъдем щастливи.
Ще продължа да те целувам докато сама повярвам в думите си.
Ще ми се сега да беше тук.
Да ме прегърнеш силно,да съм скрита в тялото ти ,като малкото дете ,което не успях да бъда.”
-Е.Г.-из дневника ми
32 notes
·
View notes
От известно време насам животът ми се дели на преди и след тя да замине. Във втората половина са девет дни самота. Самота, която най-силно се усеща в онова време между ден и нощ, не още вечер, не вече ден. Там е най-самотно. Светът си отдъхва след работа, аз се задъхвам от отсъствието й.
18% Сиво, Захари Карабашлиев
26 notes
·
View notes
ПРОЦЕС
Не бързай толкова.
Разбитото сърце е почти същото като счупения крак.
Има си технология, с която се оправят нещата.
Първо се гипсира за определен период.
За колко точно време не е ясно, строго си зависи от травмата.
И е тегаво, гадно, сърби,
и прочиташ целия интернет дали има как по-бързо да се махне тоя скапан гипс,
дали не може нещо я с храна, я с чай от куркума, я със спане с дафинов лист под възглавницата при пълнолуние, ама нейсе.
Колкото дни – толкова.
После най-накрая идва тоя радостен момент.
Гипсът се маха и си мислиш,
че най-тегавото е минало, пък то явно не е.
Стъпваш на земята,
то счупеното вече е заздравяло,
но мускулите атрофирали,
ставите прашасали,
сухожилията на камък.
Започваш да ходиш отново, ама куцо,
с миши стъпки, премерени, премислени, бавни.
Мускулната треска от прасеца ти стига чак до тила
и обратно до другия прасец.
Гипса го няма, но сякаш още е там.
Минава още време и вече съвсем пък заздравява всичко,
става по-силно, започваш даже да ходиш нормално.
Още си боли, но поне отстрани не личи,
никой не знае, а то и това си е победа.
Въртят се там слънцето и луната многократно
и май почва вече да е хептен добре, а? Май е окей.
Почваш да разтичваш, но майка му стара, още си наболява леко.
А може и да не е точно болка това, но знаеш ли със сигурност?
Шубето е голям страх, а и си те преследва един там персонален облак,
който натрапчиво да ти напомня,
че ако стъпиш пак на криво,
може пак да ти се слага гипс.
Отвяват го обаче ветровете в крайна сметка тоя облак
и тогава идва най-хубавия момент.
Тичаш.
Тичаш смело,
че даже в пъти по-хубаво и стабилно от преди.
Няма страх.
И най-много, ама наистина най-много,
в дадени моменти да се сещаш
как отдавна не се сещаш за тази травма.
Та така, процес е.
И с крака и със сърца, и с всичко останало.
Не бързай.
И най-вече
недей да тичаш с гипса.
Димитър Калбуров
29 notes
·
View notes
,, Един ден"
,, Един ден ще науча детето си да бъде силно. Но няма да го възпитам с болка, както възпитаваха мен. Ще го възпитам с любов, истинска родителска любов, да бъде силно от любов към себе си, от грешките, които ще прави и ще го науча да ги приема като уроци, а не като края на света. Един ден, ако имам дете /дано е дъщеря /ще го науча, че не е страшно да се провалиш, да те ранят и да не си достатъчен за другите. Защото, ако обичаш себе си, дори с лошите си качества, си непобедим. А дано някой ден и някой друг го обича с целия мрак, който носи в себе си и подхранва светлината."
Лора Н.
Из дневника на един нов живот
/когато новия живот е в сатиментално настроение /
12 notes
·
View notes
Погледите са бегли, колкото да запомниш момента.
Очите блестят така, все едно за първи път се виждаме.
А ръцете не смеят да докоснат от страх да не свикнат с допира. Със страх да поискат повече..
Нещо, което и двамата не можем да си дадем.
Отместваме точно, като по график погледите си.
Пропускаме думи, които искат сладко да се плъзнат в разговора ни.
Неизречени, желани изречение на страст и чувства.
И както хората са казвали:
"Очите.. те крещят най-силно, когато мълчанието е оглушително."
15 notes
·
View notes
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Когато много силно те боли,
недей посяга да мъстиш:
омразата изпепелява онзи,
който мрази.
Когато много силно те боли ‒
отдалечавай се!
Отдалечавай се
през времето ‒ от дребното,
от близкото, от болката, от писъка ‒
нали след десет хиляди години
в голямото безсмислие на Космоса,
сред здрача на Великата Прохлада
ще бъде все едно дали сте се целунали,
прашинки две, докоснати в безкрая,
нали ще бъде все едно
дали те е боляло?
Отдалечавай се. Потъвай в своето.
Със живата вода на свойта сила
напръскай живата си рана.
И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.
И тъй, додето
златен
станеш
цял.
Андрей Германов
19 notes
·
View notes
Обещай ми
В тишината ръката ми хвани
Силно до гърдите си я притисни
И се закълни
Обещай ми
Любовта от която бягам
Любовта от която ме е страх
Бъди там
Нека не съм сама
Дори да те гоня
Остани , помълчи
Не пускай моята ръка
12 notes
·
View notes
Последните месеци всякак те сънувах, но най-силно ме изплаши как ми се присъни онази нощ.
Като далечни познати се срещнахме случайно. Попитаха те нещо. За едното отговори, а за другото не каза.
“А гривната ти откъде е?”
Мълчание неловко. Засрамена усмивка. Бързо сваляш гривната. Скриваш я някъде дълбоко. После си отиваш.
А косите ми бяха побелели. Изплаших се и се зарадвах. Нещо от тебе винаги ще нося, с гордост ще го нося, с радост ще го нося, защото ти си ми го дала, защото на тебе ми напомня.
9 notes
·
View notes