#Уестърн | Explore Tumblr Posts and Blogs

fashionclubbg · 5 years

Photo

https://is.gd/F4OLOW

Tie-dye

Това е техника на боядисване на тъканите, чрез правене на възли и потапяне в боя. Получените шарки са оригинални и уникални. Тази мода от 60-те се завръща с пълна сила, така че очаквайте да ви заобикаля през пролетта и лятото на 2019.

Ситното плисе

Плисето е актуално още от 2018 и тази година продължава своя марш на световните модни подиуми. Тази година обаче се акцентира върху микро плисето, което осигурява максимално въздействие, тъй като генерира не само повече движение, но и по-променящ се силует, докато се разширява и свива.

Панделки.

Акценти с пеперуди

Ресни.

След като през миналата есен бяхме обсебени от каубойските ботуши, не е изненада, че тази пролет ресните стават актуални като едно естествено продължение на това уестърн вдъхновение. Те ще бъдат навсякъде – якета, поли, топове, чанти.

Бухнали ръкави.

Волани.

Пайети!

Да, след фурорът през 2018, пайетите продължават да са актуални и през 2019. Комбинирайте искрящ топ с прилепнали дънки или изчистен топ и пола с пайети за вечер с приятелки, а защо не и в ежедневието. Роклите изцяло от пайети запазете за танци в любимия клуб.

Асимиетрични топове и рокли с едно рамо

Продължава тенденцията от миналата година.

Принтове на точки без значение от размера.

Чанти за кръста тип банан, а и не само.

Металическо каре Карето е актуално, а ако е сблясък/метализирана нишка – още по-добре.

Бяло и черно каре

Зебра принтове

Head-to-Toe Neutrals Или казано на български неутрални нюд тонове от глава до пети. Не е задължително да е нещо ново, но е сигурно, че и тази година ще бъде повече от актуално.

Цветовете. Светло синьо и лавандула, ненонови цветове и особено горещо оранжево и магента, както и продължава да е актуално керемиденото от 2018, както и нюансите на червеното, наподобяващи залез. (снимка Валентино).

„Рибарска мрежа“ Роклите тип макраме и кроше заеха важнароля ��а подиумите за сезон пролет/лято 2019, а моделът тип „Рибарска мрежа“ беше особено на почит при дизайнери като Louis Vuitton и Phillip Lim.

Дрехи с „принт на шал“

Големи квадратни и/или правоъгълни детайли/щампи

Color-Blocking (цветови блокове)

Смесени десени/мотиви/шарки

Костюми с принтове

Блейзери с принт розово каре.

Макси рокли в два нюанса – Marc Jacobs, Diane von Furstenberg

Леотард – трико – прилепнали по тялото топове.

Прозрачни панталони.

Къси панталони – тип байкърс – клин до над коляното или шорти тип бермуди.

Utility – Практичност Якета, рокли, гащеризони и панталони с много джобове. Ако обичаш модата и функционалността – това е тренд, който да последваш. Присъстват в ревютата на Givenchy, Fendi, Hermès, Isabal Marant and Dries Van Noten.

Дъждобрани След дъждовете през миналото лято, тази идея ми се струва повече от страхотна – мога да бъде в крак с модата и едновременно винаги подготвена за промяна във времето ;). Особено актуални ще бъдат найлоновите прозрачни дъждобрани. Те бяха актуални и през 2013, така че… време е да се разровим в гардероба J.

Аксесоари с пера В обеците, сандалите или дамската чанта – няма значение къде, важното е да има пера.

Шапки оувърсайз.

Обувки – равни (fancy flats) или токове с овални и квадратни върхове. Освен познатите остри обувки на последните ревюта на почти всички светила в модата, присъстваха и обувки с овални или квадратни върхове, както и равни обувки и сандали с акцент ресни, пискюли или пера.. Това се казва новина! Равните обувки намериха място на модния подиум в колекциите на Valentino, Versace, Oscar De la Renta, а и не само.

0 notes

allfavoritemovies · 6 years

Photo

Western / Уестърн (2017) Favorite or Unfavorite?

What do you think about it?

Voting is open!

https://www.allfavoritemovies.com/2018/10/western-2017.html

#Western #Favorite Movies #Favorite Films #Favorite #Favourite #Cinema #Cine #Film #Cine Film #Movie #Picture #All Favorite Movies #AllFavoriteMovies

0 notes

kboytube · 6 years

Link

Не се сещаме за филм от поредицата „Междузвездни войни", който да е очакван с по-малко ентусиазъм от феновете на Сагата от „Соло: История от Междузвездни войни". Причините за това са няколко. Първо, защото филмът ще човърка в миналото на един от най-емблематичните и обичани образи в сагата, което почти винаги води до (ако не пълно, то частично) разрушаване на „мистичната аура" на героя, второ, защото продукцията претърпя доста тежки сътресения с уволнението на Фил Лорд и Крис Милър, заменянето им с Рон Хауърд и наложилите се сериозни преснимания и трето, рекламите, които видяхме до момента – най-вече Super Bowl спота и първия трейлър – не бяха особено вдъхновяващи.

Сега Disney и Lucasfilm представят нов пълен трейлър на „Соло", с който се надяват поне малко да надъхат онези хора, извън потока хардкор-фенове, които няма автоматично да отидат и да гледат на кино каквото и да е, стига то да носи марката „Star Wars", а искат да видят нещо оригинално и качествено. Дали успяват преценете сами, но преди това вижте постничкия официален синопсис.

Качете се на борда на Хилядолетния сокол и се отправете на пътешествие до една далечна галактика със „Соло: История от Междузвездни войни" – изцяло ново приключение за най-обичания разбойник в галактиката. Чрез поредица от дръзки подвизи в тъмния и опасен престъпен свят, Хан Соло се запознава със своя бъдещ помощник пилот – могъщия Чубака, и се сблъсква с прословутия комарджия Ландо Калризиан в приключение, което ще зададе курса на един от най-нетипичните герои от сагата Междузвездни войни.

I've got а really good feeling about this! Ето ви едно непопулярно мнение (включително и сред екипа ни) – авторът на тази новина намира предишните реклами на „Соло: История от Междузвездни войни" за прилични, а този трейлър направо си му харесва. Допада му визуалният стил и лекото, но осезателно усещане за уестърн. И още по-скандално, намира Олдън Ерънрайх за добро попадение. Макар че, ясно е защо повечето хора се притесняват – в рекламите Ерънрайх не присъства много, което в комбинация с информацията за наемане на актьорски треньори (което, между другото, се случва често и не е задължително сигнал за проблеми) няма как да не наведе на мисълта, че Disney и Lucasfilm нарочно не го показват, тъй като не се справя добре.

И докато сме на тема кастинг – и това вече е споделено мнение, трябва да кажем, че в началото, изборът на Доналд Глоувър за Ландо Калризиан ни бъркаше в здравето, а сега той ни стои най-добре от всички актьори и изглежда, че напълно ще свие шоуто. От друга страна, Емилия Кларк е по-зле, отколкото се опасявахме, а ние се опасявахме доста. Уди Хереслън ни е на кантар, а от Пол Бетани, който получи ролята на злодея след пресниманията (в първоначалния вариант героят му трябваше да е CGI), не виждаме достатъчно, за да преценим, но сме сигурни, че ще е супер.

Мнението си за умствените възможности на автора на новината и на всички в Disney може да споделите по-долу в коментарите, но преди това вижте няколко снимки и най-новия плакат (това е елементът от рекламата, в която нещата са консистентно ужасни).

Режисьор на „Соло: История от Междузвездни войни" („Solo: A Star Wars Story") е Рон Хауърд (след напускането на Фил Лорд и Крис Милър), а в главните роли ще видим Олдън Ерънрайх (Хан Соло), Доналд Глоувър (Ландо Калризиан), Йонас Суотамо (Чубака), Уди Харелсън, Фийби Уолър-Бридж, Емилия Кларк, Танди Нютън и Пол Бетани.

