#teenshit | Explore Tumblr Posts and Blogs

a-messy-imaginarium-blog · 7 years

Text

Част от история, която така и не завърших

Отново се бях почувствала толкова малка и незначителна. Отново бях сама с тъжните си и объркани мисли. Най-вероятно погледът ми е бил празен. Всичко ми се струваше банално. Отминавах хората и сградите с безразличие. Опитвах се да разбера защо се чувствам така. Нямаше никаква логична и основателна причина. Всичко беше наред – имах приятел, оценките ми бяха задоволителни, може да се каже, че не се нуждаех от много пари, скоро вкъщи не беше имало скандали, но все пак не бях щастлива. Единственото обяснение бе, че исках човека, когото не можех да имам по никакъв начин...поне тогава. Дори нямах право да го искам. Не знам защо така изведнъж се бях сетила за него. Дълго време не бях си спомняла за времето когато бяхме заедно. Може би, защото наближаваше Свети Валентин. Трябваше да спра да мисля за него, защото приятелят ми не го заслужаваше. Той беше прекалено добър. Понякога си мислех, че дори не го заслужавам. И все пак с всеки изминал ден се държах по-студено с него и се връщах все повече към миналото. След въпросния човек бях излизала с толкова много момчета, но нито едно от тях не беше като него. Бях почти сигурна, че никога няма да открия отново любовта в лицето на някой друг.

Някой прекъсна мислите ми.

-Селена! Точно за теб си мислех.

Като се осъзнах, видях че пред мен стои Даниел – един от бившите ми.

-Да бе...сигурно.

-Бях ти обещал трева. Помниш ли?

Бяха времена в които бях пропаднала доста – напивах се, пушех цигари и...трева. Бях изправена пред дилема – дали да откажа и да бъда вярна на приятеля си, но после да съжалявам или да приема, за да ми е хубаво няколко часа, но най-вероятно щях да му изневеря.

-Хей...сам ли си говоря? - подкани ме той.

-Къде отиваме?

Взех грешното решение, но мислех, че има надежда да ми олекне.

-У един приятел има купон. - той сложи ръката си на раменете ми и тръгнахме.

По пътя се отбихме в един магазин, за да купим алкохол. Аз почти не говорех, за това Даниел реши да отворим едната бутилка, за да се отпусна. Няколко глътки нямаше да ми се отразят зле. Грабнах шишето с бира и пих на екс.

-По-полека...Трябва да остане и за там. - Разхили се той, но не му обърнах особено внимание.

Когато реших, че съм пила достатъчно му я върнах. Не след дълго стигнахме до една къща. Влязохме без да звъним. Партито беше започнало. Всички ни поздравиха и няколко човека се лепнаха за Даниел. Аз не познавах никого, затова си налях една голяма чаша ром и седнах на възможно най-спокойното място. За жалост не останах дълго сама. Едно подпийнало момче седна до мен.

-Защо стоиш толкова изолирана? - запелтечи той.

-Така ми е добре. - измърморих.

-Познаваме ли се...май-нямам спомен да съм те канил? - оказа се че това е домакинът на сбирката идиоти.

-Ако има проблем, ще си тръгна.

-Не, не, не. Колкото повече толкова по-добре. Как се казваш? - едва разбирах какво говори.

-Селена.

-Приятно ми е, Селена. На мен ми викат Лудия. - започна да ми се натиска той.

-Виждам, че вече си си намерила компания.

Не мислех, че ще се зарадвам на пристигането на някого, но точно в този момент бях благодарна на Даниел. Измъкнах се от лапите на пияния изрод и му прошепнах:

-Предпочитам да съм сама.

Той ме хвана за ръката и ме заведе на една тераса. Тикна ми една цигара в устата и я запали.

-Скоро ще си по-весела.

Без да му кажа нищо, започнах да пуша. Не след дълго вече се чувствах безтегловно. Хвана ме бързо, защото бях пила доста. Вече не ми пукаше какво правя. Смеех се, може да се каже без причина, но някъде, много дълбоко в себе си все още усещах тъга и самота. Трябваше да направя нещо, затова започнах да прегръщам Даниел. Той беше двойно по-весел и с удоволствие връщаше прегръдките двойно. Присъединиха се още няколко човека като нас. Не водехме кой знае колко съществен разговор, но ми беше приятно с тях. Едно от момчетата ми направи особено впечатление. Беше високо, с тъмни очи, страхотно тяло и много мила усмивка. Адски ми се искаше да се усамотим някъде, затова се преместих до него и започнах да ръся някакви глупости, на които той се пръскаше от смях.