Премиерата е 25 май 2018.

http://operationkino.net

-- Публикувано от Stoyan Argirov blogger in KboyTube за Книгата на 4/09/2018 06:10:00 пр.об.

#IFTTT #Blogger

0 notes

zlablondinka · 6 years

Text

Здравейте!

Надявам се, че Ви хващам в удобна поза, пийвайки чай или кафенце под одеялото. Надявам се също да сте в добро ментално здраве. Остава само ЕДИН работен уикенд до Коледа. Така предстоящата седмица ще преживеете по-лесно. Както обещах, днес ви поднасям втората част от този пост, която е посветена на всякакви абсолютно random неща, които са ми любими в момента.

В предната част говорих за музика, филми, сериали и книги. Ако ви е интересно какво съм слушала и гледала през изминалите месеци прочетете поста тук.

Ако поста ви се струва объркващ и без никакъв смисъл и подредба – нарочно е!

Започваме!

Моят таблет

dav

Идеята за таблет ми се струваше много примамлива, защото да разнасям лаптоп,за мен е изключително досадно и неудобно. През месец май си купих IPAD и това беше най-доброто решение за мен. Вече много рядко ползвам лаптопа си, даже почти не го включвам. Погледа ми е постоянно забит в таблета, което дразни близките ми, но…. Ако и вие, като мен, сте постоянно в социалните мрежи или в YouTube, препоръчвам да си вземете такова устройство. В началото мислех, че е глезотия, но е супер,супер удобен! Слагаш го в дамската чанта или раницата при пътувания и екскурзии и си зяпаш на него сериали, филми Netflix), може да четеш книга и да правиш снимки. Не ти трябва друго, дори телефона си не ползвам вече за нищо, освен за разговори. Изтрила съм от него всичко излишно!

INSTAGRAM

За разлика от доста мои познати, които нямат профил дори във Facebook, за мен социалните мрежи са начин за себеизразяване и забавление. В момента съм доста зарибена по Instagram. Следя повечето си любими блогъри и влогъри там, защото често публикуват интересни неща. Обичам да гледам и сторитата и на моите приятели. Особено, когато пътуват някъде. Интересно ми е да следя какво се случва и какво е модерно в момента. Постоянно виждам нови и нови креативни начини за постване на снимки и клипове. Пускам снимки там всеки ден и ако не беше съврзано с работата ми, до сега да съм си изтрила Facebook-а. Определено красивите снимки и уловените моменти са ми любими. Това е един прекрасен начин да изразяваш себе си или да опознаеш творческата страна на дадена личност от профила му в Instagram.

В момента най-много обичам да гледам бюти блогърката Inthefrow, която прави страхотни модни снимки и може да те вдъхнови за твоя личен стил. Има и блог: https://www.inthefrow.com/

КОЗМЕТИКА

STARLET TEAM, thanks for the photo ❤

Някои от вас може би знаят, че съм обсебена от грима и козметиката. Тази година любимците ми не са много.

Заслужено ще спомена любимото ми трио от Pixi – Endless Silky Eye Pen Trio. От няколко месеца ползвам само тях. Малко база за сенки, някой от моливите, спирала и това е! Обсебена съм от тази визия и я правя почти всеки ден. Толкова е лесно!

На снимката виждате и любимия ми Blush to go & Luminizer to go на мар��ата на Сефора. Ружът ми харесва повече от хайлайтърът. Ако трябва да препоръчам едно от двете, вземете ружчето.

Цяла година ползвам само тази спирала – Roller Lash на “Benefit”. Природата ме е дарила, ако не с дълги крака, то с дълги мигли и нямам нужда от някакви специални продукти, но тази спирала е топ! Много ми харесва. От друга страна прословутия Porefessional primer ме разочарова. Имайте предвид, че ако сте с мазна кожа няма да ви върши работа. Ако искате да го тествате, купете си по-малката опаковка. Същото Ви съветвам и за спиралите. Ако можете да се снабдите с мини размер от спиралата, по-добре вземете него. Имах спирала на Tom Ford, която не успях да ползвам дори 3 месеца. Изсъхна бързо, бързо… Добре,че не бях давала пари, а ми беше подарък.

Ароматът ми за зимата е на My Burberry! Не съм имала по-хубав парфюм.

Миналата година по Коледа бяха пуснали опкаовка със златни частици вътре…А преди месец излезе и новия им аромат с розова опаковка, който чух, че също е уникален!

И нещо СУПЕР, МЕГА странно ще добавя като за край на тази категория. Ето този матиращ крем за 4 лева от една билкова аптека в София /Билкова аптека: Поп Богомил 38 /до Лъвов мост/

Погледнете само какви съставки има! Мисля, че тези кремчета си ги правят там, но този е перфектен ако имаш някакви дребни несъвършенства или червенина по лицето. Слагам си го преди да нанеса грим и е по-добър от този на Бенефит за 70 лв. Сделка!

ДРЕХИ И АКСЕСОАРИ

Тази година се лутах между развлачени блузи и блестящи рокли и не успях да намеря никакъв баланс. Да се опитам да си създам гардероб на голяма, работеща жена е causa perduta в момента. И това за мен означава, не да е скучен и делови, а да е използваем. Постоянно си купувам неща, които НЕ МОГА ДА НОСЯ В ЕЖЕДНЕВИЕТО или не са ми удобни. Ето все пак любимото ми модно нещо за тази година.

Чанта на Хари Потър. Told you so. I’m a child. Купих си я от Единбург, но ако и вие искате такава, скоро ще има тук: http://www.elephantbookstore.com/

Друго нещо, което усещам, че ще се превърне в колекция и в лудост са БРОШКИТЕ. Това, че 90 % са с котки е случаЕност.

Накрая да спомена и любим магазин, който се намира в София. Даже са 4 такива. Говоря за Muse shop. В него има всякакви дрехи и аксесоари на български автори. От него си купих роклята за Rockabilly участието ми през лятото, както и още няколко много готини неща. Ако си търсите нещо интересно и ви е писнало от супер скъпите дрехи в мола, без размери и гадни материи, по-добре погледнете тук:

https://www.facebook.com/MUSE-SHOP-Clothing-Accessories-Shoes-199125940116936/

Rockabilly Babe

Имах невероятна възможност това лято да стана, макар и за малко, част от невероятната култура на Rockabilly fest, която е така модерна в Америка.Представяте ли си….. в България нямаме нито една група, която да изпълнява подобен стил или поне ние не намерихме такава!? Има случаи, в които музиканти има, но певица – не. И както в моя – имаме певица, но не и група.

Идеята на Иван Николов да създаде такъв бар, с уникалния декор, като в някой уестърн и музика само и в този стил е страхотна! В началото не му повярвах, че ще я осъществи, но началото е поставено! Радвам се, че не избра София за този проект. Стига с тази София! Рокабили барът се намира в Кюстендил и съм сигурна, че другото лято ще дойдете да видите и чуете за какво става въпрос!

Този проект е изпълнен с потенциал и креативност и се надявам и аз да продължа да бъда част от него! Ще се радвам да посветя цял пост само на бара и музиката, която ще пеем и слушаме там. Това, което всъщност Иван направи за мен, е да запали искрата и душичката ми. Прекарах цяло лято в търсене на най-яките рок песни от 50 – те и 60 – те години. Елвис, Сам Куук, Пол Анка и още куп други изпълнители, с чиито репертоар се запознах и обикнах. Научих много песни! С ръка на сърцето мога да кажа, че съм се родила в грешното време. Гласът ми е много подходящ за този стил (ама не бъркайте рока на AC/DC с този моля!) а песните ме карат да се усмихвам!

Стискам палци нещата да потръгнат и да пеем още много пъти “Diana”, “Blue suede shoes” и още много!

Малко снимчици от събитието:

И две клипчета:

На път!

Човекът е човек тогава, когато е на път!

ЧЕРНИ ВИТ

Ще започна с едно място, което НЕ ИСКАХ да издавам. Исках да съм лоша и егоист и да го запазя само за себе си. И за оранжевия котарак, който аз наричам Къци.

В нашата мила родина има и такива места, които са близо до природата и още не са съсипани от лифтове и боклуци и коли с носеща се от тях чалгия. Такова място се оказа Тетевен. Прекрасен бе! И най-вече природата. Такива невероятни гледки се откриха пред очите ми тази есен. Еко пътеки, водопади, спокойствие. Какво друго да искаш. Но, всъщност освен Тетевен и природата му, искам да ви разкажа и за това място: Къщи Бояна в село Черни Вит.

Това място ми остана в сърцето. Толкова да ми харесва! В къщите има каквото ти е нужно, има камина, има голяма кухня, има веранда и барбекю. Има зелен двор, има рекичка, която виждаш през прозореца и има КОТКА, която ти е приятел и идва до всеки прозорец да ти каже “Лека нощ”. Наблизо са всички Еко пътеки, за които споменах, а ако сте късметлии….домакините ще ви нагостят с баничка или палачнки за закуска.

Ама..кога отиваме пак питам аз?!

https://www.facebook.com/boyanahouses/

СНИМКИ:

ШОТЛАНДИЯ

Тази година имах невероятната възможност да посетя Шотландия. Прекарах седем дни там. В първата част от ваканцията посетих Монифит (Monifieth), Дънди (Dundee) и (Broughty Ferry). Нещо като София-Перник-Радмор, ама не точно. Даже изобщо.

Дънди е четвърти по големина град в Шотландия и мога да кажа, че е уникално красив. От невероятния кораб, пътувал чак до Антарктида (RRS Discovery) до местните заведения с вкусни ястия и биричка – всичко ми хареса. Магазните за алкохол също.

Ние спахме в Monifieth. Този град се води commuter town или град, в който хората живеят, но работят на друго място. Както казах Перник-София (хихи). Наистина красиво място. За мен всичко, което е близо до вода е вълнуващо. Местните се радват на гледка от прозорците на фамилните си къщи – Северно море и лебеди. Какво повече да искаш от живота? Разхождайки се в Монифит може да видиш безброй много хора, тичащи в парка или разхождащи кучетата си. Толкова много кучета не бях виждала на едно място. Във всяка къща има поне по едно. Всеки ден да се разжождам по брега на морето, да отида пеша до Броти Фери, да вляза в някое готино магазинче и да си купя Cashew Caramello и да си намажа една палачинка с него. I mean…

Това, което в началото ме изненада бяха хората. Очаквах да са някакви луди с поли и гайди, които са шумни, всели и малко наподобяващи балканците, но въобще не беше така! Въобще. Не можах да разбера защо всички изглеждаха толкова отегчени, нацупени и студени. Поне първите ми впечатления бяха такива. Дори леко надменни. След третия ден започнах да забелязвам чара на тези хора, но трябва да се вгледаш дълбоко и съсредоточено. А кой има време да се вглежда толкова?

Един гаден вятър имат там и толкова. Други проблеми не видях. Ако се разхождаш из по-гъзарските квартали, улиците миришат на лавандула, бор и зеленина. Птички пеят, скъпи коли, паркирани пред къщите. В дворовете -замъци. Както казах-проблем няма.

Glamis Castle

За Единбург не мисля да говоря много, защото е позната дестинация. Не успяхме да се насладим, защото имаше фестивал – Edinburgh Festival Fringe. Беше такава лудница.Това не ми допадна изобщо, въпреки, че самото място е като от сцена на Хари Потър и всичко в него е хем зловещо хем магично!

Глазгоу не ми хареса изобщо. Посетихме няколко много готини места там, но цялостното усещане беше за беднотия, мръсотия и shady фигури.

Това, което беше най-запомнящо се е природата. Все съм повтаряла, че природа като тази в БГ няма, но за съжаление в Шотландия, взех, че спрях да повтарям тази глупост. Има такава природа, че и по-впечатляващо беше. Всяко място, което посетихме, всеки парк – бяха уникално красиви. Дори тези близо до най-големите градове. Една нация, която цени корените, историята и земята си.

В общи линии, който стигна до тук – Евала!

Поста беше дълъг. Надявам се интересен също!

Благодаря ви, че четете!

А какви бяха вашите любимци тази година?

Еле

❤

Фаворити 2017*Част 2 Здравейте! Надявам се, че Ви хващам в удобна поза, пийвайки чай или кафенце под одеялото. Надявам се също да сте в добро ментално здраве.

0 notes

gregor-samsung · 3 years

Photo

Western (Valeska Grisebach, 2017)

7 notes · View notes

vprki · 4 years

Text

Критичен поглед: Клинт Истууд доказва, че талантът е неподвластен на биологията

Клинт Истууд или Клинтън Илайъс Истууд младши става на 90 години на 31 май. Един от най-солидните и смислени стълбове на Холивуд. Исполин (193 см) с огромна енергия и златна съдба. Преминал през разни епохи, надживял учители, съвременници, последователи, той е безнадеждно старомоден и в същото време неделима част от нашето време. Това написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова по този повод.

Куриозното е, че на стари години ролите му са по-харизматични от звездните каубои в младостта. Той е актьор, режисьор, продуцент, музикант. Носител е на 4 „Оскар”-а, на 5 награди „Златен глобус”, на 3 награди от Кан. На 13 ноември 2009 Клинт Истууд получава ордена на Почетния легион (трета степен). Има седем деца. Непрестанно се бунтува - срещу политкоректността, съдбата, Бог и самия себе си.

Роден е в Сан Франциско и има английско, шотландско, холандско и ирландско потекло. Баща му се мести от град на град и семейството с него. „Израснах в годините на Голямата депресия. Спомням си, че баща ми непрестанно си търсеше работа... Че идваха у нас хора, които молеха да ги наемем за нещо – дори да цепят дърва. Тогава всички се местеха от място на място, и ние също. Четири месеца в един гради, шест – в други, осем – в трети. И непрестанно бях новият в класа, вечно се защитавах и ми се налагаше с бой да доказвам нещо”, споделя актьорът и режисьор. Установяват се в Пидмонт, Калифорния и Клинт Истууд завършва Оукландския техникум през 1949. После работи като бензинджия и пожарникар. Свири на рагтайм пиано в бар в Оуклънд. Мечтае да стане музикант. През 1950 г., по време на Корейската война, е извикан в армията и е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан северно от Сан Франсиско. Не е тежко ранен, но така и не заминава за Корея. Завършва икономика.

Клинт Истууд в “За няколко долара повече”

Става известен с ролята си в сериала Rawhide (Нещавена кожа). Играе и в няколко слаби уестърна. После идват спагети уестърните на Серджо Леоне. Първият е за „Шепа долари” (1964) – римейк на „Телохранителят” на Акира Куросава, следван от „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). За него Серджо Леоне с топлота казва: „Харесвам Клинт Истууд, защото има само две изражения на лицето – с шапка и без нея”. Филмите са хитове. Той е вече звезда и символ на новия каубой, въпреки че героят му е стрелец и ловец на глави.

Истууд като Хари Калахън в “Мръсният Хари”

После изиграва полицейския инспектор Хари Калахън в „Мръсният Хари” на Доналд Сийгъл – роля, помнена и до днес. Мръсният Хари е от Сан Франциско – родният град на Истууд. Ирландското ченге-пияница с нетърпим характер и огромен „магнум” в кобура служи не толкова на закона, колкото на справедливостта. Още тогава Клинт Истууд проявява своя пословичен лаконизъм в актьорското изпълнение. И е неустоим мъжкар.