-Мога ли да знам името на момичето, което ме разсмива така? - прошепна ми той.

Беше толкова близо до мен, дори усетих горещия му дъх във врата си. За миг се зашеметих толкова, че не можах да кажа нищо. Може би е било заради алкохола и тревата, а може би заради...него.

-Май никак те няма. - отново започна да се смее той.

Тогава се осъзнах и измърморих:

-Казвам се Селена, но не аз съм виновницата за смеха ти...По-вероятно е тази цигара.

Той се смееше все повече и едва разбрах какво каза:

-Значи въпреки това – посочи към фасовете – имаш чувство за самосъхранение.

-Може и така да се каже, но не разговарям с непознати, така че няма да е лошо да ми кажеш името си. - хуморът ми се връщаше.

-Марио. - подаде ръка той.

Мислех, че е заради това, че се запознаваме, но имаше и друга, по-основателна причина да го направи. Когато и аз подадох моята, ме хвана и отидохме в кухнята. Не беше много голяма и бих казала никак чиста, но беше хубава. Шкафовете бяха отрупани с всякакъв вид алкохол и разни мезета. Той отвори хладилника и извади един шоколад. Аз започнах да се смея:

-Никога не съм си представяла, че ще отида на купон, за да се напия и напуша, а ще ям шоколад.

-Ами ти си напушена, а шоколадът се яде с шампанско, така че може и да се напиеш.

Смеех се все повече:

-И шампанско ли има?

-Не, но може да се уреди.

Марио пак ме хвана и излязохме навън. Нямаше много хора, но тези които ��инаваха покрай нас ни гледаха много странно. Отне ми известно време да разбера защо – и двамата бяхме по къси ръкави, а беше зима. Мина ми през ума, че може да се разболея, но не ми пукаше особено. Влязохме в първия магазин, който видяхме и купихме шампанско. Бързо се върнахме, защото започнахме да усещаме студа. Някои вече си бяха тръгнали, но все още беше доста пълно. Отидохме отново в кухнята, където можехме да бъдем сами. Той взе две чаши и гръмна шампанското. Аз пострадах най-много – цялата бях мокра. Ефектът на тревата започваше малко, по малко да се изпарява, но въпреки това се смяхме много. Приближих се до него и го прегърнах:

-Благодаря ти.

Няколко тръпки преминаха по гърба ми. Ужасното чувство изчезна. Марио ме погледна в очите за един дълъг момент. И тогава...ме целуна. Бях се вкопчила в него като удавник за сламка. Не исках да го пусна. Исках тази целувка да продължи вечно, макар и да знаех, че правя нещо ужасно. Знаех също, че когато се прибера ще се разпадна, защото него вече няма да го има и самотата ще е още по-голяма от преди. Въпреки това не съжалявах, ч�� съм отишла. Спрях да мисля, за да се насладя на мига. Тогава чух, че някой вика. Секунди след това проумях, че сигурно е някой разгневен съсед, защото виковете бяха нещо от сорта на:

-Това е сбирщина гамени! Минавате всякакви граници! Не можем да търпим такива панаири повече! Знаете ли колко е часа?! Полицията е на път!

В този момент може би съм била най-изплашения човек на планетата. Усетих как кръвта ми се смразява. Прекратих всяко движение...дори целувката. Но това съвсем не беше заради полицията...

-Какво има? - объркано ме погледна Марио.

-Колко е часа?! - панически се развиках.

-Минава полунощ.

Това ми беше достатъчно, за да проумея, че няма да изляза от вкъщи до края на живота си!

-Трябва да тръгвам! - продължавах да викам.

-Не можеш да излезеш така.

Той съблече блузата ми и ми даде суитчъра си. Аз изобщо не мислех какво правя. Дори не му благодарих. Нахлузих кецовете си и веднага побягнах навън...

С.К.

#бг проза teenshit незавършено

0 notes