В “Пусни Мисти за мен” - Клинт Истууд като актьор и режисьор

През 1971 е неговият мечтан режисьорски дебют – „Пусни Мисти за мен” (с цитати от „Психо” на Алфред Хичкок), продуциран от собствената му компания Malpaso. И така продължава до днес. Що се отнася до политическите му възгледи, Истууд е заклет републиканец. От 1986 до 1988 г. е кмет на Кармел бай дъ Сий.

Клинт Истууд с Морган Фриймън в “Непростимо”

През 1992 възражда уестърна, но и се прощава с него с „Непростимо” – мрачен филм за Дивия Запад, където Клинт Истууд е бандитът Били Мъни. Вече застаряващ и отдавна в пенсия, той се нагърбва с още една поръчка. „В този филм е събрано всичко, което чувствам към уестърна”, споделя Истууд. Филмът е посветен на Серджо Леоне и Доналд Сийгъл. Всъщност Истууд е откупил сценария доста по-рано и чака десет години, докато стигне до възрастта на Бил Мъни. Признава: „Да бъдеш режисьор на филм, в който играеш, е доста уморително и в това има нещо шизофренично”.

Мерил Стрийп и Клинт Истууд в “Мостовете на Медисън”

„Мостовете на Медисън” (1995) по едноименния роман на Робърт Джеймс Уолър разказва за домакинята с монотонен живот Франческа (Мерил Стрийп) в окръг Медисън, щата Айова. Тя е италианка, омъжила се за американски войник след Втората световна война. Останала сама у дома по чудо, тя се запознава с фотографа Робърт Кинкейд (Клинт Истууд), дошъл да снима дървените мостове по поръчка на National Geographic. Влюбват се. На четвъртия ден той й предлага да замине с него. Въпреки че ненавижда провинциалната си среда, тя отказва заради съпруга и децата си. Всъщност, през 1987, след смъртта на майка си, синът и дъщерята откриват дневника й и така научават за тази дълго пазена тайна. Във финала на филма те разпръскват праха й над моста Роузмен, където Франческа и Робърт са прекарали щастливите четири дни от живота си. Филмът се превръща в касов хит. Между другото, трябвало е да бъде режисиран от Сидни Полак, а актьорите да са Робърт Редфорд и Анджелика Хюстън. Кедровият мост, на който се срещат Франческа и Робърт, е унищожен през 2002.

Клинт Истууд в “Мостовете на Медисън”

Достоверността е една от най-силните черти в режисурата на нонконформиста Клинт Истууд – достатъчно е да припомня дилогията за Втората световна война „Знамената на нашите бащи” и „Писма от Иво Джима” (2006). И ако е бил обвиняван в прекалена сантименталност в иначе завладяващите „Мостовете на Медисън” (1995), „Реката на тайните” (2003) или „Момиче за милион долара“ (2004), новите му филми са мъжкарски и силни.

Шон Пен в “Реката на тайните”

„Реката на тайните” е мрачен, обстоятелствен и въздълъг побратим на поне дузина трилъри на тема „разследване убийството на невинна девойка в Америка”. Филмът е 25-и в режисьорската филмография на Истууд. Кахърен и тавтологичен, той затвърждава имиджа на Истууд като вдъхновен „актьорски” режисьор. Шон Пен е неистов, както обикновено, с тези негови стъписващо сини очи (изпод черните очила), щръкнала коса и безразборно щуреене. В „Реката на тайните” обаче той надскача лимитите на досегашните си симпатични катили - героят му е серийно-таен убиец, влязъл в правия път, от страдание по изгубената си дъщеря хлътнал обратно в поредното престъпление... ��ато грешно наказание и все пак останал с легитимно вирната глава.

Кевин Бейкън и Лорънс Фишбърн в “Реката на тайните”

От друга страна, старата кримка Истууд не само залага алюзии с класните екземпляри на нонконформизма като „Слийпърс” на Бари Левинсън и „Играчът” на Робърт Олтман, но ги и „ъпгрейдва”. Така жертвата на педофилска похот в „Реката на тайните” като възрастен се явява със смачканото излъчване на... Тим Робинс (толкова внушително достоверно, че облъчва екрана с ирационална травматичност). Представете си, същият онзи непробиваем Тим Робинс, изиграл навремето безнаказано-перфидния продуцент-убиец в „Играчът” (прочее, доста по-опасен от героя на Пен тук). Кевин Бейкън пък, който в „Слийпърс” е педагогът-педофил, изтърбушил момчешките илюзии в интернат, в „Реката на тайните” е полицай, разследващ убийството на момичето. А иначе става дума за три мъжки живота, разделени от срам и събрани от смърт. Истууд наистина настоява да е извън мейнстрийма - на моменти току да завие и към сардоничния мистицизъм на Линч в „Туин Пийкс”... Разбира се, на фокус във филма е Америка на ожесточените невзрачници, независимо дали са престъпници, полицаи или деца.

Брадли Купър в “Американски снайперист”

„Американски снайперист“ (2014) е слаб филм, номиниран за главния „Оскар“ и в още 5 категории. След него дори сълзливият „Мостовете на Медисън” ми изглежда класно кино. Филмът е апотеоз на тексаското момче Крис Кайл (Коул Колис, Брадли Купър). Не успява да сбъдне своята родео-мечта, но пък се записва като морски тюлен в Ирак. И от мисия в мисия, се превръща в най-резултатния американски снайперист – доказано е, че е убил поне 160 врагове. За своите се превръща в легенда, иракчаните го провъзгласяват за „дявол”. Той описва подвизите си в мемоари, а през 2013, едва 38-годишен, загива от ръката на свой колега с посттравматично стресово разстройство.

„Американски снайперист” проследява живота му, женитбата му, раждането на двете му деца, мисиите, завръщанията у дома във флешбек... И въпреки че са намесени и спомените на съпругата му за неговата сърдечност, и войната, и мирът са показани като обстоятелствена регистрация. И този филм е достоверен, но, за разлика от прекрасната съвременната драма за мултиетническото американско живеене „GranTorino” (2008), тук отсъства не само каквато и да било емоция, а дори и намек за човешка мотивация. Брадли Купър е неузнаваем – външно е наедрял и загрубял, за да прилича на героя си, но и играе апатично, сякаш маркира.

Клинт Истууд и Брадли Купър по време на снимките на “Американски снайперист”

След като вече са направени не един и два филма, посветени на баталиите в Ирак, а прекрасният „Войната е опиат” на Катрин Бигълоу взе 6 „Оскар”-а, би следвало поредното обръщане към тази тема да носи някакво ново послание. Още повече, когато става дума за нонконформист като Клинт Истууд. Единственото внушение е американската непоколебимост за справедливостта на мисията в Ирак. Истууд се е захванал с „Американски снайперист”, след като Стивън Спилбърг се е отказал от него.

Един от любимите ми филми на Истууд е „Трафикантът“ (2018). Вдъхновен от реални събития, описани в статия в New York Times за 90-годишния Лео Шарп, той е истинско приключение. В Пеория, Илинойс, през 2005 г. ветеранът от Корейската война Ърл Стоун (Клинт Истууд) е отдаден на своите крехки и красиви лилиуми. Помощници са му трима нелегално пребиваващи в САЩ мексиканци. Ърл получава награда, смръщено поглежда към реклама за интернет пазаруване на цветя, пие и черпи в бара, забравяйки да отиде на сватбата на дъщеря си Айрис (Алисън Истууд).

Клинт Истууд в “Трафикантът”

Дванадесет години по-късно, натоварил в стария си пикап оскъдната покъщнина и промърморвайки „проклетият интернет съсипва всичко“, Ърл се оказва на годежа на внучката си. Нежелан е от Айрис, която не му говори, и от бившата си съпруга Мери (Даян Уийст), която сипе върху му обвинения. На тръгване латино младеж от партито го заговаря, Ърл се хвали, че няма глоба за шофиране през живота си. Онзи му дава листче да се обади на едни хора, ако има нужда. Така старият авантюрист попада в мексиканския наркотрафик. Става „муле“. Прякорът му е Тата.

“Трафикантът”

Междувременно в Чикаго пристига агент Колин Бейтс (Брадли Купър), чийто шеф (Лорънс Фишбърн) настоява да работи усърдно като в Ню Йорк и Вашингтон и да разбие картела. Виждаме и наркобарона (Анди Гарсия) в Мексико, който купонясва с леко облечени момичета и стрелба. Ърл си тананика разни парчета с радиото и пори шосетата. На всеки курс му дават нов мобилен телефон. И му плащат щедро. Той се вижда с пари. Откупува къщата си, помага на внучката си, както и на любимия си ресторант след пожар. Купува си нов черен пикап. Когато не е в колата, танцува. Ърл е голям чешит. Ченгето от Агенцията за борба с наркотиците е пипнал един от картела за доносник. В мотел се засичат с Ърл, а на сутринта, докато пият кафе, старецът му казва, че най-важното е семейството. Да не го пренебрегва заради работата, както е направил той. Междувременно, докато наркотрафикантите се изнервят от неговото поведение, Ърл помага на семейство чернокожи да сменят спукана гума, наричайки ги „негри“. И върши още добрини.

Клинт Истууд в “Трафикантът”

В крайна сметка е заловен на дванадесетия курс, признава се за виновен, осъден е на затвор, а дъщеря му, с която са се сдобрили, промълвява: „Поне ще знаем къде си“. Филмът започва с градина от лилиуми и така завършва – Ърл разкрасява и затвора със своята мания. „Трафикантът“ можеше да е тегаво road movie, ако Клинт Истууд не бе в кадър – опияняващо е присъствието му като дисциплиниран и своеволен трафикант. Не отлепяш поглед от одухотвореното му лице, попрегърбена исполинска стойка и абсолютна виталност. Видимо всички са се забавлявали, снимайки се, а героят му непрестанно е обвиняван, че имитира Джими Стюърт. Свидетели сме на вълнуващи човешки преживявания, както беше в „Гран Торино“ (2008), където героят на Истууд пак беше ветеран от Корейската война. Прочее, със сценариста Ник Шенк работят отново заедно след 10 години. А и Истууд е създал нещо като тръпна рекапитулация на собствения си живот – неслучайно играе заедно с дъщеря си Алисън.

Сам Рокуел и Пол Уолтър Хаузър в „Случаят Ричард Джуъл”

„Случаят Ричард Джуъл” (2019) е отново по действителен случай и по статия. Той е 41-ят на патриарха Клинт Истууд. Историята започва в Атланта през 1986 г. Ричард Джуъл (Пол Уолтър Хаузър) е симпатичен, комплексиран дебеланко, грижовен към адвоката Уотсън Брайънт (Сам Рокуел). „Отсега нататък ще те наричам Радар”, казва му той, а Ричард реагира: „Като във „Военнополева болница” (известен сериал по едноименния класически филм на Робърт Олтман, който пък е адаптация на романа „Военнополева болница: Роман за трима армейски лекари“ на Ричард Хукър). После се засичат на електронни игри. Ричард Джуъл обича да стреля. Действието продължава 10 години по-късно в Демерет, Джорджия. После – в Атланта. След като е бил полицай и охранител, прекалено старателният Ричард Джуъл е уволнен заради отдадеността си на работата. Сега е охранител на Олимпийския Сентениън парк в Атланта. Живее с благовидната си майка Боби (Кати Бейтс). Води я на концерт на Кени Роджърс, а тя е в захлас. И не само тя. Екзалтираната публика танцува в ритъм и пее с него.

Оливия Уайлд като напористата журналистка Кейти Скръг в „Случаят Ричард Джуъл”

И на 27 юли 1996 г. по време на Олимпийските игри в Атланта там се е събрал доста народ. Присъства и агент от ФБР Том Шоу (Джон Хам). И наперената журналистка Кейти Скръг (Оливия Уайлд) от Atlanta Journal-Constitution. Не щеш ли, всевиждащият Ричард Джуъл намира под пейка изоставена раница. Вика полиция. Откриват бомби. Те гръмват. Двама души загиват, над сто са ранени. ��ичард Джуъл моментално е провъзгласен от телевизиите за национален герой. Майка му гордо го гледа от екрана. Но във ФБР не мислят същото. Нарочват Ричард Джуъл за виновник за бомбения атентат. Срещу секс Кейти Скръг изстисква новината от агента на ФБР и я плясва на първа страница. Притиснат, Ричард Джуъл се обажда на Уотсън Брайънт да му стане адвокат. Безцеремонен циник, той му заявява: „Всеки иска да те изпържи. Ти си просто парче бекон”. Но Ричард Джуъл все още не вярва, че е възможно блюстителите на реда да фалшифицират факти, че това се случва в демокрация като американската. И Бил Клинтън се мярва в кадър от тв-екрана. 88 дни се води разследването срещу Ричард Джуъл, пилят се нервите му, а той се стиска за сърцето. И под влиянието на Уотсън Брайънт, който не си оставя нито за миг магарето в калта, най-сетне доказва правотата си. Двамата се срещат отново 6 години по-късно, когато младият мъж е полицай. Филмът съобщава, че Ричард Джуъл умира през 2007 г. на 44 от инфаркт.

Сам Рокуел, Кати Бейтс и Пол Уолтър Хаузър в „Случаят Ричард Джуъл”

За разлика от „Трафикантът”, „Случаят Ричард Джуъл” е динамичен филм с трилъров съспенс. И нонконформистки, разбира се, щом става дума за Истууд. Филмът компрометира методите на ФБР и на напористата журналистика. Предизвиква скандал. Актьорите са просто бляскави. До добродушния, наивен и дисциплиниран Ричард Джуъл на Пол Уолтър Хаузър слабият и изопнат умник Уотсън Брайънт (с очила) на Сам Рокуел е още по-пленителен, а Кати Бейтс е неузнаваема в ролята на хрисима редова американка. „Случаят Ричард Джуъл“ е приличен, но не изключителен филм. Поразителното е, че така чисто е направен от близо 90-годишен човек.

„Ако не бях мечтател, нищо нямаше да постигна. И не бих се занимавал с такива глупости като, например, да играя в киното”, признава Истууд. Един от най-сериозните и задълбочени кинематографисти в Холивуд, Клинт Истууд доказва, че талантът е неподвластен на биологията. Дай Боже всекиму подобна енергийност на тази възраст. Дано направи поне още един филм. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

#Критичен поглед #Геновева Димитрова #Клинт Истууд #кино #филми #уестърн

0 notes

vprki · 2 years

Text

Геновева Димитрова: Почти очаквани номинации

Тазгодишните номинации за „Оскар” не са изненадващи. Почти всички спрягани заглавия бяха отбелязани. В десетката за филм влязоха и страхотни, и редови произведения, и блокбъстъри, и независими, и оригинални, и адаптирани истории. Написа за „въпреки.com” Геновева Димитрова, кинокритик.

Както и през 2020, когато триумфира южнокорейският „Паразити” (2019) на Пон Джун-хо, отново за филм, режисура и международен филм е номиниран японският „Карай колата ми” (Drive My Car, 2021) на Рюсуке Хамагучи. Има и още една номинация: за адаптиран сценарий. От голямото състезание са елиминирани прекрасният „Непознатата дъщеря” (The Lost Daughter) на Маги Джиленахол и слабият „Къщата на Гучи” (The House of Gucci) на Ридли Скот. Черно-белият и дивно красив „Трагедията на Макбет” (The Tragedy of Macbeth) на Джоел Коен има 3 заслужени номинации: за операторско майсторство на Брюно Делбонел, за сценография на Стефан Дешан и за главна мъжка роля на Дензъл Уошингтън. Нищо чудно да спечели „Оскар” за първите две. Два от номинираните филми са свързани с детски спомени на режисьорите: черно-белият „Белфаст” на Кенет Брана и забавният „Лакрицова пица” (Licorice Piza) на Пол Томас Андерсън. Към тях бихме могли да прибавим и италианската номинация за международен филм „Ръката на Бога” (The Hand of God ) на Паоло Сорентино. Прочее, в тази категория има куриоз - номиниран е филмът от Бутан „Lunana: Як в класната стая”. Присъстват и два римейка: мюзикълът „Уестсайдска история” (West Side Story) на Стивън Спилбърг и неоноарът „Алеята на кошмарите” (Nightmare Alley) на Гийермо дел Торо. Сред номинираните за филм, оригинален сценарий и главна мъжка роля (Трой Коцур) е абсолютният победител от фестивала на независимото кино Сънданс „CODA” (абревиатура на английски за деца на глухи възрастни) на Шан Хейдър.

Тъй като ще се наложи да напиша роман, ако се спра на всички номинации, ще се огранича с десетте кандидати за филм и личния ми фаворит.

С най-много - 12 номинации - е класният уестърн на Netflix „Силата на кучето” (The Power of the Dog, Великобритания/САЩ/Нова Зеландия/Канада/Австралия) на новозеландката Джейн Кемпиън по едноименния роман на Томас Савидж.

„Силата на кучето”

Твърде странна история. Разделен на части, филмът разказва за братята Бърбанк: нечистоплътния и смръщен Фил, завършил Йейл (Бенедикт Къмбърбач) и благия Джордж (Джеси Племънс ). Те са собственици на най-голямото ранчо в Монтана. Разбират се без много думи, дори мълчаливо. Дълги години спят на едно легло. Разривът идва, когато Джордж се жени тайно за вдовицата Роуз (Кирстен Дънст) с женствен син Питър (Коди Смит-Макфи) и ги докарва в ранчото. Момчето заминава да учи медицина. Фил не търпи снаха си. И тя него. Джордж непрестанно пътува, а съпругата му се налива с уиски. Питър пристига за ваканция. Страда от високомерието на Фил и от уязвимостта на майка си. Работниците му се подиграват открито. Фил непрестанно говори на Питър за изключителен каубой, който го е научил да язди и е починал от антракс. Започва да учи момчето на езда. Плете му въже от кожи. Постепенно се сближават... Усеща се мъжка чувственост.

Не съм сред привържениците на новозеландката Джейн Кемпиън, но не мога отрека, че умее да създава убедителна среда в епоха. И че е майстор на напрежението между героите. Разказана линеарно, суровата история обхваща няколко години и фокусът към персонажите се променя. Свидетели сме на душевни трансформации. Всеки епизод е зареден с концентриран психологизъм. Визията е красива и с незабравими образи. Уестърнът на Джейн Кемпиън е толкова завладяващо мъжкарски, че е трудно да повярваш, че е създаден от жена.

Бенедикт Къмбърбач в „Силата на кучето”

Бенедикт Къмбърбач е изумителен - тираничен и жесток, неговият Фил се отпуска в езерото с голотата си, сякаш премахва не само мръсотията, а и натрупаната омраза. Младият и изящен австралиец Коди Смит-Макфи е откритие. С поведение на латентен гей, героят му се еманципира пред очите ни. Това момче го очаква бляскаво бъдеще. Кирстен Дънст е по-зряла, по-тайнствена и дори по-женствена, отколкото сме свикнали. По всяка вероятност „Силата на кучето” ще е тазгодишният победител.

Фантастичният епос „Дюн” (Dune, САЩ) на Дени Вилньов е старателна и пищна адаптация на романа на Франк Хърбърт, но едва го изгледах. Независимо от завладяващата визия и звездния актьорски състав, начело с Тимоте Шаламе, филмът е протяжен и скучен. За визуалните ефекти няма конкуренция за „Оскар”.

Със 7 номинации е „Уестсайдска история” (САЩ) на Спилбърг по легендарния мюзикъл от 1961. Все още не съм го гледала.

Също със 7 номинации е чудният „Белфаст” (Великобритания) на Кенет Брана. Заснет в изискано черно-бяло с цветни прорези, филмът възкресява спомени от детството му в размирния през 60-те Белфаст.

„Белфаст”

През очите на малкия русокос Бъди (Джуд Хил) ставаме свидетели на семейни отношения, бабино-дядови грижи и шеги, социални и религиозни стълкновения, детски приключения, гледане на кино... Великолепни актьори. Джуд Хил и Джуди Денч са възхитителни.

С цели 6 номинации е „Методът Уилсън“ (King Richard, САЩ) на Рейналдо Маркъс Грийн - напълно обикновен спортен филм, чието присъствие в надпреварата е обяснимо само заради политкоректността. Ричард Уилсън (Уил Смит) и съпругата му (Онжаню Елис) са сплотено многодетно семейство. И двамата се занимават с тенис, а той отрано изработва стратегия за подготовката за големия спорт на дъщерите си Винъс (Сания Сидни) и Серина (Деми Синглътън). Прави и невъзможното, за да пробие расистките предразсъдъци. Филмът свършва, когато Серина е на 14.

С 4 номинации е „Карай колата ми” на Рюсуке Хамагучи - един от най-силните филми на 2021. Кафуку (Хидетоши Нишиджима) е успешен театрален режисьор и актьор в края на 40-те, обсебен от Чехов. След секс красивата му съпруга Ото (Рейка Киришима) му разказва еротични истории. Тя е сценаристка, която се вдъхновява след оргазъм. Оказва се и невярна. И внезапно умира. Той скърби и не слиза от стария си червен „Сааб”. От Ото му е останал свиден спомен - чете на запис целия „Вуйчо Ваньо” от Чехов, а репликите на самия вуйчо Ваньо произнася Кафуку. В колата.

„Карай колата ми”

Едва не катастрофира и му откриват глаукома на едното око. Забранено му е да шофира. Две години след смъртта на Ото приема предложението да постави на фестивал в Хирошима „Вуйчо Ваньо”. И, тъй като сам не може да управлява колата, му е предоставен шофьор – младата, мълчалива и неугледна Мисаки (Токо Миура). Тя кара виртуозно и търпеливо го чака. Той сяда на задната седалка и лека-полека започват да си говорят. Споделят съкровени тайни... Актьорите са чудни. С японски минимализъм те са почти непроницаеми - повече говорят очите. Колата, където най-често се развива действието, е герой във филма. „Карай колата ми” е меланхолично road movie, където музиката почти отсъства, вините се разкриват постепенно, мъжко-женските отношения се анализират, а визията е изумителна. Камерата на Хидетоши Шиномия създава поезия от всекидневието и неговите дори незначителни детайли. И думите се превръщат в образи. На финала са намесени и неизбежните маски на пандемията. Drive My Car е песен на „Бийтълс”, в която девойка предлага на младеж да кара колата ѝ, макар да няма кола. На нея е кръстен разказът на Муриками в сборника „Мъже без жени” от 2014, а от него и с фрагменти от други Рюсуке Хамагучи е създал 3-часов постмодерен филм в 3 части.

С 4 номинации е и „Алеята на кошмарите” (САЩ) на Гийермо дел Торо. Той е диаметрално различен от носителя на „Оскар” „Формата на водата” (2017). Създаден по романа на Уилям Линдзи Грешам, филмът се занимава с манипулацията в различните аспекти и социални слоеве. Общо взето, се проследява възходът и падението на Стан (Брадли Купър). Той поема с евтини трикове в цирк, стига до зловещо шарлатанство заедно с фаталната психотерапевтка д-р Лилит Ридъл (Кейт Бланшет), а после...

„Алеята на кошмарите”

Междувременно живее с крехката Моли (Руни Мара), която изпълнява всичките му прищевки... Филмът е мрачна история за злите страни на шоу бизнеса, алчността и човешката глупост. Сюжетните ходове са предвидими, но е забележително стилен - и като визия, напомняща 40-те години на ХХ век (оператор е датчанинът Дан Лаустсен, заснел прекрасно и „Формата на водата”), и като дизайн (Тамара Дивъръл), и като костюми (Луис Сикейра). В някоя от тези позиции „Алеята на кошмарите” може и да получи „Оскар”, но ми е непонятно как така не е номиниран Брадли Купър - това е най-сложната му роля досега.

Също с 4 номинации е „Не поглеждай нагоре” (Don't Look Up, САЩ) на Адам Маккей - гротеска на американската демокрация, медийната кухост, края на света. Докторантката по астрономия Кейт Дибиаски (Дженифър Лоурънс) открива странна комета. Професорът ѝ д-р Рандал Минди (Леонардо ДиКаприо) изчислява, че космическото тяло ще се сблъска със Земята след 6 месеца. Отиват в Белия дом. След дълго чакане ги приема президентът на САЩ Джени Орлийн (Мерил Стрийп). С нея е и шефът на кабинета ѝ и неин син Джейсън Орлийн (Джона Хил). Тъй като не им обръщат необходимото внимание, Кейт и Минди се обръщат към медиите. Професорът дори се превръща в секссимвол и има мимолетен романс с префърцунена тв-водеща (Кейт Бланшет)... На финала виждаме Мерил Стрийп гола. Намесен е и фейсбук. Любопитен персонаж е магнатът Петър Ишъруел (Марк Райлънс), който също се хвърля в борбата с приближаващата комета. Гаврата би могла да е ефектна, ако не беше прекалено повърхностна и бъбрива.

„CODA“ (САЩ/Франция/Канада) е скромен и вълнуващ филм. Руби (Емилия Джоунс) е мила провинциална тийнейджърка на 17, която пее, докато сортира извадената риба в лодката на баща си (Трой Коцур) и брат си (Даниъл Дюрант). И двамата, както и сексапилната ѝ майка (Марлий Мартлин), са глухонеми, и Руби им превежда навсякъде. Но в един момент тя се записва в училищния хор и приоритетите ѝ се променят. Мексиканският ѝ учител по пеене (Еудженио Дербез) е възхитен от гласа ѝ.

„CODA“

Предлага да я подготви за музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Намесва се и любовта със съученик (Фердиа Уолш-Пеело). Дребният родителски бизнес е застрашен, но след успешния училищен концерт бащата е толкова развълнуван от реакциите на присъстващите, че решава да насърчи мечтата на дъщеря си. Цялото семейство я придружава на изпита. Руби потегля към новото си бъдеще. И тримата са автентични глухонеми актьори. „CODA“ е от онези редки филми напоследък, които стоплят душата.

Също с 3 номинации е „Лакрицова пица” (САЩ/Канада). Пол Томас Андерсън, който е сценарист, режисьор, оператор и продуцент, ни връща към 70-те години на ХХ век в Лос Анджелис. Проследяваме авантюрите и патилата на 15-годишния пъпчив Гари (Купър Хофман, син на непрежалимия Филип Сиймор Хофман) и асистент-фотографката Алана (Алана Хайм). И е трескаво, и е смешно, и е странно... В епизодични роли се мярват Шон Пен и Брадли Купър. Заглавието е името на известен музикален магазин в предградие на Лос Анджелис.

Удивителният дебют на Маги Джиленхол „Непознатата дъщеря“ (The Lost Daughter, САЩ/Гърция, Netflix) по едноименния роман на неаполитанката Елена Феранте е също с 3 номинации: за актрисите Оливия Колман и Джеси Бъкли и за адаптиран сценарий. 48-годишната Леда (Оливия Колман), преводач и професор в престижен колеж, пристига сама на гръцки остров.

„Непознатата дъщеря“

Посреща я симпатичен иконом с вид на старо хипи (Ед Харис). Настанява се в уютна къща с изглед към морето. Плува. Чете и пише на плажа. Там е и шумно американско семейство. Леда се запознава с удивително красивата Нина (Дакота Джонсън) – депресирана майка на момиченцето Елена. Виждаме и младата Леда (Джеси Бъкли) с две дъщерички и научни амбиции. Не е за вярване, че актрисата Маги Джиленхол е постигнала такава дълбочина и органика в режисьорския си дебют със сложна флашбек структура. Въпреки че е променила националностите и локациите, тя е вярна на литературния първоизточник на Елена Феранте (както е известно, това е псевдоним). И романът, и филмът се занимават с подмолните протуберанси на женската същност, с жестокото разминаване между желано и действително, с ужасяващата тежест на решенията… Разбира се, видима е референцията към мита за Леда, Лебеда и дъщерята Елена. Има красива симетрия в разгръщането на сюжета и изображението. А мелодичната музика усилва усещането за гибелност. Този женски филм по женски роман е сред категоричните успехи на 2021.

Церемонията по връчването на „Оскар” ще бъде с водещ за първи път от 2018. Победителите ще станат известни на 27 март в театър „Долби” в Лос Анджелис. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на филмите

#Геновева Димитрова #Оскар #номинации #Рефлексии

0 notes

vprki · 5 years

Text

Критичен поглед: Какво се случи в българския театър през 2018 година

Именно какво се случи в българския театър, а не какво стана. Ставането е въпрос на по-ставяне на нещото, наречено български театър, от някого тук или там в поредицата от останалите неща, а случването е въпрос на случайността; на неговата независима от последователността и нечия воля наместеност и съставеност в нещата. Това пише в анализ за „въпреки.com” театроведът проф. Ромео Попилиев /на снимката - фото Стефан Джамбазов/.

Ставането произлиза от целеполагането и разполагането; от желанието за подреденост, а случването е, така да се каже, от само себе си. Преди около тридесетина години театърът беше стегнат и заключен в целия си процес на ставане от една утопична до оглупяване политическа воля за ставане – вярно, все повече отслабваща и склерозираща през годините. Но дали театърът – впрочем, както и всичко останало - може да бъде оставен на самия себе си и да се саморазвива? Така или иначе обаче, неговото случване вече близо десетина години стана видимо, зависимо от невидимата ръка на пазара. Вижда се, че театърът е зависим от нещо невидимо, но тъй като то не се вижда, като как е движещо, не можем да определим какво става с него. При всички случаи той се нуждае от финансови средства както, за да става, така и да се случва. Случването е по-лесният вариант и не е въпрос на план и на програма във времето. Друг е въпросът дали и как днес у нас може да се предложи и осъществи план и програма за ставането и развитието на театъра - както знаем, многолик в своите видове, жанрове стилове и посоки, в които търси публиките си.

„Нова библия” на Иван Добчев от Програма “Радичков” в “Сфумато”

Но театърът днес не е оставен на публиките си, а на публиката, която в своето мнозинство определя случването му в неговите видове, жанрове и посоки. Така е демократично, стига с господството на елитите. И като цяло се получава един среден път, в който все повече се вливат и изгубват индивидуалностите и стиловете. Като че ли творецът и зрителят в своя път в и към театъра трябва да се изгубят в общото и оттук – в нищото. Дали това не е движение към своеобразен будизъм? Движението към успокоението на застоя? Ако вземем многобройните репертоарни театри в България, трудно можем да посочим някаква особена разлика между тях като собствени политики по отношение на репертоара и естетическите посоки. Разбира се, ще трябва да изключим „Сфумато”, но неговата самотност го извисява като пример просто за случайна особеност, защо не за напълно самостойно отклонение. Но ако е така, не би ли следвало да бъдат създадени още няколко театрални центъра за наблюдаване на различни видове отклонения и изкривявания, и така от демонстрацията на този единичен пример – за какво ли е даден; за добро или за лошо? - да се стигне до разработването на цяла отделна ниша за поместването на различни театрални отклонения?

„Луда трева” по Радичков на Маргарита Младенова в “Сфумато”

Впрочем и тази година „Сфумато” продължи в своя начертана посока, чийто основен жалон в случая беше Програмата Радичков с „Луда трева” на Маргарита Младенова и с „Нова библия” на Иван Добчев, спектакъл с една изключителна пространствена визия. Все пак в София има още един театрален център за по-неконвенционален театър, при това за млади творци: Червената къща. Поне няколко неща си заслужава да се видят там: „Три” на Елица Йовчева, „Дом за овце и сънища”, с режисьор Гергана Димитрова, по текст и в изпълнението на Здрава Каменова и, разбира се, „Животът е сън”, с простата и концентрирана, но изненадващо обхватна интерпретация на пиесата на Калдерон от Дина Маркова и с проникновеното – навътре и навън - изпълнение в главната роля от Боян Арсов. Като че ли остава надежда за доброто случване на театъра ни в лицето на доста от младите творци – режисьори, актьори и сценографи. Трябва да се отбележат също така спектакли като „Приятно ми е, Ива” на Ива Тодорова в Театър 199, „Принцеса Турандот” от Карло Гоци, с режисьор Маргарита Мачева в Благоевград, „Нирвана” на Константин Илиев, с режисьор Максима Боева в Шумен; интересно предизвикателство в този театър е и „Куцулан, или Вълча Богородица” отново на Константин Илиев, в режисурата на Валерий Пърликов.

“Петел” в Младежкия театър, реж. Стайко Мурджев

По големите ни сцени силно впечатление правят спектакли като „Дивата патица” на Ибсен, в експресивно овладяното решение на режисьора Крис Шарков в Народния театър и „Петел” на Майк Бартлет, с режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър. „Неодачници” – представлението на Иван Пантелеев в Народния театър за новите неудачни дачници на Максим Горки в необрехтиански стил – е от малкото, наистина, завършени и цялостни спектакли през последните години. Постановки на утвърдени режисьори като Явор Гърдев с мащабната си работа върху „Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, Теди Москов в Русе с „Коя гад изяде кашкавала”, във Варна с „Уестърн” и в Театъра „Зад канала” с „Аз обичам, ти обичаш, той обича, тя обича” – своеобразна „програма” от иронично-шеговити театрални версии върху образци от италианското кино, Лили Абаджиева със „Защото на мама така й харесва” от Жолт Пожгай в Театър „Възраждане”, Катя Петрова с „Емигрантски рай” от Димитър Динев в Театър „София”, Диана Добрева с „Дебелянов и ангелите” в Пловдивския театър и „Бащата” от Флориан Зелер в Народния театър, както и Неда Соколовска с поредния си документален спектакъл „Поп-фолк хроники” в Театър „Зад канала”, също участват в стабилизирането на носещата конструкция на „сериозния театър” през изминалата година; т.е. на театъра, сериозно и отговорно отнасящ се към своето битие. Впрочем дали такова определение на театъра вече е възможно да застане и устои извън своите кавички?

„Драконът” от Евгений Шварц във Варненския театър, реж. Явор Гърдев

Та, какво се случва? Със сигурност съм пропуснал да отбележа и други стойностни спектакли – но колко да бъдат? – вероятно, още десетина. С посочените по-горе, около двадесет, се оказва, че „сериозният театър” е създал, да кажем, тридесетина свои добри отрочета за годината – сравнително разнообразни като вид, жанр и търсения. Така, вероятно, около една четвърт от случилите се да излязат през годината спектакли стават. Дали тази бройка е достатъчна? Но така или иначе, половината от театралната продукция за годината може да бъде разположена в широката ниша на леките жанрове, призвани да забавляват публиката. А тук определението „леки” като че ли няма нужда от кавички – още повече, че лекото в своята летливост няма как и от какво да бъде удържано. Особено се вихри то в Сатиричния театър, но чест гост е и по останалите сцени. Който например види „Островът” от Иво Сиромахов в Сатирата, ще разбере за какво става дума, ще му дойде достатъчно нанагорно от смях и ще се засити на лекота за цяла година. Представете си, че сте Тиранозавър Рекс, жесток и ненаситен хищник и попадате на Диплодокус; на този тревопасен динозавър с огромно, издуто тяло и малка глава. Какво повече ви трябва? И при двете същества центърът на съществуване и жизнена активност са стомахът и местата малко по-долу, а главата на тиранозавъра е толкова голяма само поради нуждата от мощни зъби и челюсти. И на двете същества мозъкът е птичи. Но държавата също се оказва динозавър, след като дотира подобни забавления.

“Бащата” с Владимир Пенев в главната роля в Народен театър “Иван Вазов”

Репертоарните театри у нас, доколкото вече могат да се нарекат такива, са места за случване на неща и за насипна продукция. В тях липсва планът, който в близкото минало беше справедливо отречен, защото минаваше формално „пет за четири” (години). Днес тези театри са в огромната си част �� дейност обречени на динозавърски изпълнения и тук-там на високи проектни въжделения. Така или иначе, случилото се не се следи от никого и затова лесно възниква заключението, че по този начин то не е и станало.

“Неодачници” по Горки под режисурата на Иван Пантелеев в НТ “Иван Вазов”

Дилемата случване/ ставане може да се види и като спор между количество/ качество. Това е общ проблем в сектора на културата, изкуството и науката. Очевидно е, че качествата на едно театрално представление, книга, филм, научен проект и др. трудно могат да се докажат сега и тук, на местно ниво. Но и доказването-показването им навън невинаги се приема за меродавно. Така количествените параметри се оказват основно, дори единствено валидни, а за театъра този измерител произтича от публиката: зрител, билет, лев и т.н. Случва се нещо като деленето на атома, извършващо се пак в обемите на количеството. Но то е доказуемо, докато качеството – особено на един духовен културен продукт - не е.

“Дивата патица” от Ибсен в постановката на Крис Шарков

Да вземем за пример изброените по-горе двадесетина театрални спектакли: кои от тях заслужават да бъдат отличени с награди и по този начин – разграничени от останалите? Ако поставим този въпрос на двадесетина души, ще получим всевъзможни отговори, но сумирани, те евентуално ще отчетат няколко от спектаклите като „победители” в различни категории. В тази ситуация обаче и участниците в конкурса, и неговото жури, ще останат дълбоко разочаровани от резултата. Така количественият показател винаги се оказва по-сигурен, защото осигурява на театралното изкуство, което изисква и определени материални вложения, някаква възвръщаемост. По този начин качеството остава на самото себе си; на случването си около границата на задължителната сигурност и сдържания стремеж на собствения риск, както и на опасението от него.

“Дебелянов и ангелите” с режисьор Диана Добрева в Пловдивския театър

Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?” Няма защо вече масите да се бунтуват срещу елита. Те са се разпаднали взаимно в производството и консумацията на буйни изказвания, изяви и жестове; в производството на твърде много театър в прекия и преносния смисъл. Като че ли трябва да помълчим и да се позатворим в себе си. Какво правим, защо го правим, има ли смисъл? Дори в колективно изкуство като театъра творецът има нужда от отдръпване навътре, мълчание и размисъл. От бавно бързане. Не става дума той „да се затваря в кула от слонова кост”, както парнасистите от втората половина на 19 век предлагаха; по онова време са съществували тихи места, а самата слонова кост е била важна колониална стока, докато днес е забранена за търговия. Театърът е пространство, където би следвало истински да се разгръща свободата в нейната духовност и безграничност, но сега той е захванат почти изцяло от пазара.

„Животът е сън” е в интерпретацията на пиесата на Калдерон от Дина Маркова

И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си. ≈

Текст: Ромео Попилиев

Снимки: архив на театрите

#Критичен поглед #Ромео Попилиев #театър

0 notes